„Посоки“- социално кино от най-висока проба

„Посоки“-  социално кино от най-висока проба
„Посоки“ е филм за българската безпътица и безпосочност, зареден с оптимизма на отчаяните. Както казва един от героите на филма: "България е страна на оптимистите, защото песимистите и реалистите отдавна я напуснаха". През кръстосаните съдби на героите прозира критичният режисьорски поглед към социалната катастрофа, наречена преход. Гневен, но без патос и излишно сиромахомилство.

 

С „Посоки“ Стефан Командарев е уцелил вярната посока – тази към добрите традиции на социалното кино, комай единственият кинематографичен жанр, пригоден да опише вярно българската действителност.

 

А Командарев я изследва с рентгенов обектив, наврян в тясното, наелектризирано пространство на шест софийски таксита, чиито маршрути бродират драматургичната тъкан на филма.

 

„Посоки“ е филм за българската безпътица и безпосочност, зареден с оптимизма на отчаяните. Както казва един от героите на филма: "България е страна на оптимистите, защото песимистите и реалистите отдавна я напуснаха". През кръстосаните съдби на героите прозира критичният режисьорски поглед към социалната катастрофа, наречена преход. Гневен, но без патос и излишно сиромахомилство. Със спасителен хумор, разбираем само по тия ширини. Изключителна заслуга на сценаристите.

 

Но какво биха били диалозите, без забележителната игра на актьорите. Органичните превъплъщения на Васил Василев-Зуека, Асен Блатечки и Герасим Георгиев-Геро придават достоверност на персонажите. Дори епизодичните появи на „разпищоления“ Николай Урумов, на „любовницата му“ Стефка Янорова и на „задръстената“ София Бобчева се запомнят. Да не пропуснем и останалите - Васил Банов, Ирини Жамбонас, Стефан Денолюбов, Юлиан Вергов, Иван Бърнев и др.

 

Командарев с екипа на "Посоки" в Кан, където се състоя официалната премиера на филма в рамките на престижната програма "Особен поглед". Снимка: Монитор

 

След „Урок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов това е най-успешният досега опит да бъде дадена дадена думата на „излишните хора“, пометени от стихията на бруталния преход, оставени да се оправят кой както може в условията на пълна социална безизходица. Отдавна бе време киното да се обърне към свирепата действителност, отвъд идеологическите клишета и политическата коректност.

 

И най-важното – филмът повдига фундаменталния въпрос за моралната криза на българското общество, за загубата на нравствени ориентири, за духовното опустошение на „материалния“ човек, за загрубелите от „оцеляване“ души, за трагичния разрив между поколенията, за триумфиралия цинизъм, за отчуждението и безнадеждната самота. Всичко това на фона на мрачните софийски улици, олющени блокове и архитектурен безпорядък. Да, Фандъкова със сигурност няма да хареса тази София. Но така изглежда градът извън тесния периметър на жълтите павета. Така изглежда периферията на България изобщо – оръфана, озъбена, обезверена.

 

Режисьорът Стефан Командарев и операторът Веселин Христов.

 

Мнозина се възмутиха от преувеличеното черногледство във филма. Не било, казват, чак толкова зле. Сякаш изкуството е призвано да бъде точно отражение на живота. Съзнателното изчистване на декора от туристическо лустро има своето художествено внушение. По-стряскащо е, обаче, че животът поразително прилича на филмовата измислица.

 

Може би поради тази причина „жълтопаветната“ критика не харесва „Посоки“, струва й се малко левичарски по дух, някак подривен със своята „таксиджийска правда“. Липсва  му евроатлантически заряд. „Свободата да пътуваш“ бледнее пред „ориста да останеш“. „Свободната иницатива“ е сведена до възможността за оцеляване по „нощната тарифа“. Пък и антикомунизмът вътре присъства точно колкото да бъде подигран.

 

Впрочем „политкоректните“ моменти във филма са и единствените слаби. Като например епизодът, в който измъчена таксиджийка (Ирини Жамбонас) си отмъщава на партийния секретар от студентските й години, провалил живота й. Предполагам, че с него режисьорът е платил дан на „проектната коректност“, без която няма финансиране.

 

Но слабите времена във филма са пренебрежимо малко. Филмът не доскучава нито за миг. А финалът е повод за дълъг размисъл. Поп-таксиджия кара безработен хлебар за трансплантация на сърце. Пред прага на чудото, „пациентът“ съди Бога за човешката несправедливост и нищета. Отчето пък предлага молитви за здраве срещу заплащане. Всеки по своему неверник.

 

Но в огледалото за обратно виждане непрогледният мрак се превръща в надежда – че все пак може нещо да се промени, че зад огрубялата външност бие сърце, па макар и болно, че всеки миг дремещата в нас човечност може да се пробуди.

 

В мрака мъжди светлина, цинизмът се бори с благородството, самотата среща съпричастност, озлоблението – милост... В статичния декор на таксиджийското купе прескачат искри от страсти и контрасти. Филм, изпълнен с добронамереност и разбиране към човека – нито само добър, нито докрай лош.

 

 
 
 
 
 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Иван Братоев

    08 Фев 2018 15:32ч.

    Чудесен анонс на филма. "Налага се" да го гледам. Дано да видя същото, което е видял Атанас Добрев.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Eseser=shit

    10 Фев 2018 14:11ч.

    Arhi klifuci

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи