Иван Абаджиев Старшията – бащата и стратегът на българските щанги, треньор № 1 на България за ХХ век, треньорът на света!

Иван Абаджиев Старшията –  бащата и стратегът на българските щанги, треньор № 1 на България за ХХ век, треньорът на света!
Започнал съм да се трудя от много малък. Най-тежка ми беше на жътвата. С баба ми Донка спяхме на нивата, сутрин ме будеше в пет часа, хапвахме нещо малко и започвахме. Двамата с баба ожънвахме 10 декара! Робски труд! Когато влязох в спортния техникум, времето за тренировки ми се видя недостатъчно и реших да тренирам два пъти на ден. Там сутрин имахме различни занимания по лека атлетика, борба, по различните видове спорт, следобед ни даваха два часа почивка, след това под ръководството на учители трябваше да си подготвяме уроците за следващия ден. Много строга беше дисциплината. Аз обаче в тези два часа почивка отивах в залата по щанги. След вечеря, свободно време, аз съм пак в залата. Тъмно е навън, аз не смея да запаля лампите, че ще кажат: Тук има един луд. Тренирах всяка свободна минута. Всеки ден по 10 часа – тежък физически труд! – споделя Иван Абаджиев в интервюто, което даде специално за „Гласове“. За него президентът на Международната федерация по вдигане на тежести Готфрид Шодел казва: Родил се е треньорът на света!

 

 

Родил съм се в една малка стаичка в семейната ни къща в Нови пазар. Когато баща ми се оженил за майка ми, приспособили плевнята за жилище и там на 12 февруари 1932 г., в тази плевня, съм изплакал за първи път. Навън било страшен студ, имало силна виелица, плевнята била затрупана със сняг. Майка ми, горката, се мъчила с мен два дни, едро бебе съм бил. Когато съм се появил на бял свят, не съм искал да заплача. И баба Керана, жената, която помагала за моето раждане, ме вдигнала за крачката надолу с главата, поливала ме със студена вода, пляскала ме по дупцето и ме подканяла:

Айде бе, пикльо, айде…

Накрая съм заплакал.

 

1934 г. На тази снимка съм на 2 годинки, до мен е сестра ми

 

Първият ми спомен е как се бием със Салито, мой братовчед. Как започва да ме коли, детска работа. Но баба ми била наблизо, чула някакво хъркане и като видяла какво става, погнала детето и така ме спасила. Салито беше две години по-голям от мен, но после, като заякнах, си му го върнах. Само като ме видеше, бягаше, защото знаеше, че ще яде бой.

Баща ми все го нямаше, търсеше работа тук-там. Помня първата му работа, маневрист на гарата в Стара Загора. Бях на пет годинки, когато ме заведе в Стара Загора, за да си прибере вещите, защото си беше намерил по-добра работа в село Божидар (днес Каолиново). Започна като поддръжник на железопътната линия, но след това го повишиха в стрелочник.

Започнах училище в село Божидар.

Първата ми учителка се казваше госпожа Василка и всички деца много я обичахме. Учеше ни, като видим възрастен човек, да сваляме шапка и да поздравяваме: Добър ден. Мъжът й беше болен от туберкулоза, почина млад, на траурната церемония, която обиколи село Божидар, аз носех кръста. С нейния син Димитър, беше с 1–2 години по-голям от мен, бяхме големи приятели. След години, вече като студент, срещнах Муцето, така му викахме, и той ме заведе в тях. Много се беше променила г-жа Василка. Прегръща ме, милва ме, аз вече бях голям мъж. Муцето си замина от инсулт много млад. Но като станах старши треньор и започнах да пътувам, от всяка държава й изпращах картичка и тя много се радваше, а на всеки 24 май й носех цветя.

И така, живеехме в малка къщичка на кантона, последната спирка на влакчето. До гаричката беше фабриката, в която се обработваше изкопаният каолин. За да се размекне, първо го поставяха в басейн – огромни фунии, изградени от цимент, които се пълнеха догоре с вода, в тях поставяха каолина и със струя вода го разтваряха. Когато се утаи, изхвърляха по-едрите камъчета отстрани, където се образуваха големи дюни. Там играехме на жуменка и криеница, засилвахме се по пясъка и скачахме по склона надолу – кой ще скочи по-далеко. Но един ден татко купи крава и трябваше да ходя да я паса. Това ме тормозеше много. Свършеха ли часовете в училище, децата скачаха по дюните, промъкваха се в галериите на мината, а аз трябваше да паса кравата.

 

Баща ми като железничар-стрелочник, горния вляво

 

На 9 годинки се влюбих в Надка.

Нейният брат беше колкото сестра ми, играехме много с него – Сашо, викаха му Лисика. Те живееха в горния край на селото, ние в долния. Понеже баща ми работеше на гарата, казваха му гараджията, а на мен – Гарга. И оня се провикне отдолу: Гарга! Пък аз отгоре ми викам: Лисииик! Напролет, началото на март, винаги ходехме в гората за кокичета. И един ден, тръгнали сме ние 5–6 момчета, аз трябваше да се отклоня 200–300 метра, за да поискам от родителите си разрешение. В онова време в гората беше опасно, защото имаше много вълци. Те не ме пускат, аз плача, че децата ме чакат… Е, пуснаха ме и аз хукнах да ги настигна. Трябваше да мина през една поляна със стадо овце, но не съм забелязал 10-те кучета, които пазят. И понеже бягам, те хукнаха след мен, настигнаха ме и започнаха да ме давят. Събориха ме, успях да се изправя, намерих камък, пищя и се браня. Втори път ме събориха, пак станах. Най-после овчарят, който бил заспал под една отдалечена круша, дойде с тоягата и разгони кучетата. В това време покрай нас минал Любен Симов, надзирател в мината, казвахме му Кьосето, защото нямаше брада и мустаци. Чул писъците, видял, че кучетата давят дете, обаче не се намесил, продължил пътя си. И като се прибрал в кантона, казал на моите родители:

Преди малко кучетата разкъсаха едно дете горе на поляната.

И майка ми като хукнала, след нея баща ми, дядо ми грабнал един нож… Отървах се с един разпран джоб и три големи драскотини на крака, оставени от кучката Янтра. Слизам долу при децата, а съседка, леля Димитричка, гледа и се вайка: Майко, ако бяха моите деца, нямаше да са живи…

Понякога, на празници, ние децата изнасяхме разни сценки, правехме се на български юнаци – обути в цървули, с шаячни панталони, увити с навуща, с калпачета и едни тáпошници, които се зареждаха със сачми с барут и гърмяха като истински пищови. И аз си представях пременен като войвода,

как съм яхнал кон, а Надка, моята любима, идва да ме посреща.

  

 

Една от малкото снимки на мама 

 

В Божидар живяхме пет години и се прибрахме в Нови пазар. Ето ме, вече съм в гимназията, осми клас. Учителят по физическо възпитание беше един офицер, фатмак, Евгени Корназов, затова ни преподаваше само строева подготовка: Строооой сè! Движение нáляво! Движение нáдясно. Понеже бях по-нисък от моите връстници, все в края на редицата се озовавах.

И какво не ме залюби тоз човек, писа ми двойка по физическо.

Влиза един ден в час на класния и казва: Който нарисува спортен стенвестник, ще му повиша с една единица успеха. И аз кво да правя с тази двойка – викам аз ще го нарисувам. Като се хванах, три денонощия рисувах. Занесох творението си, дали го хареса, така и не разбрах. Обаче след една седмица вратата на класната стая се отваря, влита Корназов като фурия и пита: Кой нарисува стенвестника? Уплаших се, викам си: още една двойка ще ми пише. – Кой бе? Учениците викат: Ванката. – Ти ли бе? Колко имаш? Двойка – казвам! – Шест ще имаш! За да разбера, че директорът на училището Панайот Панайотов, известен художник, заедно с комисия избрали моя стенвестник за най-добър. Записах се в кръжока по рисуване и реших да ставам художник.

Изучих италианските художници – Микиланджело, Леонардо, най-много харесвах Рафаело Санцио.

Много харесвах и руските художници – Репин, Суриков, Айвазовски. Две години учих изобразително изкуство и рисувах. Портретът на Георги Димитров в учителската стая беше мое дело. Готвех се за Академията. Но знаех колко трудно ще е да ме издържат, защото бяхме бедни хора. Баща ми освен своето семейство трябваше да помага за прехраната на баба ми, дядо ми и леля ми, негова сестра. Отиде си от този свят на 42 години, повален от туберкулоза.

 

Махленският отбор по футбол в Нови пазар, аз съм втория от ляво надясно.

 

Никак не им беше лек животът на моите родители.

Имахме градина на края на града, където баба ми садеше чесън, лук, мерудия. Всеки петък отиваше на пазара, постилаше една чергица и продаваше каквото е набрала от градината. И като спечели 5–6 лева, минавахме двамата покрай бакалницата на Алия, за да вземем една фунийка с маслинки и малко сиренце за децата – за мен, за сестра ми, по-голяма от мен с три години, и братчето ми – три години по-малко от мен. Имахме и по-малка сестричка, но тя умря на четиридесетия ден от смъртта на баща ми. Предполага се, че е било менингит, но на туберкулозна основа. Антонинка беше на само две годинки – красиво малко момиченце.

Бати, бати, така ми викаше, и сега плача за нея…


Нямах пари за кино и развлечения, затова заедно с две турчета ни взеха да метем киното. Така освен че помагах на нашите, можех да гледам безплатно филми. Тогава даваха филма „Големия и Малкия Тарзан“, където Големия Тарзан с един бамбуков прът прескачаше много високата ограда на селището, за да освободи затворниците. Така овчарският скок стана много популярен в Нови пазар. Всички деца, въоръжени със сопи, прескачахме де що ограда се изпречи пред нас. И беше предложено тази нова дисциплина да бъде включена в ежегодния спортен фестивал. Още с първи опит скочих 2,35 м. След мен друг скочи толкова, но при втория опит. След края на състезанието сме се събрали в читалището и чакаме да съобщят победителя. Валеше страхотен дъжд. Учителят по физическо, Сефтето му викаха, стигна до овчарския скок и тържествено съобщи:

Първо място овчарски скок печели Иван Абаджиев от училището!

Излязох в дъжда радостен, щастлив! Бях първият околийски шампион по овчарски скок!

 

Най-ниският съмз аз, но никой не можеше да ми излезе насреща! 

Същата година реших да се запиша в бригадирското движение. Бях слушал много за героите, които построиха прохода Хаимбоаз! Да, ама аз бях дребничък и знаех, че няма да ме одобрят. Затова помолих мои приятели да дойдат с мен и да протестират, ако се наложи. Доктор Ерèмин, руснак, който преценяваше дали си физически здрав, само като ме видя, още преди да съм стигнал до него, ми прави знак – хич да не ходя. Показах мускули колкото можах, приятелите отстрани ме окуражиха и той склони: Пишете го! Той там ще укрепне!

Така станах бригадир и заминах за Коджа Балкан!

Условията бяха много тежки, храната недостигаше – полагаше се по 600 грама хляб на ден, три пъти в седмицата даваха месо, останалото боб и леща.

На следващата, 1948 година пак заминах бригадир. Копаехме с малки лопатки трасе, покрито с дребен чакъл, изсъхнало, станало като бетон. Всеки ден разкъсвах по един галош. Правеха се съревнования кой най-много ще изкопае. Сутрин засичаха откъде започваш и надвечер измерваха на всеки кой колко е изработил. Въпреки че бях най-малък, едва 17-годишен, имаше мъже на по 25 години, винаги бях първи. Хващахме се на бас, заканваха ми се, ни ги биех всичките! Не разреших на никого да ме победи! Наградиха ме със значка „Ударник”, а командирът на бригадата, казваше се Стоян Керански, ме похвали пред всички:

Ако всички младежи са като Иван Абаджиев, много бързо ще построим комунизма!

 

Втората година никой не можеше да изкопае повече от мен!



Същата година смениха учителя по физическо. Новият, Васил Петков Дендито, организира гимнастическа група и аз се включих в нея. Започнахме да правим кълбета – предни, задни, да скачаме, видя ми се интересно.

Ванката, каза Дендито, и той може да стане добър физкултурник.

Скоро пристигнаха двама гимнастици от Шумен, където беше един от най-добрите центрове на спортната гимнастика. Показаха ни перфектно задно салто, същото като маймуната Чита! Смъртният скок! Бях страшно впечатлен, исках да се науча и аз. Само че в нашата „спортна“ зала в Нови пазар нямаше успоредка, нямаше кон с гривни, нямаше халки, нямаше уреди, нищо. Но намерих до нас една голяма купа с по-едра слама и като се затръшках в нея. Всеки ден след училище се премятах в сламата, докато въздух не ми остане. След една седмица демонстрирах салтото! Разбира се, не толкова красиво изпълнено, но

можех да се превъртя със скок назад през глава и да падна на крака – като маймуната Чита!

От цялата Новопазарска околия само аз правех задно салто. Годината, в която трябваше да реша какво искам да продължа да уча, починаха дядо ми, баща ми и 40 дни след него малката ми сестричка. Не бях спрял да посещавам кръжока по рисуване, но след тези години на тежка разруха и смърт в семейството ми знаех, че майка няма да може да ме издържа да уча в Художествената академия в София. Това стана причина да тръгна към спорта. Бях прочел във вестник „Спорт“, че в Пловдив е открит първият физкултурен техникум, където освен образование получаваш и храна и подслон. Учеше се две години, а завършилите можеха да станат учители.

Натоварихме се шест момчета от Нови пазар на „свински“ вагони,

открити, и така стигнахме до Пловдив. За 160 места се явиха 1600 кандидати. Бях настинал, цяла нощ ме тресе, лежа, не мога да мръдна. В деня на изпита си викам: Ванка, няма да стане тая работа... И си останах в леглото. По едно време идва заместник-директорът, само аз съм останал в помещението, лежа. Попита защо не съм при другите. Другарю директор, много съм зле. Цяла нощ ме тресе, има ли някой да ми окаже помощ? – Няма лекар! – отсече другарят Кукуванов и тръгна ядосан. На вратата се спря, помисли нещо, върна се до мен и ми каза:

От теб нищо няма да стане!

 

С Иван Попов в двора на спортния техникум, бившия френски колеж в Пловдив 

 

По-късно същия ден въпреки неразположението реших да се явя на изпита. Пред мен мина Васил Константинов, най-добрият гимнастик на България по онова време, единствен той имаше медал от крупно международно състезание – по спортна гимнастика и щанги. Константинов направи салто с финт и дойде моят ред. Направих и аз едно салто. Дойде до мен директорът, Методи Христов, потупа ме окуражително по рамото, вероятно салтото му е харесало. И ме приеха. Така започнах със спорта.

Но колко много влияе средата и начинът на живот. Започнал съм да се трудя от много малък. Бях на 10 години, когато помагах за прехраната на семейството, като плетях дамаджани във фабрика „Китка“. Сутрин съм на училище, следобед плета дамаджани. Но закриха кошничарския цех и аз отидох да скубя кокошки при Буко Ашкенази. А когато татко почина, дядо взе под аренда 20 декара земя. Засяваше половината с жито, другата с царевица – садяхме, копаехме, жънехме. Бях на 13 години, но не трябваше да изоставам от големите. Най-тежко ми беше на жътвата. С баба ми Донка спяхме на нивата, сутрин ме будеше в пет часа, хапвахме нещо малко и започвахме. И като светне онова слънце, като се вдигне нависоко! Пече сърдито, няма къде да се скриеш от него, но не трябва да изоставам от нея.

Двамата с баба ожънвахме 10 декара! Робски труд!

Когато влязох в спортния техникум, времето за тренировки ми се видя недостатъчно. Сутрин имахме различни занимания по лека атлетика, борба, по различните видове спорт, следобед ни даваха два часа почивка, след това под ръководството на учители трябваше да си подготвяме уроците за следващия ден. Много строга беше дисциплината. Аз обаче в тези два часа почивка отивах в залата, междучасията, след вечеря, аз съм в залата и тренирам. Тъмно е навън, аз не смея да запаля лампите, че ще кажат: Тук има един луд. Тренирах всяка свободна минута. Всеки ден по 10 часа – тежък физически труд!

Тогава във физкултурния техникум се говореше за много активно за умора и преумора, за претренираност и техните симптоми – безсъние, тъмни кръгове около очите, анорексия. Глупости! Винаги бях гладен като вълк, легнех ли, заспивах като мъртвец! Но аз знаех какво е тежко физическо натоварване, можех да сравня онова чувство на умора при жътвата, при онзи робски труд, с натоварванията от спорта. Баба ми, жена над 60 години, всеки ден жъне повече от 10 часа – слънце, пек от сутрин до вечер.

Никой не пита баба ми: Ти уморена ли си, преуморена или претренирана?

За тази година и половина в спортния техникум аз постигнах всичко, което можеха напредналите гимнастици. Научих се да правя трудните упражнения на Васил Константинов, върху които той е работил 6–7 години. А през пролетта, април месец, 1951 г. се явих на подборно за националния отбор по спортна гимнастика. Класирах се шести!

Тогава обаче още нямаше специалисти, нямаше методика,

тренировките бяха по час и половина и се провеждаха през ден. А моите тренировки бяха 10-часови всеки ден! Но трябваше да се подчиня на тогавашните специалисти и за една година постиженията ми паднаха сериозно. Затова реших да започна отново да тренирам според моята си методика – два пъти на ден, с много физическо натоварване! Може да се каже, че това е стартът на моите двуразови тренировки, които по-късно прекръстиха „българската методика“, като забравиха да споменат кой я наложи. През 1953 г. започнах да правя две тренировки всеки ден. Имах яростни противници.

Викаха ми „лудия, ненормалния“.

Но постиженията ми ги опровергаваха! Същата година спечелих първата си титла – майстор на спорта!

Малко след това в Народния театър се провеждаше спортен празник. И на него поканили цялото политбюро, начело с Вълко Червенков. Не се чувствах добре, бях изморен, казах на треньорите си, че е по-добре да не участвам, но те бяха категорични, че трябва да се явя, и то за нов национален рекорд. И така, започна празненството, всички щангисти се изредиха в движение „повдигане“, последен беше един състезател свръхтежка категория, който вдигна 105 кг. И тогава чух моето име.

На щангата бяха сложили 123 кг! Най-малкият с най-тежките щанги!

Казах си, щангата може да ме рани, но не и да ме победи! Събрах всички сили, чудовищно напрежение, вдигнах щангата на гърдите си, изтласках я, укротих я! Почувствах се като олимпийски шампион! Всички ръкопляскаха на крака! А конферансието съобщи:

Нов републикански рекорд!

Много пъти съм се връщал към този спомен, защото съм сигурен, че ръководството очакваше да се проваля и така да докажат колко неправилна е моята методика с двуразовите тренировки. Бях трън в очите на много хора. И продължавам да бъда. Но се надявам, че историята на стотиците успехи и постиженията на щангите, когато аз съм бил треньор, са доказали моята правота.

 

 

П.С. Очаквайте втора част от интервюто с Иван Абаджиев. 

 

 

Коментари

  • shikelgruber

    05 Май 2016 1:31ч.

    Велик човек! Свалям шапка ! До ден днешен му се възхищавам ! Поздрави от Виена !

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ud.djf;

    05 Май 2016 7:35ч.

    Наистина е велик!Да е жив и здрав дълги години !

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Иван Абаджиев...

    05 Май 2016 23:48ч.

    ...велик Българин!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • SSВ

    06 Май 2016 22:08ч.

    Изключителен мъж!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Каква история...

    06 Май 2016 22:18ч.

    Чакам с нетърпение продължението!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • SIMO

    08 Май 2016 2:52ч.

    В "предишния си живот"/преди 10.11.1989/ се занимавах със спорт/не щанги/ и имах удоволствието да получавам съвети, около две години от г-н Абаджиев. В резултат: един световен шампион, един вице световен шампион, двама европейски медалисти и четирима балкански шампиони...Благодаря и поклон! Страхотен ерудит и Колега/с главно К/.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Гената

    10 Май 2016 0:27ч.

    Действително, велик. Докато има такива хора, България ще живее...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи