Следващата година Пол Остър ще публикува нов роман. След тригодишно писане на книгата от 925 страници американският писател даде интервю за канадския френскоезичен сайт lapresse.ca, в което разсъждава за политическата ситуация в САЩ, писането и вдъхновението.
- Завършихте романа си, докато първичните избори в САЩ бяха в разгара си. Чувствате ли се засегнат от политиката?
- Харесвам доста Бърни Сандърс, но той много ме разочарова. Неговите изказвания са само атаки. Той просто изразява объркването на населението, което е легитимно, но това прави и Доналд Тръмп в противниковия лагер. Така че няма да гласувам за Сандърс. Живеем в много странен период от нашата история. Продължава тази дълга атака срещу правителство от типа “Рузвелт”. Франклин Делано Рузвелт увеличи федералната власт, която имаше значително влияние върху живота на американците. Оттогава следват непрекъснати атаки от страна на десницата, с Никсън, Рейгън, двамата Буш. Дори с президент демократ, това дясно крило е на път да разруши моята страна. На път е да изчезне понятието за съвместно общество в полза на индивиди, които се борят за собствените си дела. Това е много тъжно.
- Тревожи ли ви кандидатурата на Доналд Тръмп?
- Доналд Тръмп е донякъде кръстоска между Берлускони и Мусолини. Едновременно опасен и страшен. Ако стане кандидат на републиканците, това ще бъде катастрофа за партията, която ще има нужда от дълбока реформа. Имам чувството, че това ще отвори вратата на Камарата на представителите и на Сената за повече демократи.
- Как усещате края на президентството на Барак Обама?
- Невинаги съм съгласен с него, но той се опита да приеме важни мерки и не можа да ги довърши заради републиканците. От всички президенти, които съм виждал, той определено е най-добрият. Забележителен човек. Човек с чест, смелост и голямо достойноство. Той бе обект на непрекъснати атаки от страна на десницата още с идването си на власт, особено расистки атаки. Но съхрани достойнството си. Много ще ми липсва.
- Международното положение вдъхновява ли перото ви?
- Не всичко е лошо на Земята. Има доброта, хора, способни да се пожертват за другите. Те ме интересуват. Когато виждам бруталност по телевизията или във вестниците, не се разплаквам. По-скоро гледам на тях с каменни очи. Това, което ме разплаква, е човек, който изразява доброта, когато се изправи, и не се държи като животно.
- Все още ли искате да режисирате филми?
- Повече от всичко! Но често получавам предложения да адаптират романите ми. Има няколко текущи проекта. За “Бруклински безумства”, “Тимбукту”, както и In The Country of Last Things, но от 14 години! През зимата в Ню Йорк бе представена театрална адаптация на City of Glass, а във Великобритания се подготвя мюзикъл, вдъхновен от Mr. Vertigo.
- Ваша ли беше идеята последната ви книга La pipe d'Oppen (“Лулата на Опън”) да бъде публикувана на френски, или на издателство “Actes Sud”?
- Всичко, което се съдържа в нея, вече бе публикувано на английски. Имах всички тези документи, предговори, речи, интервюта, често свързани с Франция, така че защо да не ги публикувам на френски? Книгата е добра.
- В тази книга отдавате почит на американския поет Джордж Опън.
- Джордж Опън много ме трогна. Той е единственият американски писател, който е успял да се заинтересува от индивида като елемент от група или общество. Издавал е Езра Паунд и Уилямс Карлос Уилямс, преди да стане политически активист заедно с жена си в продължение на години. Стихотворенията, които е написал след Втората световна война, са сред най-хубавите, които познавам.
- В La pipe d'Oppen има предговор, който сте написали през 2003 г., когато бе публикуван разказът на Натаниел Хоторн Twenty Days with Julian and Little Bunny…
- Да, и той е почти по-дълъг от разказа! Много го харесах. Вероятно Хоторн е бил първият западен човек, който е разказал как съвсем сам се е грижел за едно дете. Това е по-скоро непознат текст. Наистина новелите му са най-хубавото, което е създал. И трябва да се четат на английски, защото езикът, който той използва, е прекрасен.
- От стилистична гледна точка, с кои американски писатели се чувствате най-близък?
- Много харесвах Натаниел Уест. Много харесвах също Скот Фицджералд. Но по отношение на стила, онзи, с когото се чувствам най-близък, е несъмнено Хенри Дейвид Торо. Той имаше най-голямо влияние върху мен. Неговото есе “Гражданско неподчинение” е от решаващо значение в световната история. Той вдъхнови Толстой и Мартин Лутър Кинг. Беше забележителен писател.
- Какво четете сега? Имате ли фаворити?
- Що се отнася до романите, най-напред са тези на жена ми, Сири Хуствед, която е страхотна писателка. Последният й роман, The Blazing World, е един от най-добрите, които съм чел от години насам. Чета също романите на Дж. М. Кутси. През трите години, докато пишех последния си роман в подземната си стая (смях), почти не съм чел. И в трите седмици, след като я завърших, мисля, че прочетох десетина книги. Сред тях е един роман на Вирджиния Улф, “Към фара”, който ме разтърси. Наистина бях развълнуван и възхитен от стила и мисълта.
- Имате ли все още желание за писане?
- Смешно е, че ми казвате това, след като току-що написах най-обемистата книга в живота си. Имам желание да правя още много неща. Никога няма да се пенсионирам, но сега мисля, че не съм готов да започна каквото и да било! След тази книга може би ще си позволя да се изкуша от писането на новели. Никога не съм писал новели, така че това може да е интересно. Имам някои идеи… Това ще бъде следващото ми предизвикателство.
Превод от френски: Галя Дачкова