Уди Алън: За да не се скиташ безцелно, трябва да вярваш

Уди Алън: За да не се скиташ безцелно, трябва да вярваш
“Трябва винаги да си пиян”, нареждаше Бодлер и Уди Алън се старае. Пиян от какво? Нито от вино, нито от поезия, нито - ако се съди по киното му - от добродетел. Ако Алън се опиянява непрестанно, то е с философия. С тези прочути екзистенциални въпроси, които го измъчват и които той безумно обича. И ако е вярно, че проектира себе си във всеки един от изтънчените си герои, едва ли някога е намирал по-добро алтер его от Аби Лукас, “Ирационалният човек” от последния му филм. Професор по философия, колкото компетентен, толкова и шарлатанин, който на драго сърце признава празнословието на своята дисциплина.

 

 

 

- Какво все още можем да попитаме Уди Алън, за да възбудим интереса му?

 

- Честно казано, не много. Би трябвало да направя така, че хората да имат желание да гледат филма ми, но не мога да им кажа: “Трябва да гледате този филм, той е чудесен”. Първо, защото през повечето време не го мисля, след това, защото дори и да го мислех, съм прекалено скромен, за да го кажа. Така че съм в изключително неудобна позиция и нищо от онова, което бихте ми казали, няма да ми помогне. От години се занимавам с промоцията на филмите си и винаги имам един и същ проблем.

 

- Филмите ви разглеждат едни и същи проблеми, т. нар. екзистенциални въпроси…

 

- Да, защото това са най-важните въпроси. Дори ако успеете да разрешите всички други, да нямате никакъв политически, социален или емоционален проблем, ситуацията ще остане критична, защото ще останат тези ужасни въпроси. Защо сме тук? Защо сме родени? Какъв е смисълът на живота? Защо остаряваме и защо има смърт? и т.н.

 

- Имате ли предпочитание?

 

- Този, на който философите никога не са успели да отговорят по задоволителен начин: как мога да направя живота си поносим, знаейки, че той е само случайно и незначително събитие? Как мога да продължавам да живея, като знам, че каквото и да направя, каквото и да изградя, какъвто и да е броят на филмите, които снимам, накрая всичко се превръща в прах. Цялата мъка, която си причиняваме, за да постигнем тези неща, е безполезна. 

 

 

- Това си казва Аби Лукас, героят в “Ирационален човек”…

 

- Той не вярва в нищо, просто защото няма нищо. Но ние не можем да живеем, без да посочим причина, за да живеем. Така че той си намира такава. Тя е опасна и ирационална, защото нейните предпоставки са погрешни, но това е причина. За мен това не е по-различно от подхода на хората, които отиват в църквата например. Религиите са изградени върху митове и приказки, но те помагат на милиони хора да живеят. За да не се скиташ безцелно, трябва да избереш нещо, в което искаш да вярваш, и да успееш да убедиш сам себе си. 

 

- Вие в какво избрахте да вярвате?

 

- Уви, аз съм от хората, които никога не успяват да повярват. Смятам, че животът е болезнен опит и е лишен от смисъл. Екзистенциалистите казват, че животът притежава смисъла, който ние му даваме, но аз никога не успях да намеря такъв. Бих искал да го постигна, но усещам, че няма. 

 

- Поради липса на вяра има ли философ, чиято школа ви е близка?

 

- Нямам предпочитания. Развлекателно е да четеш Спиноза и Декарт, но екзистенциалистите, като Киркегор, Сартр и Ницше, са доста по-забавни, защото са най-драматични и най-поетични. Ако вземете един английски философ, като Бъртранд Ръсел, не е много забавно, защото той няма способ да аргументира, това е здрав разум. Французите, като Сартр, са по-малко досадни. Но в крайна сметка, няма значение. "Whatever works" (“Каквото дойде”). Това е заглавието на един от филмите ми и това е духовното ми състояние: толкова по-добре, щом се получава. 

 

 

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи