Маргарита Градечлиева: Невероятна съдба моя!

Маргарита Градечлиева: Невероятна съдба моя!
"Дето ме питаха: Ама какво е това Марта Греъм? Казвам: Име на човек. – Ма кой е този човек? И аз започвах да разказвам нейната история. Невероятна съдба моя!" Продължава разказът на Маргарита Градечлиева за житейския и творчески път, довели я до срещата с едно от най-големите имена в модерния танц – Морис Бежар. "Бежар създаде истински, гениален по форма и език танц, преплетен с всички негови течения – класически и модерен танц, неокласика, испански, унгарски танц, всичко е преплел. Попаднах в един различен свят, свят на истински хора, които създават изкуство и духовност:"

Трябваше да се върнем в Германия, защото животът на Христо зависеше от това. Оставихме сина ни Андрей при мама и сестра ми и заминахме за Улм.

Танцувах с мъка.

Нищо от никого не съм скрила. Всичко разказах на приятелите си. Върнахме се в България след една година. Христо откри първия информационен център в Съюза на художниците и стана вицепрезидент за Източна Европа на Международната организация за изкуство към UNESCO – AIAP. Закрепи се със здравето. Поканиха го като художник във вестник „Култура“.


Христо Градечлиев по време на конференция на AIAP – UNESCO

По това време балетмайстор на Плевен беше Николай Николов, учил хореография в Чехия. Покани ме да играя Лиза в „Съперници“. Започнах да тренирам, възстанових си формата. След Германия това ми беше първата премиера.

Малко след това Марги Арнаудова покани в Арабеск Ален Бернар – швейцарски хореограф, който да направи представление с по-съвременен език на танца. Маргарита искаше Христо да е сценограф, затова дойдоха у нас с Ален и преводач от френски – да разговарят. Нали видя таблата до вратата? На тях има много мои фотографии от различни места и спектакли. До този момент се говори само на френски, чрез преводача. И Ален разглежда снимките и ме пита: Вече разбрах за вашия съпруг, че е художник и сценограф. Вие сте балерина, нали? Отговарям: Да, но вече не се занимавам… А тези снимки не са ли от Германия при Гюнтер Пик? Казвам: Да, аз бях балерина при него. Тогава той се обърна към адаша (Марги) и й каза: Само тя може да ми бъде асистент. Защото тя познава съвременните техники. А и се оказа се, че Ален е от Цюрих, германска Швейцария, така че можехме да общуваме свободно на немски с него.

„Модерен танц”, хореограф Гюнтер Пик, 1973 г.
Манне Далщет, Маргарита Градечлиева, Гюнтер Пик
долу: Кей Аштън, Габи 

Така дойде предложение да преподавам в балетното училище модерен екзерсис на Марта Греъм.

Дето ме питаха: Ама какво е това Марга Греъм?

Казвам: Име на човек. – Ма кой е този човек? И аз започвах да разказвам нейната история. Изключително интересна личност, от Питсбърг. Баща й бил психоаналитик. Тя от малка започва да играе класически балет, но посещава и лекциите на баща си. Занимава се много задълбочено и така постепенно навлиза в една друга философия в изкуството. Интересува се много от своите предшественички. Започва да изучава източни и келтски философии и създава първата освободена от класическия танц изразна техника на тялото. Освободена от пачка, освободена от палци, играе се на босо стъпало. Така през 1925 г. отваря първото професионално училище за модерен танц „Марта Греъм“. И до днес го има това училище в Ню Йорк, на Второ авеню. Става популярна в Европа през 1956 г., когато с трупата си стъпва в Англия, където след време има своите последователи.

Екзерсис „Марга Греъм”, Маргарита, Цонка, Офелия, Мила
Балетно училище, София, 1980 г.

Та започвам аз да преподавам модерен екзерсис. Идва краят на годината и директорката ми предлага да направя малка миниатюра към концерта на балетното училище. Направих я по музика на Рик Уейкман. Но тя не разреши да се изиграе. Не е зряло, така ми каза. Като чух това, повече не попитах. Казах й: Обяснете това на децата. Толкова ми беше болно. Тогава Любо Денев беше композитор на Музикалния театър, приятели сме от години, комшии сме. Та стана дума и му казах: Помогни ми да изиграем този спектакъл в камерната зала на Музикалния театър.

Така гръмна студио „Ек”.

И започнаха да идват деца от другите класове. През 1982 г. Вельо Горанов създаде пантомимата в „Сълза и смях“ и ни покани заедно да правим представления. Хачо Бояджиев, първият художествен ръководител на Двореца на културата, веднага ни покани в МХТИ (Клуб на младата художествено творческа интелигенция), където се събираха писатели, актьори, композитори. Бях се побъркала от радост!


Мила Искренова, Маргарита Градечлиева и Бисер Деянов след представление
Клуб на младата художествено- творческа интелигенция, НДК, 1981 г.


Направихме петте миниатюри на Димитър Ненов с пианиска, Августина, която свиреше на живо. Стана интересно представление. Включиха се млади композитори като Румен Бальозов и Владко Панчев бяхме много авангардна формация. Направихме представление по музика на Владко Панчев „Сенки“, с бас саксофон и пиано, и го играехме в камерната зала на композиторите. Започнаха да пишат да нас по вестниците. Затова имах голяма надежда, че ще намерим място, на което да бъде узаконено студио „Ек”. Имаше идея да минем към балет „Арабеск”. Но затихнаха нещата.

Много исках да заведа тези млади момичета на Кьолнската лятна академия.

За да видят, че не съм ги излъгала. И да се явя на конкурс за модерна хореография. През 1983 г. Андрей Коралов, Бог да го прости, работеше в Министерството на културата, обърна света, за да ни помогне да заминем. Всички тези млади хореографи, които днес са името на модерния танц и водят модерната хореография в България – Мила Искренова, Таня Соколова, Абена Атанасова, Анита Цветкова, Цветанка Гергинова – всяка от тях намери своя път и своята ниша.

Танцова сюита „Ек” по музика на Румен Бальозов, хореограф Маргарита Градечлиева, Кьолн, 1983 г.
Трета награда  на Международен конкурс за модерна хореография  

Успях! Андрей Коралов уреди заминаването ни и тръгнахме за Кьолн. Никога няма да забравя родителите на децата. Бащата на Таня Соколова, Бог да го прости, скоро почина, беше военен, дойде при мен с молба: Другарко Градечлиева, това е Западна Германия, има много провокатори, нали ще пазите децата ни?! – Разбира се, успокоих го. Толкова беше мил. Беше щастлив, че дъщеря му ще отиде да види един друг свят. Така заминахме. За радост там се срещнахме с Гюнтер Пик, който дойде, за да ме поздрави за миниатюрата „Ек” по музика на Румен Бальозов. Беше използван и автентичен български фолклор. Взех трета награда. И бях много щастлива.

Момичетата, младите балерини, пък успях да запиша на безплатен курс по техника „Марта Греъм” с педагог Мери Хинксън, красива негърка и невероятна балерина от трупата на Марта Греъм. Познавахме се добре, защото преди години аз също бях посещавала нейните курсове. Гюнтер често ме изпращеше да уча модерна техника при нея. Децата се побъркаха от радост. Тогава получиха своята сигурност, защото видяха с очите си, че всичко е истина. Че с труд можеш да постигнеш всичко.



„Жената в сънищата на танца”, така наричаха Мери Хинксън 

Че този свят го има.

Прибрахме се в България. Не знаех, че имало държавна стипендия (от нашето и Волонското министерство) за млади хореографи със съвременна насоченост – стипендия от Морис Бежар. Митко Тъпков, и за него ще кажа Бог да го прости, много ценеше това, което правя. Затова ме предложил. Бях на 43 години. Но как да стане? Трябваше да изпратим творчески биографии до Волонското министерство на културата, които

били разгледани лично от Морис Бежар.

Решението е било негово и той е трябвало да избере своя стипендиант. За радост това бях аз. Никога няма да го забравя мосюто! Така ме е дарил! И казвам: Христо, къде съм тръгнала? Не знам френски език, как ще се оправям?! – Печена си, ще се справиш! Така ми каза. И заминах! Принудиха културното аташе да ме посрещне в Брюксел. Заведе ме в министерството, за да се регистрирам и да получа първата стипендия. След това отидохме в „Балетът на ХХ век” – страхотна дървена фабрика, превърната от Бежар в танцово студио. Мечта! Осем светли балетни зали с прекрасна кантина, в която кипеше такъв живот! Танцьорите живееха и работеха там от сутрин до вечер. На втория месец вече се познавах с всички. Сприятелих се с директорката на "Мудра" школата – Флора Кушман – американка, Бог я взе и нея. Беше ученичка на Марта Греъм и преподаваше там.

„Автография” Маргарита Градечлиева 

Имам една странна случка... Административният директор беше германка, фрау Щеренфелт се казваше. С нея разговарях на немски. И един ден по време на репетиция фрау Щеренфелт ме вика: Маргарита, обадиха се от посолството и с доста груб тон казаха, че трябва да отидеш. И как ме посрещат: Вижте какво, другарко, ние знаем, че вие не ходите на репетиции и само ползвате стипендията. Затова трябва незабавно да напуснете Брюксел. Седя като гръмната и питам: Откъде имате такива сведения? – Това вас не ви интересува!

Пригответе си багажа, трябва веднага да напуснете!

И аз казвам: Не мога да не кажа това на мосю Бежар. А вие каквото искате – това правете. Връщам се аз, разказвам всичко. И Бежар нареди на фрау Щеренфелт да им напише писмо. Не беше минала и седмица и ме извикаха. Ах, такива извинения… Но пък имаше и добра страна, защото казах: Сега искам немска виза за Ахен. Защото Гюнтер Пик имаше премиера. На секундата ми дадоха.

С Морис Бежар говорех на немски език.

Дори направих интервю с него, което публикуваха в „Култура“. Другата моя голяма радост беше, че Андрей, беше тогава на 16 години, дойде при мен. За първи път след живота си в Германия, когато беше на 7 години, излизаше от България и пътуваше към западния свят. Този път направихме друга схема – оставихме Христо за заложник тук. И Андрей беше безумно щастлив. Гледа много от спектаклите на Бежар. Аз си имах ложа на мое разположение.

"Истината", Морис Бежар

И така – аз ходех на репетиции, Андрей още сутринта хващаше влака за Антверпен. Обиколи всички музеи и галерии. Понякога идваше да рисува по време на класовете на Бежар. И един ден, по време на мъжкия клас, той си рисува легнал на един мокет. Бежар отваря вратата и аз казвам: Андрей, стани веднага! А той ми отговаря: Тук хората са нормални, мамо. Бежар беше толкова мил, погали го по главата и му каза: Дай да видя. А Андрей затвори папката и каза: Не. – Май си прав, отговори му Бежар. На 16 години беше, когато усети кой е, защо и как трябва да расте, каква му е целта. Много положително му се отрази идването при мен. Видя моето обкръжение там и разбра, че това е огромно гнездо на изкуството, на духа и творението.

Невероятна съдба моя.

Бежар създаде истински, гениален по форма и език танц, преплетен с всички негови течения – класически и модерен танц, неокласика, испански, унгарски танц, всичко е преплел. Баща му бил теолог, затова той имаше много интересна философия. Преди всяка премиера имаше две възрастни жени, които идваха, за да гледат генералната репетиция. Така попаднах в един различен свят, свят на истински хора, които създават изкуство и духовност.

Там няма кой си, какъв си. Първо си човек!

След като те допускам да си в моето обкръжение, аз те приемам. Не те ли допускам, не можеш да прекрачиш. Имах колеги, които ме молеха да влязат: Марги, кажи му. Питах, не всеки допускаше. Избираше с кого и как да общува. Но той беше избраният. Много е интересна и неговата история. В началото Бежар не е бил приет в Париж, затова отива в Брюксел като танцьор. По-късно започва да се занимава с хореография на много малка трупа. Интендантът на театъра тогава му предлага да създаде и училище. Веднага и общината на Брюксел му оказва съдействие. Така Бежар си избира тази фабрика по дърворезба и там създава „Балетът на ХХ век” и училището „Мудра”. Даде ми на мен невероятна надежда. Каза: Аз така започнах. Като се прибереш, продължаваш с трупата си. Няма да се отказваш!

По-късно от Съюза на художниците изпратиха Христо в Париж. Реших да отида при него за малко. Андрей беше вече първа година студент, графика. И гледам, че в един от театрите гостува Бежар. Казвам на Христо: Отивам, искам да гледам репетиции. Портиерът се обади по телефона, каза, че

„Маргарита от България иска да се срещне с Бежар”.

И ме пуснаха. Когато го видях, беше преметнал една хавлия през врата, едвам се удържах да не се хвърля на врата му. Каза: Слез долу да гледаш, Лойпа Араухо прави сега екзерсис. Кубинка, невероятна балерина навремето, която сега дава класове, голям педагог. След това останах и за репетицията. Казвам: Мосю, а билети за представлението? Нахална аз… Билети на касата.

Ето, и това преживях. Но срещата с Бежар дължа на Христо. Когато ме поканиха преди години да замина, за да уча при него, си мислех: Къде ще ходиш? Коя си ти? А Христо ми каза: Марги, повярвай си. Трябва да заминеш. Няма нищо случайно. Днес съм убедена в това.

Имам още една среща с него. Вече работех в Италия. И разбрах, че Бежар с новата си трупа е на гастрол в Палермо. Бяхме с Антон (Узунов), мой колега, който успя да купи билети. И когато представлението свърши, се отправих към гримьорната на Бежар. Пред нея стоеше жена, на която казах: Много ви моля, кажете му, че искам да се видя с него. Казвам се Маргарита, от България. След малко Бежар отвори вратата: Какво правиш тук? Казвам: В Месина съм. Няма да ви бавя, мосю. Моля ви да ми се подпишете на програмката. И той ми написа: За спомен на приятелката Маргарита, Морис Бежар  

Не знам как съм изглеждала в момента, когато излязох от гримьорната на Бежар. Само показах на Антон автографа и казах: Ето, аз никого не излъгах. Моят път с това изкуство ме заведе дотам, до тези срещи с Морис Бежар! Колко много сме разговаряли. И за Марта Греъм... За него тя е най-голямата, създателката на тази изчистена форма на модерния танц. След нея има много, много, но тя е геният в нашето изкуство.

След време ми се обади по телефона Камен Големинов, Бог да го прости, и казва: Маргарита, искам на всяка цена да те видя. В Месина има Академия „Филхармоника”, която кани концертиращи музиканти от цяла Европа. Създали са си име. Към нея има балетна школа, в която се изучава класически и модерен танц. Досега модерният танц се водеше от поляк, който напуска. Изнасял съм концерти там. Много съм близък със сеньор Очело. – Добре, казвам, трябва да си помисля малко, не мога да оставя мама. .

Камен си отиде и седим тримата с Ичо и Андрей, който ми казва: Маме, толкова свят видяхме благодарение на твоя труд, абе я отивай, сега ще видим Италия. И казвам: Анди, колко си прав, сине.

Октомври месец 1991 г. заминах. В това време мама почина. Усети, че трябва да ме освободи. Една сутрин докато закусвахме с Андрей и Христо, тя стана и каза: Деца, имам силно сърцебиене, цяла нощ не съм спала. Наша приятелка ни беше домашен лекар, Ваня. Дойде, премери кръвното, направи й инжекции, но настоя да извикаме лекари от 4-та градска болница. Какво не я правиха, накрая казаха: Не можем да овладеем сърдечния ритъм, трябва да я заведем в болница. Като пристигнахме, докараха количка и аз й казвам: Мама, искам да станеш и да ходиш малко по земята. Отказа. Какви бяха тези мои фантази, сигнал ли някакъв беше дошъл в мене... Защо бе, Маргаритче?!, недоумяваше мама. – Ами искам да видя, че всичко е наред, да походиш малко. Походи, пак я сложиха и я качиха горе.

След 4 часа нея я нямаше. Но вече знаеш, аз приемам смъртта,

тя е с мене. Само да не бъде нещастен случай, тежка болест, да бъдем по реда си. Това се моля на Бог. Така съм научена и възпитана от малка. И така, мама реши да ме пусне. Явно се е готвила... Един ден преди смъртта си ми каза: Достатъчно живях. 20 години без татко ти. Сега искам да си отида при него.

И заминах за Месина! Ох, че беше хубаво!

Сицилия все още беше под шапката на мафията. Сега да видиш ти. Живеех на централната улица в един изолат – много характерни за Италия и Сицилия кварталчета от 5–6 къщи. Отвътре и отвън са оградени с желязна ограда и врати, които обаче, за разлика от Рим, вечер не се затваряха. Живеех в изолат от шест къщи. Моята къща беше през една пряка от централната улица, която свързва континента с Палермо и вътрешността на Сицилия, казва се „Бочета”.

Екзерсис преди репетиция с Вельо Горанов в „Сълза и смях”, 1984 г.

Бъкел италиански не знаех. С хазяина, много симпатичен италианец, който живееше срещу мен, се разбирах на калпав английски. Предупреди ме да не отварям прозорците. Може, но само сутрин за малко. През едно коридорче се влизаше в огромна спалня с огледала, типична Италия. Имах хол с маса и от него по стълба (като в корабите) се слизаше до кухнята, банята и тоалетната. Вечер, щом се стъмни, първо затваряхме кепенците отвън, след тях стъклените прозорци и последен вътрешният дървен прозорец! А пред него слагах желязна греда, която се застопорявах хоризонтално на прозореца. Шегувах се: Някой ще ме открадне ли?! Но беше опасно.

Започнах работа, Цвета (Джумалиева) ме въведе. Ходех пеша до Академията, която беше от другата страна на „Бочета”. С Четина, пианистката, станахме близки, с нея учех италиански. И започнаха да се набират деца – и малки, и големи – за модерни танци и класика. Четина много ми помагаше. Маестра, така ми казваха... Вечер не ме пускаха да се прибирам сама. Секретарката ме връщаше до дома ми с кола. Беше страхотно, беше невероятно.

Кеф ми беше. Направихме хубава сюита, на Стефан Драгостинов хоровете заедно със сицилианския фолклор – невероятно интересно представление стана. Сценографията беше изчистена, само от столове. Костюмите бяха също много интересни. Както и Цветето каза: В Сицилия разбраха какво е модерен танц благодарение на теб. Както сега в Сицилия всеки знае коя е Цвета Джумалиева в класическия танц. Още преподава там, има ученици, които продължават да я търсят. Колко й се радвам, всеки ден сме на скайпа и ми разказва.

Помня, правех „Кармина Бурана”, много добре вървеше, големи овации получихме. В това време моята учителка Нина Кираджиева ми звъни: Непременно искам да дойдеш, правим балетен фестивал за професионалисти и аматьори. Ела да видим какво правиш. Разказах й, че правя „Кармина Бурана”, и се разбрахме да участваме. Пуснах аз мухата на Очело. Успяхме да уредим документите на децата. И ги доведох във Варна. Те се побъркаха от радост! Да танцуват на професионална сцена! Никога няма да забравя тези дни. Няма да забравя този успех!

След 10 години се върнах в Сицилия. Живях и при Лучия, и при Цвета. Тези „деца” вече бяха женени, имаха свои деца. С такава любов ме дариха и казаха: Каквото си ни дала, маестра, то остана в нас. Вече знаем какво е изкуството танц.

Да, вече можеха да разпознават кое е истинско и кое – не. Когато се върнах от Италия, бях на 57 г. Тогава окончателно се застопорих тук.

„Любими мои”
Албена Атанасова, Маргарита Градечлиева и Таня Соколова


П.С. Очаквайте следващата седмица четвърта, последна част на интервюто с Маргарита Градечлиева.

Първа част можете да прочетете на адрес:http://glasove.com/vutreshni-glasove/45635-margarita-gradechlieva-o-shtastlivi-dni

Втора част можете да прочетете на адрес:http://glasove.com/vutreshni-glasove/46151-margarita-gradechlieva-vse-oshte-me-pronizva-glasyt-na-sina-ni-andrej

 

 

Коментари

  • Никола

    16 Яну 2015 4:22ч.

    Прекрасна Маргарита!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Manuela

    17 Яну 2015 1:14ч.

    Ne vijdam ot kakvo e nedovolna tazi g-ja,sled kato e uspiala da vidi ciala Evropa blagodarenie na talanta si,razbira se,no vav vseki red na spomenite si se machi da preplete politicheski ocenak na neshtata.Ta neinia jivot e kato pesen,a mi se struva,che jivee s chuvstvo,che e bila represirana,Struva mi se malko nahalno......

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • DOBAR

    17 Яну 2015 2:13ч.

    manuela, ako poznavahte pone malko margarita ili biahte prochela istoriata na jivota i s po-dobro 4ustvo shtiahte da razberete kolko svetlina i talant strui ot tazi jena. sprete pone za malko negativnite nastrienia, pomislete ama chestno i kazete kakvo nahalno namirate...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • javier marias

    17 Яну 2015 4:33ч.

    Всичко е много хубаво! Никакви забележки.Само едно малко очакване: показване на някои нейни изпълнения на видеозапис или пък на тези, за които говори.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • STEPHANE

    18 Яну 2015 5:42ч.

    Трябва да изкажем благодарност на \"Гласове\" за публикациите с Маргарита Градечлиева. Защото за \"ТАНЦ\" и \"БАЛЕТ\" у нас се говори или пише с голяма доза невежество, или с глупави, с провинциално самочувствие хвалби. Времето от края на 70-те, 80-те години на миналия век, бяха години, когато диплите на идеологическата забрана за досег с западната култура бяха приповдигнати. Така станахме свидетели на гостуванията на чужди балетни и танцови трупи от Западна Европа и Америка. И.... разбрахме,че сме се развивали еднопосочно, далеч от генералната съвременна линия на световния балет. А за алтернативната линия на модерния танц, не можеше да се говори защото този културен пласт у нас липсваше. В това време започва просветителската дейност на Маргарита Градечлиева. За \"препъни камъните\" по този неотъпкан път може много и много да се говори...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Дени

    18 Яну 2015 6:04ч.

    Прекрасно и увлекателно! Гордост е, че български таланти са обявили пред света какви сме всъщност. С нетърпение очаквам четвъртата част. Благодаря ти Маргарита, толкова си очарователна!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • kati

    23 Яну 2015 7:08ч.

    Невероятен разказ на едно работещо момиче! На всяка дума и вярвам. Така беше със запада навремето, истина е, гаранции трябваха, единият от семейството оставаше тук...изживяла съм го... Не видях да се оплаква, просто всяка трудна съдба, свързана с много труд и борба, и грижа за здравето на човека до теб, звучи така.... А на 43 да си стипендиант на Морис Бежар, по негова лична преценка, а не по \"алоооууу, ваньо\"....е ...просто шапка и свалям:)една голяма българка.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • БЪЛГАРИН

    23 Sep 2017 20:20ч.

    Благодаря!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи