Преди години с моите деца попаднахме случайно в музея в град Белица. В него има цяла зала, посветена на моя дядо Георги Андрейчин, около когото е заплетен доста интересен сюжет, но няма как да не се спомене, че е бил комунист. Обаче нали времената вече са други, и децата знаят, че „комунистите са лоши”. И някак си не е много удобно лошите да са в музея. Дамата, която говори, разбира се, не подозира, че ние сме роднини с главния герой. И когато стига до момента, в който Андрейчин влиза в БКП, госпожата обяснява: Тогава Георги Андрейчин влиза в Българската партия! Щрак! Оперира „К”-то и от БКП остана едно БП! И така, с това БП, си изкара до края на речта си. Българската партия така, Българската – онака. Ето колко елегантно и остроумно се беше справила госпожата с компромиса между комунизма и антикомунизма. Първа част на интервюто с Андрей Райчев.
Андрей Райчев:  Да си комунист е лошо. Да си истински комунист е хубаво. Живеем разпънати в този безумен възглед!

 

Преди години измислих игра за моите деца – как човек се формира от професиите на своите прадядовци.

 

Според играта, която сам си съчиних, аз се оказах синтез между кръчмаро-търговец, инженер (учен), лихвар и феодал.

 

Единият ми прадядо е германец, саксонец. Родът се проследява от XV век, може да се каже, че са били средна класа, буржоа. Семейството му живеело в земите на днешна Полша, а по едно време – част от Руската империя. Съдбата на това семейство е много особена. Баба ми и нейните братя имат нещастието да се родят в края на XIX-началото на XX век в центъра на циклона на света. През това място са минали всички войни и катаклизми, всички идеологически сблъсъци – най-лошото място от гледна точка на оцеляване. Те са потомци на богат род с три деца. Първото получило фабриката, за второто останал магазинът, а

 

третото, моят прадядо, Котарака в чизми, за да се препитава, трябвало да го направят образован човек.

 

И така станал инженер, с великолепно образование и многостранни интереси. Казвал се Карл Рихтер. Жена му, също германка, чийто баща пък бил пастор, с прадядо ми имали четири деца – трима сина и една дъщеря. Първият брат загинал като руски войник в Първата световна война срещу Германия. Вторият загинал като полски офицер пак срещу Германия, той пък бил летец. Трета е моята баба Илза, която се оженила за българин, идващ от Америка и завършила живота си в България. Последните сведения за четвъртото дете, третия брат, са от 1934 г., когато наша братовчедка го е срещнала в Берлин.

 

По това време работел като таксиджия, казал ѝ, че на другата седмица заминава за Сао Пауло. Друго за него не знаем.

 

Представете си каква вихрушка е било! А историята е за най-порядъчно и благополучно немско семейство.

 

Вторият ми прадядо, пак по майчина линия, е от Белица. Тогава България била Княжество, а Белица се намирала в границите на Турската империя. Бил заможен човек, лихвар, на когото цяла Белица дължала пари. Изпратил сина си, дядо ми, да учи в гимназията в Самоков. Повечето момчета ставали революционери македонци, а той вървял една крачка по-напред. Така станал и комунист, и член на ВМРО, разбира се! Историята на този мой дядо е също много интересна.

 

Георги Андрейчин, известен и като Джордж Балканец, бил едва на 19 години, когато през 1913 г. емигрира за Съединените щати.

 

Но прави една беля. По време на Първата световна война там се организира и провежда най-голямата стачка в Месаби Рейндж, Минесота, известен епизод от историята на Америка. Тъй като стачките тогава са забранени, камо ли по време на война, започва голям съдебен процес, по време на който осъдили дядо ми Георги Андрейчин (който е сред учредителите на IWW, най-силния синдикат в САЩ до днес) на 20 години затвор. За да си представите колко се е забъркал в световната каша, трябва да се каже, че по това време той е женен за секретарката на Ема Голдман, описана в Рагтайм на Доктороу. По време на съдебното дело, обаче, цялата американска либерална общественост се разбунтувала, имало заплаха за мира в страната, затова процесът бил върнат в начална фаза, а осъдените – пуснати на свобода срещу огромна гаранция. 

 

Още там, в Америка, те се разделят на две групи и едната от тях тръгва за Съветския съюз. Там дядо ми се сприятелява с Троцки, което до голяма степен определя съдбата му. До 27-ата си година е голям началник там. Изглежда е работил и за НКВД, но външно разузнаване, защото е заемал постове в посолствата на Англия и Германия. В автобиографията си Чарли Чаплин на две места разказва за срещи с него. Запознават се през 1920 г. по време на вечеря на нюйоркски интелектуални бохеми, а години по-късно Чаплин го посещава в болница в Берлин и му носи 500 долара, като е мислил, че му трябват пари назаем.

 

За моя голяма изненада, пише Чаплин, в болницата ме въведоха в обширна стая с бюро и два телефона. Посрещнаха ме двама елегантно облечени господа, впоследствие разбрах, че са секретарите на Джордж.

 

Георги Андрейчин, известен и като Джордж Балканец

 

Дядо ми бил изключително привлекателна личност, идеалистична натура и красавец с остър ум! Но през 1927-а, поради приятелството си с Троцки, дава фира и го изселват в Казахстан. По онова време имал право да избере и подпише документи, че излиза от политиката. През 29-а той се решава на това, подписва и го пускат. Троцки е изселен вече, впрочем в произведенията си 5–6 пъти споменава дядо ми.

 

И така, Георги Андрейчин отново е реабилитиран. Връща се и става пак голям началник. Поради контактите си с Америка и английския език, който говори свободно, започва да работи за връзките със Съединените щати и участва в установяването на първите дипломатически отношения между Русия и Щатите, много важен за Русия въпрос. Година след убийството на Киров, през 1935 г., дядо ми отново е арестуван и осъден на 10 години затвор. Този път го изпращат в лагер, където откарва до 41-ва година, когато през лятото го освобождават. Защото в Америка е започнала голямата война и той им трябва заради контактите си.

 

Звучи като куриоз, но за нашето семейство най-хубавото време се оказало войната. Защото дядо ми не „лежи”.

 

Този път семейството заминава за Куйбишев, сегашна Самара, където работи руското правителство. Там живеят четири години. Не влиза втори път в партията, не иска повече да се занимава. И така оцелява за известно време. През 41-ва го назначават в Информбюро, където работи до края на войната. После идва в България, надявайки се, че ще се сложи край на всякакви контакти и зависимости, защото вие знаете –

 

който познава Сталин – умира.

 

Това е автомат, почти няма изключение. Семейството пристига в България през 1945 г. Георги Андрейчин бил близък не с Георги Димитров, а с Васил Коларов, който по това време е председател на Народното събрание. Дядо ми е назначен за началник на канцеларията на Временното председателство на републиката и пълномощен министър на Министерството на външните работи. И отново малшанс за нашия човек. Поради изключителния му английски, нашите го взимат 1947 г. на Мирната конференция в Париж, където негова главна задача била да омайва американците, като ги убеждава да смекчат отношението си към България. Но в какво се изразява малшансът, за който споменах. На конференцията, в качеството си на министър на външните работи на СССР, присъства Вишински, който лично е съдил нашия човек. Изведнъж той вижда в българската делегация този, кого я лично его сажал десят лет тому назад, както казват руснаците.

 

През нощта на 29 април 1949 г. Георги Андрейчин изчезва. Повикали го „по работа”.

 

Баба ми Илза, неговата съпруга, ми е разказвала, че няколко дни преди ареста дядо ми ѝ споделил, че Коларов го предупредил, че от Москва „питат за него”. След ареста години наред семейството не е имало информация за него. По-късно получават известие, че на 20 април 1950 г. Върховния съд на СССР осъжда на смърт чрез разстрел Георги Андрейчин. Присъдата е изпълнена същия ден. Такава е историята ми по майчина линия.

 

Илза и Георги (на първия ред) с дъщерите си Ивона и Кира (моята майка)
първа и последна снимка на семейството

 

Имах такъв чуден епизод в Белица. Преди доста време отиваме с жена ми там и търсим къщата на дядо ми Георги. Не можем да я намерим и това е. А не можем да я открием, защото разбираме, че е разрушена. И как станало това. Както стана дума, дядо ми е разстрелян през 1950 г., сама разбирате, че ние тогава за известно време сме врагове на народа. Но през 1964 г., когато е неговата 70-годишнина, в „Работническо дело” излиза статия от негови приятели, които обясняват колко добър човек бил той. Не разказват подробности за края му, но се изтъкват заслугите му специално пред България. Това става причина да се вдигне ембаргото, наложено върху нашия род. Още след 10 години, през 1974 г., направихме голямо тържество, на което присъствах и аз, и първият секретар на БКП на Благоевград, получихме телеграма от Тодор Живков, а през 1984 г., когато отбелязаха неговата 90-годишнината, кръстиха улици – и в Благоевград, и в София, а дома му направиха музей.

И вижте какво нещо е България и българите. В деня, в който обявили къщата на дядо ми за музей, я разграбили до шушка, а по-късно и съборили.

 

Защото нали вече е в ръцете на държавата. Та докато се разхождаме с жена ми из Белица и търсим къщата, питаме случаен минувач: Знаеш ли къде е къщата на Георги Андрейчин? И той ни казва:

 

Аааа, Георги Андрейчин го знам! Те комунистите го убиха и заровиха в една варница!

 

Ето какво му е останало в главата на човека – че комунистите са го убили. Но разбира се, никаква варница няма. А аз, за да възтържествува историческата правда, му обяснявам: Да де, ама и той е бил комунист. – Еее, да, отговаря ми, но той е бил истински комунист. Обърнете внимание! Да си комунист е лошо. Но е хубаво да си истински комунист, т.е. честен човек. Това е България. Така живеем разпънати в този безумен възглед.

 

И друга безумна случка от по-ново време мога да разкажа. В музея на Белица има цяла зала, посветена на въпросния мой дядо, около когото е заплетен доста интересен сюжет, но няма как да не се спомене, че е бил комунист. Обаче нали времената вече са други, и децата знаят, че „комунистите са лоши”.

 

И някак си не е много удобно лошите да са в музея.

 

И преди години с моите деца попадаме случайно във въпросния музей. Дамата, която говори, разбира се, не подозира, че ние сме роднини с главния герой. И когато стига до момента, в който Андрейчин влиза в БКП, госпожата обяснява:

 

Тогава Георги Андрейчин влиза в Българската партия! Щрак! Оперира „К”-то и от БКП остана едно БП!

 

И така, с това БП, си изкара до края на речта си. Българската партия така, Българската – онака. Ето колко елегантно и остроумно се беше справила госпожата с компромиса между комунизма и антикомунизма.

 

Но както сама разбирате, това е една доста заплетена история, която много добре разказва и обяснява отношението на моя род с комунистическата партия. Ние от малки сме възпитани и знаем, че всички свестни хора са комунисти. Че партията е завзета от лошите, които ни убиват. И ние вярваме, че ще дойдат времената, когато всичко ще се промени. Защото идеята е повече. Това е идейният ми бекграунд, това го знам; от петгодишен го знам.

 

По бащина линия единият род е от Кукуш и Порой.

 

Когато става Балканската война и гърците превземат Порой, цялото население се пръсва и тръгва да търси спасение по други места. Нашият род били богати хора, също четири деца. Баща им бил учител, директор на училище. По онези времена учителите много шарят из България, обикалят като наемни преподаватели. И баба ми, докато другите братя и сестри записали да учат висше образование, обикаляла с баща си градове и села. И те имат много интересна история. Комунисти до един, естествено, но тъкмо „истински комунисти”.

 

Четвъртият ми прадядо Райчо е роден в средата на XIX век в село Малък извор, Тетевенско. Но селото малко, станало му тясно и отишъл в Русе. Знае се, че търгувал нещо между Виена и Русе, ама каква ти търговия, куфарна, така биха я нарекли в наше време. Върнал се след време в Малък извор с повечко пари и отворил кръчма. Къщата ни отдавна е затворена, но

 

кръчмата, построена от дядо ми в центъра на селото, до ден днешен си седи.

 

Дядо ми Йордан е второто дете на търговеца-кръчмар. Затова за него пари за образование нямало. Само за първородния син събрали и го изпратили да учи право. За втория и третия син пари нямало. Най-малкият се покорил и останал в селото, а нашият се е разбунтувал и след конфликт с бащата, който стигнал до бой, заминал да учи в Плевен. Оттогава, апропо, датира разделението между учители и лекари в България. До ден днешен лекарите са по-сини, а учителите – по-червени. Защото медицинското образование било много скъпо, дума не можело да става обикновено селянче да извади тоя ресурс. За лекари учели само децата на богатите хора. Държавата обаче направила евтини, дори безплатни педагогически институти, на които по наше време казвахме полувисши, които бълват учители. Между другото, разумна политика от страна на държавата.

 

Баба Райна и дядо Йордан, 1927 г.

 

Та заминал той за Плевен да учи и за да се издържа, бачкал келнер в некакво заведение. До края на живота си не ядеше кайма. Тогава не е имало хладилници и можете да си представите как изглежда каймата през лятото при 40 градуса. Друго, което не можеше да понася, бяха неизмити чинии. Като тик му беше – видеше ли мръсна чиния, веднага се втурваше да я мие. Иначе към края на живота си стана народен учител. И той комунист, естествено, и профсъюзен деец.

 

Има и много смешна и поучителна история с баща му, дядо Райчо, кръчмаря.

Когато поостарял, започнал да идва зимата при синовете си в София. Единият бил вече успешен адвокат, другият – училищен инспектор. Значи пристигал дядо Райчо с две бурета, по 25 литра всяко, естествено с тетевенска ракия, какво можело да има в буретата?! Едното буре слагал при единия син, другото – при другия. Пиел по половинка на ден, но така, кръчмарски, без да се напива. Започвал от сутринта и към края на деня половинката свършвала. През цялото време, без да е пиян, поддържал добър тонус. И сега, ако си направим труда да сметнем – ако пиел по половинка на ден, означава, че на 50-ия ден едното буре свършвало. Тогава се местел при другия син. Така отмервал времето.

 

Както има водни часовници в древен Египет, така дядо Райчо си бил направил ракиен часовник.

 

Обаче нали и двамата му сина били образовани люде, къщите им пълни с книги. И когато всички тръгнат за работа, дядо Райчо, останал сам, по цял ден си пие и си чете. Обаче чете, както селянинът чете – първата книга, втората книга, третата книга. Така попада на „Цар алкохол”, ужасна книга, малко автобиографична, в която Джек Лондон описва как човек, който пие всеки ден, деградира и става алкохолик. Така за първи път в живота си дядо Райчо научава, че алкохолът е вреден. И понеже бил волево същество и впечатлен от таланта на Джек Лондон, решава да спре да пие. Което му струва живота, защото метаболизмът му напълно се е приспособил към половинката ракия на ден. За три месеца умира от бронхопневмония. Ето как четвърто поколение нашето семейство е жертва на американския империализъм.

 

Ето как американската литература уби моя прадядо!

 

Но сама разбирате, че историята е леко поукрасена.

Майка ми е военно дете, родена е през 1933-та в Москва. Семейството им пристига в България през 1945 г., когато тя е на 12 години. И при нея от малка започват репресии по политическа линия. През 1949-а, когато тя е на 16 години, при това с лидерски качества, любимец на училището, член на дружинния съвет и всякакви пионерски тъпотии от онези времена, тя е предложена за комсомолски председател на училището. Когато се разбира за ареста на баща й, тя решава да се откаже. От комсомолската организация обаче настояват: Глупости, нас не ни интересува кой е баща ти, ще те изберем! И какъв номер ѝ спретват! На конференцията, когато се стига до избора на председател, излиза един „другар” и гръмко съобщава:

Другарката Андрейчина ни излъга! Баща й е арестуван! Той е шпионин!

 

Пред цялото училище тя е изгонена от залата, грозно, страшно преживяване за дете. След дипломирането си отива да учителства във Варна, където се събира с баща ми. Там живеят пет-шест години, до 1958 г., когато колелетата на КПСС са се завъртели отново и въпросният мой дядо и неин баща, Георги Андрейчин, е посмъртно реабилитиран. Информацията е изпратена в ЦК на БКП. До този момент близките му подозират, че е убит, но не знаят кога и как това е станало.

 

Смъртното известие е придружено с извинение.

 

Родителите ми – Кира Андрейчина и Венцел Райчев, 1954 г.

 

Когато майка ми научава за писмото, аз съм вече на три години, все още живеем във Варна. Искала е да замине за София, да се види с майка си и сестра си и да направят нещо като панихида без гроб. Апропо, гробът му е в центъра на Москва, където има мемориал на убитите унгарци, поляци, българи. Ходил съм да го видя. Понеже фамилията (Андрейчин) започва с буквата А, е първи в списъка на убитите.

 

И така, обаче директорът на училището във Варна не я пуска. За него няма реабилитиран-нереабилитиран, той си имал едно наум, защото знаел, че тя е лоша сталинистка и враг на народа. Както се прибирала, съседка абсолютно случайно я среща на стълбата (помня красивата офицерска къща на улица „Чаталджа”, в която бяхме настанени, нали баща ми беше моряк) и я пита защо е разстроена, защо плаче. Обяснила мама и какъв акъл ѝ дава съседката: Виж какво, има изход. Днес четох, че са обявили в СДУ (днес СУ) конкурс, на който можеш да се явиш. Той няма право да не те пусне. Имаш право на 10 дни отпуск по закон.

 

И така тя взима тези 10 дни за подготовка и идва в София. Оплаква баща си. Но трябва и да се яви на изпита, за да получи бележка, която да представи на директора на училището. Явява се на конкурса и го печели! Така, заради тази идиотщина с отпуската, нашият живот рязко се променя и ние отново ставаме софиянци.

 

Баща ми пък, и той революционер, става член на ЦК на РМС и върви по стъпките на баща си. Но понеже живеем до 6-о училище, така да се каже буржоазен квартал, ние сме едва ли не единствените комунисти на километър околовръст, затова родителите му стават нещо като отговорници там. И баща ми, можете да си представите, 16-годишно хлапе, който отговарял за училището по комунистическа линия, ходел на училище въоръжен, естествено, за да сваля мацките. Даже на матурата се явил с пистолет. Иначе бил отличник, но със страхотна „стойка”, Бог да го прости и него.

 

След като завършва средно образование, заминава да учи в Съветския съюз. И отново малшанс. Родителите му се познавали с Трайчо Костов, който по същество е лидер на БКП в страната. И когато става процесът, на който той е заклеймен, на едно събрание (и то в Москва) нашият да вземе да се изцепи,

 

че познава добре Трайчо Костов. Че това са глупости! Че той не може да е шпионин!

 

Бастисват го, естествено, но за огромно щастие, не го „оправят” на място, а го връщат в България. Тук изиграват роля Станко Тодоров и Александър Димитров, които по това време работят в ЦК на Комсомола. Понеже си го знаят Венцел, че е дрънкало, че се е изцепил, решават да го спасят от затвора. И какво измислили?! По онова време имало някаква стратегия – РМС-ът да захрани флота с кадри, млади кадети. Така баща ми се записва да учи за моряк в „Никола Йонков Вапцаров”, днес Висшето военноморско училище във Варна. Където се срещат и залюбват с майка ми.

 

С баща ми, 1958 г.

 

Баща ми имаше много професии. След моряк първо става търговец на кораби, после работи като журналист в „Работническо дело”, след това отива в „Култура”, "Отечествен фронт", откъдето го изгонват за либерализъм. Известно време изкарва прехраната си като носач на гарата. После стана преводач, социолог, а към края на живота си, когато дойде новото време, стана и бизнесмен. С две думи, сменил е над 10 професии. Навсякъде много бързо успяваше, но някак си бързо му омръзваше. Много си държеше на свободата, така, такъв човек беше.

 

В моите очи мама и татко бяха свръхсемейство.

 

По-късно се оказа, че това не е цялата истина. Но според мен – тогавашния – живеехме в абсолютното семейство, в което до края на дните си живееш с един човек, никакви обстоятелства не могат да ви разделят, нищо друго няма. Където най-важен и главен предмет е пишещата машина, нищо по-важно няма. Не е разрешено на децата да я пипат. Бачка се и се чете. Това е.

 

Важна е вътрешната същност, външността няма никакво значение. Вещите са буржоазна гадост. Така бяхме възпитавани с брат ми.

 

Родителите ми имаха много приятели, предимно от артистични среди. Това е компанията на Ицко Финци, Константин Коцев, по-късно Коста Карагеоргиев, художникът сценограф Младен Младенов, когото смятаха за най-умен, защото най-интересно говореше, Румяна Бочева, Стоян Гъдев и Леон Даниел, разбира се. По-късно се сприятелиха с Леон Митрани и съпругата му, много близки бяха. От всички най-любим ми беше Александър Фол и жена му Гинка. Така живеехме – сред приятели и книги, книги и приятели, книги и руската литература. Но винаги с условието, че Русия е прекрасна, а руската държава е най-страшното нещо – типовото противоречие, характерно за руския интелектуалец.

 

На тази снимка съм с баба Райна, годината е 1957 г.

 


В такава среда минаваше моето детство. Трудно ми е да кажа кой ми е първият език – руският или българският. До ден днешен мога със затворени очи да превеждам от единия на другия със скоростта на говоренето.

 

Бях не просто умозрително, а интелектуално претоварено и по тази причина изключително отчуждено от средата дете.

 

Прекарвах времето си у дома в четене на книжки и разговаряне с възрастните, почти без контакт с двора, където родителите ми се опитаха на няколко пъти да ме изтласкат, но така и не успяха. Отказвах, защото нямаше какво да си говоря с другите деца – нито те разбираха какво им говоря аз, нито пък аз разбирах за какво си говорят те. Затова решиха да ме запишат на детска градина. Само си представете, бил съм на 6 години, а вече решавах задачи за басейни, не кой знае колко сложни, но задачи с уравнения, неизвестни и пр., а за разнообразие четях книжки. И нашите да вземат да ме запишат в подуенската детска градина, където децата са си най-нормални, разбира се, но на мен ми беше ужасно трудно общуването с тях. Никога няма да забравя първата си среща с две момчета, които вървяха прегърнати и пееха:

 

Ние сме двама братя от село Париж, който ни закача, ще яде мариз! – беше текстът на гениалната им песен.

 

На пет години

 

Аз обаче, без да разбирам къде съм попаднал, без да познавам правилата на играта, решавам да им разясня, че Париж не е село, а столица на Франция с еди-какви си особености. А те нали предупреждават в песента – който ни закача, ще яде мариз, това се и случи. Плеснаха ми два шамара, че да се науча да не се закачам с батковците.

 

Това е може би най-важният опит в живота ми, защото оттогава проумях, че трябва да оставам хладнокръвен към чуждото мнение. Трябва да се съобразяваш с тях, разбира се, но да очакваш от тях каквато и да било стойност или да се опиташ да им обясниш каквото и да било, е безнадеждно. И това го знам от цитоплазмата си, от шестгодишен.

 

Те са си те – селянчета, току-що пристигнали в града, които нищо не знаят и никога няма да научат.

 

В резултат на това мен ме мислеха за кръгъл идиот, който говори глупости. Затова си мълчах главно. Но помня и друг случай от детската градина. Бяхме четири групи, между които организираха състезание. На състезателите даваха някакъв отличителен знак – на първите ракета, на вторите москвич, на третите велосипед, а на четвъртите, т.е. на нас – охлюв. И аз много мечтаех да се преместим на колата.

 

Ето ме, вече в въдворен в детската градина

 

Състезанието беше по математика, но като се има предвид, че беше за деца на 6 години, които още не са ходили на училище, условието беше да броят до девет. И бавно напредваха – еднооо, двееее, трииии, брояха с големи рисунки. Аз си мълчах, разбира се, защото бях установил, че опитите да им обясня, могат да доведат само до неприятности. Например предлагах им мои познания по въпроса за цифрата 6, която се изписва с Т накрая – шесТ. Обяснявах им, че „шест” на руски означава дълга пръчка, с която човек се отбива от дъното, когато ходи с кану в Северна Америка. Но бързо разбрах колко неуместно се включвам. Затова някъде при шестицата спрях да им обяснявам и те вървяха бавно нагоре – сеееееедем ооооооосем, дееееевет... и стигнаха до числото 10. И на дъската написаха едно и нула. И настъпи потрес! Никой не знае цифрата! Без да искам, тихо и по-скоро наум, казах – десет. Но при гробната тишина се чу.

 

И всички се потресоха – идиотът проговори и знае!

 

По-късно, вече в трети клас, когато моите съученици учеха за агрегатните състояния, аз четях „Знание и сила”, изумително за ония времена научнопопулярно списание. Бях попаднал на статия за токамак – машина, с която се опитваха да заключат плазмата в магнитни полета (контролирана ядрена реакция) и така да изнамерят по-евтини извори на енергия. Та в този текст се разясняваше плазмата като четвърто агрегатно състояние, в което разглобените ядра и електрони се движат отделно. В училище обаче ние учехме, че има три агрегатни състояния. И на въпроса на другарката за броя им, аз станах, оспорих написаното в учебника и обясних за четвъртото агрегатно състояние – плазмата.

 

Идиотката, другарката Стоянова, ме изгони от час.

 

Понеже не знаеше как да реагира, не можеше да спори с мен, защото обяснявах убедително, разяснявах за атомите, ядрата и електроните, реши проблема по най-лесния начин – МАРШ! Такъв е рефлексът на всички времена – маргинализират те и точка, край!

 

Момичетата се появиха в пети клас. Най-голяма игра падаше, когато ги подгонехме да ги „стискаме”.

 

Така му казвахме на ухажването – да ги пипаме по гърдите, то колко ли са имали... Пълна идиотия. Имах и теорията, че едно момиче трябва първо да се стиска, после да се остави да му избуят гърдите и после пак да се стискат. Опитвах се да вмъкна и технически нормативи в тази глупост. С моя приятел Гаро, той стана спортен журналист, организирахме Тимуровска команда, която да пази „нашите момичета” от другите момчета. Знаете за Тимуровските команди, които трябваше да помагат на стари хора. Ние преформулирахме устава и вместо това поделихме момичетата. Дори обявихме двойки и създадохме йерархия в организацията. Аз бях номер две, след Гаро. На първия никой нямаше право да му пипа момичето, на втория можеше само първият и така. Момчешки работи.


Първата ми любов се казваше Виктория. Бях в осми клас, когато я видях, стори ми се толкова красива, че ми спря дъхът, буквално. Както е описано в „Ромео и Жулиета” – виждаш я и край. Ама край. Тя беше много популярна, имаше доста кандидати, но се оказа, че в съм ѝ направил впечатление предишната година, пък и отидох и се заявих, така да се каже, пряко. И получих правото да я изпращам.

 

Ученик в гимназията, 1969 г.

 

Но отново се изправих срещу бунта на „масите”, които, оказа се, чакат на същата врата, през която аз вече бях минал.

 

И взеха да ме причакват. Тя живееше на „Аксаков”, аз до пощата, има там едно малко и тъмно разстояние, където ме пресрещаха, ама не един по един, а по трима-четирима, мани, ами си водеха и един голям. Не беше кой знае какъв бой де, момчешка работа. Но аз бях решил, че това ще е жена ми, и точка. Започнах и да се държа по съответния начин – не я водех нито по купони, нито на танци. И защо? Ние сме вече завинаги. И само й говорех. Оказа се много погрешна политика. И не мина много време, появи се по-сериозен конкурент, беше и от по-горен клас, и аз тутакси отпаднах. Много тежко го преживях. Мислех, че никога няма да свърши. Но свърши. Още на следващата година. Когато се влюбих отново! Този път завинаги! В жена ми.

 

Виза дойде в нашето училище в 9-и клас.

 

Имахме една изумителна учителка по литература – Розалина Новачкова, по-късно беше и зам.-министър на образованието. Та тя много ме обичаше и аз много я обичах – най-добрия учител, когото съм срещнал. Попивахме нейната свобода и се научихме да насладата да работим и мислим! В конкретния случай имахме тема за Хамлет. Плувах абсолютно в свои води! Но Новачкова беше предупредила, че първия срок няма да има никакви шестица. Аз получих 5,50. Изведнъж научавам, че момиче от съседния клас има пълно 6! Потресох се.

 

Откъде се взе, при това момиче, което да е по-умно от мен?!

 

Отидох да я видя, поисках ѝ съчинението, тя пък страшно се възмути, обиди се. Все пак ми даде да прочета текста. Веднага оцених, че не е просто добро, а по-добро от моето. Аз съм доктринер, мога да правя схеми и да ги обяснявам. Виза, за разлика от мен, е роден писател. Отказа се за жалост. Така се запознахме. Две години я свалях, обикалях, стенех. Тя имаше много ухажори, гаджета разни, аз обаче железен – стоях отстрани и чаках. Знаех, че това е жена ми. И точка. Края на лятото на 10 срещу 11-и клас се залюбихме. По-късно ми сподели, че постепенно и тя се е влюбила в мен. Това е.

 

 

П.С Очаквайте втора част от интервюто с Андрей Райчев, което даде специално за "Гласове".

 

 

 

 

Още от категорията

24 коментар/a

Незнайко на 28.02.2017 в 19:59
Така и не разбрах А.Р, внук на троцкист, от еврейски произход ли е като Виза Недялкова?
Да-а-а на 01.03.2017 в 14:49
Никога не съм харесвал г-н Райчев, още по малко наглата му съпруга, но четивото е написано интелигентно и предизвика у мен определен интерес. Впрочем и двамата без съмнение са интелектуалци. Независимо от политическите им възгледи. Поздравления за текста! Що се касае за учителката Розалина Вачкова /аз съм няколко години по голям от Райчев/ - имал съм щастието да ме е учила и мен в 7ма гимназия на ул. Цар Иван Шишман. Боже, това е най светлия образ, като учител и педагог в моето съзнание.
грейки на 01.03.2017 в 20:26
Райчев е безспорно нестандартен мислител, при него дълбокото виждане на социалния проблем и критичното мислене са спонтанни. Винаги ми е било интересно да го слушам и гледам - малко са хората с такъв тип проникновение у нас. Струва ми се, че закъсня с академичната кариера, може би в едно от следващите мемоарни интервюта ще обясни защо заложи на бизнеса, а не на теоретичната социология.
Name на 02.03.2017 в 11:28
Разказани лични истории. Добре. Само да не почнем да правим от тях изводи и обобщения за вселената...
Петко Симеонов на 08.03.2017 в 11:06
Много добре написано. Браво! Ще добавя, че майката на АР - Кира Андрейчина, беше сред учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Преди 10 ноември Виза водеше предаване в радиото, в което можеше да се говори всичко! Нейното уволнение беше възмутително. Двамата с Андрей са много умни и образовани хора, макар често да сме се оказвали на различни брегове на реката... Във всекидневното говорене и сега в СЗБ изразът "истински комунист" се използва в положителен смисъл.
Муйо на 08.03.2017 в 14:38
Сичкото убу, само дето не разбрах кой от родолюбивата рода е носил псевдонима "Седой" като резидент на ГРУ. Другото, дето не е ясно, е как Андрей Райчев внезапно стана милионерин. За "Галъп България" без лиценз и без възражения от истинския "Галъп" няма да питам, защото там всичко е ясно.
Умен на 11.03.2017 в 15:05
Важното е не, каква е родата, детството, интелектуалните качества, престижните познанства, а каква роля съзнателно си избрал да играеш лично ти в своя житейски срок. Дали си се водил от интереса на обществото или си го хвърлял под влака заради личния интерес. Андрей си изгради влияние още по луканови времена и ролята му беше и е, да бъде десен гуру на ошашавения ляв сектор. Доколкото зависеше от него, почти на всеки кръстопът сочеше погрешната посока и разпалено я хвалеше. Калните времена имат нужда от не особено хигиенични хора и той е от тези, които посрещнаха пазарното търсене. Ако би имал вътрешен морален аршин, не би споменавал публично родата си по майчина линия. Той си знае, защо го прави.
В.Георгиев на 11.03.2017 в 20:41
Хубава автобиография,интересно и образно написана,най ми хареса снимката на родителите,особено Кина,лека им пръст.А защо няма снимка на гаджетата ,на Виза?
а че е американски агент , така и АР на 29.09.2017 в 15:04
. АНДРЕЙЧИН Георгий Ильич, бывш. заведующий отделом информации Министерства иностранных дел Болгарской народной республики, 1894 года рождения, болгарин, с 1921 по 1925 год состоял членом ВКП(б). Арестован 12 мая 1949 года. Обвиняется в шпионской деятельности. Агент американской и английской разведок. С 1923 года являлся активным троцкистом, непосредственно был связан с Троцким, Радеком, Раковским и другими врагами народа, вместе с которыми проводил подрывную деятельность против ВКП(б) и Советской власти. В 1924 году, в периода работы в полпредстве СССР в Лондоне, был завербован английской разведкой, которую снабжал шпионскими материалами о политическом и экономическом положении СССР. В 1931 году, находясь в Москве, поддерживал шпионскую связь с английским разведчиком Альфредом ЧОЛЛЕРТОНОМ (выдворен из Советского Союза). С 1941 года являлся агентом американской разведки и был связан с сотрудниками посольства США в Москве разведчиками ТЕЙЕРОМ, ДИККЕРСОНОМ и пом. военного морского атташе РУЛЛАРДОМ (выехал из СССР), которым передавал разведывательные данные о положении в Советском Союзе. В 1945 году, прибыв из СССР в Болгарию, по заданию бывш. американского посла в Москве ГАРРИМАНА, связался с представителем США, входившим в состав Союзной Контрольной Комиссии по Болгарии БАРНСОМ. В последующее время через БАРНСА и при личной встрече с ГАРРИМАНОМ в Париже, куда АНДРЕЙЧИН выезжал в составе болгарской делегации на Мирную конференцию, снабжал ГАРРИМАНА секретными данными о политическом и экономическом положении Болгарии. Изобличается показаниями арестованных МАТУСИС, ТЕННОВА и ПАЛАТНИКОВА.

Напиши коментар