Фредерик Бегбеде: Как станах реакционер

Фредерик Бегбеде: Как станах реакционер
В новата си книга „Лекомислието е сериозна работа“, писателят изследва нашата неспокойна епоха, в която лекомислието е станало форма на политическа активност. Вчерашният светски лъв напусна Париж, живее на село и споделя своите мисли, за които рискува да бъде наречен „стар досадник“.

 

Снимка: "Фигаро"

 

- „Лекомислието е сериозна работа“ е първото ви есе. Защо сте избрали това заглавие?

 

- Струва ми се, че преживяваме период, толкова неспокоен, жесток и непостижим, че в него лекомислието играе ключова роля. Нещата, които смятаме за лекомислени, не са каприз на разглезени деца, а борба за това, да мислим за нещо друго, освен за края на света или за края на месеца… Може би това също е убежище за безпомощни хора, като мен, които не знаят как да променят света. Исках да изразя тази утопия в заглавието. Всъщност аз защитавам нашето изкуство да живеем. Мисля, че можем да бъдем напълно повърхностни, дори и ако днес това е доста сложно.

 

- Разделили сте повествованието на три основни части: до 2015 г., през същата година и след това. Какво означава тази хронология?

 

- До 2015 г. аз описвам чисто хедонистичния начин на живот: нощните клубове, модните ревюта, нощните купони, съблазънта, водката, мимолетната литература, вкусът към общуване, терасите на кафенетата. А през 2015 г. стана терористичният акт в „Шарли Ебдо“, където работеха мои приятели. След това, през ноември, беше „Батаклан“. Внезапно разбрах, че не описвам просто начина на живот. Макар и по своему, аз съм идеен писател, който има какво да защитава. И това именно е правото на лекомислие, да осмивате това, което искате, да се надсмивате над каквото и да е, включително и над религията.

 

- Преломна ли беше тази година за вас в личен план?

 

- През 2015 г. писах много за това, което се случи. Размишлявах много какво се е променило в мен. Искаше ми се да продължа да живея както преди, но не се получаваше. Аз разбрах, че да изпия няколко коктейла на терасата на кафенето, да ида на рок концерт или на фойерверките в Ница, или даже просто да се напия в нощен клуб става вече истинско политическо събитие. Прекарах част от живота си в дискотеките, гледайки красивите момичета в мини поли, а сега забелязвам, че мисля за себе си, като за един вид герой от Съпротивата! Тази мисъл преминава като червена нишка през цялата книга. Как един „обикновен безделник в живота“ си въобразява, че е Жан Мулен, герой от Съпротивата! Това е също история за човека, който повече не може да бъде лекомислен и, за съжаление, става леко сериозен.

 

- Нима атмосферата на веселие не е средство за отричане на реалността?

 

- Купоните винаги са били най-добрият начин да се избегне насилието. Ето защо така ги обичам, а вероятно и защото не съм най-големият смелчага, от гледна точка на физическа сила. И затова танцувайки, аз бягам от проблема. Много е лесно, когато можеш да си го позволиш. Но в същото време, хубава реакция е да заявиш, че най-добрият отговор на терора е да обърнеш още една чашка. Мисля си още, че ми харесват битките в тила, битки, които предварително са проиграни… Мисля, че писателят не трябва да коментира горещите новини, а да действа с други средства. По тази причина напуснах „Франс Ентер“. Лекомислието ми ме отведе в задънена улица.

 

- Книгата ви разказва и за прехода от стария в новия свят. Вие адаптирахте ли се?

 

- Независимо дали ми харесва или не, аз принадлежа към стария свят: роден съм през 1965 година. Не го разбирам много новия свят. Всеки ден виждам как всичко, което ми харесва, изчезва. Например, вестниците на хартия. Не искам да чета „Фигаро“ на таблет! Искам както преди печатарското мастило да цапа пръстите ми. Искам да чувам шумоленето на хартията, когато прелиствам страниците! Затова с Мелхиор, един млад писател, започваме да издаваме литературното списание „Венера“, достъпно само на хартия. По този начин заявяваме: да, има много хора, които обичат стартъпи и приложения за смартфони, но има и огромен брой хора, които мечтаят само за едно, да живеят като преди. В известен смисъл, това е моят манифест на „стар досадник“.

 

- В предишната си книга вече засегнахте въпросите за влиянието на новите технологии върху съвременния свят…

 

- Да, тя се роди от страха от постхуманизма. Човекът се променя, но аз го обичам такъв, какъвто е. Аз бях отстранен от Фейсбук на 2 ноември 2017 г., защото една снимка на Мирей Дарк с разголени гърди беше цензурирана. Профилът ми беше блокиран с американски алгоритъм, който реши, че е непристойно да показвам тази прекрасна фотография на Франсис Джакобети. Оттогава ме няма в нито една социална мрежа. Това ми помогна да разбера, че мога съвършено спокойно да мина и без тях и всъщност аз, както и всички останали, съм отчужден. Социалните мрежи използват уязвимостта на човека, който иска да бъде жив, да бъде обичан. В мрежата  споделяме личния си живот, който се препродава от брендовете. От това се хранят Google и Цукърбърг. Двадесет години след „99 франка“, това е хиляди пъти по-лошо. За разлика от класическите реклами, новите медии позволяват на марките да се ориентират към конкретни потребители и да оценяват влиянието, което те оказват върху тях. Това беше мечта за рекламодателите през 90-те години. Тогава те не можеха дори да си представят, че хората безплатно ще се съгласят да споделят своя личен живот. Никой не можеше дори да си помисли, че човечеството ще оглупее до такава степен. 

 

- Книгата ви звучи като химн на свободата в свят, в който хората стават все по-малко и по-малко свободни?

 

- Намиам се в парадоксална ситуация. Аз, който съм епикурейски либертарианец, пропагандирам консерватизъм в либертарианството. Виждам как с всеки изминал ден свободата ми се ограничава. Аз съм реакционер, но в този смисъл, че съжалявам за по-свободните времена, а не в смисъла, че искам да се върне Дьо Гол. Напротив, мисля, че днес светът е много по-пуритански, отколкото по времето на моята младост. Но това може би е от възрастта. Разбирането, че ние сме представители на стария свят и не желаем да се приспособим към новия, се нарича остаряване. Дори демокрацията ми се струва крехка. Става все по-трудно да дискутирам, да обсъждам, да не се съгласявам. Аргументите станаха примитивни, наоколо цари демагогия и „фалшиви новини“. Вместо да повишават своето ниво, новинарските канали организират „кавги“, за да се състезават в пошлост със социалните мрежи.

 

- Как да избегнем този все по-мрачен свят?

 

- Като „стар досадник“, аз проповядвам литературата, забавянето на темпото и връщането към природата. Напуснах Париж. Отглеждам две деца в малко селце. За това също разказвам в книгата си. Това е историята на човек, който  иска да остане свободен и да не се побърка, и затова трябва да промени живота си. Идеята да си направиш своя собствена градинка не е нова, но тя се връща. Приложих теорията за намаляването към собственото си съществуване. Не е нужно да се състезаваме и да потребяваме прекомерно, коетоще доведе планетата до гибел. Не искам да държа речи в стила на Никола Юло, но когато още бях момче, филмът „Зеленото слънце“ на Ричард Флейшер, който показваше катастрофалната пренаселеност и тоталното замърсяване на планетата, все още беше научна фантастика. Днес всяка вечер новините са за "Зеленото слънце".

 

Превод: Никола Стефанов

 

 

 

Коментари

  • Кака Мара

    27 Дек 2018 12:46ч.

    Вече не му става и няма сили да се състезава с младите жребци...затова е тази внезапно покосила го мъдрост...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    30 Дек 2018 20:52ч.

    Щом и бохемите разбраха, че свободата им е ограничена, би трябвало всеки вече да го е разбрал. В света настъпва някаква форма на комунизъм и болшевизъм. Но този път засяга най-важната сфера - духовната. Имаме подравняване, уеднаквяване и монопол, за което съдействат и държавните институции.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ханибал Барка

    06 Яну 2019 13:12ч.

    Много интересен текст - благодаря за превода!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Името ми е Червен

    08 Яну 2019 18:39ч.

    От копирайтър до дауншифтър - поздравления за Бегбеде! Личеше си още от "Любовта трае три години" и "9.99", че е умен човек. Това, дето се чувствал стар досадник, ще му мине, като започне наистина да остарява.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Спленди

    26 Март 2019 22:13ч.

    Преминаването към мъдростта е присъщо на хора,които са притежавали ум и в младостта..Приближаването до природата и намаляване на потреблението, е акт на самосъхранение..А. как Мара,,как ли ще стане "мъдра",,като е в сивата примитивност..

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи