Съучастието на жертвата

 Съучастието на жертвата
Тогава по-малкият ми син беше още по-малък. Бяхме извели колелото му на разходка из Южния парк. Едва там забелязах, че и двете му гуми са спаднали от прекараната в мазето зима. Но аз знаех решението, с което да блесна в очите на сина си. В „Рикши под наем“ не можеха да нямат компресор. За две минути работа. С тайнствен вид поведох малкия натам. На място издекламирах нужните реплики и добавих предложение да си платим. Изглежда съм го направил със служебния тон на победител защото получих отговор в същия дух: „Не може. То всеки ако почне така….“. „Е добре“ – съгласих се аз (със съвсем друг тон). И не зная как ми хрумна да добавя: „Господ да ви благослови“. „Проклятието“ подейства моментално.

 

 

Михаил Шиндаров

 

Настигнаха ни преобразени хора. „Я дайте насам велосипедчето. Сегинка ще го оправим. За две минути работа!“. И с нещо като плах упрек: „Ама и вие веднага бързате да благославяте!“. Много се бяха изплашили.

 

Първо си казах: какви предани хора има. Спомниха си името на Бога и веднага се втурнаха да изпълняват повелите Му. Но защо се изплашиха? Защо ме упрекнаха за благословията, сякаш е проклятие? Какво бе станало с тях?

 

С молба като нашата биха могли да се направят различни неща. И те избраха да я използват, за да си придадат значение. Някак си е обидно просто да изпълниш нечия молба. Врагът на човешкото израстване им бе подшушнал, че има прост и достъпен начин да придадат на ръста си повече от лакът (Мат. 6:27) без особена грижа – за сметка на останалите; и то така, че това им изглеждаше собствена находка, от която отдавна са имали нужда. Инак казано – бяха решили да се обидят.

 

Трудно е да се каже кое предхожда: самодоволството, обидата, или гордостта. Опитът на лукавия съветник е отпреди времето. Безспорна е само достъпността на всяко от трите. За да се обидиш, стига въображаем повод, а и от него няма нужда. „То всеки ако почне така…“. С гордостта и самодоволството е също така. Нататък те се водят ръка за ръка.

 

Авторството над обидата и близките ѝ роднини изглежда странно. Също като прошката, то непременно въвлича още някого, някои, или целия свят. Разликата е, че обидата и създава вина – основателно или не, а прошката може да заличи собствената и чуждата вина. Достатъчно е да решиш да се обидиш, за да превърнеш някого или цели общества в свой длъжник.

 

Ролята на жертва е толкова изгодна – и толкова достъпна. Забелязали са го отдавна индивиди, малцинства, цели нации – а и всяко дете. Превърнали са ролята си на жертва в привилегия. Наглед всичко е ясно – някой обижда някого, основателно или не. Само че обижданият може да се обиди без да има основание, а може и да не се обиди, макар да има основание. Във втория случай престъплението „обида“ просто не може да се състои. Обиждащият се не е прост съучастник в обидата. Може да се каже и по-категорично: тъй като в негова власт е да се обиди, в негова власт е и да не се обижда, независимо дали бива обиждан или не. Така той е не по-малко автор на обидата от обиждащия. В този смисъл, да се обиждаш, означава да правиш виновни другите не по-малко, отколкото ако ги обиждаш.

 

Злото се стреми да се преумножава. Гладува за повече участници. Ако наистина бях проклел гумаджиите, ако бях призовал над главите им безбройни беди, ако бях пожелал дебеловратковците да им прибират оборота, или бях насъскал срещу тях данъчните със същата цел, то стореното от тях щеше да бъде основателно. Щяха да са справедливи в собствените си очи. И всичко щеше да бъде на мястото си. А така? Знае ли се какво може да се очаква от добри намерения?

 

Стратегията на обидата, която създава чужда вина, води след себе си характерен недостатък: целият свят става враждебен, изпълнен със злонамерени кроежи и ехидни намеци. А най-враждебно изглеждат добрите постъпки и откровените думи.

 

Те показват, че обидата и близките ѝ роднини нямат основание; сочат действителния им автор. Истината става непоносима, а отказът да се отговори на злото със зло – възмутителен: „Ама и вие веднага бързате да благославяте!“. За да се вярва в проклятия, не е нужно да се вярва в благословения. Само че ако се вярва на проклятия, не може да се вярва на благословения.

 

Всяко благословение крие неразбираема, но сигурна заплаха. Никой не може да желае искрено добро другиму. Никой не може да обича друг, който не става за ядене. Трябва да се внимава. По неизвестни засега причини, църковната магия е най-силна. Така вярва и самият консултант на обидените. И му се налага да трепери (Иак. 2:19) като гумаджия от Южния парк. Ето как се оказахме виновни: синът ми, велосипедът и аз – заради едната си молба. После подкарахме вината си към къщи. По гумаджийската вяра благословията ми бе неутрализирана. Трябваше само да се внимава за подобна заплаха. Ами ако някой благослови наум…

 

Източник: "Двери"

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • легисти

    17 Яну 2019 9:17ч.

    Обидата е заради отъждествяването. Началото на жената (геената) е в неоспорената идентичност. Мате-мати-ката е много полезна, но е най-малко пригодна. Или, както е казал мъдрецът: "Дао ражда Едно, едно ражда две, две ражда три, а три - всичко останало". Както и един даоистки принос (?) към онтологията, от който се повлиях в горното си изказване: "Битието е полезно, небитието - пригодно".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Маргарита Мартинова

    06 Апр 2019 23:38ч.

    Много интересно разказано и проанализирано - в невероятни дълбочини. Ще пробвам!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи