Този вид усмъртяване е сред най-жестоките – стои редом със средновековната практика за разпаряне на корема, за да изтекат пред очите на осъдения вътрешностите му или разчекването между четири коня.
Какво беше съобщено на пресконференцията по повода: „Собственикът на кучетата е оказал пълно съдействие и не е оказал съпротива при ареста си.“ Трогателно е за какъв добър гражданин става дума!
В България оплакванията срещу агресивни съседи или роднини не е обект на реални мерки, докато някой не умре и тогава на всички става ясно как след десетки сигнали и с години, нито полицията, нито прокуратурата си е мръднала пръста.
Затова темата не е агресията на кучетата, нито бойните породи, нито дори броя на нападнати и осакатени хора – малки деца и възрастни. Темата е за липсата на адекватно действие от всеки орган на реда, чиято единствена задача е да гарантира сигурността и спокойствието на хората.
Днес се смеем на класиката „Опасен чар“ с незабравимия Тодор Колев, но младият следовател, в чиято роля е Стефан Мавродиев, споделя пред старши колегата си Петър Слабаков, че когато се е видял очи в очи с героя на Тодор Колев, нещата са получили „по-човешки характер, по-малко престъпен“. Тогава Слабаков отговаря: „Полицията не е черква, която се грижи за спасяване на душите, а държавно учреждение…“ и младият Мавродиев допълва: „Което е длъжно да осигури нормален живот на хората, да им даде спокойствие, сигурност и вяра в нашето законодателство.“
За бога! Кого го интересува, че безхаберният собственик на глутницата не е оказал съпротива при ареста? Това го прави по-малко престъпен ли?
Няма значение, че „Опасен чар“ е от 1984 година – органите на реда нямат друга задача и функция, освен да осигуряват нормален живот на хората, спокойствие и вяра в законодателството.
В случая с агресивната глутница прокуратурата предупредила собственика им, той си седнал на ушите, а оттам хорицата, живеещи около него, които треперели от страх, изпращали сигнали, изпращали и накрая един от тях стана жива стръв и загина, та поне останалите да оживеят.
Веднага кучетата са прибрани в клетки на ветеринарна клиника.
Да предположим ли какво е казал по повод на предупрежденията кроткият и симпатичен при ареста собственик? Не става за писане, защото не съдържа нито една учтива дума по отношение органите на реда у нас. И е бил прав – защо да обръща внимание на някого, който не може да го застави да направи каквото и да било, който не може навреме да прибере песовете.
Сещате ли се за дядото с трите внучета, които живеят в Англия, но дошли на ваканция у нас за малко? През април т.г., в района на Железница, момченцата, които били на разходка в гората, са нападнати от пуснати на свобода три кучета от бойна порода. Едното от децата беше жестоко наръфано и оперирано в Пирогов. Добре е, че тези деца вече не живеят в България и най-вероятно няма и да им хрумне да се върнат у нас.
Политиката на управляващите за бурно връщане на българи, които живеят успешно зад граница, категорично няма да достигне до това семейство!
Какво уточнява разследващият полицай Стойно Цветков за случая с трите деца? Става дума за „средна телесна повреда“ (у нас психическите травми са само екстра за оживелия) и собственикът може да бъде осъден до три години лишаване от свобода, пробация и глоба до 5 хиляди лева. Ако обаче настъпи летален изход и бъде доказана вината на собственика (съдът винаги може да реши, че кучетата са действали по своя воля и тайно от собственика), присъдата е до пет години в затвора.
Какво е първоначалното обвинение към 41-годишния собственик на петте кучета, убили 39-годишния мъж? Че не е полагал „достатъчно грижи“ за питомците си. Негрижовен човек!
Дали някой някога във Владо Тричков се е надявал, че полицията ще си свърши работата и кучетата ще бъдат принудително заведени в приют? Не, не е. Единственият начин и прокуратура, и полиция да заработят, е някой да умре.
Доклад за насилието в България за периода между 2012 и 2017 г. сочи, че у нас всяка трета убита жена е била подложена на системен тормоз, а всяка десета е търсила закрила от полицията, за да бъде спасена от насилника си. Съдилищата са издали 102 присъди за този срок за умишлени убийства на жени от мъже, които или ги познават добре, или са живеели заедно. Но българският съд продължава да счита ревността за „смекчаващо вината обстоятелство“! Кой казва, че връзката ни със СССР и неговите нрави е заличена? Нали точно руските жени казвали „Бие – значи обича!“
Дивотия, средновековна изостаналост и безхаберие водят до разнопосочни случаи на насилствена смърт у нас и всеки път изводът е един и същ: прокуратурата е съветвала, полицията е предупреждавала, убитият може най-сетне да си почине.
На страницата ubita.org може да се проследят убийствата на жени у нас от близките им мъже. Само до март, 2019 г. те са десет. За 2018 г. са били поне 35. Нагледно, това е автобус на градски транспорт, който е стандартно с 32 места и още три жени са били правостоящи. Как биха изглеждали пътничките в този автобус, ако пристигне на снимачната площадка на „Живите мъртви“?
Нито една държава не е решила изцяло проблема с битовите убийства, нито с домашното насилие, но ние отново сме водещи по лекотата с която органите на реда пренебрегват сигналите, молбите и воплите на хората, органите на реда да им окажат помощ – срещу терор у дома, срещу зли съседи, срещу агресивни кучета, срещу агресивни луди.
Защо българите толкова горещо настояват да бъде разрешена самозащитата с оръжие и да бъдат разширени пределите на неизбежната отбрана? Защото за последните 30 години се убедиха, че това е начинът да останат живи.
Ако младият мъж носеше оръжие и беше застрелял само едно от кучетата, другите щяха да избягат. Ако ги беше избил всичките обаче, знаете ли какво щеше да стане? Медийна истерия: „Изрод избива любимите кучета на…“ И тогава кадрите на собственика, който е прегърнал едно от тях, което изправено е високо колкото човек, щяха да са олицетворение на потъналия в скръб собственик.
В света няма да се свършат нито опасните хора, нито опасните животни, нито агресивните шофьори. В България обаче както прокуратурата, така и полицията са орган на първо място органи за бездействие, чиято намеса прилича на жаловито молене към онези, които са истинска опасност.
Темата отдавна не е в това как ще бъде осъден поредният убиец – в случая 41-годишният собственик на песовете - а дали някога жалката прокуратура и жалката полиция ще се окажат в ролята си на обществени защитници.