Касиел Ноа Ашер: Мамо, небето върви, има ли пътници?

Синът ми Зуи...

Преди да се случи тази бременност, нямах намерение изобщо да ставам майка, да имам дете. Всички освен мама застанаха срещу това раждане. Кариерата ми беше тръгнала идеално, но има нещо горе, Което си знае работата, и всичко се обърна в друга посока. В началото на бременността започнаха чудовищни кръвоизливи, колабирах, затова отидох на преглед при професор Духовников – чуден доктор! Обясних му, че не мога да отлагам пътувания, знае ли той какви „високи върхове“ ми предстоят?! Седеше срещу мен и със спокоен, циничен тон ми обясни: Щом като ти предстои такава страхотна кариера, от която не искаш да се откажеш, ела пак след два дни, ще ти направя едно абразио. В това състояние не можеш да летиш, ще абортираш в самолета. Ако пък решиш друго – добре дошла!  Ще си сама в стая с телевизор, ще лежиш две седмици  и ще  изпълняваш всичко, което ти наредя. След това отиваш в посолството на Израел и искаш емиграция, ти имаш това право. Само там могат да спасят бебето. Я малко поразмърдай тоя себичен акъл! Излязох навън, след 5 минути се върнах и казах: Що пък не!? Звучи интересно. Айде, влизам в стаята с телевизора. Беше шок за всички!

Само майка ми каза: Правилно мислиш, давай! Заминах сама за Тел Авив, за да родя сина си.

Посрещнаха ме братовчедка ми и най-добрият ми приятел, който по това време беше там. Щом слязох от самолета, видях паника в очите им, прочетох страха, мислите им: Какво ще правим? Ами ако нещо стане с нея, с детето… Правилно или не, почти се изпокарах и с тях. Сега разбирам, че не съм била много права, защото не можеш да изискваш от хората да са луди колкото теб. Така че с години закъснение нека ми простят!

Когато се роди синът ми, проумях, че няма кой знае какво да се учи. Че извън себе си започваш да чувстваш и научаваш нови неща. Аз не съм „добра майка“, уча се вече 17 години и се надявам един ден Зуи да ми прости за университета, който приложих върху гърба му. Беше на две години и половина, говореше все още на срички, когато ме попита:

Мамо, небето върви, има ли пътници?

Казах си: Ооо, колко си приличаме! Според мен и обществото, и повечето родители правят всичко възможно децата да забравят живота, който са имали, преди да влязат в корема на майка си. Клишират ги, вкарат ги в някакви уж здравословни и безопасни пътища. А не е така. Имаше периоди, в които и аз съм се държала по подобен начин, на „безопасното родителство“! След това си шибвах по някой шамар: Чакай, Касиел, ти правеше каквото поискаш. На теб свободата ти беше дадена! Защо реши да се правиш на „майка за пример“ и само объркваш детето?! Разбира се, в нашите отношения сме имали тежки и крайни ситуации, сблъсъци, липса на доверие, понякога от него към мен, друг път от мен към него. Най-тежък беше периодът, когато Зуи търсеше своята идентичност. Знам колко важно е да я намериш, защото, ако не го направиш, започваш да се разболяваш, да показваш на себе си и на обществото лице, което не е твоето, желания, които не са твоите, да се опитваш да приемаш липси, които генерират ярост. Кастанеда казва: Ако дълго време се чувстваш нещастен и гледаш, да кажем, на юг, с едно движение обърни главата си на север. И повече не се обръщай назад.

Нещастието и болестите идват, когато сами си налагаме да бъдем такива, каквито не сме.

Никой не може изцяло да бъде себе си. Никога. Но трябва да правиш опити да постигнеш съгласие със себе си, да приемеш смирено попарите, които сам си надробил. Важно е да си наясно с нещата, които искаш да правиш. Да познаваш  хората, с които искаш да се срещаш, да вървиш в живота си. С тези, с които не искаш да общуваш, кой ти ги налага? Кой налага тези хора да са в твоя личен сън? Никой!

Със сина ми Зуи, 2012 г.

Вероятно дълго време в очите на Зуи съм била егоист. Имахме периоди, в които сме били приятели, имало е и други, в които съм си казвала: Бога ми, аз изобщо не съм създадена за Майка! Бяхме се изгубили три години. Обикновено мама  играеше ролята на парламентьор, което дразнеше и мен, и него. Във военни бойни действия,

в трупане на респект към противника, не е добре да се мотае парламентьор! 

В училище заради еврейския му произход Зуи беше подложен на голямо насилие – и вербално, и физическо. Започна да търси подкрепа от опасни места. Не искаше да ми се довери. Бяха кошмарни три години – един евреин по пътя към идентичността си. Влезе в неонацистки групировки, пребиха го. Не знам доколко обществото е наясно, но във всяко училище на определена възраст почти всички деца започват да се занимават с пласьорство на наркотици. Това е начин да се сдобият с телефони, маратонки, дрехи, за които мечтаят. И когато друго дете е приучено на аскетизъм, целият този свят се срутва върху главата му, защото и то иска да се хареса  на останалите, започва да се съмнява в изконните принципи на истинското общуване, започва да мисли, че може да купи приятелство. За да бъде приет, различният трябва да се приобщи, да се хареса на масата. Така минаха три години. След това, когато и двамата стигнахме дъното, започнахме да се срещаме отново, докато

Зуи разбра, че защитата е в него самия, а майка му може да е оръженосец.

Прекрасен е. Расте млад и красив мъж, който говори изключително добре английски, пее добре, иска да стане артист – улалааа, тази магия май няма да има край в семейството ни. Оказа се, че през цялото време на военни действия между нас двамата той е гледал хубави филми. Когато го помолих в три изречения да ми разкаже „Апокалипсис сега“, направи това по-добре от всеки сценарист. Каза ми: Това е река – пътуване към смъртта. Можеш ли да плуваш  в смъртта – има шанс да оживееш. Тогава разбрах, че при мен нещо е бъгнато, че съм го подценявала. А не трябва. Грешка е, когато подценяваме детето си. Важно е да разменяме ролите учител – ученик. 

Зуи, мама Рут, моя милост и котките

Бях на 26 години, когато реших да си сменя името.

Името е най-важното нещо в живота на човека, то е неговата  идентичност. Дълго време имах проблем, просто не можех да се обръщам на Десислава, все едно се отнасяше за друг човек. Имало е идея да бъда Мария, на баба ми. И да бъда Мария! Обожавам това име. Когато влизам в църква, то е за да си поговоря с баба ми пред  иконата на Дева Мария. Майка ми пък цял живот е мечтала да ме кръсти Катерина. Затова не ставаше въпрос за българско или еврейско име, а за име, в което щях да бъда аз, цялостна. Приела съм, че баща ми ми е баща, че майка ми ми е майка, че това са моите родители, и нямам нищо против бащиното си име. Но идва момент, в който човек тръгва сам по собствения си житейски път и тогава трябва да стъпи здраво на своята си земя, да си представи своите си градини, своите си полети.

Сънувах името Касиел,

то не е традиционно еврейско име. На староиврит означава Божи престол, на сленг – под задника на Господ. То не е нито женско, нито мъжко име, безполово е. Има малко мъже с това име, жени мисля, че няма. Години след това работех по един проект и режисьорката ни пусна филма „Крилете на желанието“ на Вим Вендерс. Бях го гледала 4-5 пъти, но не бях забелязала, че единият ангел, онзи, който остава горе, се казва Касиел. Ноа Ашер? Ноа означава перла, а Ашер е камениста пустиня, където нищо не расте. За нея обаче се бият до кръв  араби и евреи! Мисля, че много ми подхожда.

В момента, в който си смених името, животът ми започна да се случва по друг начин – крайно неконформистки. Вероятно този път е по-труден, но затова пък изпълнен с изключително удовлетворение. Не разбирам това „да бъдеш себе си“, но със сигурност така се чувствам по-себе си. Станах безкомпромисна, което е много опасно и за мен, и за околните. Първата година се чудех на агресията на хората относно моето решение, днес това дълбоко не ме интересува. Наричат ме чифутка, илюминат, масонка, пета колона, не ги разбирам тези понятия.

Аз съм космополитен ционист и агностик.

Вярата във всякакви  крайности – религиозни, политически, сексуални, докарва хората до изстъпления. Тогава тя, вярата, престава да служи за вдъхновение, а става повод за завоюване на територии, за зверства, за убийства, догми и омраза. Джихад или Кръстоносни походи – едно и също е. Обикновено водачът е убит някъде по пътя, и то от най-ревностните си последователи. 

Обичам филмите за Първата и Втората световна война. Не се шокирам от масови гробове, опитвам се да анализирам как може човек да се превърне в изверг от нощта до сутринта. Вглеждам се в изтреблението. Може би ще прозвучи скандално това, което ще кажа, но

не съм шокирана от концлагерите, не съм шокирана от войната.

Мисля за тях, за това как огромна маса хора изведнъж може да се окаже обладана от демони, които да изличават всичко човешко. В света има повторения и тогава хората се превръщат в ловци и жертви. Моментът е като драсване на клечка. Това гледам, за това мисля.

Преди години мой приятел, който участваше в превода на книгата „Холокост“ на Мартин Гилбърт, ми сподели: Повръща ми се, не мога да спя от данни, данни, данни на трупове. Латвия или Естония, в една от тези държави дори сами си свършват работата още преди германците да дойдат. В настоящия момент от общност, която е била 70-80 хил., има двама оцелели евреи! Когато ми даде тази книга, взех и „Доброжелателите“ на Джонатан Лител и заминах за Варна. Прочетох и двете книги – рационално, хладнокръвно и трезво на плажа. След време използвах някои части от книгата на Мартин Гилбърт, за да направя спектакъла „Ане/Мъртви градове“. Без джуиш сантимент и клишета, а като смразяващ студ с кипящо, жигосано сърце в средата.

От програмата на „Ане/Мъртви градове“
 

Деля хората на посредствени/бездарни и талантливи/гениални.

Не ги подреждам по народност, цвят или вероизповедание. Дори не на красиви и грозни. Дори не на добри и лоши, защото това са абстрактни понятия – няма изключително добър човек, няма изключително лош. Ясно е, че в света трима ще създават гениални открития, а други триста ще унищожават и взривяват. Такава е действителността.

Много се вглеждам в хората.

Когато започнаха промените, когато започнаха студентските стачки, бях на 18 години. Появиха се незнайно откъде тези уж водачи, които ми говореха с познатите клишета, и интуитивно си казах: О, не, какво правя тук?! Имам нюх за посредственото учителстване, за спекулациите на евтино ниво, не ходя по митинги, не вярвам на нЕкви, които идват от нищото и ми казват: Ние ще оправим всичко. Когато дойде готиният, талантливият човек, ще го позная. За съжаление хората се припознават в лъжеца, в онзи, който им предлага решаване на проблеми на епидермално ниво. Затова не помръдваме.

Виждала ли си скоро Северното Черноморие?

Миналото лято снимах там. Сутрин като тръгвахме за терен, виждахме горящи полета, засадени с реколта – като в апокалиптичен филм. Вървяхме по мъртва земя. Тези, които са взели европари по програми, за да засеят нивите, дори не се интересуват, че като изгорят земята по този начин пет пъти, тя повече нищо няма да роди. Това стана за тези 25 години. Научиха се на бързи и лесни пари. В Израел хората от пустинята направиха земя. Голда Меир, тази грозновата женица с пеньоарчето, затвори границите за внос и за 5-6 години леката промишленост се съвзе, стана конкурентоспособна. А тук какво стана? Имаше фабрики – добри, лоши, затвориха ги. Започнаха внос, но на най-големите боклуци.

И хората като невидели се хвърлиха в боклука! В кочината на блестящата в залеза локва…

Това беше началото на унищожението. Не знам защо така стана... Никой ли не искаше да създаде, да остави нещо след себе си… Ани Салич, вероятно мила и симпатична жена, която винаги чете новините с един трагичен тон, все едно че току-що са избили цяло село в Гамбия и са набучили на кол главите им, наскоро ни съобщи: Трагична новина – до 2050 година българският народ ще изчезне. С майка ми се спогледахме: Нека да е към 2020 година, няма защо да чакаме 2050-а. Това обаче не е трагична новина, а следствие. Не може интелигенцията, цветът и умът на нацията, да мизерства. Не може да й се предлага живот, от който да й се иска да се самосвърши – да се нареже на парчета и да си изяде сама „анорексичните интелектуални меса“! Затова повечето млади хора си отиват, заминават. И не, няма да се върнат. И не, те нямат носталгия по родината си. Първите, които се изнесоха, имаха, тези днес нямат!

Не съм нито русофил, нито американофил.

Аз съм интернационален човек – обожавам руска литература и изкуство, обожавам американска литература и изкуство, обожавам литературата и изкуството на западналата грандама Европа. И въобще какво означава да си русофил, американофил – пълни глупости. Това са империи, които държат и ножа, и хляба, а малка България е семка! И колкото по-скоро разберем това, колкото по-скоро престанем да се обвиняваме един друг за това какви сме и кой ни е виновен, колкото по-скоро се поучим от тези империи и приложим нещо в собственото си съществуване, толкоз по-добре. Бе вие за 500 години турско робство не се научихте да се къпете бе! Народ от  оплаквачки и мрънкачи, роби, на които всички са им виновни. По някое време току се хванат за косите и гърлата… Защо? За чий?

Ами този жалък фарс със Сидеров?!

Студентите от НАТФИЗ се разграничиха от бъдещи протести, възникнали извън тяхната инициатива, вероятно защото не желаят да бъдат употребени. Както се случи с голяма част от мислещата интелигенция при предишни „митингувания“. На хората, които оплюват бъдещите артисти в момента, ще кажа: Волен Сидеров съществува от 25 години. На всички ви беше ясно какъв гноясал тумор е той! Но го игнорирахте, надсмивахте му се, оправдавахте го! Мълчанието на нашето „общество“ по повод такива особи беше и Е престъпно! Вместо да изметем такива като него, митингуването ви раждаше партии и партийки, които бяха заразени като съществуващите. И сега в това блато артистите са ви виновни! За какво? За вашия Голям Страх. За вашето Малодушие. За вашите смешни конспирации, за вашата „съобразителна толерантност“. За вашата Глупост. За вашето Мълчание. За вашата Незаинтересованост. Заслужавате Сидеров и останалите! Заслужавате абсолютно всички в този отчайващ парламент да скачат и да серат на главите ви. Защото първите, които се изсраха на собствените си глави, бяхте самите вие. Самите Ние.

Уважавам един човек, Валери Петров.

Цял живот комунист, обаче хайде прочетете мааалко стиховете му от 50-60-те години, за да видите за какво дисидентство става въпрос! Колко ясно и просто, с чувство за хумор говори. Колко е безпощаден! Опитаха се да оплетат този човек с политика, но на втория месец той напусна достойно и храбро парламента. До последния си дъх остана смело малко човече. Нали Радой Ралин беше написал: Зайчето Валери, пише и трепери! Ами трепери, да! Но пише! За мен това са хората, умовете на тази нация. Има и други, но почти всички са емигрирали в себе си. Дори не желаят обединение. Защото обединят ли се, веднага настава разкол и опорочаване.

Аз намерих своето общество, своето място.

Преди две години живеех сама в една къща, пишех си киносценария “Рокля Луна“ на компютъра си. Един ден някой ме покани да се присъединя към групата във Фейсбук „Препоръчай филм“. До този момент участвах в няколко други групи, където хората се хващаха за гръцмулите, ей така – за щяло и нещяло. И това ме изтощаваше до смърт. А това общество, създадено от Петър Айолов, беше някак различно пространство. Той се държи съвсем по соломоновски и не се връзва на словесен вампиризъм, не крещи, не обижда, а когато има конфликт, казва нещо просто и мъдро и страстите се потушават. Същевременно хората продължават да са на различно мнение, да дебатират. Не бях виждала такова нещо – нито в гилдията си, нито сред приятелите си, нито в семейството си. Казах си: Как го прави този човек? Трябва да се науча и аз! Постепенно спрях да посещавам другите групи. Ставах сутрин и отварях „Препоръчай филм“, където хора, обсебени от киното, разговарят за класически и арт-хаус филми, публикуват открития.

Групата е жив филм, който се случва всеки ден –

със своите скучни, дъждовни и слънчеви дни, дни на огромна радост, че сме заедно. Влязох, когато киноманите бяха около 4 хиляди, в момента сме 15 хиляди. Общество – ново и цивилизовано! И това прави дните ми щастливи. Предложих им да си направим наши награди CineМouse за световно и българско кино – всеки да определи кои са най-добрите филми за годината – световни, европейски и български. Това означава доста гледане и доста вглеждане. И дойдоха хора и казаха: Аз ще се занимавам с логото. Аз ще се занимавам с дипломите. Аз ще направя статуетките. Получихме пари от Сингапур, появиха се и други хора, които казаха: И ние искаме да дадем! Такова чудо ми се случваше за първи път! За болни хора по-трудно се събират средства. Бързо се организирахме, нямахме търпение да се видим очи в очи. Първото събиране беше в Студио 5 на НДК, когато връчихме първите награди CineМouse. Избрах 3 март, защото тази среща за нас стана национален празник. Хората се запознаха, харесаха се, някои от тях се гаджосаха още същата вечер. И до ден днешен са заедно, представяш ли си?

CineМouse 2015, награда за Мъж на годината: Петър Айолов
Снимка: Георги Петлешков

Бях помолила всеки да представя с по няколко изречения филма, който предлага. Така се оказа, че сред нас има много 20-25-годишни момичета и момчета, които без да са критици, пишат добре за кино. Страстта ги води и те разказват, анализират. Появи се ураган от пишещи хора. В нашата група се пише по различен начин – емоционално и същевременно обективно-романтично. Всичко идва от сърцето. А какво е филмът? Ако не те трогне, за какво тогава е направен?!

Един филм може да е съвършен като обвивка и да няма нищо вътре.

Важното е да те докосне, да го сънуваш, да те накара да промениш живота си. За да гледам кино, трябва да съм в нежна компания, трябва дух на съглашателство. А какво направиха с киносалоните? Затвориха кината и вкараха хората в моловете. Не мога да понасям да ходя на кино по такива места, пък и филмите с малко изключения, които дават, за нищо не стават. Имах гараж около 30 кв. метра, който стоеше празен и използвахме предимно за склад. След наградите бях толкова вдъхновена, че казах, без много да мисля:

Искате ли да си направим кино в моя гараж?

Те казаха: Да, искаме! И нямаше връщане назад. Трябваше намеря подходящите хора, подходящото време и ситуация. Първо се появи човек с екзотичното име Ривера, който между многото симпатични и романтични свалки (не сме гаджета, приятели сме), като му споделих тази си идея, каза: Заставам зад нея. Така започна всичко. След това се включиха много хора, които ремонтираха, чистиха, дупчиха стени с бормашина, дни и нощи работихме. И всичко ставаше, без да се моля никому. Само казвах: Имам нужда от това и това. Веднага се появяваха 20 човека: Ето ни, идваме!

Няма нито един некрасив човек в нашата група.

Първа прожекция 

Всички, с които съм се запознала до този момент, са красиви, стойностни личности. Странно е, но няма нито една засечка в системата. Открихме го на 9 октомври и всички, които се събрахме, се чувствахме 10 см над земята – скромно празненство, но истинско. До късните часове на нощта не можехме да спрем с дрънканиците… за Кино! И така ще бъде. Нашият Гараж не е търговски обект. То е част от моя дом, в което се събираме, за да гледаме филми и да разговаряме за кино. Това не могат да ни забранят, нали? Създадохме много нови приятелства, виждаме се и извън това място. А най-хубаво е, когато след запознанството, което трае не повече от 5 мин., следва 6 часа разговор – като обсебени, не можем да спрем да говорим за филми. Тези хора ме правят щастлива, надявам се, и аз тях.

И Петър Айолов над всичко!

Преподавател във Факултета по журналистика, киноманиак до мозъка на костите си, сладкодумец, ангелско изчадие, човек, който добре разбира тъмната страна, допуска я много близо, но никога вътре в себе си.

Хелоуин в Гараж Синема – Зуи, Краси Кузманова, моя милост и Радослав Тодоров, автор от групата "Препоръчай филм"


Разбира се, понякога водим и политически спорове, но хората се научиха да изразяват мнение, без да нападат и нараняват човека отсреща. Виж какво стана с всички нас – „красивите, умните и интелигентните“! Чакайте малко! Защо е тази омраза? За кого си заслужава – за тези в парламента? Не! Не! Още се чудя как не се обединиха хората и не взривиха и парламента, и министерския съвет! Един Баадер-Майнхоф им трябва, че да разберат за какво става дума.

Когато пропадам

се обръщам към страстното желание. Моите пропадания са много енергийни, те ми дават сила да започна от нулата. Провал? Чудесно! Започваме отначало! И всяко начало е нов живот! Не мога да кажа за себе си, че съм добър човек, но се чувствам истински щастлива, когато усетя добрина около себе си. И започвам лека-полека по мааалко да се коригирам. Искам да бъда добър човек, често имам такава необходимост. За нас, по-лошите, това е желание. Та какво е злото, ако не изстрадано до смърт добро?! Добрите хора нямат този проблем.

Не искам да загубя таланта си. Никога!

Не искам да правя компромиси, за да бъда приета, харесана, не искам егото ми да ме подведе. От това най-много се страхувам – да не се заблудя, да не се надценя или подценя. Бездарието ме натъжава! Единствено то.  А

какво е посредствеността – хора, сбъркали местата си, сгрешили фатално пътя в живота си.

Знаеш ли колко енергия се хаби, колко болести идват от това борене с лакти, нокти и зъби? Колко много се натоварваш за нещо, което,

като получиш, разбираш, че дълбоко в себе си не го искаш, че не ти трябва.

Затова най-голямото ми желание е да остана здрава!
Само и единствено здрава!
И да издържа.

П.С. Първа част от интервюто с Касиел Ноа Ашер можете да прочетете на адрес:

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/kasiel-noa-asher-angeli-i-demoni