Владо Пенев: На мъртвешки танц сме се хванали

Владо Пенев: На мъртвешки танц сме се хванали
Децата ни потъват заедно с нас. И ако има изключения, те се дължат на канските усилия на личностно ниво, в семейството, където сам се опитваш да измъкнеш детето си от това блато, в което се кеси. Ах, тази ужасна медийна среда, в която най-гадните и гнусни неща придобиват огромно значение. Скандалът, гадното и грозното се продава най-лесно! А аз дълбоко се съмнявам в тази ужасна философия. Големият проблем е, че няма обществен договор, че няма обществено доверие. Ето, гледам в нашето съсловие как се буним и бунтуваме, но никой на никого и за нищо няма доверие. Всички умираме от страх да не попаднем в кофти компания. Интересуваме се само от себе си. И това е идеално за онези отгоре, които ни ръководят. Сами сме се сепарирали, даже не сме и на групички. Даже не сме и по двама-трима. Съвсем сме ги улеснили – сами, по собствено желание влизаме в мелачката. Трета, последна част от интервюто с Владо Пенев, което даде специално за „Гласове“.

 

Владо Пенев и Светлана Янчева в "Мъртвешки танц"
режисьор Маргарита Младенова

 


С Мария се срещнахме, както е описано в световната литература и филмите.

Моят приятел Владо Лъджев, който живееше отсреща и беше тонрежисьор в БНТ, имаше амбиция да се занимава и с телевизионна режисура. Тогава по втора програма на БНТ, която минаваше за по-свободна, имаше възможност да се пускат алтернативни предавания. И Владо започна да прави кратки импресии с различни сюжети по стихотворения на съвременни английски поети. Аз четях стиховете зад кадър, а той снимаше съвършено различен видео материал, със съвършено различна музика. Беше модерно снимане, а не буквална илюстрация на сюжета и текста. Една от тези истории беше за младеж (и лирически герой), който отива на купон с една жена с черна коса, а на сутринта се събужда в леглото с друга, руса жена. И го доведоха това сладко русо момиче – Мария, моята бъдеща съпруга, която тогава работеше в ателието, в което изработваха кукли (беше завършила дърворезба в приложното училище) за кукления театър на ВИТИЗ. За да разберем какво – че никой не ѝ е казал, че ще трябва да се съблече за снимките. Очевидно не ѝ стана никак приятно, но стисна зъби, защото беше поела ангажимент. След месец-два тя отишла на Варвара с Крум (предишното си гадже), където прекарали известно време с мои приятели, които после ми разказваха:

О, тук дойде едно приказно момиче – Алиса в Страната на чудесата!

Ама то симпатично, добро, интелигентно! Та така се запознахме. Тя започна да идва на мои представления, аз също много я харесвах. И полека-лека си станахме гаджета. Малко след това се наложи нейните родителите да заминат за Братислава, където баща ѝ стана шеф на Българския културен център. Мария нямаше 20 години, затова ѝ казаха, че ако настоява да остане в България, при мен, ще трябва да се оженим. И какво да правим, решихме – добре, да се оженим. Но без да вдигаме много шум. Не казахме на никого.


Виж ни само... Аз съм с костюмчето от театъра. 


По това време репетирах с един чешки режисьор. За да мога между репетициите да притичам да се оженя, определихме часа на сватбата да е по обяд – 12,00 ч. Добре, обаче работата не вървеше, както точно си представях, и в 11,30 отидох при него: Извинявайте, налага се да изляза за един час, за да се оженя. Какво ли съм си мислил, че разбира, защото той поклати глава и каза: Да, ей сега, изчакай малко. Свършваме след малко. – Ама не ме разбрахте! Аз, аз ще се женя.

И той се плесна по челото: Ти ли ще се жениш? Ама какво правиш тук?

Хукнах към къщи, за да си облека костюмчето, което бях взел от театъра, разбира се.

 

Поживяхме си малко и след една година на бял свят дойде и нашата дъщеря – Яна. Приказка ми е тя! Беше толкова смешна, такива лафове пускаше! Един ден готвя аз нещо, чистя зеленчуци и хвърлям отпадъците в кофата, която имаше капак и педал. Режа чушки, бам – натискам педала на капака, хвърлям боклука. И тя по едно време ме пита: Как се отваря това бе, тате? – Е, как? Не виждаш ли?! Казвам му: Отвори се! И капакът се отваря! И демонстрирам: Отвори се! – казвам със силен глас и лекинко натискам педала. Тя, разбира се, не забелязва моите хитрости. И съм си полегнал да си почивам и я наблюдавам през отворената врата. Застанала тя пред кофата, която е висока почти колкото нея, вече малко се е ядосала, и вика:

Тволи се! Чуваш ли?! Тволи се!

По същия начин я лъжехме за асансьора. Крещиш пред вратата: Асансьорааа! И той идва! Ей такива глупости! Много трудно ѝ беше да каже катеричка рунтавелка. Катеричка ун-тра-велка!, дебело подчертаваше, абсолютно сигурна, че най-после се е научила да го казва правилно. Беше много сладко, добро и възпитано, приказно малко момиченце! И въпреки че е толкова пораснала вече, като родител се притеснявам за нея, но много внимавам да не ставам досаден татко. Давам си сметка, че те са съвършено друго поколение, че по друг начин се забавляват, че тя е самостоятелен човек, с друг характер, различен от моя. Мисля, че с Мария успяхме да я възпитаме като добър, почтен човек, който може да взима правилни решения за себе си и околните.

 

Мария и Яна

 

Какво попречи на семейството ми?

Предполагам, че и професията изигра сериозна роля за нашата раздяла. Времето беше трудно. Мария беше бременна, когато ходехме на първите митинги и викахме: Долу БКП! Това бяха и едни от най-активните за професията ми години. Бях на 32–33, прекалено ангажиран и загледан в кариерата си. Не мога да кажа, че съм пренебрегвал семейството си, но така или иначе един ден решихме да пробваме да живеем отделно. Никога не е имало скандали, разправии или напрежение между нас, които да влияят на детето. Разделихме се уж за известно време, но така и не се събрахме. Общуването ни продължи през Яна, останахме истински близки, приятели. И голяма заслуга за това има Мария, изключително достоен човек, който не се занимава с дреболии. Разведохме се след сума ти години, защото трябваше да си уреди някакво наследство. Тя до ден днешен носи моята фамилия, вероятно и като уважение към времето, в което сме били заедно. Да, може да се каже, че съм щастливо разведен.

В "Тирезий Слепия",  реж. Иван Добчев, снимка: Симон Варсано

Разделихме се през 1997 г. Същата година, лятото, бях на гости при приятели в Монреал. Това пътуване беше изключително полезно за мен, защото тогава открих какво значение има свободата – за духа, за самочувствието, за собственото развитие, за смисъла на съществуването. Точно там осъзнах как липсата на свобода прави човека аморфен, нерешителен, затворен,

как се стесняват хоризонтите, как се обезсмислят и смачкват мечтите.

Щом се върнах, реших да напусна Народния театър, където бях на щат може би 5–6 години. Не защото съм се чувствал зле там. Напротив, играех прекрасни роли, имах собствена гримьорна с името ми на нея – Владимир Панев, работех активно и в „Сфумато“. Нямаше театър в София, в който да не бях играл, с изключение на Военния. Абе беше страхотно! Но щом се върнах от Канада, отидох и подадох молба да ме освободят.

Бях първият актьор, напуснал щата. При това от Народния театър!

Тръгнах си! Защото исках да изпитам себе си, възможностите си, да поставя себе си в екстремална ситуация. Вероятно съм бил сигурен в собствената си сила, вероятно съм си мислел, че така ще имам свободата да се развивам! Разбира се, прокрадваха се и страхове, че излизайки от щата, може пък никой да не се интересува от мен, да не съм нужен на никого, да се проваля. Но това изпитание ми беше нужно! Трябваше да разбера защо стоя в тази професия и дали мястото ми е там, на сцената.

В "Амант" с Таня Шахова и Деляна Хаджиянкова

Но какво се случи!? От страх, че ще остана на улицата, че няма да се справя финансово, вместо да започна да избирам предложенията, да отказвам каквито роли не харесвам, аз започнах да приемам всичко. Беше много труден период. Репетирах денонощно за мизерни пари, а за да изкарвам допълнителни средства, ходех непрекъснато и на дублажи. Как съм се справял!? Имаше моменти, в които се питах:

Добре де, струваше ли си… Защо го направи?! Щото си голем ербап!

Но днес съм спокоен, че повечето неща, които са ми се случили, сам съм пожелал, сам съм предизвикал. Че това са моите решения, зад които аз стоя. Един от най-важните ми хора, с които постоянно се съветвах и разговарях, беше Жана (Стоянович). Тя беше моят морален коректив. И какъв аристократ на духа – дреболиите ги минаваше метър, не хабеше енергия за клюки и омраза. До ден днешен беседвам с нея наум. Споделям й разни неща и се опитвам да предположа какво би ми казала тя. Чак сега си давам сметка колко важна и значителна е била тя за мен. И как съм си позволявал шест месеца, примерно, да не й се обадя?! Един от последните ни разговори беше по повод поканата, която получих да стана министър на културата. Тя беше категорична: В никакъв случай! В никакъв случай! – Ама чакай бе, Жана, какво толкова?! – Не, в никакъв случай – настояваше тя. – Ще те смачкат! Но все пак ти ще си решиш. – Ама аз вече съм го решил. Идвам да ти кажа, не да те питам. Така и не разбрах защо беше толкова категорична! След няколко месеца постъпи в болница, влоши се, затова не успяхме да поговорим… Дори не мога и да си помисля какво й е минавало през главата, когато пък Пепи (Петър Стоянович), племенникът й, стана министър. Просто не мога! Но… светла й памет.

 

Тази циганка преди 15 години дойде на масата и ми каза: Да знаеш, министър ше станеш!

Театър или кино?

В моята лична йерархия театърът е на първо място. Театър не може да се прави от самодейци. Театър се прави от образовани, просветени и посветени хора. За да станеш добър, професионален театрален актьор, трябва да си минал през много грешки, да си натрупал голям опит, за да можеш да владееш поведението си пред жива публика в рамките на два часа.

В киното може абсолютно всеки!

Мозъкът там е режисьорът. И никак не е задължително хората, които са в кадър, да са артисти. Те могат да изграждат образи, да изглеждат талантливи, нестандартни, истински, верни и впечатляващи, без да имат никакво образование. Има един прословут пример, мисля беше на Фелини или на някой от другите големи режисьори. Та взел той човек от улицата, казал му да гледа в цъфнало дърво, току-що обсипало се с цветове, пуснал камерата, седнал зад него и го напътствал: Виж това приказно дърво, чуй птиците, вдигни поглед към небето, каква красота, радвай се, усмихвай се… И заснел емоцията, която се изписвала на лицето на този случаен човек. Този кадър монтирал към кадри с жестоки кланета и убийства. И какво видели зрителите? Един човек, който се радва безумно, който дори се наслаждава на човешка сеч и кланета. Затова казвам, че в киното може всеки. Всичко се ражда в главата на режисьора, а магията е в монтажа.

В ролята на Смирненски във филма "Поетът и дяволът"

Разбира се, има всякакви примери – на добри артисти, които правят страхотни роли в театъра, но се провалят във филми. Ето, аз например стартирах или по-скоро катастрофирах в киното през 1982 г. с филм за Христо Смирненски – „Поетът и дяволът“. Беше дълъг и мъчителен процес – като се започне с пробните снимки (така се казваха кастингите тогава) и се стигне до тоталната нерешителност на режисьора, светла му памет.

Никога няма да забравя 20-те дубъла на едно мое най-просто влизане в помещение. И то общ план.

Не можех да разбера кое във влизането ми не е окей. Хайде пак! Пак! Пак! И винаги с една трагедия в гласа: Ужас, ужас, ужас! А тези оценки всеки млад актьор ще отнесе към себе си и собственото си неможене. Нищо чудно проблемът с тези 20 дубъла да е бил технически, да е било нещо с осветлението, с операторите или с движението на камерите, не знам. Но в мен остана усещането, че не мога да се справя с най-елементарни неща. След този филм, в който показвах най-много 2% от тогавашните си възможности, спряха да ме търсят от киното.

Замразиха ме. Туриха ме на трупчета за повече от 10 години.

През това време не мога да кажа, че не ми се е искало да снимам. Но и не излязоха някакви филми, роли, за които да си кажа: Ето, това що не го изиграх аз?! Поначало никога не си казвам: Ето това трябваше да изиграя аз! Никога не съм мечтал за Хамлет или Отело. Нямам любима роля. Разчитам на добрата съдба.

"Пясъчен часовник" на режисьора Георги Дюлгеров. Взех наградата "Златна ракла" за главна мъжка роля.


Трябваше да минат 12 години от „Поетът и дяволът“, за да ме покани Людмил Тодоров да снимам в „Приятелите на Емилия“ – седем новели с отделни герои, които се срещат с Емилия. На мен се падна Бердяев. С тази роля се върнах в киното. Не може да се каже, че започнаха да валят предложенията, но доказах, че ставам и за кино. И че несправедливо са ме пренебрегвали толкова дълго време.

 

С Ваня Цветкова в "Патриархат", сериал на БНТ


Но мисля, че най-достойното ми завръщане в киното се случи с филма „Дзифт“ на Явор Гърдев. Не съм се явявал на кастинг там, той си знаеше, че иска аз да играя ролята на Плужека. На кинофестивала в Москва Явор взе награда за най-добра режисура. И това беше голям успех за всички нас!

 

В Москва се зопознах се с Лив Улман, която беше в журито на кинофестивала.

 

А голямата популярност дойде с ролята на комисар Попов в сериала „Под прикритие“.

Но не съм готов за нея. Напоследък ми се случва съвършено непознати хора да ме спират, да ми говорят разни неща, като си мислят, че аз веднага ще реагирам. Да не говорим, че повечето от тях ме възприемат като комисаря Попов, а не като актьора Владимир Пенев. По време на първия сезон получих писмо, в което ме питаха дали наистина съм полицай, защото в село еди-кое си коментирали, че аз си работя като полицай, че наистина се казвам Попов, и понеже хубаво така изглеждам, са ме взели за филма. И аз го приемам като комплимент за добре свършена работа. Но наистина не съм готов за тази бърза популярност.

Понеже нямам кола, ползвам градски транспорт – метро, тролей, трамвай. И забелязвам, като се кача в превозно средство, как започват едни ръганици, едни бутаници, вадят се тайно и явно телефони, щракат ме, искат автографи. Разбира се, понякога това внимание може да е много приятно, но често е и много досадно. Знам, че е невъзпитано и несправедливо да отбягвам хората, да ги пренебрегвам, знам, че трябва да им обърна внимание. Само че аз също съм жив човек и не винаги съм във форма и подходящо настроение. Захари (Бахаров) онзи ден ми разказа как, докато си мерел кръвното в аптека „Мая“ (това се случва зад витрината, т.е. от улицата се вижда какво се случва вътре), влетяла жена, при това на възраст, не някаква тийнейджърка, застанала до тях и когато аптекарката й казала да изчака малко, за да й обърне внимание, „дамата“ с изнесен глас съобщила:

Ама нееее, аз ни съм за вас, аз искам да съ снимами!

Е, как ши съ снимати? – побеснял Захари. – Не виждаш ли, че ми мерят кръвното? Толкова ли не можеш да съобразиш, че не ми е добре?! Как ши съ снимами?!

 

Със Захари Бахаров след премиерата на първи сезон на "Под прикритие"

Но както споменах, популярността може да има и добра страна. Миналата година например спасих Стефчо Вълдобрев от едни катаджии. Пътувахме четиримата с Марта (Вачкова) и Снежина (Петрова) с кола за Стара Загора и ни спряха, май за превишена скорост. Стефчо отиде при патрулната кола с документите, а Снежина ми вика: Излез, бе, излез! – Ами стига глупости, как така ще изляза?! Кво да им кажа? „Здравейте, аз съм Попов“, не става… Излез, излез! Е, накрая се изсулих, отидох при тях, нещо мрънкам – мъна-мъна… Но те си ме познаха веднага, много ми се зарадваха и ни пуснаха. Наистина, не съм разучил възможностите на Попов! Дори понякога, като ми искат автограф и напиша Владо Пенев, хората се ядосват:

Аааа, ц-ц-ц-ц-ц! Е, кво е това?! Ама напишете Попов, моля ви се!


В ролята на комисар Попов

Но ми е мъчно, като виждам до каква степен се опошли и деградира всичко, което ни заобикаля. Как медиите лишиха всичко от смисъл и здрава енергия. И колко е страшно, че младото поколение не можа да стъпи на нещо здраво.

Децата ни потъват заедно с нас.

И ако има изключения, те се дължат на канските усилия на личностно ниво, в семейството, където сам се опитваш да измъкнеш детето си от блатото, в което се кеси. 

Ах, тази ужасна медийна среда, в която най-гадните и гнусни неща придобиват огромно значение. Скандалът, гадното и грозното се продава най-лесно! А аз дълбоко се съмнявам в тази ужасна философия. Големият проблем е, че няма обществен договор, че няма обществено доверие. Ето, гледам в нашето съсловие как се буним и бунтуваме, но никой на никого и за нищо няма доверие. Всички умираме от страх да не попаднем в кофти компания. Интересуваме се само от себе си. И това е идеално за онези отгоре, които ни ръководят. Сами сме се сепарирали, даже не сме и на групички. Даже не сме и по двама-трима. Съвсем сме ги улеснили – сами, по собствено желание влизаме в мелачката.

Защо го разрешихме? Не знам…

Чак сега, когато минах през министерския стол, си дадох сметка, че мога и това да правя. Никога не съм си позволявал дори да дръзна да помисля, че мога да поема отговорност, да взема решения и за други хора. Вероятно това е наследството на моето поколение от комунистическо време – да сме инертни и да чакаме някой друг вместо нас да взима решенията. После пък ние на свой ред да плюем и ругаем.

Министър кара колело

 

Ако можеш да направиш нещо добро, направи го, бе!

Защо стоиш отстрани и мрънкаш?! Да, тури си главата в торбата! Но всеки гледа него си. Днес, сега, след мен и потоп! Безпринципно и безобразно лакоми сме. До глупост. И имаме и чудесна поговорка за това: Не е важно на мен да ми е добре, мноооого ми е по-важно на Вуте да му е зле. Ето това е дъното! Ако само някой дръзне да каже нещо, да направи нещо, веднага се включва една машина, която го прави на дреб! И мисля, че сами сме си виновни. Никакъв Европейски съюз не ни е виновен, никаква Русия, никаква Турция, никой и нищо. Самичкиии, мили мои. Саминки сме си виновни.

И се чудя на тези нашенски журналисти, нямат ли някакво достойнство бе, мама му стара! Не всичко е за продан! Не всичко се яде! Може ли, кажи ми, да има телевизионно предаване, в което със скрита камера следят разни популярни хора, отвратителна жълтория. И решили да дебнат Гергана Паси. Ами тя се беше побъркала, че я преследват, беше ангажирала некви служби, защото откъде да й хрумне, че това са камерите на страхотно интересното предаване на Николета Лозанова?! Кажи ми сега, какво правят тези „журналисти“? Хабят ресурс, харчат пари, за да снимат кой къде живее, каква кола кара, в колко часа се прибира!

Мен са ме снимали и показвали два пъти как вървя по улицата!

Ама какво ми снимаш, бе? Кое ми е интересното? Защо, щом разполагаш с такъв ресурс, не отидеш да снимаш един ден на Делян Пеевски? Него да проследиш, за него да разкажеш. Защо? Кой работи за КОЙ! И какво доверие да ти имам аз на теб като на журналист? Какъв ти е моралът? Каква ти е ценностната система? Не всичко е за продан! Да, вероятно няма да живееш толкова охолно, колкото ти се иска, вероятно комшията ще има повече от теб, но когато на края на дните си се обърнеш назад, какво ще си кажеш: Всъщност аз направих не един, не два, а стотици хиляди компромиса. И ето ме сега, май не ми е хубаво от това… Заслужаваше ли си…

Един живот живеем, мили мои! И е изключително тъпо да го продадем!

Скоро се разделих с майка си. Беше достоен човек, със силен и волеви характер, с висок морал, който, надявам се, е успяла да предаде и на мен. Тя знаеше кое е добро, кое – лошо. И изискваше от нас със сестра ми да постъпваме по правилния начин. Без никакви полутонове, без компромиси. Всичко това вършеше с лекота, елегантност и ненатрапчивост. Имаше невероятно чувство за хумор, както и онова тънко чувство за самоирония, задължително за интелигентния човек.

Мисля, че знаеше, че си отива.

Когато отпадна дотолкова, че не можеше да става сама, се наложи да наема жена, която да й помага. Впоследствие разви лека форма на деменция, заподозря жената, че я краде. Не можах да я разубедя, затова се наложи да освободим тази и да наемем друга, която също не издържа теста. Не беше никак лесно. Един ден майка ми съобщи: Ще отида в дом за възрастни хора! Започнах да търся подходящ дом, разбира се, частен, с добри условия. Всичко организира сама – определи си деня, извика линейка, която да я закара дотам. Първите дни беше спокойна, ходех всеки ден, чувахме се поне по три пъти по телефона. На втората седмица катастрофира. Започнаха видения, звънеше ми по нощите да ходя да я спасявам… Миличката. Дълго време се чувствах виновен, че й позволих да отиде там. Но сега мисля, че това беше нейният избор, който трябваше да приема. Защото тя си свърши работата на този свят. И си тръгна. Другото щеше да е ужасна мъка.

Смъртта?

Винаги ме е било страх, дори бих казал, че имам леко фаталистично отношение към нея. Измъчва ме неизвестността. Страхувам се и за начина, по който ще умра, и за състоянието, в което ще бъда или няма да бъда… От друга страна, вярвам, че животът продължава, че не си отиваме завинаги. Което, разбира се, не ме успокоява в земния ми път. Давам си сметка, че този живот е единственото, което ми е дадено. И е лимитиран във времето. Не знам как ще прозвучи, но по отношение на собствената си смърт съм по-спокоен. Смъртта на близките ми хора ме разстройва ужасно. Разбирам, че когато страдам за загубата на близък човек, страдам за себе си. Защото вярвам, че той е на по-хубаво място, че е освобождение за душата, особено когато става въпрос за възрастен или болен човек. Но се самосъжалявам, страдам, че съм се лишил от неговото присъствие. И мисля, че тази липса може да бъде контролирана, усмирена.

Нещо, което ме държи изправен?

Не искам да правя безсмислени компромиси. Вероятно в очите на другите изглежда друго, различно. Но на мен ми е важно аз да знам, че това, което правя, е добро. Аз да знам, че моята ценностна система е защитена от собствените ми постъпки. Да съм спокоен, че съм постъпил правилно.

Че така преминава животът ми – достойно. И смислено.

 

* * *

 

Първа част от интервюто с Владо Пенев можете да прочетете на адрес:

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/vlado-penev-beshe-me-sram-che-iskam-da-stavam-aktor

 

Втора част от интервюто с Владо Пенев можете да прочетете на адрес:

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/vlado-penev-ne-poznavam-po-zavistliv-i-bezpameten-narod-ot-bylgarskiya

 

 

 

 

Коментари

  • Мери

    08 Юли 2016 12:32ч.

    Любопитно защо няма никакви коментари, след като всичко, което казва, е истина.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Поморийски

    11 Юли 2016 9:23ч.

    Не всичко е истина, хули народа ни, обвинява го, това е лошо. Трият коментари, които сочат това.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Р.Н.

    12 Юли 2016 14:27ч.

    Не знам дали абсолютно всичко е истина, но много истини казва.....и на мен много ми хареса!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Поморийски

    14 Юли 2016 11:02ч.

    "Но всеки гледа него си. Днес, сега, след мен и потоп! Безпринципно и безобразно лакоми сме. До глупост. И имаме и чудесна поговорка за това: Не е важно на мен да ми е добре, мноооого ми е по-важно на Вуте да му е зле. Ето това е дъното! Ако само някой дръзне да каже нещо, да направи нещо, веднага се включва една машина, която го прави на дреб! И мисля, че сами сме си виновни. Никакъв Европейски съюз не ни е виновен, никаква Русия, никаква Турция, никой и нищо. Самичкиии, мили мои. Саминки сме си виновни."------ Това е сред по-меките неверни и обидни обобщения за народа ни. Такива люде има сред нас, но не са мнозинството, много други разновидности има сред нас, повечето на добри, трудолюбиви, почтени и родолюбиви хора. Значи обобщава и съди с неговия аршин, с този на близкия му кръг. И как така "саминки сме си виновни"? Това го казва същият, който малко по-горе е изрекъл: "наследството на моето поколение от комунистическо време – да сме инертни"?! Значи 45 години са ни увредили, но 500 османско робство плюс още 100 и досега разностранна враждебна турска намеса са отминали хей така?! Или Русия не ни е вредила неведнъж в полза на Турция, Гърция и Сърбия и това е минало просто така?! Или ЕС не ни мачка и дискриминира от поне 20 години насам? Та какво като има и някои истини в интервюто??

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Парий

    19 Ное 2016 7:03ч.

    Истина е. Щетата от 45 год.комунизъм е много по ужасна и жестока от всичко друго случило се на народа ни в неговата вековна история. Нищо не може да се сравни с това унищожаване на човешката идентичност и погребване на общовалидни ценности.С убийството на духа .Това наследство още много години ще определя битието ни.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи