Ето сега се разгласява едно интервю на духовник от непризнатата МПЦ, който казва, че Българската Патриаршия трябва да посредничи пред останалите православни Църкви по въпроса за автокефалията и дори първа да признае МПЦ за автокефална. Това се тиражира където може да се очаква, появява се писмо-обръщение от „учени, общественици и потомци“ (този път не са „интелектуалци“) до Патриарха и се готви подписка. Виждаме натиск върху Синода чрез медии и някакви ad hoc появили се лица: тоест, всичко както обикновено - както беше и за Критския събор през 2016.
Светият Синод на БПЦ не бива да се поддава на натиска, не бива да посредничи пред никого по такъв въпрос и в никакъв случай не бива да признава никаква македонска църква за автокефална. Има две причини за това са две и те са следните.
1. В православния свят идеята за църква не се отделя от идеята за народ. Това означава, че там, където има автокефална църква, трябва да съществува отделен народ – като изключения има, но те засягат древните патриаршии на Иерусалим, Антиохия, Александрия и Константинопол. Този процес – към установяване на единство между народ и автокефална църква - започва през IX-Х в. с признаването от страна на Константинопол на независимата българска Църква. Той има своето основание в думите на нашия Господ Иисус Христос „Идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19) и в начина, по който е основана християнската Църква на Петдесетница (Деяния 2:1-4), където чрез Духа апостолите заговарят на различни езици. Това означава, че християнското Благовестие е отправено до всички народи, и то не само общо, но и поотделно.
Ето защо, ако днес бъде призната автокефалия на определена църква, това ще означава, че тя е църква на народ, различен от останалите. Точно затова и през XIX-XX в. беше възстановена автокефалията на българската Църква, независимо от упорството на Цариград – защото никой не можеше да оспори, че българският народ съществува и е различен от останалите.
Така че признаването на македонска автокефална църква ще значи, че ние се отричаме от македонските българи като българи и твърдим, че днес около Охрид и Скопие живее някакъв друг народ. Нека тези, които се представят за потомци на македонски българи и тези, които говорят за „национална кауза“ по този и други поводи, да обърнат внимание на това.
2. Признаването на македонска (както на украинска и т.н.) автокефална църква ще стане прецедент, в съгласие с който автокефалия ще може да се дава на общности, които не са народи, нито има вероятност да станат такива. Но нашата Църква е християнска, защото освен свята и апостолска, е и съборна. Принципът на съборността, след постепенното (между IX и XI в.) отпадане на Рим, се удържа чрез естественото (езиково), но същевременно и църковно утвърдено различие между християнските народи, които не са безкрайно много. Благодарение на това, че днес независимите църкви са 15, все още е възможно, макар и много трудно, да се взимат общи решения. Но ако се допусне възможността за неограниченото им умножаване (значи да е достатъчно някои хора да се съберат и да решат, че са независими православни), това ще направи невъзможно общуването между тях и ще унищожи съборността. На нейно място ще дойде било хаосът, било единоначалието, както впрочем е от хиляда години на Запад – и двете са представени чрез протестантството и римокатолицизма (папизма). И нека тези, които говорят за „отваряне“ и дори „европеизация“ на БПЦ, да помислят къде би се оказал центърът на едно бъдещо „православно“ единоначалие. В Константинопол (Истанбул) или в Москва?
Българската православна църква, която има неоценима историческа заслуга за опазването на християнството през вековете, може и сега, чрез Синода си, да вземе доброто решение - както много пъти в историята си. Не се съмнявам, че ще го вземе.