- Автор: Изабел Жирар, Мадам Фигаро
- 10 Sep 2020
- 846
- 0
Чуваме гласа й преди да я видим. Прекрасен нисък глас. Това е тя. Карол Буке. Актриса архетип на френската елегантност.
Снимала се е в повече от 40 филма. На 18 г. е героиня на Бунюел, на 28 - лице на “Шанел” (цели 15 г.), след това е момиче на Джеймс Бонд (“Само за твоите очи”), създателка на фондацията “La Voix de l’enfant” (“Гласът на детето”), незабравимата Флоранс от “Твърде красива за теб” - роля, която й донесе “Сезар”.
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/50567_HEMXIjsp83wiFv9fTzE8x5qQevEdaO.jpg" style="height:344px; width:530px" /></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><em>АКТРИСА</em></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>“Не мога да разцъфтя без погледа на другия”</strong></span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Какво прави един актьор, освен да разказва истории? Доста рядко се случва да има желание да ги разказва на самия себе си! Ние, актьорите, имаме нужда от публика, която ни успокоява, разбира, отглежда, възпитава, слуша, гледа и ни обича. С времето нуждата ми да бъда гледана се смекчи, несъмнено защото изпитвам по-малка необходимост да научавам през погледа на другия…”</span></p>
<p><span style="font-size:14px"><em>КРАСОТАТА</em></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>“Не съм очарована, че остарявам”</strong></span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Когато започнах карирерата си на 18 г. с Луис Бунюел<strong> </strong>в “Този неясен обект на желанието", знаех смътно, че имам, както се казва, физика. Да снимам с Бунюел, за мен митичен режисьор, беше чудо. Още повече, че по онова време бях много срамежливо момиче, което още носеше къси чорапи, дълги хипарски рокли и малки кръгли очила. В секундата, в която започнах да снимам, разбрах, че образът, който създавах за себе си на филмовата лента, е само илюзия, че тогавашната красота на моите 18 г. ще изчезне. Днес, когато се гледам във филмите си, си казвам: добре… дявол да го вземе, така е. Не съм очарована, че остарявам. Бих искала да спра процеса на 40 г. Понеже не мога да спечеля надбягването с времето, няма да правя кой знае какво, за да поправя щетите. Първо, това много боли - направиха ми 12 шева на лицето след падане в Пантелерия. След това се питаш откъде да започнеш, защото всичко е за поправка…”</span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/50567_t0tY0U3BVsn3vWfJjUUL61j8jZXPuW.jpg" /></span></p>
<p><em>Карол Буке и Анхела Молина в "Този неясен обект на желанието" на Луис Бунюел</em></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><em>КОМЕДИЯТА</em></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>“Един ден казах, че бих искала да бъда Хосе Гарсия”</strong></span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Да умееш да разсмиваш е дарба. Тези, които я притежават, са национално богатство. Харесвам ги, уважавам ги, имам нужда от тях. Смехът е най-добрата терапия; да играеш комедия изисква най-голяма дисциплина. Това е упражнение, което има точността на швейцарското часовникарство и не може да понесе импровизацията. Обожавах да играя в <em>Grosse Fatigue</em> на Мишел Блан. Това беше първата ми комедия, бях на трийсетина години - прекалено късно -, никой не искаше да повярва, че мога да съм смешна, трябваше да се боря, за да получа тази роля. Тази, която току-що завърших, <em>Une heure de tranquillit</em><span style="color:#2f3033"><em>é</em></span> e много забавна. Кристиан Клавие знае наизуст репликите на всеки, което му дава много голяма свобода при играта. Той е изключителен”.</span></p>
<p><span style="font-size:14px"><em>ДЕТСТВОТО</em></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>“Живеех в тихо предградие”</strong></span></p>
<p><span style="font-size:14px">“То беше самотно и малко скучно, между Версай и Ньой. Живеех с баща ми и сестра ми. Майка ми си бе тръгнала и мисля, че баща ми не знаеше много добре как да се грижи за нас. Получих доста мъжко възпитание, което ме научи никога да не се оплаквам. То ми бе полезно, защото животът умее понякога да бъде труден. Малко хора идваха у дома. Затова днес обичам големите пълни къщи”.</span></p>
<p><span style="font-size:14px"><em>СЕМЕЙСТВОТО</em></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>“Харесвам всекидневието само с внучката ми”</strong></span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Виждате ли коледното дърво, което свети? То е за внучката ми Даря. Тя е на 3 г. Уви, днес фамилиите не живеят вече заедно. Много би ми харесало да живеем всички заедно в една сграда. Беше истински шок, когато двамата ми сина си тръгнаха от дома. За да видя Даря, си правим срещи. Не харесвам нещата от всекидневието, освен с Даря. С нея превръщам пазаруването в приключение. Разказвам й, че рибата, която ще ядем, идва от Китайско море. Обожавам тези малки дреболии. Чакам момента, в който ще мога да пътувам с нея и ще погледна на света през нейните очи”.</span></p>
<p><span style="font-size:14px"><em>ХОЛИВУД</em></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>“Толкова се отегчавах по време на снимките на “Джеймс Бонд”!</strong></span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Холивуд? Не знам какво е това. Не ме очарова. Първия път, когато отидох в Лос Анджелис, имах само едно желание: да си тръгна. За да работиш добре, трябва да можеш да работиш на собствения си език. По онова време американското кино обичаше английския с акцент, както правеха Жан Габен или Ингрид Бергман. Вече не е така. Мисля, че ще ми бъде трудно да бъда добра на език, който не владея. Опознах Холивуд, когато се снимах в “Джеймс Бонд”. Никога не съм скучала толкова по време на снимки. По онова време, за да играеш във филм за Джеймс Бонд, трябваше да си красиво растение, но не задължително добра актриса. Освен това беше ужасно да играеш в този филм, в който имаше толкова специални ефекти. Трябваше да плувам върху дюшек или пред аквариум, за да създам впечатлението, че съм в открито море. След “Джеймс Бонд” ми предложиха да играя с динозаври или гигантски паяци. Тогава се прибрах във Франция”.</span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/50567_dGdQUZb57Xq74s6yvaaSbh4YowQkci.jpg" style="height:359px; width:530px" /></span></p>
<p><em>С Роджър Мур в "Само за твоите очи"</em></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><em>СТРАСТТА</em></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>“Винаги съм живяла с човекоядци”</strong></span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Обичам живите, страстни хора, които се радват на света и на живота. Харесвам хора като Рабле, като Фалстаф. Харесвам мъжете, които имат чувство за хумор, които се отнасят добре с жените и са мили. Харесвам свободните мъже, които се дистанцират леко от живота. Жерар Депардийо, с когото живях десет години, е такъв. Той е въплъщение на живота. Той е отровен само от себе си и от собствените си демони. И е чудесен разказвач. Тъй като се е научил да се изразява относително късно - в Консерваторията, с професорите си -, той си е измислил собствен език. Но проблемът с човекоядците е, че накрая ви разкъсват…”</span></p>
<p><span style="font-size:14px"><em>СИЦИЛИАНКА</em></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>“В Пантелерия си измислих друг живот”</strong></span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Аз съм по-скоро италианка. Винаги съм обичала тази страна, храната й, начина, по който италианците говорят, пейзажите, паметниците, които свидетелстват за вековен живот. Гледайки ги, си казвам, че съм минала оттам, и това ме успокоява. Имам нужда от вкореняване. Близо до Средиземно море се чувствам у дома си. Най-добрият начин да се чувствам италианка, е да имам земя там. Там копая”.</span></p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/50567_aoeuvKSCfYCytX1xMYEMeqLBln10r7.jpg" style="height:375px; width:530px" /></p>
<p><em>С Жерар Депардийо в "Твърде красива за теб" (1989 г.)</em></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><em>ТЕАТЪРЪТ</em></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>“Театърът е споделяне”</strong></span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Да разкажеш история на сцената е магичен момент, защото е миг на споделяне. Освен това театърът има едно неоценимо предимство: освобождава ви от необходимостта да имате впечатляваща физика. През май започвам отново пиесата на Харолд Пинтър “Тленна прах” (<em>Ashes to ashes</em>) под режисурата на Жерар Дезарт. Пиеса за паметта, болката, траура, емпатията. В живота бях нещастна и както всички и аз съм понасяла. Нямам чудодейна рецепта, просто умея да се затварям, за да посрещна бурята. Ето така съм била винаги в живота”.</span></p>
<p><span style="font-size:14px"><em>ГЛАСЪТ</em></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>“С подобен глас никога няма да работите”</strong></span></p>
<p><span style="font-size:14px">“Дори Клод Бери ми го каза. Бях на 20 г. и започвах кариерата си. Години по-късно играех главната роля в “Люси Обрак”, филм, който той снимаше, и тогава му казах: “Гласът ми не те ли смущава днес?”. Той ми отговори: “А! Ти помниш?”. Този глас ми позволи да направя куп по-скоро забавни неща - като <em>Libre echange</em> на Серж Жискиер с Жюли Депардийо - а именно да говоря грубости между другото.</span></p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/50567_y7ZN04K83f1bCQvtFqhHPxXR1XO9Iw.jpg" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><strong><em>Карол Буке</em></strong></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></span></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
