В понеделник на 89-годишна възраст почина грандамата на френското кино Жана Моро. Актрисата с чувствена красота и неподражаем дрезгав глас очарова най-големите режисьори през 65-годишната си кариера. В нейна памет поместваме отново интервюто, което тя даде за "Мадам Фигаро" през 2012-а и което "Гласове" публикува.

 

 

 

"Вървя към смъртта. Когато обичаш литературата, книгите и големите поети, дори най-циничните, има нещо, което те тегли нагоре. Като спирала, като стълбата на Яков. Изкачваш се, докато изчезнеш... Имаш известно време. Имам време, колкото да живея, колкото да свърша нещо, което трябва да направя", признава Жана Моро. „Вие отговаряте за въпросите, а аз за отговорите”, казва 85-годишната актриса. Кино, театър, детство, любов: актрисата се доверява пред Франсоа Симон и „Мадам Фигаро”.

 

- Ухаете хубаво...

- Благодаря. Сменям парфюма според деня и сезона. Днес смесих „Gentiane Blanche” и „Voyage” на Hermès. Когато пътувам, винаги се впускам в търсене на есенции. От Япония си донесох есенция от листа. Ходя редовно там. Първият път беше с Франсоа Трюфо през 1963 г., за да представим „Жюл и Жим”. Той никога не излизаше от стаята си, само за вечеря. Четеше книги за Япония. Бяхме в Йокохама. Разказвах му за моите безцелни разходки. Той ме караше да пробвам всички ястия, за да му разкажа. Така, когато ни сервираха водни кестени, му казвах, че приличат на нашите кестени. Намирах съответствия, за да може да ги яде: водораслите като спанак. Когато се запознах с него, той ядеше само стекове тартар, от това му излизаха циреи. Внуших му да се храни другояче.

 

- Казвали сте, че сте могли да станете готвачка, за да „доставите удоволствие на хората”.

- Можех. Можех да бъда също икономка, защото се научих да правя всичко, когато бях малка: да подреждам, да чистя праха, да оправям леглата, цветята.

 

- На какво дължите това?

- На начина, по който бях отгледана. Аз съм от много скромно семейство. Имаше една жена, която се казваше Жюлиен Паские, чудесно име, при която ходех всяко лято. Трябваше да работя... Научих се да махам кълновете от картофите в избата, да беля зеленчуци, да мия стъклата, да подреждам масата. Все още виждам тази гостоприемница в Сен Морис пре Пионса, в департамент Пюи дьо Дом. Отивах в пералнята, имах си бухалка за пране и тичах след жабите. Имах другари, които тормозех...

 

- Вече...

- Не, но беше забавно. Опитвах се да пишкам срещу стената като тях. Но не се получи...

 

"Заливът на ангелите", 1962 г. 

 

- Винаги ли сте била свободна?

- Думата „независима” би била по-подходяща. Винаги. Баба ми по бащина линия беше гаднярка, държеше се зле с майка ми понеже е чужденка (тя е англичанка – б.ред.). Майка ми беше танцьорка във „Фоли Бержер”. Запознала се с баща ми в „Клош д’Ор”, ресторант на улица „Мансар” в Париж. Разбрах, че тази толкова набожна жена й предложила да пометне, за да не се родя аз. Спечелих бързо пари в „Комеди Франсез”. Това ми позволи да дам пари на майка си, за да си тръгне от вкъщи. Баща ми дори не знаеше, че работя. Научи го от свои приятели, когато бях на първа странаци на „Франс соар”.

 

- На майка си ли дължите своята дикция?

- Без съмнение. Най-напред бях самоука. Не бях взела матурата. Работех. Четенето беше моя наркотик и моята свобода. Научих се да чета и да пиша на четиригодишна възраст, с помощта на чичо ми Арсен... Така на девет години прочетох „Грехът на абат Муре”. В колежа ме караха да чета на глас. Винаги съм била очарована от думите, от тяхното изговаряне, от дикцията, точния изказ и избора на думите.

 

- За личния ви живот се знаят много малко неща.

- Това не е нарочно. Накараха ме да напиша книга. Но моят живот е една дълга история. Трябва да я завърша добре. Това би ме накарало да навляза навътре в себе си, а аз нямах желание.

 

- Нямате желание, а предизвиквахте толкова желания...

- Когато нямам желание, не се виждам с хората, които ме желаят. Веднъж ме снимаше Марсел Офюл, който ме упрекваше горчиво за това. Той беше много агресивен. Изведнъж трябваше да му кажа: Да, аз живях като момче. Дразни ме да казвам това. Бих предпочела да кажа: живях като свободна жена. Но това означава, че съм имала авантюри, любовници, че мога да си тръгна, когато поискам...

 

Успехът на "Жюл и Жим" на Франсоа Трюфо (1961 г.) бележи обрат в кариерата на Жана Моро. С този филм тя прави първите си стъпки в музиката, изпълнявайки "Le Tourbillon de la vie", която е част от стандартите във френския шансон.

 

- Какво виждате от леглото си?

- Етажерка с книги. У дома е такава бъркотия: книги, ръкописи... сякаш си в дома на стар университетски преподавател. Винаги има речник и книги, които възнамерявам да прочета, които съм получила или поръчала. Сред книгите в този момент са Дидро, „Племенникът на Рамо”. Или Кесел. В един ъгъл има книга на Дюрас, писмата на Реноар и Трюфо. Сега чета Малро. Прочетох отново всичко на Жорж Санд. Чета най-малко два часа дневно. Прочетох „Одисей”. Луда съм по Джойс. Трябва да превъзмогваш, както при Пруст.

Заложих на това, когато Луи Мал искаше да си тръгне. Изпреварих го. „Любовниците” бяха такъв шок за мен! Виждах киноафишите по Шан-з-Елизе. Мислех, че никога няма да се съвзема. Раздялата с него... Луи вече го нямаше. Вече бяха приятелка с Марго, Маргьорит Дюрас. Вечер, след театър, излизахме. Мъкнехме се по бистрата. След това отивахме в периферията на Париж. Спирахме. Пиехме червено вино, говорехме си. С часове. Неудобно, но градивно...

 

 

Още с излизането си през 1958 г., "Любовниците" на Луи Мал предизвиква скандал и вкарва Жана Моро в семейството на митичните актриси

 

- Казвате, че сте живели като момче. Каква е добрата употреба на мъжете?

- Нямам представа. Хората не се употребяват. Споделят се силни моменти заедно. Когато си актриса и правиш само това, прекарваш времето си в това да си тръгваш... Не се грижиш за нищо. Вечер, когато се прибереш, не си говориш за любов. Имах едно дете. Не го исках. Знам, че ще шокирам много жени. Но аз не съм майчински тип. Има една възраст, на която си съблазнителна, на която си съблазнена. Това е размяна. При една жена това е осъдително; при един мъж се приема за нормално.

 

- У вас има някои парадокси?

- Не се стремя да ги разбера. Виждам това вътрешно съжителство между жената, която съм, и детето, което съм.

 

 

1961, в "Нощ" на Микеланджело Антониони, Жана Моро и Марчело Мастрояни са женена двойка

 

 

- В лабиринта на живота си накъде отивате?

- Вървя към смъртта. Когато обичаш литературата, книгите и големите поети, дори най-циничните, има нещо, което те тегли нагоре. Като спирала, като стълбата на Яков. Изкачваш се, докато изчезнеш... Имаш известно време. Имам време, колкото да живея, колкото да свърша нещо, което трябва да направя. Случи ми се да изпадна в ужасна депресия. Знаете ли, известността означава нещо. Не говоря за първата известност, когато изкачвате стълбите; по-късно надживявате всичко това. Тогава осъзнавате, че означавате нещо за хората. Те ви пишат, общуват с вас, имат образ за вас, който ви облагородява. Това ми дава чувство за отговорност. Хората, които ми пишат, са самотни или много млади. Разказват ми за живота си. „Вие казахте това”. „Видях, че изпитахте това...” Те проектират. Аз давам гласа си. Харесва ми. Успокояващо е. Като работата, която свърших на Фестивала в Анжер, по време на първите пълнометражни филми... Видяхте ли работата ми с Етиен Дао, за „Осъден на смърт” (текстът на Жан Жьоне беше интерпретиран от певеца и актрисата през 2010 г. в Театър „Одеон” – б.а.)?

 

В "Модерато Кантабиле" на Питър Брук Жана Моро е омъжена буржоазка, която има любовна авантюра с млад мъж (Жан-Пол Белмондо). Ролята й носи наградата за женска роля на Кинофестивала в Кан през 1960 г.

 

- Не, как беше?

- Направихме го в Париж. След това отидохме в Монреал, на един рок фестивал, беше претъпкано, четири хиляди души.

 

- Какво правите в спектакъла?

- Говоря върху музиката. Добавям един текст на Сартр върху Жьоне. Хората не знаят кой е той. Или си мислят, че е бил хомосексуалист, или крадец. Етиен Дао е прекрасен човек.... Познавах песните му, отидох да го гледам в „Олимпия”. Танцувах на мястото си, жестикулирах. Той ме видя да се движа. В един момент изпя „На врата ми” от Жан Жьоне. О! Ако бяхте видели... Не спряхме да си говорим за любов. Не спряхме да пушим нашите „Житан”. Можем да се запитаме защо съдилищата осъждат. Един толкова хубав убиец, че чак денят бледнее. Настъпи мълчание. Видяхме се скоро след това, обещахме си да направим „Осъден на смърт”. Казах си: Жан Жьоне... трябва да се подсмихва на мястото си. Но щеше да го оцени.

 

- Театър, кино, телевизия... успяхте във всички области, в които сте се занимавали. Къде се провалихте?

- О, трябва да съм се провалила във всички области, в които съм успяла. Трябва да се проваляш, трябва да умееш да се проваляш. Впрочем трудно е да знаеш кое е успешно. Направих филми, които не вървяха добре, но бяха добри. „Мадмоазел” на Тони Ричардсън, по текст на Жан Жьоне. „Ева” на Джоузеф Лоузи... Това беше много важно за тях. Изживях мигове на пълна лудост с тези хора.

 

 

В "Последният магнат" на Елиа Казан (1976 г.) френската актриса се впуска в завладяване на американското кино, партнирайки си със звезди като Тони Къртис, Джак Никълсън и Робърт де Ниро

 

- Добре ли сте, мадмоазел?

- Уморих се да говоря. Толкова неща за казване. Много е изтощително да говориш за себе си... Не познах горчивината, а тъгата, аз съм емоционална, не много интелектуална. Какъв шанс да имам емоции! Ревността никога не ме е обземала. Ние сме жертви и на обкръжението си. Ревността е почти мода, ритуал... Например, никога не съм желала ролите, които други жени изпълняваха. Когато една актриса има талант, това ме трогва, както снощи попаднах на филма „Жената на моя приятел”. Там играе Изабел Юпер, съвсем млада. Тя беше поразителна, невероятна; далеч от тази студенина, тази дистанция. Ще й пиша! Това ми достави удоволствие... не можете да си представите. Като Жюлиет Бинош...

 

Няколко съществени неща за Жана Моро:

- Място за медитиране...

- По-скоро моят балкон под изгрялата луна, или зеленчукова градина точно след дъжда, под слънцето и неговите дъги.

- Място, където няма да се върне...

- Не че Южна Корея ми е антипатична, но ходих там два пъти и не мисля да се връщам.

- Шедьовър, който попада в ръцете й...

- Първо, аз съм тази, която решава дали това е шедьовър или не. След това се привързвам към него. Беше ми трудно да чета Пруст на 20 г., а изпитах удоволствие на 35 г. Същото нещо е с Джойс.

- Вкусно ястие...

- Аз съм капризна, но едно хубаво парче шунка с кост с хрупкава салата... Или домат, вкусен като плод; граховата супа е нещо божествено. Сварявам граха и го пасирам с миксер, с щипка джинджифил, става съвършено. Имам също предпочитание към пипера.

 

В "Асансьор към ешафода" на Луи Мал (1957 г.)

 

 


 Превод от френски: Галя Дачкова

Още от категорията

3 коментар/a

Иво на 14.04.2013 в 04:10
Изключителна актриса се невероятно пестеливи, но изразителни жестомимика и дикция...Филмите с нея бяха преживяване, невероятно удовоствие и най-важното бяха кино, а не луна-парк за бавноразвиващи се...Лека нощ Жана...
явор не на 15.04.2013 в 01:48
Заедно с Жирардо и Деньов бяха блясъка и на френското, и на европейското кино. Къде е Златният фонд на БНТ /БТ/? Кой присвои техните шедьоври показавани у нас? Единствено военните /ВТК/ показват качествени европейски филми , извън американските евтини еднодневки. Браво, Галя!
Деси на 21.04.2013 в 20:58
Една от големите френски актриси и жени!Дано някои от нашите\\\"големи\\\" се поучат от нея и почетат малко книги.

Напиши коментар