“Балзак бе казал, че смъртта на краля на гилотината е смъртта на всички бащи. Историята сервира същото със смъртта на Дьо Гол. Бащите вече са само татковци, а татковците - втори майки. Патриархалното семейство преминаваше под властта на матриархата, от който мъжете избягаха тялом или духом. Революционният егалитаризъм проникваше навсякъде, между мъжете и жените, но също между родителите и децата, дори между различните сексуалности. Вече не бяхме просто семейство, с баща, майка и деца, а “правехме семейство” с лица, равни по права, с различни сексуалности. Всички равни, всички личности, всички с права".

 

 

Семейство, власт, наследство, нация: извън празничния си аспект, движението от Май 68-а ускори големия разпад на западните общества, поставяйки под въпрос традиционните ценности.

 

Сега знаем. Знаем, че Май 68-а е само хитрост на историята.

 

Знаем, че надменният марксизъм на младите революционери е бил само заобиколен начин да играят за пазара. Прочетохме Режис Дебре още през 1978 г. и Люк Фери в средата на 80-те години. Преди тях американецът Кристофър Лаш и всички други след това. Знаем, че “цивилизационната криза”, диагностицирана тогава от Жорж Помпиду, е била преди всичко мутация на капитализма, който преминава от система, основана на производството, индустрията и спестяването, в икономика, основана на потреблението, услугите и дълга.

 

Знаем, че дори “общата стачка”, столетната мечта на всички синдикалисти, бе удавена от повишението на заплатите - изядени веднага от обезценяването на франка и инфлацията - и връщането на бензина в бензиностанциите за заминаващите през уикенда на Петдесетница.

 

Знаем, че талантът на лозунга, изработен в ателиетата на Сорбоната, се преквалифицира в рекламните агенции. Знаем, че либидото на студентите от Нантер, които искаха да отидат в спалните на момичетата, се превърна в потребителски импулс. Знаем, че техният утопичен универсализъм подготви световния пазар на капитали и стоки.

 

Знаем, че техният щедър антирасизъм измисли мултикултурните общества в Западна Европа, където всеки следва своя обичай, корени, религиозна вяра. Знаем, че мъжествената сериозност на маоистките активисти бе подкопана и победена от хедонистичния феминизъм на Движението за освобождение на жените и “гей” движенията.

 

Знаем, че Май 68-а започна доста преди май 1968 година. На Втория ватикански събор с рухването на практиката на католицизма. Или същата тази 1965 г., с края на демографския бейби бум. Или през 1967 г. с легализирането на противозачатъчното хапче. Или с расовите бунтове в Лос Анджелис, или демонстрациите срещу войната във Виетнам, или появата на “политическата коректност”, пламенната защита на малцинствата. 

 

Знаем, че Май 68-а не беше само френски, а западен (Италия, Германия, САЩ) и дори европейски (Прага), и дори световен (Мексико). Знаем, че Май 68-а беше  френският път за затваряне на революционната история на страната, правейки една последна революция за смях. Последна революция, но без смърт или почти. Революция, извършена в името на народа от синовете на буржоазията. Като 1789-а и 1848-а. И както обикновено, както казваше Маркс по повод на 1848-а, историята се повтаря, първия път като трагедия, вторият - като фарс.

 

Май 68-а, това бяха шеги и закачки.

 

Талантът на лозунга, изработен в ателиетата на Сорбоната, се преквалифицира в рекламните агенции: "Бъдете реалисти, искайте невъзможното". Снимка: Жерар Ем 

 

 

Разрушаване на семейството

 

Генерал Дьо Гол изигра ролята на Ришельо и на Луи ХIV; бунтовниците от Сорбоната изиграха разярените от 1793 г. Мишената беше идеална. Дьо Гол беше последният баща преди татковците с детски колички, последният лидер преди мениджърите, последното въплъщение на нацията преди разпадането на нацията, последният мъж преди феминизираните тийнейджъри.

 

Мишената беше перфектна и няма значение, че тя самата подготви почвата чрез много “еманципаторски” мерки за онези, които щяха да го свалят. Смъртта му през 1970 г. съвпадаше със закона, който слага край на бащината власт в семейството. 

 

Балзак бе казал, че смъртта на краля на гилотината е смъртта на всички бащи. Историята сервира същото със смъртта на Дьо Гол. Бащите вече са само татковци, а татковците - втори майки. Патриархалното семейство преминаваше под властта на матриархата, от който мъжете избягаха тялом (скок на броя на разводите или на семействата с един родител) или духом. Революционният егалитаризъм проникваше навсякъде, между мъжете и жените, но също между родителите и децата, дори между различните сексуалности. 

 

Всички равни, всички личности, всички с права. 

 

Вече не бяхме просто семейство, с баща, майка и деца, а “правехме семейство” с лица, равни по права, с различни сексуалности. Семейството вече не е място за предаване, за културно и материално наследство, а място за процъфтяване на индивидите. Това е мястото, където нуждите на пазара (да бъдем потребители) се свързват със старите революционни фантазии (да се разруши буржоазното семейство). Там, където либералите се съюзяват с либертарианците. Там, където феминистките движения се съюзяват с хомосексуалните движения, станали “гей”. Там, където сексуалните малцинства се съюзяват с етническите малцинства. С общ враг: западният бял хетеросексуален мъж.

 

Май 68-а постави под въпрос всички идентичности.

 

Един от лозунгите на Май 68-а беше: всичко е политика. Те не говореха на вятъра. Всичко: семейство, училище, Църква, партия, синдикат, пол, нация, всички йерархични и вертикални структури щяха да бъдат подкопани и съборени. Повалени. Всички идентичности щяха да бъдат поставени под въпрос. В името на свободата, вече имахме само права. В името на равенството, обществото имаше само задължения. В името на пазара, бяхме индивиди царе, на които бе забранено да забраняват. Но в името на старата марксистка вулгата, ние всички сме “осъдени на вечни мъки на земята”, които ще трябва да накарат бившия си господар да върне онова, което е взел незаконно: бащата, учителят, шефът, свещеникът, министърът и, в по-широк смисъл, мъжът, белият, французинът. Мнозинството е призовано да се кланя и да се подчинява на малцинствата. 

 

Преоткриването през 80-те г. на Токвил, смятан за ужасен либерален аристократ от марксистките революционери през 60-те г., позволяваше да се преобърне древното проклятие на демокрациите: тъй като Токвил бе разбрал, че опасността е диктатура на мнозинството над малцинствата, трябваше да се предотврати с всички средства тиранията на мнозинството. Така че в името на човешките права, на съдиите бяха предоставени средства да възпират и най-малката принуда, най-малката “дискриминация” над най-малкото малцинство. Демокрацията вече не беше власт на народа от народа за народа, а власт на съдията, в името на закона, за малцинствата. Резултатът не закъсня: в името на новата религия на човешките права, свещеният принцип за “недискриминация” утвърждаваше тиранията на съдията и на малцинствата. 

 

Патетично я нарекоха “правова държава”.

 

Бившите революционери, които бяха запомнили от Маркс, че правото изобщо и човешките права, в частност, са само оръжие на буржоазията, за да затвърди властта си и да възпира атаките на пролетариата, майсторски промениха мнението си и станаха най-яростните защитници на човешките права. Това беше новата им светска религия след комунизма. След защитата на пролетариата, защита на малцинствата. След борбата срещу капитализма, борба срещу неоколониализма. След комунизма, антирасизъм. Религия, на която станаха свещеници. Религията се промени, но кладите на инквизицията бяха запалени от същите. някогашните фашисти бяха станали днешните расисти.

 

 

Един от идолите на Май 68-а: Мао Дзедун, който със своята културна революция бе изпратил милиони китайци на смърт. Снимка: Жил Карон

 

 

Победата на екзистенциализма

 

Консервативната мисъл отдавна твърди, че една нация е само семейство от семейства. Беше неизбежно разпадането на едното да не доведе до разпадане на другото. Конструктивизмът, роден в умовете на френските теоретици - Дельоз, Гатари, Фуко - се връщаше при нас с ореол, след преминаването си в американските кампуси през 60-те години. Нищо не беше естествено, всичко беше социално. Нищо не беше биологично, всичко беше културно. Това беше абсолютната победа на екзистенциализма на Сартр. Не се раждаш жена, ставаш такава. Или не ставаш. Не се раждаш мъж, ставаш такъв. Или не ставаш. Не се раждаш французин, ставаш такъв. Или вече не ставаш. Всички инструменти на асимилацията - имена, дрехи, език, училище, история, култура, кухня -, които бяха позволили интеграцията на поколения имигранти, дошли от цяла Европа, бяха отхвърлени, в името на зачитането на културите и престижа на “различността”. Тук също френското съчетание на свобода и равенство, на либерализма, но също и на старата марксистка вулгата, нанасяше опустошение. Свободни да следваме и да наложим културата си по произход, традицията, религията си, дори и тя да противоречи на доминиращата култура във Франция; но равни, в името на скрупульозното зачитане на принципа за “недискриминация”.

 

Тази двойна повеля е разрушителна за нацията, която вече е само територия без минало, в която съжителстват различни общности, в името на оксиморонното “съвместно съжителство”. Но именно това е целта. Даниел Кон-Бендит казваше доста години след “подвизите си” през Май 68-а: “Френският народ не съществува; и самото понятие за народ не съществува”. Истинското наследство на Май 68-а несъмнено е тук, в това желано, обмислено, наложено разрушаване на индивидите, семействата, народите, нациите. Този анархистичен нихилизъм разцъфтя, в името на един тоталитарен нихилизъм, наследен от марксизма, съчетан с пазарния либерализъм и вече нямаше за цел да пожертва буржоазията на олтара на пролетарията, а европейските народи на олтара на повсеместното смесване (métissage).

 

Снимка: Жил Карон

 

Май 68-а отдавна спечели. Бунтовниците станаха властта. 

 

Власт, която все още твърди, че е бунтовна. И която все още смята своите опоненти за консерватори. Докато консерваторите са те самите. Но бунтът тътне. Той е несвързан, разделен, разединен. Това е успехът на “Манифестация за всички” през 2013 г. срещу хомосексуалния брак. Това е пробуждането на идентичностния католицизъм, който разбра опасността от исляма. Но също и от един често свиреп ислямски патриархат в предградията, който се изживява като опозиция на феминизма в приемащото общество.

 

Това е дори, без да го разбират те самите, силният подем на едно феминистко неопуританство, което в името на правата на жените, поставя под въпрос разпуснатия хедонизъм на бившите участници в 68-а, били те продуценти в киното, фотографи или политици. Това е най-сетне коалицията на народи в Източна Европа, които искат да съхранят своята национална споеност и християнските си корени.

 

Не всички бунтове си струват. Често те дори са противоречиви и дори неприятелски. Всички те са продукт на разпадането на западните общества след Май 68-а, на всички идентичности, индивидуални, семейни, религиозни и национални. 

 

Върху руините на Май 68-а един ден ще трябва отново да се гради. 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

11 коментар/a

Браво на Дачков и в. Гласове! на 05.03.2018 в 21:50
След концерта в зала България на 04/03, който бе триумф на Духа, прочитът на статията е наслада за Разума!
observer на 05.03.2018 в 22:36
Ако не ставаше въпрос за Париж 68, а за Прага 68 под дулата на братските танкове какво би написал автора? А ако ставаше въпрос за Виетнам 68? Под бомбите на демокрацията? Какви екзистенциални въпроси щяха да го вълнуват? Интересно би било.
Муйо на 06.03.2018 в 15:58
observer, ти да не би да омаловажаваш подвига на Даниел Кон-Бендит?
Ханибал Барка на 06.03.2018 в 16:50
Убийствено! Невероятен анализ на 68-ма! Докараха нещата дотам, че синът ми ме обвини в расизъм, защото казах, че харесвам Кадилак Елдорадо от 70-та в бял, а не в черен цвят!
mariantzvetanov на 06.03.2018 в 20:02
пиша си името, за да не каже ОБСЪРВЪР че го оплювам анонимно! Не знам за какъв "подвиг" се споменава въпросния евреин Даниел КОЕН-Бендид. Същата личност, известен педофил и член на партията на Зелените на Запад. Та този юнак е, който в края на 80-те години в ефир по един френски канал се хвалеше с "приятните" сексуални приживявания с малки, 3-4 годишни момиченца. Същия този "юнак", в края на 70-те и през 80-те години, заедно с приятелчетата си и съквартиранти Йошка (Йозеф) Фишер и Ото Шили, и (последните двама години по-късно министри в правителството на "големия" СОЦИАЛДЕМОКРАТ Шрьодер, единия ВЪНШЕН министер, а другия ВЪТРЕШЕН!!), в тогавашната Западна Германия са упражнявали редовно любимото си занимание - убийства на полицаи! И то с сложени на главите шлемове за мотоциклети, за да не се виждат лицата им...А пък въпросния Коен-Бендит по това време се е криел в Германия от френските власти, защото там е бил осъден за убийство на полицай! И за да не забрави занаята, продължава издевателствата си и в "новата" си родина, Германия. Стига се до там, че Йошка в една от поредните си акции удря в главата със шлема си един полицай, който седмици наред е бил в кома. След като излиза от комата полицая е бил негоден повече за такава служба, което води естественно и до финансови последствия за него. И когато, години по-късно, във времето когато Йошка вече е вънщен министер на "обединилите" се Германии, тази история излезе "случайно" на бял свят и медиите гърмяха "Ще влизи лш външният ни министър в затвора?". Е, не се наложи, защото потърпевшия полицай...му прости... Та това, скъпи ми ОБСЪРВЪР, е твоя прехвален Запад, потънал до гуша в собствените си лайна, които такива като тебе с езиците си се опитват да забършат...
Louvain/Leuven на 06.03.2018 в 22:24
Аз пък не си пиша името. Но съм свидетел на избуяването на тази революция - в края на 1967 в града Лувен, който все повече се наричаше с фламандското си име Льовен, докато най-накрая някакъв абсурден перфекционизъм раздели на две 500 - годишния лувенски университет, като създаде неоархитектурното и неоградоустройствено творение Лувен-ла-Ньов. А библиотеките на двата университета получиха: едната - само четните, а другата - само нечетните номера на библиотечния фонд. Нали си представяте как се разделиха многотомните издания. Аз още бягам от тази представа. И всичко това - на фона на запълнени до край семинарни зали, в които, която и врата да отвориш, се чуваше Маркс и/или Мао! За моето българско съзнание това звучеше невероятно и фантастично. Аз идвах от социалистическа София, където студентите презираха т.нар. идеологични специалности, а да четеш за изпит по диамат или история на КПСС се смяташе за лош вкус. Не можех да си представя защо в Лувен (не след дълго разбрах, че и в Париж) е този интерес. В същото време белгийците строяха - колосални болници, колосални магистрали с колосални осветления, католическата черква и общност се гражданизираше, а франкофонската и фламандската части от населението бяха в непрекъснат демократичен конфликт. Прибрах се през февруари 1968 и през март в Париж започнаха да строят барикади! Германците изпратиха на френските младежи бандита Ко'н Бендит така, както 50 години по-рано същите германци изпратиха Ленин в Русия. Имаше ли нещо общо? Сега си мисля - да. По-горе добре е описан и ДКБендит, и т.нар Йошката, а си мисля, че и Ленин не е бил нещо по-различно. Колкото до последното грозно, пък и крайно неверно изречение на марианцветанов - по-добре беше без него, защото то е от същата бандитска категория. А Западът, както и Изтокът на Европа имат добър имунитет, нямайте съмнение. Статията на Ерик Земур е повече от чудесна, но чак сега мога да преосмисля това, което видях през 67-68 и да я разбера, защото чак сега виждам и живея резултатите.
observer на 10.03.2018 в 17:02
mariantzvetanov, вижда се че нищо не си разбрал от това, което съм намекнал. А бях кратък, за разлика от теб. Може би трябваше да напиша някой лозунг, та да бъда разбран? Впрочем за Кон Бендид питай Муйо, той завежда Уикипедията, аз не съм го споменал изобщо. Та да обясня, белким ме разбереш - 68-а беше година на младежките бунтове. Във Франция бунтът имаше едни по френски екзистенциални измерения с троцкистки и маоистки привкус, в Прага се проля кръв, в Щатите не искаха да загиват във Виетнам и полицията стреляше срещу демонстрантите, отделно черните се бунтуваха за правото да ги приемат за хора. Та френските събития бяха като спор между интелектуалци в клуба, докато отвън простолюдието се биe с ножове. Отделно във Виетнам гинеха с милиони, но това не притесняваше никого. На фона на извършеното от империалистите и от двата враждуващи лагера, френските събития изпъкнаха само, защото са френски. И нищо не последва, а май Де Гол падна от власт.
Муйо на 12.03.2018 в 16:53
observer, от антисемит като тебе друго не може да се очаква. Шарл дьо Гол посегна на светая светих на транснационалния финансов капитал - на Форт Нокс. Взе, че смени всички доларови хартийки, с които разполагаше Франция, за злато, по официалния курс от Бретънвудската конвенция. Транснационалният финансов капитал много се обиди и внезапно умните и красивите Enragés, начело с Даниел Кон Бендит, подпалиха чергата на Франция. В това се състои подвигът на Даниел Кон Бендит и само антисемит като observer може да омаловажава спасяването на Форт Нокс. После обмяната на доларови хартийки за злато бе отменена. За всеки случай.
observer на 15.03.2018 в 07:51
Благодаря, Муйо, ама нямам желание да споделям антисемитската ти слава, запази си я за себе си.
Прогресивно затъване в клозета на капитализма на 15.03.2018 в 13:25
Анализът е направен. Заключението е неуверено, а си струва, за да се знае какво ни очаква. На чист българо-робски език - колкото повече мърдаш, толкова повече влиза. На културен френски - всяка дребнобуржоазна революция в клозета на капитализма води до по-нататъшно потъване, до пълната победа на джендъризма и окончателно удавяне на егалитарните потребители в клозета на потреблението. Накратко: (1) Не е (дребно-)буржоазната революция е тази, която може да разбие буржоазната матрица. Дребно-буржоазната революция укрепва буржоазната матрица и чрез егалитарната содомия води до ликвидация на човечеството, в услуга на мега-капитала. (2) След убийството на Сталин от съветската юдо-мафия и нейните слуги, в света протича пълзяща контра-революция. (3) Матрицата на капитализма с налаганата на народите содомия и обричането им на самоунищожение може да се разбие, така както Сталин я разбиваше - чрез национален, работническо-селски социализъм и с перспектива за национален ( не еврейски наднационален) работническо-селски комунизъм (първообраз - е израелският кибуц).
Amalfi di Pietrasanta на 17.03.2018 в 21:12
Kon Bendit,omaiwa,laze,za wsichko za koeto se e boril e pretarpjal palno Fiasko i wapreki towa e do dnes uspeshen po telewiziite i izdatelstwata.A setete se zasto!!!!!! Az sam sledwal 4 god. po kasno waw Tübingen,pred menzata imashe pone 15 masi na koito predlagahja kom. literatura ,kato se pochne ot Mao ta do Trtzki ,Backunin i koi li ne oste!!!!!!!!! Pitaite hora ,koito sa bili swideteli i gazari!!!!!!!a ne komunisti!!!!!!!

Напиши коментар