Тодор Колев, Ицко Финци, Николай Бинев, Рашко Младенов и Сашо Владигеров – 35 г. от първоаприлския концерт

Тодор Колев, Ицко Финци, Николай Бинев, Рашко Младенов и Сашо Владигеров – 35 г. от първоаприлския концерт
Точно преди 35 г. в зала "България" се състоя първоаприлският концерт по идея на Александър Владигеров със солистите Ицко Финци, Николай Бинев, Тодор Колев, Рашко Младенов и Симфоничния оркестър на БНР. Концертът се превърна в легенда и бе изпълняван в продължение на 15 години в цялата страна. По повод на годишнината ви предлагаме уникален откъс от първото изпълнение, заснето от Милан Огнянов и Николай Тодоров - Тод за филма на режисьора Джеки Стоев "Нашият Шошканини". Публикуваме и специалните страници, посветени на този концерт в списание Театър от 1980 г., а Рашко Младенов написа и кратък текст специално за "Гласове".
<p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/vdpUDF7XXSo?wmode=transparent&amp;jqoemcache=vvt40" width="425"></iframe></div> <p><em>Откъс от първия концерт, заснет за филма на Джеки Стоев &quot;Нашият Шошканини&quot;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:20px"><strong>Рашко Младенов: Никога не съм бил толкова щастлив на сцената</strong></span></p> <p>&nbsp;</p> <p>Репетирахме Чехов, &bdquo;Три сестри&rdquo; в Театър &bdquo;София&rdquo;. Режисьор &ndash; Леон Даниел. Ицко играеше Чебутикин, а аз Тузенбах. Вървяха репетиции на маса. Кипеше енергия и радост. И точно тогава се започна проектът &bdquo;Първоаприлски концерт&rdquo;. Вече няколко пъти се бяхме събирали у Сашо Владигеров. Николай Бинев, Ицко Финци, Тодор Колев и моя милост. Още преди репетициите с оркестъра на БНР ние бяхме в перманентна еуфория. Идеята и подредбата на концерта вървяха, сякаш някой отгоре ни внушаваше всяка една стъпка. Ние се забавлявахме още преди да почнем да четем нотите. С магическа пръчка се подреждаха един след друг номерата на концерта. С Ицко бяхме полудели. Сутрин на репетиции с Леон, следобед&nbsp;&nbsp;всеки вкъщи с инструмента. Бях се върнал в детските си години, когато свирех по 5-6 часа. На поредната репетиция на маса с Леон ние с Ицко бяхме седнали един до друг и като ученици, пиесите ни седяха отгоре на масата, а под нея бяхме отворили по една партитура. И така се бяхме увлекли, че Леон ни видял и бесен хвърли химикалката си по нас.</p> <p>И все пак това, което се случи на самия концерт на 1 април 1980 г. в зала &laquo;България&raquo;, никой не го очакваше. Мислехме, че щастливците от това преживяване ще бъдем ние, изпълнителите, защото на всичките репетиции с оркестъра забавата беше неописуема и си мислехме, че това, което вършим, все пак е за по-отбрана публика, публика, която ще усети и разбере музикалните закачки и гегове. Беше предвиден един-единствен концерт, а го играхме над 20 пъти в претъпканата зала &laquo;България&raquo;. После с всички филхармонии в България, а след 6 години отново с оркестъра на Радиото в зала едно на НДК.</p> <p>След няколко години се събрахме отново у Сашо Владигеров с намерение да подготвим нов подобен концерт. Нищо не излезе. Идеите и предложенията помежду ни така се разминаваха, веднага разбрахме, че онова, което стана тогава, никога няма да се повтори. А то наистина беше прекрасно. Никога не съм бил толкова щастлив на сцената.</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/jxcVifrbAf0?wmode=transparent&amp;jqoemcache=dhruG" width="425"></iframe></div> <p><em>Откъс от първоаприлския концерт, няколко години по-късно в зала 1 НДК</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:20px"><strong>Просто не можеше да се диша от хора и смях</strong></span></p> <p><strong>списание ТЕАТЪР, книжка № 10,&nbsp;</strong><strong>октомври 1980 г.</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>Едва ли е имало година, в която 1 април да си е правил по-приятна и благородна шега с любителите на театъра и музиката у нас. Наред със з.а. Александър Владигеров, з.а. Минчо Минчев и Симфоничния оркестър на Българското радио на концертен подиум на зала &bdquo;България&ldquo; се появиха изпълнители като Николай Бинев, Ицхак Финци, Тодор Колев и Рашко Младенов. Едва ли някога в тази зала е било толкова весело. Просто не можеше да се диша от хора и смях. Нашите актьори се проявиха не само като добри изпълнители, но и като пародисти &mdash; с тънък и специфично театрален вкус, който рязко се различава от общоприетите норми в цирковата музикална клоунада.</p> <p>На трима от тях (с изключение на Ицхак Финци) зададохме въпроси, които си приличаха като две капки вода. Отговорите не само че не си приличаха, но и бяха съдържателни без каквото и да е разводняване.</p> <p>Първи се отзова Николай Бинев.<br /> &mdash; Кога започнахте да се занимавате с музика и защо? Продължавате ли и днес? С каква цел?<br /> &mdash; В най-крехка възраст започнах и в най-крехка възраст спрях. Свирих първо на цигулка&nbsp; &mdash; казаха ми, че не ме бива. После - на пиано до девети клас с категоричността и порива на 14-годишния си мечтаещ мозък, че непременно ще стана музикант. Докато случайно в десети клас, за мое и на родителите ми учудване, завих рязко към гибелното за мене театрално изкуство. А днес продължавам само с малки певчески изяви и с голяма любов към музиката &mdash; все още убеден, че тя е най- великото от изкуствата.<br /> &mdash; Мислите ли често, че сте сбъркали професията си?</p> <p>&mdash; О, във всяка професия има толкова черни моменти! Никой не може да бъде сигурен в какво е сбъркал и дали изобщо ще направи някъде &bdquo;удар&ldquo;! Затова просто не бива да се обръщаме назад.<br /> &mdash; Помага ли ви вашата музикална култура в работата ви на сцената?<br /> &mdash; Скептичен съм към своята музикална култура. Не зная дали човек може да обере много плодове с едната си само обич към музиката? Музикантският труд понякога е безмилостен. В театъра трудът е по-различен, но и та двете места все е... песен!<br /> &mdash; Кой въпрос cи задавате най-често?<br /> &mdash; Въпросите, които непрекъснато си задавам, са различни всеки ден. И за съжаление нямат нищо общо с музиката. Но вие ми давате идея: ако си ги изпявам като оперен речитатив, може би по-леко ще се добера до... отговора?!</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49903_YRzVInP3j7892SaZGh7rrVxhvTUi3U.jpeg " /></p> <p><em>Николай Бинев и Сашо Владигеров, снимка от първия концерт</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>* * *</p> <p>Втори се отзова Тодор Колев. Намери време за това, въпреки че в тези незапомнени юлски горещини беше зает с кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ. Виж кратките му и скептични отговори.<br /> &mdash; Кога започнахте да свирите на цигулка и защо? Продължавате ли и днес? С каква цел?<br /> &mdash; Започнах да се занимавам с музика на девет години. Цигулката беше моят първи инструмент. Продължавам да свиря и днес с тайната надежда, че все някога може би ще се науча.<br /> &mdash; Мислите ли често, че сте сбъркали професията си?<br /> &mdash; Често си мисля, че ако бях станал музикант, едва ли щях да участвам като такъв на места, където участвам като актьор...<br /> &mdash; Помага ли ви цигулката в работата ви на сцената?</p> <p>&mdash; Първият му успех беше в ролята на &bdquo;малкия&ldquo; от пиесата на Мрожек &bdquo;В открито море&ldquo;. В тази роля си послужих и с цигулката.<br /> &mdash; Кой въпрос си задавате най-често?<br /> &mdash; Верен ли е старият девиз &bdquo;Цигулар къща не храни&ldquo;?<br /> Тодор Колев така си задава този въпрос, че отговорът се подразбира. Не се разбира само какъв смисъл има да си го задава &bdquo;най-често&ldquo;. Може би защото само той знае колко години е трябвало да чака, за да настъпят онези промени в българската естрада, които днес го определят като една от най-интересните и самобитни фигури в нея.</p> <p>* * *</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/vnGFyr_LUJc?wmode=transparent&amp;jqoemcache=9XX0c" width="425"></iframe></div> <p><em>Финалната част от концерта в зала 1 на НДК. Датировката в youtube не е вярна. Годината не е 1981, а няколко години по-късно</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Ето че дойде ред и на Рашко Младенов. Актьорът, който...<br /> &mdash; Кога започнахте да се занимавате с музика и защо? Продължавате ли и днес? С каква цел?<br /> &mdash;&nbsp; С музика, а по-точно с пиано, започнах да се занимавам на 5-годишна възраст Моята майка е пианистка и първите ми уроци бяха при нейната първа учителка. Любопитно е, че и моят осемгодишен син взима уроци при същата учителка. Оттогава (1952 г.) аз се занимавах активно с музика до завършване на Средното музикално училище в София през 1966 г. След това се наложи да прекъсна за две години за да отбия военната си служба. Време, през което не съм се докоснал до пианото. Откакто съм актьор (девети сезон), не мога да кажа, че се занимавам активно с пиано и въобще с музика, защото знаете &mdash; това изисква много време. И все пак първото нещо, което ме интересува извън професионалните ми задължения, е музиката. И доколкото ми е възможно, отделям време за нея. Най-много време отделих за концерта на 1 април. Тогава свирех два месеца по 4&mdash;5 часа на ден. И пак не достигна, ако забелязахте!</p> <p>&mdash; Скромността краси човека. Мислите ли често, че сте сбъркали професията си?<br /> &mdash;&nbsp; Не мисля, че съм сбъркал професията си, защото аз свързвам театъра с музиката.<br /> &mdash; Помага ли ви музиката в работата ви на сцената?<br /> &mdash; Чувство за ритъм, за пластика, за сила и нюанси на тембъра, за фраза... И много други неща развива музиката. А това е прекрасно за един .актьор.<br /> &mdash; Кой въпрос си задавате най-често?<br /> &mdash; Ако трябва да бъда искрен, най-често се питам: &bdquo;Защо си преча сам?&ldquo;.<br /> Този отговор е ново потвърждение за скромността на младия и талантлив Рашко Младенов. Колко са актьорите в страната, които биха казали, че не сами на себе си, а че всичко им пречи? Като изключим участващите в &bdquo;Хобито на театрала&ldquo; &mdash; сравнително малко... И те или крият хобито си, или не подозират, че са родени за такова нещо.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49903_9VilJDKsLc3aYvTSA0sVQbpDDkIaEY.jpeg" /></p> <p><em>Автор на идеята, аранжиментите, диригент и двигател на концерта е Александър Владигеров</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>* * *</p> <p>Между другото ще трябва да дадем гласност на една тайна. Редакцията на сп. &bdquo;Театър&ldquo; имаше доброто желание да отрази първоаприлския концерт с рецензия. Обърнахме се както към театрални, така и към музикални критици. Едните естествено бяха много заети, а другите, по-млади, си признаха чистосърдечно, че не са специалисти било в областта на театъра, било в областта на музиката. Дните отминаваха неумолимо и може би това важно културно събитие щеше да остане неотразено, ако в редакцията не се получи писмо на негов дългогодишен и редовен читател. Авторът на писмото, възпитан в дух на дискретност и деликатност на оценките, с основание бе решил да запази инкогнито. Макар и анонимен, той вече борави с ремарки и реплики, владее драматургичната форма (малката такава). Текста на писмото му отпечатваме дословно:</p> <p>&nbsp;</p> <p>УВАЖАЕМА РЕДАКЦИЯ,</p> <p>От дълги години ревностно следя както театралната и музикална критика в нашата страна, така и самите критици. И трябва да призная, винаги съм се възхищавал от тяхната гражданска смелост, от кристалната яснота и категоричност на оценките както на едните, така и на другите. Но какво се случи? На излизане от първоаприлския концерт в нашата скъпа зала &bdquo;България&ldquo; случайно видях двама наши критици &mdash; единият театрален, другият &mdash; музикален. Не много известни, но аз ги знам, защото следя както критиката, така и самите критици. Имената на въпросните &mdash; В. С. и В. М. &mdash; ще споменавам в съкратен вид, за да не се обидят носителите им. И какво видяха очите ми?</p> <p>Всичко започна, след като свърши. Явно в ушите и на двамата продължаваше да звучи финалният за концерта момент, а именно квартетът от &bdquo;Риголето&ldquo; в изпълнението на з. а. Николай Бинев (Магдалена, мецосопрано), Ицхак Финци (самият Риголето, баритон), Тодор Колев (Херцога, тенор) и Рашко Младенов (прави му чест, Джилда, лирико-драматическо сопрано). Това в ушите им. А в очите им много добре го видях, проблясваха дискретни сълзи. Толкова смешно и възвишено беше всичко това, че двамата направо се сблъскаха в един от кулоарите на въпросната и свидна всички нам зала &bdquo;България&ldquo;. Естествено те се извиниха един на друг за станалото, както подобава да бъдат учтиви на лица, попаднали до нещо, до което нe всеки има достъп. После обаче продължиха пътя си, без да крият сълзите си. При което се направиха, че не се познават. Трябва да отбележа обаче, че това не продължи дълго. Не след дълго В. С. &mdash; театралният критик &mdash; съобрази нещо и извика В. М. &mdash; музикалния критик. Как може да си обясним факта, че те не се познаха веднага или в най-добрия случай, направиха се, че не се познават. Нещата са пределно прости: театралният критик, иначе страшен физиономист, страдаше от професионалната болест да недочува, докато музикалният критик В. М., макар и със страшно развит слух, вече недовиждаше. Но да видите какво чух: (истинска трагикомедия на критическата мисъл &mdash; човек не знае да се смее ли, да плаче ли?...)<br /> В. С. (каза) &mdash; В. М.! Какво виждат очите ми?!<br /> В. М. (каза) &mdash; В. С.! Познах те по гласа. Отдавна не съм те чувал..,;-<br /> В. С. &mdash; Рядко говоря по радиото... Ама и тебе отдавна не съм те виждал!<br /> В. М. &mdash; Напоследък рядко ме канят по телевизията...<br /> След което и двамата другари критици се огледаха встрани &mdash; да не би случайно наблизо да има някой от известните редактори, било от радиото, било от телевизията. После се успокоиха, тъй като нищо случайно няма на този свят. И си продължиха приказката.<br /> В. С. &mdash; А бе нали се видяхме!<br /> В. М. &mdash; Да си чуем приказката!<br /> В. С. &mdash; Просълзен съм от смях! Нещо невиждано... На нашите сцени!<br /> В. М. &mdash; И аз съм просълзен от смях! Нещо нечувано... На нашите концертни подиуми!<br /> В. С. &mdash; И по света!<br /> В. М. &mdash; И по света!<br /> В. С. &mdash; Видя ли само по едно време с какъв скъсан фрак се появи Ицко Финци. Актьорът има чувство за костюма. И само как умее светкавично да се превъплътява от един образ в друг. Той е актьор на резкия, но категоричен в своите дълбоки вътрешни измерения рисунък. Умее да се приспособява като никой друг. Сам видя...<br /> В- М. &mdash; Не съм забелязал... Защото се люлеех със затворени очи на квинтовата люлка на неговото вибрато... Мама миа, плъзгах се по седемцветната дъга на неговото легато... Неговият тон излиза от трагическата бездна на славянското светоусещане, носи готическата фундаменталност на западноевропейския рационалитет, за да се отправи в космическата широта на сферите извън Питагоровата геометрия. Нота бене, Филаделфийската филхармонмя би била щастлива да има такъв диригент! Ицко Финци е нещо нечувано!<br /> В.С. - И невиждано! А видя ли с какъв хладнокръвен ферфремдунг (отчуждение по Брехт) дирижираше Тодор Колев. Той така властно подчини на волята си целия оркестър, че всички се сляха в едно &mdash; цигулката в ръката на виртуоза Тодор Колев. Нещо, което пролича и в изпълнението му на &bdquo;Концерт за две цигулки&ldquo;, където той направо засенчи иначе божествения Ицхак Финци. Определено може да се каже, че Тодор Колев е интелектуален актьор. В най-добрия смисъл на думата. Неговата невъзмутимост му печели все повече почитатели.</p> <p>В. М. &mdash; Не съм виждал и аз, но чуй какво ще кажа: той е пряк наследник на Бруно Валтер, Фуртвенглер и на Херман Абендрот,... за да не кажа, че по отношение на мануалната техника стои една голяма септима над тях! Спомняте ли си... (Уважаема редакция, тук въпросните критици необяснимо защо преминаха &quot;на вие&quot;. Аз също не мога да си го обясня, макар че от години следя нашата критика, както и самите критици.) Та спомняте ли си, че когато подаде първото форте в &bdquo;Хоро стакато&ldquo;, всички се надигнаха от стола си, за да видят къде са тези 500 тромбона, на които подава! (П. П. &mdash; Аз, уважаема редакция, не си спомням такова нещо!) Той не е просто Тодор Колев. Той е нещо повече!</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/yaNRslYKYFk?wmode=transparent&amp;jqoemcache=UN1rh" width="425"></iframe></div> <p><em>Николай Бинев в НДК, средата на 80-те</em></p> <p>В. С.&nbsp; <em>&ndash;</em>&nbsp; Както и Николай Бинев! Видите ли, той е изключително тънък, интелектуален актьор. Високата му интелигентност обаче е в съзвучие с една безконечна самоизобличаваща се чисто славянска душевност. Дори когато мълчи, той умее да внуши дълбоки философски измерения. И това достига до най-отдалеченото кътче на залата. Видяхте ли само колко многопланово бе изграден образът на неговия оперен директор под звуците на Чимароза. Актьорът бавно и методично наслагваше маската по своя релефно очертан образ, за да го възвиси до три измерността на скулптура, достойна за длетото на Микеланджело... И същевременно боравеше с изключително меки акварелни тонове&hellip;<br /> В. С. <em>&ndash;</em>&nbsp; ... особено в горния регистър! Странно, че и на вас е направило впечатление... Пеене в купол (воче купа), атака на тона като при Тита Руфо, дискретен в пианисимото като незабравимия Бениамино, шармантен в рубатите като божествения Лео Слезак, метален в низините като Николай Гяуров, виртуозен като Аурелиано Пертиле, глас с цвят като на черна смола като при Калас... Неговата Магдалена бе еманация на вокалното майсторство. Но как ли би прозвучала арията на Дездемона в негово изпълнение?<br /> В. С. Все едно &mdash; постановка на Питър Брук. И то при едно партньорство е Лорънс Оливие в ролята на Отело.<br /> В. М. &mdash; И под диригенството на Фон Караян! На Залцбургските тържества.<br /> В. С. &mdash; Или на авторитетния фестивал в Авиньон, чийто основател е непрежалимият Жан Вилар. Тук му е мястото да изтъкна обаче скромността на младия актьор Рашко Младенов с неговото естествено, непреднамерено сценично присъствие на концертния подиум. Макар и млад, той помни завета на неостаряващия Станиславски: &bdquo;Обичай изкуството в себе си, а не себе си в изкуството!&ldquo;. И то след като е един вундеркинд за своята възраст.<br /> В. М. &mdash; Може... Но аз бих казал: &bdquo;Обичай Рашко Младенов в изкуството!&#39;&#39;.<br /> В. С. (Преминава на по-долен регистър, пианисимо.) Да, но казано между нас.<br /> В. М. &mdash; Трактовката на Концерт № 1 от Григ бе всъщност едно извисяване в мистериите на кабалата. Петте такта от Концерт за пиано № 1 на Чайковски от своя страна бяха една сублимация на метафизичната субстанция на самата музика... Това туше на Рихтер, това отношение към педала като при Маурицио Полини, тази желязна лява ръка...<br /> В. С. <em>&ndash; </em>Все едно че четеш &bdquo;Желязната маска&ldquo; от Александър Дюма...<br /> В. М. <em>&ndash; </em>... Да, и тази желязна ръка като при Владимир Хоровиц, тази дясна китка като при Иван Дреников! Съмнявам се &mdash; чух ли, или сънувах? Дали не беше, между нас казано, някаква слухова фата моргана?...</p> <p>(След което двамата критици, уважаема редакция, преминаха на съвсем долен регистър &mdash; вече не знам как се казва.)</p> <p>В. С. &mdash; Между нас казано, ръководството на театър &bdquo;София&ldquo; би могло да помисли за по-отговорни задачи към младия и талантлив Рашко Младенов.</p> <p>Двамата не само че преминаха на съвсем долен регистър (напълно неназоваем, но и продължиха още по-усилено да си шушукат).</p> <p>В. М. &mdash; Кому казвате това? Парле ву франсе? Ай, шпрехен зи дойч! Да не би в нашия музикален свят?... Боже мой, та всеки от тях...<br /> В. С. &mdash; Кой?<br /> В. М. &mdash; Ами кой, кой? Същите... Всеки от тях би се представил с успех в...<br /> В. С. (пианисимо). Ясно, значи и при вас е като при нас?<br /> В. М. (съвсем пианисимо). &mdash; Дали е при вac или у нас, все си е при нас!</p> <p>След което, уважаема редакция, въпросните критици така си зашушукаха конфиденциално, че и аз не успях да доловя дори и най-малката подробност от техния многозначителен разговор.</p> <p>Гореизложеното едва ли би ме накарало да ви пиша, ако не беше една подробност. Най-главната може би! Броени минути, след като изпуснах въпросните критици от погледа си, успях да ги зърна отново! Имах честта заедно с неколцина случайни минувачи да ги видя за последен път как крачат по &bdquo;Раковски&ldquo;, прегърнати, като сиамски близнаци, и пеят:</p> <p>В. С. &mdash; Шу-шу-шу, шу- шу, шу-шу му-шу, шу-шу...<br /> В. М. До-ла-сол, до-ла-сол, ла-сол-ла... (или нещо такова!)</p> <p>Прилагайки ви собствено нотописа на пятата от тях песен, искам да ви уверя, уважаема редакция, че след това тия двамата нито съм ги виждал ,нито съм ги чувал.</p> <p>Ваш доброжелател.&ldquo;</p> <p>Без да се солидаризира напълно с оценките на двамата цитирани критици, редакцията на списанието реши да отпечата писмото на нашия читател като повод и за други мнения относно първоаприлския концерт. Същевременно бе направена малка анкета. На Н. Бинев, Т. Колев, Р. Младенов и И. Финци бяха зададени по два общи въпроса:<br /> 1. Случи ли ви се по време на първоаприлския концерт да забравите поне за миг, че сте актьор?<br /> 2. Вашето мнение за колегите ви актьори, участвали в концерта?</p> <p>&nbsp;</p> <p>Ето и отговорите:</p> <p>НИКОЛАЙ БИНЕВ:<br /> 1.&nbsp;&nbsp; &nbsp; Разбира се. От страх! На репетицията щях да припадна, защото се оказа, че оркестърът не познава моята пиеса и трябва да я разучава &bdquo;под моята диригентска палка&ldquo;?! В такива ситуации актьорските номера не минават.<br /> 2.&nbsp;&nbsp; &nbsp; Ицко Финци &mdash; още на репетициите аз видях отблизо и дори пипнах с пръст един щастлив човек. Той пък от своя страна пипне ли инструмента, не можеш да го изгониш от подиума. Виж, той, май си е сбъркал професията.</p> <p>Тодор Колев &mdash; хладнокръвен, овладян музикант, на когото някои технически пропуски като инструменталист се компенсират с извънредната дарба на диригента. Вокално също &mdash; добре уталожен.</p> <p>Рашко Младенов &mdash; скромността краси музиканта, а той е и скромен. Той няма какво да сбърка, той си е действащ музикант.</p> <p>ТОДОР КОЛЕВ:<br /> 1.&nbsp;&nbsp; &nbsp; Нито за миг. Задачите ми всъщност бяха чисто актьорски.<br /> 2.&nbsp;&nbsp; &nbsp; Николай Бинев &mdash; един от най-интересните тенори.</p> <p>Ицко Финци &mdash; амбицията му пречи да бъде деликатен в изказа.</p> <p>Рашко Младенов &mdash; толкова хубаво свири, че ме е яд на него.</p> <p>РАШКО МЛАДЕНОВ:<br /> 1.&nbsp;&nbsp; &nbsp; По време на първоаприлския концерт не си спомням дали имаше миг, в който да съм се сетил, че съм актьор. Говоря за изпълнението на Григ &mdash; концерта за пиано. Аз бях просто един богат, щастлив човек и трябва да призная: в театъра толкова щастлив не съм бил никога. Тогава се убедих, че след детските очи това е най-чистото нещо на този свят.<br /> 2.&nbsp;&nbsp; &nbsp; Моето чувство към:<br /> Николай Бинев &mdash; възторжено.<br /> Ицко Финци &mdash; приятелско<br /> Тодор Колев &mdash; също приятелско, считам го за най-добрия ексцентрик в българския театър.</p> <p>ИЦКО ФИНЦИ: (по телефона, с малко време за размисъл)<br /> 1.&nbsp;&nbsp; &nbsp; Забравял съм. Даже не за миг, а повече. Въобще не се смятах за актьор тогава.<br /> 2.&nbsp;&nbsp; &nbsp; За всички мога да кажа само добри неща. Сега си мисля, че това е най-добрият комплект, който би могъл да бъде създаден тук, в София. Най-добър за мене &mdash; като пасване. Харесва ми, че всеки си хвана своя тип, образ, тема и го отстоя.</p> <p>Всъщност думите на Ицко Финци обобщават най-съществения поне за мене като театровед извод &mdash; на концерта нашите актьори не само ни удивиха със своите музикални способности, но успяха да създадат образи в изключително оригинални условия. Образи &mdash; смешни и мили, с характер и съдбовност, индивидуални. Обединяваше ги голямата им човешка любов към музиката, малко пресилената, но напълно разбираемата гордост от съприкосновението с нея. И в това имаше дори нещо трагикомично. Беше прекрасно!</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/ISJyDF9RptM?wmode=transparent&amp;jqoemcache=g4Xnf" width="425"></iframe></div> <p><em>Ицко Финци и Тодор Колев в НДК</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Редакцията на &quot;Гласове&quot; благодари на Джеки Стоев, който ни предостави откъс от филма си</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>

Коментари

  • Добре, че Рашко Младенов е приятел на Дачков,

    01 Апр 2015 23:53ч.

    че да пусне в нещо смислено и наистина добро. Много се съмнявам обаче, че покойният Николай Бинев щеше да харесва неговия вестник, подозирам също, че и Ицко Финци не му е фен. Всъщност тези двамата са наистина великите актьори. Жалко, че никой не засне как Ицко Финци рецитира Маяковски на празника на театър София - това се преживяваше като политическо събитие.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ели

    02 Апр 2015 0:18ч.

    Благодаря! Нямам спомен от целия концерт, но този квартет е незабравим!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мери

    02 Апр 2015 0:51ч.

    Аз бях там с трима приятели, спомням си концерта като че ли беше вчера, това не се забравя. Залата беше препълнена, имаше правостоящи, каквито обикновено не пускат в \&quot;България\&quot;. Артистите и музикантите бяха прекрасни - Тодор и Ицко свиреха на цигулка, а Николай Бинев (интелектуален великан сред актьорите пя превъзходни, не знам дали знаето, но е завършил консерваторията с пеене). Концертът завърши с прекрасния квартет от \&quot;Риголето\&quot;. Концертът беше изумителен, всички присъстващи (тогава бях студентка) бяхме много щастливи месеци наред само поради присъствието си на подобно невероятно събитие. Сега такива артисти няма! Жалко! И каква стана тя...а мислехме, че само комунизмът ни пречи!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ех,защо махнаха бай Тошо?...........Сега ако бяхме под негово ръководство............ееех?

    02 Апр 2015 4:06ч.

    .

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • до Мери

    02 Апр 2015 7:25ч.

    И сега има прекрасни актьори. А и тогава имаше слаби и необразовани, и те бяха повечето. Имаше актьори, които идваха да си приберат заплатата на дата и въобще не играеха. Предполагам, че трагедията за наистина талантливите и интелигентните като Ицко Финци,Константин Коцев и Николай Бинев например е и в това, че те също се надяваха да падне комунистическия режим, а се оказаха (поне Ицко, който е жив и здрав)пенсионери с мизерна пенсия - наравно със същите онези, които никъде не играеха, а си прибираха заплатата.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мери

    02 Апр 2015 16:32ч.

    Истината е, че талантливите и работливи хора винаги страдат, при всички режими, носят на плещите си кого ли не. Пак повтарям, голяма част от онова поколение беше образована - класически гимназии, филологии, право, консерватория и т.н. За сегашните не ми се говори - чудо голямо Хамлет да си го развява пред публиката. Преди години бях на \&quot;Дон Кихот\&quot; на прехваления Морфов, едва изкарах до антракта. Сигурно има и добри, но като онези няма. И не съм казала да се върне бай Тошо, макар че сега се сещам, че няколко пъти съм го виждала в операта (верно отцепваха района и пускаха само тези с билетите). Що ли от 20 години един от управляващите не видяхме по тези места, е... изключвам Българската Коледа, там се влачат по задължение. А някои прегръщат селяндурката Цеца Величкович, жената на главореза Аркан!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мери

    02 Апр 2015 20:00ч.

    Допълнение към предишния ми пост: Имаше и феномени, прекрасни природно интелигентни и надарени от Господ артисти, за които пребиваването им във ВИТИЗ би било обида - Невена Коканова, няма по-прекрасно и талантливо същество!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Таня

    03 Апр 2015 16:14ч.

    А аз благодаря на редакцията на \&quot;Гласове\&quot; за този материал, както и за рубриките на Тони Вичев и Рашко Младенов. Все стойностни попадения.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи