Тази история звучи като приказка, но не е. Тя е истинска и е пример за това, че щастието, както казва героинята в нея, е състояние на духа, следователно въпрос на избор. Боряна успява да осъществи своята детска мечта на едно приказно място - Бахамите. В началото на март тя подреди собствена изложба в една от най-престижните галерии в Маями. Една българска приказка с неочаквано щастлив край. Първа част.
Боряна Корчева: Всеки сам избира дали да бъде щастлив или нещастен

 

Боряна Корчева е родена през 1962 г. в Русе. Завършва Английска езикова гимназия „Гео Милев” през 1981 г. и Арабска филология през 1986 г. В България работи като хоноруван преподавател в СУ - катедра по арабистика, фирмите Daewoo и Coca-Cola. 1995 г. занимава за Обединените Арабски Емирства (ОАЕ). Там работи в DMB&B advertising, MSNL PR, Ogilvy PR и Dubai International Humanitarian City.  


Изложби:
2011 г. Първа самостоятелна изложба The Art of Joy, Фуджейра, ОАЕ
2012 г. "Две приказки за един град", съвместна изложба с Кристине Матей, Дубай Арт
2013 г. "Фрипорт", съвместна изложба със Сюзан Мойр Макей и Дел Фокстън
2012 - 2013 г. Участие в три групови изложби на Асоциацията на Художниците в Гранд Бахама
2014 г. "Разпити", участие в Curator's Voice Art Projects, Маями

Още от Боряна Корчева: www.boryanakorcheva.com

Блог: http://boryanakorcheva.com/b-unplugged/

 

Mоята приказка започва в пелена от сладки приказки.  

Ако трябва да обобщя спомена си от детството в три думи, това са те. Израснах сред сладкодумници. У нас се приказваше много, увлекателно и интересно. Винаги имаше някой да говори и някой да слуша. Неспирен ромон от думи, който плете и наплита пелена от душевен комфорт. 

 

Родителите ми са разведени, отпреди да се помня, но аз не страдах от това и не разбирах защо трябва да страдам. Израснах в къщата на майка ми, където още живееха баба ми, вуйчо, вуйна и братовчедката ми Десислава, с която ме делят само четири месеца и с други думи сме повече близначки, отколкото сестри. Cестрите трябва да имат поне година разлика, а когато си на пет, това е огромна работа. Аз имах много по-многолюдно семейство от стандартния тип - майка, татко и сестра/брат. Всички живеехме в тази прекрасна къща в тихата някога зад Съвета уличка в Русе, която дядо ми построил, след като се задомил - някъде в средата на 30-те години.  

 

Баба и дядо, 1934 г.

 

 

Къщата. И досега, ако говоря с хората, които помнят годините ми в Русе, думата е Къщата. 

Майка ми казваше, че Къщата била построена от млад архитект, тъкмо завърнал се от Белгия. Затова била модерна, не във виенския сецесион, характерен за другите русенски къщи - с минималистичен дизайн, големи врати и прозорци, просторни стаи. Първоначално планът на дядо ми бил да построи двуетажна къща с централно парно отопление, но наличните пари се оказали недостатъчни и той предпочел да съкрати проекта, околкото да вземе пари назаем. Подтекстът трябваше да бъде гордост, но може да е имало други, по-прозаични причини, не знам.

 

Къщата имаше градина с лехи от рози, а в различните сезони още и лалета, момини сълзи, кремове и хризантеми. Точно пред прозорците на нашата стая беше Зарзалата. Зарзалата не само че беше изключително удобна за катерене, криеница или импровизиран театрален декор, но и раждаше всяка година кофи сладки и ароматни плодове, от които баба ми вареше мармалад в огромна бакърена тава, която къкреше над огън, накладен на двора, а тя бъркаше клокочещата благовонна смес с гигантска дървена бъркалка. Аз чаках покорно да завърши операцията, за да оближа останалия по нея мармалад, леко карамелизиран по края... Чудо!  В градината бяха още Смокинята и Черницата, също свързани със съответните  ритуални сладка и мармалади. Баба ми беше голяма майсторка на тези вкуснотии и макар че майка ми и вуйна ми не проявяваха интерес, все пак се гордееха достатъчно с тях, за да запазят рецептите, написани с неравния почерк на баба. Всички възрастни ходеха на работа, разбира се, така че за нас с братовчедка ми най-много се грижеше баба.  

 

Баба ми като млада  

 

 

Баба беше привърженик на германската  школа 

по отношение на домашното възпитание, което означаваше, че всичко в чинията трябва да се изяде, без да се задават въпроси. Аз нямах проблем, но Деси беше злоядо дете. Баба беше категорична, че няма да излезем да играем, докато и двете не сме си изяли закуската. Аз винаги бях готова първа и нервничех, докато злоядката седеше до мен пред почти недокоснатата си закуска. До момента, в който баба си обърнеше гърба - тогава аз грабвах каквото имаше да се дояжда и му виждах сметката за минути. Готово! Cега можехме да излезем на игра! 

 

У нас в по-голямата част от времето цареше добро настроение, някой нещо разправяше, някой се смееше. Прехвърчали са и искри, как не, три поколения под един покрив, но караници и разправии не помня.  Понеже живеехме на ключово място в центъра, през къщата вървеше почти неспирен поток от посетители  и гости, сред които имаше всякакви образи. Първо, това бяха множеството съседки и приятелки на баба ми, които идваха често просто така на приказки и на кафе. После идваха приятелите на нашите, сред които имаше поне двама редовни посетители, ергени навремето, които бяха страшно забавни. Ако трябва да обрисувам всички чешити, които се точеха през Къщата, трябва да напиша книга…

 

Дуся (Деси) и Боряна първокласнички, 15 септември 1969 г.

 

Понеже се намираше на "пъпа" на Русе, почти непрекъснато имаше някакви посетители - съседки, приятелки на баба ми или многобройните и многообразни приятели на нашите.  Един от най-колоритните образи беше съседката, леля Арсене. Тя живееше в края на нашата улица в останките на великолепната къща на семейство Мазламян. Бащата на леля Арсене, старият Мазламян, притежавал тъкачна фабрика за коприна, която след национализацията беше станала „Дунавска коприна“. Около събитията по 9 септември получава удар, макар да имат средства и роднини извън България, той не е бил в състояние да пътува  и леля Арсене остава с него. Това е историята, която знам, сигурно е имало и повече, но не беше споделено с нас, децата.

 

Леля Арсене беше живяла в богатство, пътувала из Европа и беше образована в швейцарски пансион.

 

 

Никога не беше омъжвана и живееше с по-малкия си брат, който поради прекаран менингит в ранното си детство беше умствено недоразвит. Къщата им, която все още съхраняваше великолепния си силует, беше разделена на множество малки жилища и напълнена с хора като кокошарник. Арсене и брат й живееха в  бившата гостна и една от спалните в ужасна бедност - сред  разпадащи се стари мебели и изтрити килими. Тя беше почти сляпа и трябва да е имала някаква социална пенсия, а той работеше като общ работник тук-там. Съседки и баба на първо място изпращаха храна. Но независимо от всичко, ако слушаш леля  Арсене, никога няма да се досетиш, че нещо се е променило в нейния живот и статус. Тя говореше за Женева и Париж, като че ли вчера се е върнала оттам.  Според баба ми Арсене имала възможност да работи като преводачка след  9 септември, тъй като говореше свободно френски и немски, но тя предпочела да продава мебели, бижута, кожи - каквото било останало от предишните времена, и да я кара както по-рано. Разбира се, скоро му се видял краят. Идваше вкъщи почти слепешката и вместо да позвъни, отваряше вратата и се провикваше:

 

Макринааа, (това е майка ми), commеnt vas-tu ma chere amie? (Как си, мила ми приятелко?)

 

Защото майка ми като малка беше вземала уроци по френски. В другия край на спектъра от съседки беше Миката, която живееше отсреща. Миката постоянно се жалеше от двете си снахи - повече от едната, отколкото от другата. Имаше по-голяма сестра, която живееше в Америка - почти митологичната Кака, която й изпращаше купища натруфени найлонови рокли (за абитуриентки!), парчета плат, ципове, дантелки, копчета, пластмасови декоративни плодове и т.н. американски битпазар артикули, които Мика да продава и да си подпомага дохода. Тя обаче не можеше да се раздели с тези съкровища и ги трупаше под покривката на леглото си, а изкарваше по някой лев като шивачка.

 

Понеже аз бях дебеланка и не се побирах лесно в социалистическата конфекция, имах удоволствието да нося Мика Фешън години наред. Още си спомням пробите, когато Мика с няколко топлийки, стърчащи от устата й, мърмореше уникални шивашки термини:

 

Тук така ще пуснем един прав дикиш и после ще съберем в кутата,

 

 

пък ако не стига ширината, ще сложим една ямичка... Не мога да предложа адекватен превод този път, уви... Но това, с което Миката държеше първенството, беше вареното жито на Задушница - световна класа, което винаги се запазваше за изяждане, за разлика от много други житни контрибуции, които биваха пренасочвани. На Задушница братовчедка ми и аз бяхме разпращани из махалата с картонени чинии, пълни с жито и дребни сладки, докато баба ми въртеше дистрибуцията от командния пулт в кухнята.  Аз нямах възражения, защото бях почитателка и на едните, и другите.

 

Баба прави торта, аз обирам чинията

 

 

Баба ми имаше две особено важни в моите очи умения - да прави инжекции и да гледа на кафе. 

След  9 септември тя била заставена да работи - първо като работничка в "Дунавска коприна", защото нямала никаква трудова квалификация. След това се изучила за медицинска сестра и работила като такава до пенсионирането си. Това обяснява инжекциите и поставя баба ми в категорията на научно просветените. Не знам откъде идва квалификацията в областта на гледането на кафе, но това умение изпращаше баба ми в противоположната страна на спектъра - на границата със свръхестественото. Някъде по средата оставаха домакинските й умения, типични за старата школа госпожи и обвити в колоритна терминология като крокан, пандишпан, разсол, фъкана бродерия. Ето как вървеше гледането на кафе: приятелка или съседка ще дойде у дома с някакъв голям кахър, за който ще си излива душата на баба ми, докато тя вари турско кафе в една малка бяла тенджерка. Докато кафето е сварено и изпито, баба ми е насъбрала материал, достатъчен, за да задейства ясновидските и способности. Тук, Унджиева, виждам едно бяло гълъбче, а под него - петица. Чашата се обръща към Унджиева, която се взира със зейнала уста в търсене на гълъбчета и петици. Да не се кахъриш, Митко ще вземе изпита с пет!

 

Аз не бях палаво дете, но си спомням, че майка ми се оплакваше, че съм била устата, дебелоглава и командаджийка. 

 

Първи учебен ден, с бялата кордела, горе, ляво

 

 

Това, което аз мога да кажа, е, че от съвсем малка имах идеи и особенo мнениe за разни неща, като например нетърпимост към един тип кордели, популярни навремето, направени от дунапрен - става дума за първата половина на 60-те години, в детската градина. Почти всеки ден майка ми получаваше оплакване, че Боряна пак е скъсала нечия дунапренена кордела. Тя само питаше какъв цвят, за да възстанови щетата на следващия ден. Спомням си, че любимият ми цвят по това време беше жълто и копнеех да притежавам жълта пелерина. Само си представи! Слава богу, никога не получих такава. Другото, което копнеех да притежавам, беше барабан. Сега ми е пределно ясно, че шансовете за барабана са били много по-малки дори и от тези на жълтата пелерина. Иначе обичах да рисувам, да играя на куклен театър и да майсторя разни неща. Ако играех с кукли, това беше, за да им шия рокли за принцеси от стари комбинезони.  Спомняме ли си явлението „комбинезон“? Прозрачен найлон и дантели - каква прелест! 

 

С баща ми на море, Аркутино, 1972 г.

 

Прекарвах време и с баща ми. Трябва да е имало нещо като график, но не съм била наясно с това. Между родителите ми нямаше открита враждебност, но имаше напрежение и натегнатост, които аз чувствах и ненавиждах. В ранните години баща ми беше сам и при него не беше като в Къщата - нямаше я пелената от сладки приказки, но той, когато беше в добро настроение, бeше много артистичен и смешен. 

 

След което се появи Лила, втората му съпруга. И всичко светна.

 

 

С Лила, която стана един от най-близките хора в живота ми, имам много повече общи черти на характера и интереси, отколкото с майка ми. Тримата - баща ми, майка ми и Лила, работеха в Русенската болница - представи си само! Майка ми и Лила имаха много общи приятелки и в края на краищата самите те станаха приятелки. Когато майка ми почина, първият човек, на когото се обадих, беше Лила. Тя, както винаги, се погрижи за всичко. 

Аз се учех добре и вкъщи се приемаше за даденост, че трябва да съм отличничка, каквато бях без особена трудност, като се изключи математиката.

 

Боряна с Диана Цачева, Русе, 1975 г.

 

Сладкодумците вкъщи нямаха професионални амбиции. Това, както прозрях по-късно, те считаха за сътрудничество с режима, а и същевременно им спестяваше стреса на хората със сериозна кариера.  

 

Образоваността беше ценена като знак за интелигентност и начин за осигуряване на професия за в бъдеще, но в моя случай имаше нещо друго, което мисля, че идваше малко в повече на майка ми понякога. Аз се палех и  се хвърлях страстно в разни начинания - рисувах, исках да свиря на пиано, да уча испански, да пея в хор  и какво ли не. Балетът беше спестен - ако си спомняш епизода със закуската, ще си обясниш защо. Определено нямах формите на бъдеща балерина. Майка ми никога не се е противила, но не ме е и насърчавала особено. Всички тези неща бяха за нея главоболие, нещо не особено съществено, което можеше да ми се отрази на успеха в училище. Сделката беше, докато продължавам да изкарвам шестици, мога да продължавам да задоволявам артистичните си интереси.

 

Бригадирка в "Дунавия", Русе

 

Нашите имаха много приятели, с които често се събираха и славно се веселяха.  Купоните им много често преминаваха в песни и танци и макар че ни изпращаха да си лягаме, ние, децата, от малки бяхме усвоили техния недотам изискан репертоар. Известно време в компанията им беше една от солистките на русенската опера - Кунка Кузманова. Спомням си, когато веднъж тя отвори уста и запя! Беше страхотно изживяване, цялата къща вибрираше.  

 

Бригадирската книжка на Боряна, 1979 г.

 

Вуйчо ми имаше достъп до лодките на русенския яхтклуб и понякога отивахме с голяма компания на остров Люляка. Аз обожавах тези излети, беше страшна веселба. На Заговезни редовно имаше маскирания и визити по други къщи. Една година бяха решили да се маскират тематично, за да отбележат годината на детето. По това време аз вече бях гимназистка. И така, веселата компания, в това число майка ми, облечена с къса плисирана поличка, пионерска връзка и три четвърти чорапи, а

 

вуйчо ми - като бебе с ританки и биберон на панделка около врата,

 

 

от къща на къща, се озовават у директора на нашата гимназия. Майка ми беше в потрес, а аз бях страшно горда.

Сред приятелите на нашите имаше двама стари ергени - Бат Ицко и Бат Тони, както те ги наричаха, които прекарваха у нас практически всяка вечер. Ицко по-късно се ожени, но Тони си остана заклет ерген, който все водеше вкъщи различни приятелки - все хубави и весели момичета, за които нашите се опитваха да го склонят да се ожени, но той не се даваше.  

 

Като мис Хигинс в "Пигмалион", училищен театър (първата вляво)

 

Някъде през 60-те години ние се сдобихме с телевизор и ергените трябва да са идвали у нас, за да гледат. В Русе се хващаше румънска телевизия, която по това време показваше американски и английски сериали - "Светецът", "Баронът", "Панаир на Суетата" и т.н. Те бяха на английски с румънски субтитри, които майка ми се беше научила да превежда благодарение на френския си. Вечер всички сядахме пред телевизора и изглеждахме новините, след което превключвахме на Букурещ. Сега всичко това звучи сюрреалистично, нали? Сладкодумците и духовитите им приятели намираха всевъзможни начини да си правят майтап с героите на сериалите и после едни с други. Ние децата седяхме и попивахме. 

 

Понякога Тони, който притежаваше огромни познания в областта на географията и много други неща, ни разказваше приказки. За целта отивахме в съседната стая, сядахме на пода на тъмно около запалена свещ, а Тони увиваше около врата си като боа една от тези дълги змиевидни възглавници, които през зимата се слагаха между външните и вътрешните стъкла на прозорците за изолация, и ни разказваше някаква история с дълбок глас и драматични ръкомахания.  Неговите приказки уж бяха сериозни, но ако фабулата започваше да става прекалено заплетена или мрачна, преди да се усетим, Тони я обръщаше на майтап. 

 

 

От цялото ми ученичество и студенстство, най-хубавите години и най-трайните приятелства са тези, свързани с Английската гимназия в Русе. Гимназията по мое време беше не просто училище, а институция със свой облик, традиция и ако щеш - етос, култура. Възпитаниците й досега държим връзка, имаме страница във Фейсбук и т.н. Връзката с приятелите ми от гимназията е останала непокътната след всичките тези години - заедно ли сме, всичко е както го оставихме през май 1981 г.

 

Уви,  пръснати сме буквално по целия свят... Но да живее интернет!

 

Някъде от девети клас започнах да посещавам курсовете по рисуване на Бай Киро (художника Кирил Станчев). Те се провеждаха на тавана на една от типичните русенски стари сгради на улица "Славянска". Новопостъпилите започваха от рисуване на гипсови отливки и по-късно преминаваха към жив модел. В общи линии се учехме едни от други, макар и да следвахме програмата на Бай Киро. Той прекарваше повечето време в стаичката си и само понякога се появяваше и хвърляше по едно око на работите ни, после се спираше до една и я анализираше  с няколко думи. Някъде по това време започнах да ходя и на уроци при Попито (Петър Попов, русенски художник) - изключително ерудирана и харизматична личност. Той е човекът, от когото съм научила най-много за изкуството, за това, какво означава да бъдеш и да мислиш като художник. От него съм научила и двете неща, които съставляват основата на житейската ми философия и до днес: Първо, щастието е състояние на духа и следователно е въпрос на избор. Второ,

съотношението щастие - нещастие е равно за всеки човешки живот. 

 

В ателието на Попито, 1980 г.

 

Моето силно желание беше да кандидаствам в Художествената академия, но разбирах, че в Русе нямаше как да се подготвя достатъчно добре. Родителите ми въобще не одобряваха идеята - баща ми недвусмислено и гневно, а майка ми - по-умно и дипломатично. В крайна сметка аз, хитрата сврака, намислих пъклен план - да вляза каквото и да е в Софийския университет, а след като се отърва от родителската опека, да се подготвя и да кандидатствам в Академията. И така, докато съучениците ми се поболяваха от амбиции около кандидатските изпити, аз се явих като бриз на български и английски и благодарение на безметежното си спокойствие взех, че изкарах супервисоки оценки и хоп, оказах се приета арабска филология. 

 

Тук хитрата сврака падна с двата крака в собствения си капан.

 

 

Арабистиката се оказа интересна и спорна - на мен винаги са ми се удавали езици. Същевременно ми стана ясно, че без връзки нямам никакъв шанс да вляза в Художествената академия и така моята артистична кариера беше погребана за около 25 години. Завърших  и получих място като хоноруван асистент в катедрата по арабска филология. Идеята беше след няколко години да бъда назначена на постоянно място, но не било писано. След 1989 г. започна бъркотията и стана ясно, че бъдещето ми няма да е в академичната насока.

 

Много малко са хората, които имат невероятното щастие да се завърнат към детската си мечта и да я реализират. Аз съм една от тях, за което съм 

безкрайно благодарна на съдбата.

Следва продължение

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

27 коментар/a

Ева на 17.03.2014 в 03:17
Благодаря за прекрасното изживяване, което ми доставихте! Колко просто и красиво сте казали всичко! Как с малко думи ме върнахте в детството, по-скоро върнахте усещанията, дори ароматите от онова време! Наистина, не мога да изразя всички чувства, които ме заляха докато четях. И още се вълнувам, странно как просто не ми се иска да се връщам към сегашното.С удоволствие прочетох и коментарите,стихотворението е прекрасно! Нека не звучи като клише от онова време, мисля че в днешното имаме нужда точно от такива четива.Още веднъж благодаря!
Shine на 18.03.2014 в 05:23
Много интересна жена и много увлекателно разказва :) Мога да я \"слушам\" с часове :)
Стефка Босева на 18.03.2014 в 22:01
Много увлекателен и вдъхновен разказ. Спомних си и аз ученическите години в \"Иван Вазов\" - подобна снимка от първия учебен ден имам и аз - а как иначе! Ще очаквам с нетърпение продължението!! Боряна , толкова се радвам за теб , въпреки че не се познаваме лично, че си осъществила детската си мечта! Това е велико нещо!! И в бъдеще - все така да си щастлива ти пожелавам от сърце!!!
Тонимир Няголов на 20.03.2014 в 02:05
Браво !Докосва душата със скъпи спомени от отминалото детство и мечти!Прекрасен разказ от който ти става топло!С уважение към автора очаквам продължението.
Донка Варамезова на 31.03.2014 в 23:44
Най- вероятно се познаваме- от детския хор или просто от това, че живеем от двете страни на градската градина :)... Едва ли сме се засекли при бай Киро- мен ме приеха в Търновския университет 75-та година... Върнах се в детството, прекрасен разказ :)
Цепеница Фиданкова на 09.04.2016 в 20:25
Погледнете първия линк към "творбите" на Боряна Корчева. Всички думи стават излишни.
А.. на 10.04.2016 в 00:05
Хубаво. Работите и като художник са доста слаби, но важното е, че се чувства щастлива.
Е,ама на 10.04.2016 в 16:10
това е стар матрял.При това безинтересен...
Милена Попова на 11.04.2016 в 00:29
Боряна, и в пеенето се реализира в хора на Антоний Николов. Оттам се знаем с теб, но не съм знаела каква вълшебница си с перото! Пиши, а ние ще четем!
По въпроса за щастието на 11.04.2016 в 12:29
На този свят най-щастливи са бездарниците и идиотите. Истинските творци обикновено са трагични фигури.
Спасимир на 06.09.2016 в 09:34
Очаквам продължението . Върнахте ме в детството и невероятния дух който имаше тогава. Живял съм в Южна България , по-точно в Ямбол и въпреки 10-те години разлика имам чувството , че сме живели на една улица .
пияндур-щастлив на 07.09.2016 в 13:30
Да, да, ама не! Всички сме в матрицата, а който смята, че не е, той е в света на Морфей.

Напиши коментар