Наблюдение върху една скръб

Наблюдение върху една скръб
Клайв Стейпълс Луис пише книгата си “Наблюдение върху една скръб” след смъртта на съпругата си Джой Давидман. Тя е американска писателка от еврейски произход, бивша комунистка и атеистка, приела християнството. В началото на късния им брак Джой е диагностицирана с рак на костите. Следва ремисия на болестта и четири години семейно щастие. Джой Давидман умира през 1960 година. Луис отглежда двамата си доведени сина. Книгата му “Наблюдение върху една скръб” описва болката от тежката загуба, толкова лично и пронизващо, че Луис първоначално я издава под псевдонима Н.У. Клърк, за да не го свързват с нея читателите и скрива името на съпругата си, като я нарича Х. По ирония, много приятели на Луис му я препоръчват, като начин да се справи със собствената си тъга. Авторството му е обявено публично след неговата смърт от изпълнителя на завещанието. През 1993 г. Ричард Атънбъро заснема филма “Земя на сенките” с Антъни Хопкинс и Дебра Уингър, който е посветен на любовта между К. С. Луис и Джой Давидман.

 

Всеки път, когато К. С. Луис спира вниманието си върху някой от големите въпроси на християнското битие, резултатът е откровение. Това е неизменна характеристика на неговото разсъждение – директното адресиране на дадения проблем и безостатъчното му приземяване, без значение от колко висок порядък е той. В "Наблюдение върху една скръб" откровението е двузначно – наблюдателят Луис прилага поразително прецизната си оптика върху проблема за загубата, но не изобщо, а по повод своето лично, духовно, емоционално, интелектуално и физическо преживяване на смъртта на любимата му съпруга, оголвайки дълбините на собствената си уязвена от скръбта душа. И отново, както винаги при Луис, читателят преминава през текста от първо лице, независимо дали разглежданият проблем има пряка биографична връзка с него – открива се още една подробна и цветна скица на анатомията на християнската душа. Предлагаме ви няколко откъса от книгата, преведени специално за “Гласове”.

 

 

Наблюдение върху една скръб

 

Никой не ми беше казвал, че скръбта толкова прилича на страха. Не се страхувам, но усещането е като че ме е страх. Същото пърхане в стомаха, същото безпокойство, позиналост. Продължавам да преглъщам (сподавям).

 

Друг път чувството е като да си леко пиян, или да имаш леко мозъчно сътресение. Има нещо като невидимо одеяло между света и мен. Затруднявам се да вниквам в това, което другите казват. Или може би се затруднявам да поискам да вникна. Толкова е безинтересно. И все пак искам другите да са около мен. Боя се от моментите, в които къщата е празна. Само да можеше да говорят помежду си, а не на мен.

 

Има моменти, съвсем неочаквани, когато нещо вътре в мен се опитва да ме убеди, че всъщност не ме интересува кой знае колко, не чак толкова, в крайна сметка. Любовта не е всичко в живота на човек. Аз бях щастлив, преди да срещна Х. Имах много „запаси“, както се казва. Хората преодоляват тези неща. Хайде, ще се справя някак. Срамно е да се вслушваш в този глас, но за кратко изглежда смислено. Тогава идва внезапно пробождане от нажежен спомен и целият този „здрав разум“ изчезва като мравка в устата на пещта. При рикошета отиваш към сълзи и патос. Сантиментални сълзи. Почти предпочитам моментите на агония. Те поне са ясни и честни. Но потапянето в самосъжаление, въргалянето, гнусното лепкаво-сладникаво удоволствие, с което му се предаваш – това ме отвращава. И дори когато го правя, знам че то ме води към невярна представа за самата Х. Дай воля на това чувство и след няколко минути вместо истинската жена, ще имаш кукла, за която да цивриш. Слава Богу, споменът за нея е още твърде силен (винаги ли ще бъде твърде силен?), за да успея.

 

Защото Х. изобщо не беше такава. Нейният ум беше лек и бърз и мускулест като леопард. Страст, нежност и болка бяха еднакво безсилни да го неутрализират. Той усещаше първия повей на лицемерие или тиня. И тогава скачаше и те поваляше, преди да си разбрал какво става. Колко мои балончета спука тя! Бързо се научих да не й говоря глупости, освен ако не го правя за едното удоволствие – и ето още едно нажежено пробождане – да се изложа и да ми се присмеят. Никога не съм бил по-глупав, отколкото докато бях възлюбен на Х.

 

И никой не ми беше казвал за мързела на скръбта. Освен на работа – където машината изглежда вървеше както обикновено – аз се отвращавах от най-малкото усилие. Не само писането, но дори четенето на писмо беше твърде много. Дори бръсненето. Какво значение има вече дали бузата ми е груба или гладка? Казват, че нещастният човек иска да се разсее – нещо, което да го извади от него самия. Колкото и пребит от умора човек иска допълнително одеяло в студена нощ. По-скоро би лежал треперейки, отколкото да стане и да си намери одеяло. Лесно е да се разбере как самотникът става занемарен и накрая мръсен и отвратителен.

 

Междувременно, къде е Бог? Това е един от най-обезпокояващите симптоми. Когато си щастлив, толкова щастлив, че не усещаш нужда от Него, толкова щастлив, че се изкушаваш да смяташ Неговите изисквания към теб за досадно безпокоене, ако се опомниш и се обърнеш към Него с благодарност и възхвала, ще бъдеш – или поне такова е чувството – посрещнат с отворени обятия. Но отиди при Него, когато се нуждаеш отчаяно, когато нищо друго не помага, и какво ще намериш? Вратата се затръшва под носа ти и се чува превъртане и още едно превъртане на ключа от вътрешната страна. След това тишина. Най-добре е да си тръгваш. Колкото повече чакаш, толкова по-категорично ще става мълчанието. Прозорците не светят. Изглежда къщата е празна. Била ли е някога обитавана? Някога изглеждаше така. И изглеждаше толкова убедително, колкото и това сега. Какво може да значи това? Защо Той е толкова наличен наставник във време на успех и толкова напълно отсъстващ помощник във време на трудности?

 

Опитах се да изложа някои от тези мисли пред С. този следобед. Той ми напомни, че същото изглежда се е случило и с Христос: „Защо си Ме оставил?“ Знам. Това прави ли го по-лесно за разбиране?

 

Не, че съществува (мисля си) опасност да спра да вярвам в Бог. Истинската опасност е да повярвам в толкова ужасни неща за Него. Заключението, от което се ужасявам не е „Значи няма Бог в крайна сметка“, а „Значи това представлява Бог в действителност. Спри вече да се заблуждаваш.“

 

Нашите предци се подчиниха и казаха „Да бъде Твоята воля“. Колко често горчивото негодувание е било сподавяно от чист страх и делото на любовта – да, във всеки смисъл дело, е служило за негово прикритие?

 

Разбира се, можем лесно да кажем, че Бог изглежда отсъстващ в нашата най-голяма нужда, защото Той е отсъстващ, несъществуващ. Но тогава защо изглежда толкова присъстващ когато, да го кажем съвсем честно, не Го търсим?

 

Със сигурност бракът направи за мен поне едно нещо. Никога вече не мога да повярвам, че религията е изфабрикувана от нашите подсъзнателни, подтиснати желания и служи за заместител на секса. През тези няколко години Х. и аз пирувахме с любов, във всичките й видове – тържествена и весела, романтична и реалистична, понякога драматична като гръмотевична буря, понякога удобна и спокойна като мек пантоф. Нито едно ъгълче на сърцето и тялото не остана незадоволено. Ако Бог беше заместител на любовта, ние щяхме да изгубим всякакъв интерес към Него. Кой би се занимавал със заместители, когато има истинското нещо? Но не се случи така. Ние и двамата знаехме, че искаме нещо извън нас – съвсем различно нещо, съвсем различно искане. Все едно да кажеш, че когато влюбените имат един другиго, никога няма да поискат да четат, или да ядат, или да дишат.

 

След смъртта на приятел, преди много години, за известно време изпитвах най-живо чувство на сигурност, че животът му продължава. Че дори сега живее още повече. Умолявах да ми бъде дадена поне една стотна от тази увереност за Х. Няма отговор. Само заключената врата, желязна завеса, вакуум, абсолютна нула. „Който много иска, нищо не получава“. Беше глупаво да искам. Сега, даже и да дойде такова потвърждение, няма да му се доверя. Ще го помисля за самохипнотизиране, предизвикано от молитвите ми.

 

При всички случаи трябва да стоя настрана от спиритуалистите. Обещах на Х., че ще го направя. Тя познаваше тези среди.

 

Да спазваш обещанията си към мъртвите, както и към всички други, е много добре. Но започнах да разбирам, „спазването на желанието на покойния“ е капан. Вчера се удържах, точно преди да изрека за някаква дреболия „Х. не би одобрила това“. Не е честно спрямо другите. Скоро мога да започна да използвам „какво Х. би одобрила“ като инструмент за домашна тирания с нейните предполагаеми одобрения, които все по-бегло да прикриват собствените ми желания.

 

Не мога да говоря на децата за нея. В момента, в който опитам, на лицата им се появява не скръб, не любов, не страх, нито жал, а най-фаталната от всички импулсивни реакции – неудобство. Гледат, сякаш съм извършил нещо непристойно. Копнеят да спра. Чувствах се по същия начин след смъртта на моята майка , когато баща ми я споменаваше. Не мога да ги виня. Момчетата са такива.

 

Понякога си мисля, че срамът, мъчителният, несъзнателен срам, пречи толкова много на добрите постъпки и простичкото щастие, колкото и всеки друг от нашите пороци. И не само в юношеството.

 

Или пък момчетата са прави? Какво би помислила самата Х. за този ужасен малък бележник, към който аз се връщам отново и отново? Морбидни ли са тези бележки? Веднъж прочетох изречението „Лежах буден цяла нощ със зъбобол, размишлявайки за зъбобола и за лежането буден“. Това е достоверно. Част от всяко страдание, така да се каже, е сянката или отражението на страданието: фактът, че не само страдаш, а трябва да продължаваш да мислиш за факта, че страдаш. Аз не само живея всеки безкраен ден в сръб, а живея всеки ден, мислейки че живея всеки ден в скръб. Тези записки не утежняват ли положението? Не потвърждават ли само монотонния, празен ход на съзнанието около проблема? Но какво да направя? Трябва да взема някакво лекарство, а четенето не е достатъчно силно лекарство в момента. Като записвам всичко (всичко? – не, една мисъл от сто) имам чувството, че успявам да изляза за малко от това. Така бих се защитил пред Х. Но залагам 10 към 1, че тя би видяла пробойна в защитата.

 

Не става дума само за момчетата. Странно съпътсващо явление на моята загуба, осъзнавам го, е че причинявам неудобство на всеки, с когото се срещна. На работа, в клуба, на улицата срещам хора, които, приближавайки ме, се опитват да решат дали „да кажат нещо за станалото“, или не. Мразя, когато го направят, и когато не го направят. Някои изцяло си го спестяват. Р. ме отбягва от седмица. Най-много харесвам добре поддържаните млади мъже, почти момчета, които се приближават към мен сякаш съм зъболекар, силно се изчервяват, преодоляват го и после се изнизват към бара толкова бързо, колкото им позволява приличието. Може би опечалените трябва да бъдат изолирани в специални места, като прокажените.

 

За някои съм по-лошо от неудобен. Аз съм главата на смъртта. Когато срещна щастлива семейна двойка, усещам как и двамата си мислят : „Единият или другият от нас някой ден ще бъде като него сега.“

 

Отначало много се страхувах да ходя на места, където Х. и аз сме били щастливи – любимия ни ресторант, любимата ни гора. Но реших да го направя бързо – като да изпратиш пилот отново в небето възможно най-скоро, след като е катастрофирал. Неочаквано, няма никакво значение. Отсъствието й на тези места не е по-силно, отколкото на всяко друго място. Изобщо не е локално. Предполагам, че ако на човек му е забранена всякаква сол, не би усетил липсата й в една определена храна повече, отколкото в друга. Яденето като цяло ще бъде различно, всеки ден, при всяко хранене. Така е. Самото живеене е изцяло различно. Отсъствието й е като небето, простряно над всичко.

 

Но не, това не е съвсем точно. Има едно място, където нейното отсъствие идва право при мен у дома, и това е място, което не мога да избегна. Имам предвид собственото ми тяло. То имаше съвсем различно значение, когато беше тялото на нейния любим. Сега е като празна къща. Но не бива да се самозаблуждавам. Това тяло би станало отново важно за мен, и то много бързо, ако си помисля, че нещо с него не е наред.

 

Рак, и рак, и рак. Майка ми, баща ми, жена ми. Чудя се кой е следващият на опашката.

 

Макар че самата Х., умирайки от рак, и знаейки добре този факт, каза че е загубила до голяма степен ужаса си от него. Когато това се случи, името и идеята бяха в някаква степен безвредни. И в един момент разбрах съвсем ясно. Това е важно. Човек не среща Рака, или Войната, или Нещастието (или Щастието). Човек среща само мига, момента, който идва. Всички възможни пропадания и извисявания. Многото лоши периоди в най-хубавите ни времена, многото добри моменти в най-лошите. Ние никога не понасяме целия удар от „самото нещо“. Тук грешим. Самото нещо са всички тези пропадания и извисявания: останалото е име или идея.

 

Невероятно е колко много щастие, дори колко много радост, имахме заедно, след като изгубихме всяка надежда. Колко дълго, колко успокояващо, колко пълно говорихме двамата в тази последна нощ.

 

И все пак, не съвсем заедно. Това „една плът“ си има предел. Не можеш в действителност да споделиш слабостта на някой друг, или страха, или болката. Това, което чувстваш, може да е лошо. То може евентуално да е толкова лошо, колкото и другия чувства, макар, че аз не бих се доверил на някого с подобни претенции. Но пак ще е доста различно. Когато говоря за страх, имам предвид чисто животинския страх, отхвърлянето от организма на неговото унищожение; задушаващото чувство; усещането, че си плъх в капан. Не може да бъде предадено. Умът може да съчувства. Тялото – по-малко. По някакъв начин телата на любовниците могат в още по-малка степен. Всичките им любовни моменти са ги тренирали да имат не идентични, но допълващи се, взаимосвързани, дори противоположни чувства едно към друго.

 

И двамата знаехме, че това е така. Аз имах своите страдания, не нейните. Тя имаше нейните, не моите. Краят на нейните щеше да сложи начало на пълнотата на моите. Ние бяхме поели по различни пътища. Тази хладна истина, това ужасно регулиране на трафика („Вие, госпожо – надясно, Вие, господине – наляво“) е само начало на раздялата, която е самата смърт.

 

И тази раздяла, предполагам, очаква всички. Мислех за Х. и мен като за особено нещастни поради това, че бяхме разделени. Но вероятно всички любовници са. Веднъж тя ми каза „Дори и двамата да умрем в един и същи миг, както лежим тук един до друг, ще бъде точно толкова раздяла, колкото тази, от която така се боиш.“ Разбира се тя не знаеше нищо повече от това, което и аз знам. Но тя беше близо до смъртта, достатъчно близо, за да направи добър изстрел. Цитираше „Сам в Самотата“. Казваше, че усещането е подобно. И колко безкрайно невероятно е да бъде другояче. Времето, пространството и телата са онова, което ни е събрало заедно. Те са телефонните кабели, чрез които общуваме. Отрежете един или два от тях едновременно. Според вас не трябва ли това да сложи край на общуването?

 

Освен ако не смятате, че някакви други методи на комуникация – крайно различни, но вършещи същата работа – ще заработят веднага на тяхно място. Но тогава, какъв възможен смисъл може да има в прекъсването на старите? Или Бог е клоун, който ви издърпва купичката със супа, точно след като ви я е донесъл и след това ви дава друга купичка със същата супа? Дори и природата не е такъв клоун. Тя никога не свири една и съща мелодия два пъти.

 

Трудно е да бъдеш търпелив с хора, които казват „Няма смърт“ или „Смъртта няма значение“. Има смърт. И това има значение. И всичко, което се случва, има последствия. И тя, и те, са неоспорими и необратими. По същия начин може да се каже, че раждането няма значение. Гледам към нощното небе. Има ли нещо по-сигурно от това, че в цялото това необятно пространство и време, ако ми беше позволено да ги претърся, никъде няма да намеря лицето й, гласа й, допира й? Тя умря. Мъртва е. Толкова ли е трудно да се научи тази дума?

 

Нямам нито една добра нейна снимка. Дори не мога да видя ясно лицето й във въображението си. Обаче лицето на някой непознат, което съм видял тази сутрин в тълпата, може да изникне като живо пред мен, щом вечерта си затворя очите. Без съмнение, обяснението е съвсем просто. Виждали сме лицата на тези, които познаваме най-добре, по толкова различни начини, от толкова много ъгли, в толкова различни светлини, с толкова различни изражения – ходещи, спящи, смеещи се, плачещи, ядящи, говорещи, мислещи – че всички образи се скупчват в паметта ни и се размиват взаимно. Но гласът й е все още жив. Споменът за гласа – това може по всяко време да ме превърне в хленчещо дете.

————————————

Както и да го погледна, да кажа „Х. умря“, означава да кажа „Всичко това свръши“. То е част от миналото. А миналото е минало, и точно това означава времето, и самото време е още едно от имената на смъртта, а самото Небе е място, където „предишните неща са отминали“.

 

Говорете ми за истинността на религията и ще слушам с удоволствие. Говорете ми за дълга на религията и ще слушам смирено. Но не идвайте да ми говорите за утехата на религията, защото ще заподозра, че не разбирате.

 

Освен, разбира се, ако не вярвате буквално на всички тези работи за събирането на семействата „на отвъдния бряг“, обрисувани с изцяло земни представи. Всичко това не е от Писанието, взето е от лоши химни и литографии. Нищо подобно не пише в Библията. И звучи фалшиво. Ние знаем, че не би могло да е така. Реалността никога не се повтаря. Никога едно и също нещо не се отнема и не се връща обратно. Колко добре спиритуалистите са клъвнали кукичката! „Нещата от тази страна не са много по-различни в крайна сметка“. В рая има пури. Защото това би харесало на всички ни. Възстановяване на щастливото минало.

 

Това, точно това е, за което аз крещя, с болезнени среднощни нежни думи и настойчиви молби, отправени към празното пространство.

 

А горкият С. ми цитира „Не скърбете като онези, които нямат надежда.“ Изумява ме това, че сме приканени да приложим към себе си думи, които така очевидно са адресирани към по-добри от нас. Думите на апостол Павел могат да утешат тези, които обичат Господ повече от мъртвия, а мъртвия повече от себе си.

————

Защо трябва раздялата (ако не нищо друго), от която така агонизира останалият любим, да бъде безболезнена за отишлия си?

 

„Защото тя е в Божиите ръце.“ Но ако е така, тя беше в Божиите ръце през цялото време и аз видях какво сториха те с нея тук. Стават ли те изведнъж по-нежни към нас, когато излезем от телата си? И ако е така, защо? Ако Божията благост е несъвместима с нашето страдание, тогава или Бог не е благ, или Бог не съществува – защото в единствения живот, който познаваме, Той ни дава страдания, надминаващи най-лошите ни страхове, и надхвърлящи всичко, което можем да си представим. Ако е последователен, Той може да ни накара да страдаме след смъртта толкова непоносимо, колкото и преди нея.

 

Понякога е трудно да не се каже „Господи, прости на Господ.“ Понякога е трудно да се каже толкова много. Но ако вярата ни е истинна, Той не Му е простил. Разпънал Го е.

—————————

Чувства, и чувства, и чувства. Нека се опитам да помисля, вместо това. От рационална гледна точка, какъв нов фактор е внесла смъртта на Х. в проблема за вселената? Какви основания ми е дала тя да се съмнявам във всичко, което вярвам? Вече знаех, че тези неща, и по-лоши, се случват ежедневно. Бих казал, че са били взети предвид. Бях предупреден – предупредих сам себе си – да не разчитам на световно щастие. На нас дори ни е обещано страдание. То е част от програмата. На нас дори ни е казано „Блажени плачещите“ и аз го приемах. Не съм получил нещо, което не е било част от сделката. Разбира се, различно е, когато нещо ти се случи на теб, а не на другите, и се случи наистина, не във въображението. Да. Но трябва ли, за разумен човек, разликата да е чак толкова голяма? Не. И тя не би била за човек, който е имал истинска вяра и истинска съпричастност към скърбите на другите. Случаят е съвсем обикновен. Ако кулата ми се е срутила от едно духване, това е защото е била кула от карти. Вярата, която „е взела тези неща предвид“, не е била вяра, а въображение. Взимането им предвид не е било истинско съчувствие. Ако наистина ме е било грижа, както мислех че е, за скърбите на света, нямаше да бъда така погълнат от собствената си скръб, когато тя дойде. Било е въображаема вяра, която си играе с безопасни пулове, наречени „Болест“, „Болка“, „Смърт“ и „Самота“.

————————

Колкото повече вярваме, че Бог наранява, само за да лекува, толкова по-малко можем да вярваме, че има някаква полза да молим за милост. Един жесток човек може да бъде подкупен, може да се измори от зловещия си спорт, може да получи моментен пристъп на милост, както алкохолиците имат пристъпи на трезвеност. Но представете си, че това срещу което сте изправени, е хирург, чиито намерения са изцяло добри. Колкото по-добър и загрижен е той, толкова по-непреклонен ще бъде в рязането. Ако отстъпи пред вашите молби, ако спре преди да е извършил операцията, цялата преживяна до този момент болка ще бъде безсмислена. Но вероятно ли е подобни крайности на страданието да са нужни за нас? Е, вие избирайте. Страданията се случват. Ако те са ненужни, то тогава значи няма Бог, или пък има лош такъв. Ако има добър Бог, тогава тези страдания са необходими. Защото дори и умерено добро Същество не би могло да ги причини, или да ги допусне, ако те не бяха.

 

И в двата случая, ние ще страдаме.

 

Какво имат предвид хората, когато казват „Не ме е страх от Господ, защото знам, че Той е добър.“? Никога ли не са ходили поне на зъболекар?

————————

Но това вече е нетърпимо – някои бръщолевят „Само ако можеше аз да понеса най-тежкото страдание, или поне част от него, вместо нея.“ Никой не може да каже колко е сериозен този залог, защото всъщност нищо не е заложено. Ако това изведнъж стане реална възможност, тогава, за първи път, ще открием колко сериозно сме го мислели. Но съществуват ли изобщо подобни възможности?

 

Такава възможност е била дадена на Един, както е известно, и сега разбирам, че мога отново да повярвам, че Той е понесъл чуждото страдание в пълната мяра, в която това може да бъде направено. Той отговаря на нашите брътвежи – „Вие не можете и не дръзвайте. Аз можех и дръзнах.“

————————

Постепенно започнах да усещам, че вратата вече не е затръшната и заключена. Моята неистова нужда ли я затръшна под носа ми? Когато в душата ти няма абсолютно нищо друго, освен вик за помощ, може би точно тогава Бог не може да ти я окаже – ти си като удавник, на когото не може да се помогне, защото сграбчва и стиска. Може би твоите непрекъснати викове заглушават гласа, който се надяваш да чуеш.

————————

Бог не си прави експеримент с моята вяра или любов, за да изпита тяхното качество. Той вече го е знаел. Аз не съм. В този опит Той ни кара да застанем на подсъдимата скамейка, на свидетелската банка и на съдийската катедра едновременно. Той през цялото време е знаел, че моят храм е кула от карти. Единственият начин да ме накара и аз да осъзная този факт, е бил да я срути.

———————

Когато положа тези въпроси пред Бог, не получавам отговор. По-скоро някакъв специален вид липса на отговор. Не е затворената врата. По-скоро е мълчалив, със сигурност не несъстрадателен, взор. Сякаш Той е поклатил глава не в знак на отказ, а за да отпрати въпроса. Като „Мирувай, дете. Ти не разбираш.“

———————

Мистичният съюз, от една страна. Възкресението на тялото, от друга. Не мога да достигна до сянка от образ, формула, или дори чувство, което ги съчетава. Но реалността, която ни е дадено да разберем, го прави. Небето ще реши нашите проблеми, но, мисля си, не като ни покаже деликатно помирение на всички наши видимо противоречиви понятия. Всичките понятия ще бъдат изритани изпод нозете ни. Ще видим, че никога не е имало никакъв проблем.

 

И, неведнъж, това впечатление, което не мога да опиша по друг начин, освен че е като подсмихване в тъмното. Усещането, че някаква разбиваща и обезоръжаваща простота е истинският отговор.

———————

Понякога, Господи, човек се изкушава да каже, че ако си искал да се държим като полските кринове, си могъл да ни дадеш устройство, което е подобно на тяхното. Но точно това, предполагам, е Твоят велик експеримент. Или не. Не е експеримент, защото Ти нямаш нужда да откриваш нещата. По-скоро Твоето велико начинание. Да направиш организъм, който е също и дух. Да направиш този ужасен оксиморон, „духовно животно“. Да вземеш бедния примат, звяр с нервни окончания навсякъде по себе си, създание със стомах, който иска да бъде пълен, чифтосващо се животно, което иска своя партньор, и да кажеш „Сега преодолей това. Стани бог.“

 

Откъси от книгата на К.С Луис "Наблюдение върху една скръб"

Превод за “Гласове”: Екатерина Грънчарова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Helleborus

    26 Апр 2019 18:49ч.

    Бог не ни дава неща, нито ни взема неща. То е все едно да кажеш, че ни дава въздух и после ни го взема. Ние дишаме през цялото време, за да сме живи - човешката душа през цялото време има нужда да диша и да се храни с Бога, за да живее. Хората не разбират това, че са като едно растение, което има нужда едновременно и от човешка грижа (на градинар) и от слънце, почва, дъжд и онази магия, която се нарича живот. Ако то не получава тези неща през цялото време, то ще умре или ще бъде хилаво. Ако сте виждали растения израсли в абсолютна тъмнина. Какво Бог може да даде допълнително, Той вече е дал всичко това, но ако растението не желае да усвоява светлината, почвата или водата, то няма защо да се сърди на Бога. Подобно и човек е устроен така, че получава основните си нужди отгоре, заедно с онова, което сам прави за себе си. Но за разлика от цветето, което естествено се ползва от тези небесни блага, то човекът ги приема чрез Божия Дух, но само след като отстрани себе си от духа на света. Което е драстична промяна, извършена не от човешка ръка, но със съдействието на човека. Човекът трябва да познава източника си, ако близкият човек до нас е една чаша освежаваща напитка, тя откъде е налята? Нима всичко онова, с което сме свикнали няма източник, откъдето да си налеем и още? Подобно както Христос каза на самарянката, ти дохождаш тук всеки ден да си наливаш, защото водата ти свършва. Но водата, която аз ще ти дам, ще стане в теб извор на жива вода, която извира за вечен живот. Не може да чакаш Бог някак да ти облекчи страданията, ако изобщо не Го познаваш и чуваш. Защото Той не е човек, който да те потупа по рамото или да ти подаде кърпичка. Утехата и духовното здраве извират от самото съжителство с Него, където постоянно черпим от изворите сили, вяра, надежда, любов и познание, с което да се противопоставим на внушенията на демоните, които сеят отчаяние. Това не е метафора, а реалност. Хората отстранени от този живот, какво очакват да се случи, очакват някакви хубави моменти, но в тяхната човешка представа за щастие, която продължава да не включва съжителство с божеството и затова ще пресъхне като чашата на самарянката.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Санчо

    27 Апр 2019 12:20ч.

    А бе пак опираме до неразрешими противоречия. Откъде тези сили? Нали всичко е благодат! Ако Бог даде вяра,надежда и любов, всичко е наред. Ако не ти ги даде си сърбаш попарата и това Е!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    28 Апр 2019 15:37ч.

    Представи си го като еврофондовете, Санчо, те са без пари, обаче се получават при определени условия, защото са с определена цел, не е да ги ползваш както ти дойде. Така и Божията благодат има за цел да ти помага по определен Път, тя не е като социалистическата уравновиловка, където може да направиш преврат, да вземеш от богатите и да дадеш на бедните. Които си остават все така бедни, понеже не се променят и парите им трябват само, за да си живуркат и да се угояват. Божията благодат гради и сътворява по мярката на Христос, а не по твоята или моята мярка, може да бъдеш като Христос, да не се боиш от демони, от болести и проклетии, от случайни бедствия, от загуби, от липса на надежда и перспектива, от така познатата депресия, може да придобиеш увереност за бъдещето си. Но тази благодат те изгражда и да бъдеш целенасочен като Него в осъществяването на Божия ред на земята. То е логично и при човека е било така, бащата дава всичко на верния си син, а лошите синове, които вървят по лош път, са били лишавани от наследство. Колкото и хората да градят по болшевишки равенство на земята, в Божието Царство всичко става закономерно по модела, който ни е даден.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Милко Пендов

    15 Май 2019 23:49ч.

    Моето мнение е много близко до разбиранията на (предполагам) брат Helleborus и се солидаризирам с него, за да не отекчавам читателя със същото. –Благодаря ти брат! Забележка: Не ми е роднина нито приятел. Даже не се познаваме.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Все пак, книгата е худож.произведение

    24 Юни 2019 8:14ч.

    За всеки Човек въпросът за Бога е строго индивидуален, С това худ.пр. ни предлагат един вариант на отношение. Ето и друг, на Приотерей Александър Мен в неговите беседи 1979-80 г. "Защо на нас ни е трудно да повярваме в Бога?". Интересно е! Ето само една страничка: "Християнството е богочовешка религия. Значи активността на човека тук трябва да бъде пълна. Ако ние мислим, че по заповед на щуката, по някакъв хипнотичен способ стават всеобщите изменения, нали помните Х.Уелс за дните на кометата: ето идва комета, чийто газ подействал на хората и всички са станали добри и красиви. Какво струва това добро? Не. От нас се искат постоянни и активни усилия. И ако човек не влиза в този свят на Христос, ако той не черпи сила в благодата (благочестието), той може хиляди пъти да се нарича християнин-православен, католик, баптист-той си остава формален християнин. Такива номинални християни е пълно около нас. Много ни се иска някаква вълшебна ръка да обърне всичко и да го измени към доброто. Ако някой от вас е чел братя Стругацки, «Гадните лебеди», то вие помните, че те изобразявайки гадните (лошите) страни на обществото, не са измислили нищо друго освен как някакви същества («макрецов») с вълшебна метла измитат всичко гадно и създават нещо ново. Евангелието ни дава друг модел, а именно моделът на съучастието на човека в творческия процес. В него (Евангелието) се говори за истинската отговорност на Човека, за истинската активност на Човека. Именно ние сме творци, съучастници, съотговорни. Ако ние напълно разберем цялата важност на християнската отговорност, ни еще видим, че някои от нас са искали от Църквата съвсем друго. Аз си спомням френския писател Рода, който в края на 19 век пише: «Аз влязох в църкевата (той бил позитивист) и мен ме удиви звука на органа и аз изведнъж почувствах-ето това именно ми трябва, този кораб, който стои неподвижно; светът се движи, а всичко това остава –небесните звуци на органа….И на мен ми се стори, че всички мои проблеми и проблемите на този свят са просто дреболии и въобще трябва да се отдам на потока на тези звуци…» Това не християнство, това е опиум. Аз много ценя думите на Маркс за опиума – те винаги се явяват като едно напомняне на християните, които искат да превърнат своята вяра в топла дреха, в удобно убежище, в тихо пристанище. Този съблазън е разбираем, широко разпространен, но той е само съблазън. Нищо подобно за топлата дреха или тихото пристанище в Евангелието няма. Когато приемаме християнството, ние приемаме риска! Ние приемамме риска на кризите, богохулството, борбите. Ние въобще не получаваме гарнтираните духовни състояния; «блажен е вярващия, на него му е топло на света» слушаме често около нас. Не вярате не е печка за греене. Най-хладните места могат да се окажат на нашия път. Затова истинското християнство-това е ако искате- експедиция. Експедиция необичайно трудна и опасна.Именно затова така често става подмяната, и много хора застават в подножието на върха, на който трябва да се качат; седят си в топлите домове, четат пътеводителя и си въобразяват, че са стигнали този връх. Някои пътеводители много увлекателно и красиво описват самото изкачване и самият връх. Така се получава и с нас, когато четем написаното от мистици или нещо подобно от древногръцките автори и като повтаряме техните думи, си въобразяваме, че всичко като цяло вече е достигнато. В думите на Христос и в неговите призиви няма нищо изменчиво. Той казва: «Трудно е на богатия да влезне в Божието Царство, по скоро камилата да мине през иглени уши»¹. А богати са били всички. Всеки от нас влачи със себе си някакви торби и с тях не може да мине през това отверстие. «Тесна е вратата и тесен е пътят»² казва той, т.е. това се оказва трудно." Намерете време и прочетете тези беседи на Ал.Мен.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Katie

    20 Апр 2020 12:29ч.

    Казвам се Кейти Мартин и искам да споделя истинската си житейска история за това как върнах съпруга си с помощта на д-р ogundele страхотен заклинател, който върна съпруга ми за 24 часа със своите правомощия, и това заклинания са безвреден, този човек е много мощен човек, сключих споразумение с него да споделя името си в интернет, затова правя това сега. Ако имате нужда от помощ, можете да се свържете с него с неговия WhatsApp: +27638836445. Той е 100% реален и мощен.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Betty Oxlade

    29 Юли 2020 20:14ч.

    Ето моето свидетелство: Казвам се Бети Окслейд и искам да споделя истинската си житейска история за това как върнах съпруга си с помощта на д-р Огундейл, страхотен заклинател, който върна съпруга ми за мен в рамките на 24 часа със своите правомощия. Той има решение на всички проблеми. Ако имате нужда от помощ, можете да се свържете с него с неговия WhatsApp: +27638836445. Email: [email protected]. Той е 100% реален и мощен.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Rita Berry

    02 Sep 2020 3:05ч.

    МОЩНИ МАГАЗИНИ: СПОДЕЛЯ ТОЗИ СВИДЕТЕЛСТВО НА ВСИЧКИ, СТРАДАЩИ ВЪВ ВРЪЗКА СИ, БРАКА ИЛИ ЛИЧНИЯ ЖИВОТ, ЗАЩОТО ИМА РЕШЕНИЕ. ИМЕНАТА МИ Е РИТА БЕРИ, МЪЖЪТ МИ ОСТАВИ МЕ И НАШИТЕ 2 ДЕЦА ЗА ДРУГА ЖЕНА ЗА 3 ГОДИНИ. ОПИТАХ СЕ СИЛНО САМО ЗА ДЕЦАТА МИ, НО НЕ МОГА ДА КОНТРОЛИРАМ БОЛКИТЕ, КОИТО МЪЧАТ СЪРЦЕТО МИ. Бях наранен и объркан, нуждаех се от помощ, така че направих проучване в интернет и попаднах във форум, където видях добрата работа на Dr. СВЪРЗАХ СЕ С НЕГО И МИ ИЗЛИКНА МАЛОТО СИ, ЗА ДА МОЯТА ИЗНЕНАДА СЛЕД 24 ЧАСА, МЪЖЪТ МИ СЕ ВРЪЩА В ДОМА И МОЛЯ ЗА МОЯ ПРОЩА, Д-Р ОГУНДЕЛЕ Е МОЩЕН ЧОВЕК И МАСЛОТО МИ Е БЕЗЗАРОДНО СЪВЕТЕТЕ СЕ С НЕГОВОРНО ДА СЕ СВЪРЖЕТЕ С ЧЕТА НА WHATSAPP ИЛИ VIBER: +27638836445. Д-Р ОГУНДЕЛЕ Е ИСТИНСКИ, БЛАГОДАРЯ му, че ми помогна.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Kevin Silva

    19 Апр 2021 10:46ч.

    Работи! Казвам се Кевин Силва. Бившата ми съпруга ме блокира на всяка платформа. И се свързах с д-р Сака за помощ, 24 часа след като д-р Сака произнесе заклинанието си, Съпругата ми ме ОТБЛОКИРА! Този човек е честен, истински и мощен! Свържете се с Dr.Saka за помощ сега, споделям свидетелството си ... Съпругата ми се върна с мен и сме щастливи заедно. Свържете се с д-р Сака на неговия WhatsApp или Viber Chat: +27634201775. На неговия имейл: [email protected].

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи