Джони Пенков: Човешките отношения не са за пред хората

Джони Пенков: Човешките отношения не са за пред хората
"Който не може да оправи себе си, започва да оправя другите" - така започва автобиографичната си книга Джони Пенков, която по думите му не е задължително да се чете отначало. Можело и да не се чете изобщо, пише авторът! Джони няма нужда от специално представяне, но ако решите да проверите все пак за кого става дума, в Уикипедия ще прочетете: „Георги Иванов Пенков, известен още като Джони Пенков, е български актьор. Роден е на 27 ноември 1933 г. в град София. Син е на художника Иван Пенков и брат на Боян Пенков. През 1966 г. завършва радиотехника във ВМЕИ „Ленин". През 1972 г. специализира във Франция електроакустика. Започва да работи като звукооператор. Изявява се като актьор.” Всъщност Джони Пенков е дипломиран инженер, по времето на социализма собственик на хотел ИНТЕРПРОВИНЦИАЛ, който години наред подслонявал приятели и познати на столичната улица „Аспарух”, работил в НИПИРМТБДО (Научноизследователски и проектантски институт за развитие материално-техническата база в духовната област), един от най-ярките представители на старата софийска бохема, инженер, актьор, документалист, фотограф, режисьор! Дами и господа читатели, представям ви Джони Пенков!


Семейството в неделя с най-новите си дрехи, 1938 г. Черната овца е с карирано костюмче

Хората от семейството са най-важни,

защото в началото те са около теб, други не познаваш. Има един интересен експеримент на австрийския биолог Конрад Лоренц, който открил, че когато се излюпят патенцата, каквото зърнат първо, това припознават за своя майка. Парцал може да видят, като го влачиш, те вървят след него. Такова нещо има и при хората. Това обяснява и любовта ни към Родината - първите вкусове, миризми, взаимоотношения  - това ни става Родината - майка. И нашите близки - от тях може да има много по-хубави, но те са ти най-мили, родни. 

Брат ми Боян е действително красив. Снимка И. Пенков, 1939 г.

Вниманието беше насочено повече към брат ми, който е по-голям от мен шест години. Той беше по-ученият, аз бях малко по-непослушен и все минавах между капките. А и второ дете се гледа по-лесно, не му треперят толкова. Може би затова с мен по-малко са се занимавали. Исках да не ми пречат и отказвах да правя нещо, ако не знаех защо трябва да го правя. Например като малък (тази история не я помня, разказана ми е) имало захарничка за чая. И аз съм бъркал с пръсти, да си сложа захар, а баща ми ми обяснявал, че има щипка: Ще си вземеш с щипка. - Защо?, питал съм аз. Ами може да си си пипал пишето с ръцете и сега да изцапаш захарта, обяснявал ми той. А аз съм попитал: Защо тогава да не сложим щипката в клозета? Да не си цапам ръцете…

От малък съм си чешит. На турски това означава „различен“. Не обичах да ми казват: "Така се прави"!

С майка ми е спокойно. Но както гледам невинно, обмислям следващата пакост. Снимка И. Пенков

Майка ми отделяше повече време за мен, но пък баща ми беше много интересен човек. Без да се е занимавал специално с нас, защото беше доста зает, съм научил много от него. А и у дома идваха много личности. Купони страхотни ставаха! От самото начало това бяха приятелите на баща ми. И майка си имаше свой кръг, главно роднини, но те ми бяха скучни. Имах две лели, сестри на баща ми, и двете бяха артистки. Едната основа Кукления театър в София, а другата играеше във Военния театър. Те бяха най-стабилните роднини. Но не беше задължително да сме роднини, за да сме близки. Роднинството се разбираше като начин на мислене и манталитет.

Баща ми отново прави маскаради. Човек се чувства освободен, когато не е задължен да играе себе си. Вляво - баща ми, вдясно - арх. Храбър Попов Панчарево, 1940 г.

Първите ми приятелства бяха спорадични. Най-много съм играл с децата на приятелски семейства. Библиографът Тодор Боров имаше двама сина - единият, сега академик Иван Тодоров, а другият е Цветан Тодоров, писателят, който живее в Париж.


Нямаше електронни игри, но радостта от дървената количка беше голяма и не предизвикваше стрес. Снимка И. Пенков

В махалата играехме на топчета, на футбол, на "бъз" и на "петел". Но нямаше коли тогава. Тук, на улица „Аспарух“, на 20 мин. ще мине кола и всички викат: Кола, кола! Нямахме никакви играчки. Правехме си топки от парцали. Бях станал голям майстор! Пълнех рипсени чорапи и ги зашивах хубаво. Само да не попадне топката в локва! Ставаше тежка, а и много цапаше. Момичетата играеха други игри - на дама и на „едно, две три, морето спи”. Майка ми не беше много доволна от компанията в махалата, а аз все й казвах:

Ти искаш с Айнщайн да си играя, но той няма да иска с мен да играе.  

Моите приятели, Борето и Нуни, професионални просяци по ул. „Раковска” с лулите на баща ми. Има ли смисъл да се обявява етническият им произход? Снимка Г. Пенков, 1953 г.  

За децата войната - колкото и страшна - беше и много интересна. Но когато по време на една  бобмардировка се разтресе страховито кооперацията на "Аспарух" и изпопада мазилката, нашите решиха да отидем в Панчарево, където имахме къща. Наблизо имаше мост и баща ми все си мислеше, че ще го бомбардират точно него. Затова, започнеха ли бомбардировките, бягахме на един баир и оттам гледахме София - беше много интересно, като на кино - падаха самолети, бомби, осветяваха нощем столицата с едни осветителни елементи, спускани с парашути. Ставаше светло, можеше спокойно да четеш вестник.

Никола Михов, Бачо Кольо, ни въвежда мен и брат ми в дебрите на познанието. Снимка И. Пенков

Край Панчарево падна летяща крепост. Още преди да дойдат властите, всичко беше обрано от селяните. Включително и плочките от телата на екипажа с техните имена. Така и  не се разбра кого погребват. Патроните от оръдията на летящите крепости бяха много особени. Куршумите имаха цветни пръстени, с което се означава кой е светещ, кой е бронепробиващ, кой е със заряд. От барута им ставаха всевъзможни избухливи играчки. Попадаха ни и разни части, за които се чудехме за какво ли служат.

Накрая цялото село се премени с бели ризи от парашутите.

В София беше вече доста разрушена, имаше много убити. Животът беше замрял. В Панчарево имаше много евакуирани хора. Между тях беше и посланика на Япония, много скромен човек. Имаше две дъщери и един син, който беше на моята възраст. С него играехме много, защото той знаеше немски и така общувахме. Казваше се Харо Ямаджи и беше голям чешит - и симпатичен, и странен. Като го питаш:

Харо, как си? Винаги отговаряше рязко: Зле!  

​С Харо Ямаджи бяхме нещо като Макс и Мориц. Снимка И. Пенков

Всички живеехме доста бедно, нямаше нищо за ядене. Още преди 9-ти септември, по време на войната, хлябът беше клисав, от картофи. Селяните продаваха  продукти на черна борса. Голяма радост наставаше вкъщи, когато баща ми донесеше парче сланина - с малко червен пипер - чудо! А дрехи?! Непосилно беше да се купуват нови! Върху старата кръпка се зашиваше нова и така я караха повечето селяни. Затова съм свикнал на по-скромен живот и сега ми се струва, че хората се стремят към безсмислено луксозни неща.

Ето, скоро отивам да си купя копчета за готварската печка.

Продавачката се изненада: А, това от старите печки ли е? - Да, казвам. - Каква глупост направих, вайка се тя, хубава си беше нашата печка, ама мъжа ми ни вика: Като дойдат хората, какво ще кажат?! Продадохме старата и купихме нова, италианска. Тя няма отгоре нагревател и вече не мога да си готвя както преди. Обаче като дойдат хора, не се излагаме пред тях! 

За такова  фалшиво ниво драпат много хора.

Градината ни в Панчарево беше действително девствена. В центъра - баща ми като плантатор, 1937 г.

Комунизмът ни завари в Панчарево. Сутринта на 9-ти септември изкараха „враговете на народа” от домовете им, един от тях разстреляха пред селяните. И започна шубето. Но страхът беше насаден още преди 9-ти, защото тогава старата държава беше настръхнала срещу партизаните. Преследваха и гонеха хора. Спомням си, бях в София и чувам, че нещо става на двора. Видях че гонят някакъв нелегален. Може и убиец да е бил, но с какво настървение го гонеха неговите преследвачи! На лов за животни не съм виждал толкова настървени хора. И това настървение продължи с голяма сила в новата власт, която изби много хора.

В сравнение с останалите социалистически страни, ние сме един от най-кръвожадните.

Баща ми, художникът Иван Пенков в тържествена поза за снимка.

Но нашето семейство не е било преследвано от комунистическата власт. Вярно, взеха ни един имоти, но в сравнение с това, което причиниха на други хора, ние не пострадахме много. Дядо ми по бащина линия е един от първите социалисти в Казанлък. Говоря за началото на 19-ти век, когато хората са били идеалисти. Затова нямаше много за какво да преследват баща ми, който беше професор в Художествената академия. Но му правеха  доста мръсотии.

Началото на 50-те години дойдоха много прости и нахални хора,

които започнаха да управляват Академията по ужасен начин и той напусна. Разказвал ми е как един от новоназначените „професори” бил татуиран като затворник! Това било нивото. Не можа да издържи и напусна. Сега чета  спомени на един негов  студент, който описва студентските си години. „Когато видим професора да си свирка, значи нещо много неприятно  му се е случило. А един ден го видях в един от коридорите на Академията скрито да плаче.“ Значи не му е било никак лесно на баща ми. Въпреки, че

нямаше никаква причина да го тормозят, освен че  беше способен, честен и не се слагаше на новите величия.     

Бях среден ученик, не от най-добрите, защото вече имах по-интересни работи, с които да се занимавам. Тетрадките ми от прогимназията целите са изписани със схеми. Никак не ми беше интересно това, което учителите ни разказваха. Но във френския колеж  станах добър ученик. Там системата за учене беше страхотна. Преподавателите, свещеници и кюрета, се бяха посветили  на учителството. Всеки ден пишехме по 3-4 домашни. Всеки ден правехме по 3-4 диктовки в час. Всеки ден ни изпитваха по всичко, а края на седмица подреждаха учениците в класа по бележки. Учителите преглеждаха на ден повече от сто домашни и класни. Та само там ме накараха да уча. Другите училища съм ги посещавал и без много зор съм ги избутвал. 

От време на време имах вълнения по някое момиче,

но то никога не научаваше за тях. Много бях зает с радиотехниката. Баща ми, който разбираше от електричество, ми показа следния опит. Като махнеш на радиото антената, не свири, нали? Но ако си сложа на входа на антената ръката -  засвирва! Значи - тялото е проводник! Това ми се видя толкова чудно и фантастично... Така се увлякох по радиотехниката! По-късно сам си направих детектор, лампови приемници, стана ми много интересно. А и  забелязах, че когато се занимавам с техника и наука, тя има честно отношение към мен. Ако аз се занимавам добре и почтено с нещо, то ми отвръща ми със същото. Докато при хората не е така... Може да си много добър с някого, а след това той да ти направи страхотна мръсотия. Това в науката и техниката не може да стане.

Там не можеш   да лъжеш, да тарикатстваш  да кандардисваш...
 

Още малко остава до завършването на нов киноагрегат с колегите Любо и Боби. Снимката не е от 19-ти век, а е направена през 1967 г. в НИПИРМТБДО (Научно - изследователски и проектантски институт за развитие материално - техническата база в духовната област)

Разбрах, че влюбването е като болест.

Докарва те дотам, да признаеш, че тази жена е най-хубавата от всички. А от научна гледна точка това не е вярно. За да кажа, че тя е най-хубавата, трябва всички други четири милиарда жени да съм ги прегледал! Затова влюбването не е истинска работа. Внушение е. Много ми беше странно някой като каже: Това момиче има хубави очи. На мен като ми харесаше някое момиче, не го анализирах в детайли. Но много гаджета не съм имал. Ама аз си работех работата, нямах време за тези отношения. Голяма разправия е.   

А и когато съм се влюбвал, никога не съм бил изцяло щастлив.

То влюбването е много особено чувство. Развиваш собственическо чувство, искаш да притежаваш някого. Само робовладелецът може да притежава хора. Има вълнение, но и страх. Тогава съм като омагьосан, не мога да правя нищо. За мен е повече мъка, отколкото радост. Затова предпочитам да си гледам работата. Освен това, като е женен човек, всеки ден се водят толкова излишни разговори. Всеки споделя какво му се е случило през деня.

Ама то е скучно, не е интересно! Жената каже: Абе, ходих до долния зарзаватчия,  ама там нямаше от тези чушки, та отидох до горния... Ама това  не съществени неща ! Защо ще си губиш времето да общуваш така?

С приятелите като общуваме, е друго. Всеки казва нещо различно и все гледа да е смешно. Или поне моите приятели са такива. Не се информираме къде има по-евтина стока. Но, виж, ако някоя смешна глупост се е случила, за това си заслужава да се разкаже.

Но както се казва, човек и добре да живее, накрая се жени. И аз се ожених. 

Големи разочарования нямам, но първата жена, като ме напусна, беше ми  терсене. При втората вече свикнах.

С Рангел Вълчанов, Бог да го прости, отдавна бяхме приятели. Такъв интересен и талантлив човек рядко се среща. Бяха го поканили  в  Смолянския театър да поставя пиеса и той извика мен и двама приятели - Христо Илиев - Чарли и  Димитър Желязков - Тимара, да помагаме. Всички студенти на проф. Стаматов  бяха назначени за наказание от новия професор в далечния Смолян. Директор на театъра беше Тони Андрейков, кинокритикът, двамата режисьори бяха Рангел и Любо Гройс - стана страхотна трупа. Аз се захванах да оправям озвучителната уредба на театъра. Фоайето го пребоядисахме. От приятели художници взехме репродукции и го украсихме. Стана голям празник. 

Привличане. Първата ми съпруга, Миросвала Стоянова и синът ми Тодор. Зад обектива - бащата.

И там се запознах с Мирослава, първата ми съпруга, беше актриса в театъра. Трупата обикаляше по селата, аз имах програмата и ги намирах. Това бяха най - красивите представления в живота ми... Като разберат в селото, че идват артистите, всички бяха под напрежение! А то по селата нямаше театрална сцена, само някакво малко салонче с подиумче, отзад не може  да се влиза. Затова артистите сядаха на първия ред и като дойде време за техните реплики, стават, качват се на сцената, казват си текста и се връщат обратно на първия ред. А отзад хората им дават акъл: Синко, недей да го слушаш тоя, той лъже... Толкова интересен театър не съм виждал след това. Много обичам такива работи, истински. Един път играеха пиеса от Иван Радоев и имаше някаква религиозна тема.

Попът на селото стана по средата на пиесата, обърна се назад към салона и викна: Точно така е, както го каза момчето! Точно така е!

Как се разделихме?

Заминахме с Рангел на едно фантастично пътуване. Кой през 1966 г. си е позволявал да мечтае да се качи на кораб, да мине през остров Малта, оттам до Лондон, после Хамбург, да мине през цяла Германия с кола, да стигне до Франция - Париж и Кан, където пък да вземе интервю от Ив Монтан.

Стана случайно... Както вървяхме по улиците на Кан, някой видя Ив Монтан. Понеже аз знам френски, ми казаха: Хайде, отивай да му вземеш интервю. И започнах да си говоря с него, той много любезен, разказа ми как със съпругата си Симон Синьоре били в България... Добре ама, нали камерите тогава бяха са с лента, била останала малко накрая. Аз не мога да му кажа: Почакайте да сменим лентата...  Затова имаме записано началото и края на интервюто: Добър ден ... Довиждане! Но пак симпатично стана, защото той се оказа много готин човек!   

След това се качихме пак на кораб, ходихме до Мароко, където пък взехме интервю от Пазолини, после през Алжир до Тунис...

Ето как се случи това пътешествие...

В Унгарския ресторант някакъв „другар” срещнал Рангел Вълчанов: Другарю Вълчанов, вие сте добър режисьор, аз пък работя в управлението на Български морски флот. Защо не ползвате нашите кораби, да направите едно пътуване, ние ще ви осигурим по пътя всичко, каквото е необходимо. Рангел, разбира се, харесал идеята, говорил с шефовете в Киноцентъра и те казали: Ами ако не трябва много валута да се дава, защо да не го направим...

Реши да вземе бате Димо за оператор, мен ме извика за звук, Димитър Желязков - Димара за асистент - оператор, а Рингата - камерен  специалист, ако нещо стане, да помага. Направихме екипа и Рангел отиде да търси този човек в Български морски флот (БМФ). Там му казали: Такъв човек няма! И какво да правим? Оказа се,че този е някакъв луд, фантазьор, който си измисля,  прави се на голям, обещава...  Добре, ама тези от БМФ като разбраха, че екипът е готов, казаха:  Защо не?! И стана такова пътуване! Снимахме документалния  филм „Между два бряга”. Та по това време жена ми се залюбила... Ама то и с право - мен ме нямаше три месеца! Те и колеги, той красавец един! Така приключи с първата жена.

От пътешествието има много случки, но най-интересно е прибирането ни. Бяхме в Тунис, когато стана войната с Израел. Беше много опасно, защото нас като бели можеха да ни линчуват. Затова веднага се качихме на параход  до Неапол, от Неапол във Венеция, за да  поснимаме и там за последно. Отседнахме в едно градче, Местре. Но понеже не можехме да се движим с колата по улиците на Венеция, оставихме я на един голям паркинг преди самия град и някой трябваше да остане да пази багажа, защото там бяха всичките ни неща - заснет материал за три месеца, дрехи, подаръци - всичко. И какво става? Рингата, камерният майстор, казва: Аз съм ходил във Венеция, затова ще остана тук, да пазя колата с багажа. И ние отидохме, заснехме каквото можехме от Венеция и вечерта се връщаме, за да тръгваме. Бяхме напуснали хотела. Отиваме на паркинга - няма го Рингата, няма я колата! Прибрахме се в хотела, умуваме. Всеки започна да се сеща как Рингата отдавна си е наумил да бяга. И викаме ние: Добре де, да бяга, ама защо да ни вземе материала?! Той ще ни разгони фамилията! Накрая се обадихме в полицията. Към осем часа вечерта го докараха. Бил паркирал зад един автобус и ние не сме го видели, а и той се чудел къде сме.
 

Прослушване на току-що записана народна песен. Не всеки, който прилича на шпионин, е шпиони. Снимка Милан Огнянов

Но какво нещо е подозрителността! Всеки, в това число и аз, се сетихме по нещо, как Рингата искал да избяга... Има един хубав еврейски виц. Двама евреи - Давид и Моше, не се били виждали 20 - 30 години и се срещат.
- Моше, здравей! Колко време не сме се виждали! Ела довечера на гости!
  И наистина, направил Давид голяма гощавка, седели до 12 часа, говорили си.   На сутринта Давид звъни на Моше:
- Извинявай, но тук имах едни 50 долара, бях ги оставил на масата. Да си ги взел?
- Абе как ще ги взема? Ние толкова години се познаваме, по лагери сме били заедно. Как можеш да си помислиш такова нещо?
- Значи не си ти?
- Не съм. Ти търси ли ги?
- Търсих ги.
- И какво, намери ли ги?
- Намерих ги.
- Е тогава какво?
- Съмнението остава...

Съмнението остава... За всички беше ясно, че Рингата е избягал. Така и партийният секретар на института, в който работех, беше разправял, че ще избягам във Франция. И аз много го разочаровах - взех, че се върнах.

След толкова много години, реших да си отворя досието. Видях какво са доносничили, но всички са с псевдоними. А и не ми беше интересно кой точно ги е писал тези глупости. Тук под мен живее един приятел, Георги Саръиванов, 10 години бил в затвора по онези времена без никаква причина. И понеже му било вече все едно, казал си: Манйта ви! И отворил пликовете, за да види имената на тези, които са донасяли за него. И какво? Повечето  от тях се оказали негови и на жена му роднини. А той е от много сериозно буржоазно семейство. То и нашата буржоазия не беше кой знае какво. Баща ми беше художник и гледаше по друг начин на тези неща. Имаше едни приятели, прости хора, които като забогатяха, имаха един израз: Откак сме добре… И като звъннат, баща ми казваше: ”Откак сме добре” идват… 

Сега има  много „Откак сме добре“. За съжаление има и много „Откак сме много добре".


П.С. Очаквайте след седмица втора част от разказа на Джони Пенков. 


 

Коментари

  • Джеки

    31 Май 2014 16:15ч.

    Такова удоволствие! Страшен чешит и смешен човек! Сладкодумец и свестен човек. И талантлив!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Боряна

    31 Май 2014 23:58ч.

    От разказа на Джони просто струи добрина. Какъв земен, ведър човек!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • бг

    01 Юни 2014 3:14ч.

    Ако не знаете какво е читав човек-ето,Джони Пенков,той е читав човек.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Приятел

    01 Юни 2014 3:19ч.

    Любим! Още, още!!!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • georgieff/vienna

    04 Юни 2014 17:11ч.

    super! bravo Jonny!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Kalpakova

    07 Юни 2014 18:15ч.

    Джонито има нетленен разум в тленния мозък в главата си за повече от два крака!?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ZZarz KALOIANZ

    08 Юни 2014 23:53ч.

    ... republikata E GENOZZID srestu VSSICHKI BALGARI, ne samo srestu tiurkoGOVORASTITE BALGARI, a MNOGO POVECHE srestu slovoGOVORASTITE BALGARI, koito ssa Dali 500-600 000 /500-600 HILADI / ZZERTVI za 50-60 godini REPUBLIKANSSKO ROBSSTVO, unistozzavani v STOTIZZI LAGERI, ZATVORI i PSSIHIATRICHNI KLINIKI ot republikansskite UBIIZZI, PRESSTUPNIZZI i KRADZZI... ZZarstvo Balgaria i Tarnovsskata Konsstituzzia, GERBA 1930 godina, NAZZIONALNIAT HIMN \'\' SHumi Maritza\'\' i NAZZIONALNIAT PRAZDNIK 22 SSeptemvri-DENAT na NEZAVISSIMOSSTTA SSa EDINSSTVENO ZAKONNITE ZZENNOSSTI za VSSICHKI BALGARI... republikata E ISTINSKIA GENOZZID, tia E NEZAKONNA ot SSamoto nachalo na OKUPAZZIATA ot 1944 god... Tia TRABVA DA BUDE PREMAHNATA - Tia E Prichinila PULNA NAZZIONALNA KATASSTROFFA na BALGARIA...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • илиан

    08 Юли 2014 23:49ч.

    1992 година в събеседник по желание при Кеворкян Пенков каза един виц който съм запомнил.Кеворк го попита кога ще се оправи България.Пенков каза представете си Германия след войната ,Хитлер си живее във вилата си в Алпите,Националсоциалистическата му партия се е прекръстила на не знам каква си.Кога щеше да се оправи Германия.Справка след токова години България

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Вера Петкова

    14 Юли 2021 20:14ч.

    Защо снимките не се виждат? От кого са премахнати/скрити?!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи