„Животът е толкова труден, че понякога чак ти дожалява, че си се родил. А друг път те дарява с удивителни неща, заради които и си струва да живееш. Така че въпросът за щастието не ме занимава. Даже ми се струва че такъв въпрос въобще не съществува“. Така невисокият, слабоват човек в черен пуловер отговаря на въпрос на режисьора-документалист и продуцент Донатела Боливо, която е зад кадър. Тя така и няма да се покаже на екрана и ще задава точните си въпроси на италиански, докато събеседникът й отговаря на руски, претегляйки и сякаш опипвайки думите в напрегнато очакване на предстоящите промени в живота си. Така протича тихата им беседа, като кротка река, на чийто бряг, вглъбено вперил поглед във водата, дърветата и небето, стои един руски човек с дълбоки и резки бръчки по челото и бузите и с остър, изпитателно присвит поглед – Андрей Тарковски, поет и художник в киното. Публикуваме статията „Изповедта на Андрей Тарковски“ излязла през 1984 г. в брой 42-ри на „Континент“ с автор Александър Гершкович (Бостън, САЩ).

 Андрей Арсениевич Тарковски (1932-1986)

 

 

За детството  



- Спомням си детството съвсем ясно. За мен то е най-важното, случило се някога в живота ми. Защото предопределя всичко, формирало личността ми по-късно. Детството определя целия живот на човека, особено ако е свързан с изкуство, с изследване на вътрешни и психологически проблеми. Още Анна Андреевна Ахматова споменава за значението на детството, онова детство, което зарежда цялото й творчество. Аз живеех с мама, баба и сестра ми – това беше цялото ни семейство. На практика израснах в семейство без мъже. Възпитаваше ме майка ми. Може би това е белязало по някакъв начин характера ми. Родителите ми се бяха разделили. Още през 1935-36 година. И ние със сестра ми Марина останахме при мама. Помня селцето ни в гората, на 190 км от Москва, недалеч от село Игнатиево, на брега на река Москва. Там живяхме няколко години – 35-та, 36-та и 37-ма. Беше тежко време, защото точно тогава отношенията между майка и татко се влошиха и той ни напусна. Помня как веднъж татко дойде през нощта и молеше мама да ме вземе при себе си. 

 

Помня, че долових разговора им в просъница. Мама плачеше, но така, че никой да не я чуе. Още тогава знаех, че дори мама да ме беше пуснала, нямаше да остана при него, въпреки че винаги ми е липсвал баща. Оттогава все очаквахме да се завърне, както по-късно го чакахме да се върне от фронта, когато замина доброволец. Много ни беше тежко през войната. Татко замина на фронта, ние тъгувахме за него и все чакахме писмата му. И накрая той се върна - без един крак, след множество операции, гангрена и дълъг престой във военна болница. Той вече не живееше с нас, беше ни напуснал отдавна. Но въпреки това си спомням, че по онова време живеехме в очакване кога ще свърши войната. Татко получи Червена звезда – много почетен военен орден. Върна се с чин капитан. Впрочем като ме питат за какво съм мечтал като дете, мога да кажа със сигурност само едно: чакахме кога ще свърши войната. Мислех само за две неща: татко да се върне и да свърши войната.


През войната гладувахме и все за храна мислехме. Не само за храна, разбира се, но предимно... Може би затова детските ми впечатления са съвсем оскъдни...Животът на мама беше много труден. Тя почти беше завършила Литературния институт, който по-рано се наричаше Литературна школа „Бирюсов“. Именно там се запознали с баща ми. Когато той ни напусна, тя нямаше как да продължи заниманията си и не се дипломира. Хвана се като коректор в една печатница и почти до смъртта си работеше в Първа образцова печатница, на улица „Валова“ в Москва. Животът ни беше изключително труден във всяко отношение. И всичко, което получих от живота, всичко, което имам, доколкото го имам, е това, че станах режисьор и художник – всичко това дължа на моята майка и на усилията, които тя положи, за да стана това, което съм...

 

Като млад преживях много труден момент, след като попаднах в неподходяща компания и тогава мама ме спаси по странен начин. Уреди ме на работа в геологическото дружество и аз заминах за цяла година като общ работник. Пребродих много места из планините и тайгата в Сибир. Спомням си го като най-прекрасното време в моя живот. Тогава бях на 20 години.

 

Арсений Тарковски със сина си Андрей.


„Намерих ли, каквото търсех?“


- Намерих ли това, което търсех? Не знам. Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Разбира се, че имах своите търсения. Живеех с чувството, че трябва да направя нещо в бъдеще. Чувствах някаква увереност в своето предназначение. Тогава, разбира се, още не знаех колко тежко е да вярваш в собственото си предназначение. Не мисля, че това бяха детински пориви. Беше подготовка за живота, подготовка за бъдещо творчество. Макар да не го съзнавах. Но майка ми знаеше по-добре от мен, че един ден всичко това ще ми потрябва. Аз още не можех да определя точно интереса на своите увлечения. Въпреки ужасните условия, в които живеехме, аз учех роял в музикалното училище, после завърших художественото училище в Москва. Явно мама искаше да се занимавам с изкуство. Вероятно под влиянието на моя баща. Тя не престана да го обича до края на живота си и много искаше да приличам на него. Така се увлякох по изкуството. Но от мен не излезе нито пианист, нито диригент, а аз исках да съм диригент. Художник и скулптор също не станах, въпреки че учих за това. Много съжалявам, че не станах музикант или диригент, щеше да ми е по-лесно.


Така или иначе, без този багаж – без живописта и без музиката, едва ли щях да се заема с режисурата толкова сериозно, както сега. Що се отнася до детството, не бих казал, че намерих това, което търсех тогава. Като дете не исках да ставам нито художник, нито музикант. Тогава характерът ми беше на растителен стадий. Приличах повече на растение. Не мислех много. Повече чувствах, възприемах... Детството винаги е прекрасно. За детството не може да се каже нищо лошо, понеже и най-трудното детство в спомените ни остава като най-щастливото време в нашия живот. Като си спомня за детството, си спомням за времето, когато животът бе още пред мен, когато се чувствах безсмъртен и всичко ми изглеждаше възможно. Понякога се чувствам изгубен, като се замисля, че детството си е отишло безвъзвратно...

 

Всъщност не знам отишло ли си е или е останало в мен? По-скоро си е отишло детското усещане, а самото детство – едва ли... Мисля, че то се е съхранило като основа и възможност за творчество. Тоест всичко, което ме тласка към творчество, мисля, че е складирано в детството. Ако то беше забравено, щях да съм безплоден...

 

Бъдещият режиьор Андрей Тарковски с майка си, 1933 г.

 

Първи стъпки в киното  


Първите ми впечатления от киното бяха странни – никога не съм разбирал какво представлява киното. Повечето отиваха в Института по кинематография, вече подготвени що е това кино. За мен то беше загадка. Когато завърших кинематографското училище аз, общо взето, въобще не разбирах какво е кино, не го чувствах, не виждах призванието си в него. Чувствах, че е някаква професия, че в това има някакъв фокус, по-скоро технически, но не усещах и не разбирах, че с помощта на киното човек може да изрази себе си, както е при поезията, литературата и изкуството. Когато снимах първия си филм „Иваново детство“, всъщност нямах понятие от режисура. Движех се изцяло опипом. Карах, пробвах, на моменти търсех съприкосновение с поезията. И след този филм изведнъж почувствах, че с помощта на киното може да се направи много, може да се докоснеш до духовната същност на собствената си душа. Затова за мен опитът с „Иваново детство“ беше много важен, до този момент не си давах сметка какво е да си режисьор. Всъщност аз и сега не съм сигурен, че знам какво е да си режисьор. Това е една огромна тайна, както впрочем всяко изкуство.

 

Често свързват моето детство с този филм, в който се разказва за едно момче, приблизително на същата възраст като мен по време на войната. Това е погрешна аналогия. Единственото общо помежду ни е възрастта и войната. Моята съдба по време на войната далеч не е толкова трагична, колкото тази на Иван, тъй като аз останах жив, а той загива. Той все пак е на фронта, а аз живеех в тила, при баба, в малко провинциално градче само на 15-ина километра от селцето, в което съм се родил – Заовражие. Него вече го няма: при строителството на Куйбишевската водна електростанция, Волга покачи нивото си и го заля. Сега на мястото му стърчи само камбанарията на бившата църква.

 

 

Отношение към критиката


- Основната полемика около филма ми „Иваново детство“ се водеше между Сартр и Моравия, които защитаваха различни гледни точки. Моравия ме критикуваше, а Сартр ме защитаваше. Трябва да призная, че ми беше много приятно да прочета статията на Моравия, който направо разпердушини моя първи филм. Но го направи на толкова високо ниво, с толкова вярна и точна мисъл, че прочетох критиката му с удоволствие. Сега вече свикнах с шаблонната критика. Но тогава още не бях, тъй като това беше първият ми филм. Какво бих могъл да кажа за тази полемика? Мисля, че Моравия беше прав. Колкото до моя защитник Сартр, той ме бранеше от твърде философски позиции, твърде умозрително, което правеше защитата му неубедителна за мен.



Какво е „авторското кино“?  



- Никога не успях да отгранича собствения си живот от филмите, които правех. Филмите винаги бяха част от живота ми. Заснемането на всеки филм за мен беше избор, жизнено важно решение. Знам много художници, които успяват да разграничат собствения си живот от филмите, които правят. Тоест, в живота те постъпват по един начин, а във филмите си говорят другояче, проповядват други идеи, изразяват различни мисли. В известен смисъл съвестта им влиза в противоречие с мислите, които изразяват във филмите си. За мен киното не е професия, то е моят живот и всеки филм за мен е постъпка.

 

Дали харесвам работата си? Обичам да съчинявам филмите си. Да си ги представям, да пиша сценария, да измислям мизансцена, да търся мястото на актьорите, тоест да предвидя всичко, свързано с постановката на бъдещия филм. Но самото заснемане на филма за мен е много скучно и безинтересно. От моя гледна точка това е най-малко интересният момент. Когато всичко си намислил, направил и изобретил, опираш до кинематографичната техника, за да го реализираш. Това е най-скучният момент. Ценя много опита и филмите на Довженко. Много. Колкото до моя учител – това е Михаил Абрамович Ром, но именно като учител, като човек, който ме научи да бъда себе си. За което съм му много задължен. Смятам, че всички големи режисьори, останали в историята на киното като автори, са поети. Има такава закономерност, според мен: авторското кино е кино на поети и всички истински режисьори, съвременни режисьори, са поети. Какво означава поети на киното ли? Това са режисьори, които притежават свой собствен свят и които се опитват да пресъздадат вътрешния си свят като го откриват в заобикалящата ги действителност, в живия живот. Именно това кино наричаме авторско, поетично кино.

 

 

За баща си, Арсений Тарковски



- Арсений Тарковски, без съмнение, е велик руски поет с огромна лирическа интонация, с огромен духовен заряд, поетът в чист вид, за когото най-важно е вътрешното духовно възприятие за живота. Както и духовният му, вътрешен дълг към неговата жена, към родината и към собствената му роля в живота. Той беше много скромен. Никога не е писал, за да се прослави. Никога не се е самоизтъквал. Никога не е правил кариера от поезията си. Животът му беше труден. Първата му стихосбирка трябваше да излезе в момента, в който Жданов започна да громи ленинградските списания „Звезда“ и „Ленинград", отправяйки жестоки и несправедливи критики към поезията на Ахматова, Зошченко и към филмите на Айзенщайн. Бяха тежки времена. Точно в този момент трябваше да излезе от печат книгата на Арсений Тарковски, но не излезе, след като Жданов обърна особено внимание на положението в съветската култура по онова време. Дълго след това не го печатаха, не приемаха книгите и стиховете му... И чак наскоро започнаха да го издават. Всъщност той бе отпечатан много, много късно...

 

За какво съществува изкуството?



- За да си изградим концепция и собствен поглед към изкуството, трябва преди всичко да си отговорим на един много по-важен и общ въпрос: защо живее човек, в какво е смисълът на неговото съществуване? Мисля си, че ние трябва да използваме пребиваването си на земята, за да се извисим духовно. А това означава, че изкуството трябва да ни помага да го постигнем. Тоест, накратко казано, изкуството служи на човека като му помага да се промени духовно, да израсне. Но има и друга гледна точка, според която изкуството е познание, има познавателна стойност, подобно на останалите области от човешката дейност на планетата. Само че аз не вярвам особено в силата на познанието и в този смисъм съм агностик. Колкото повече знаем за света, толкова по-малко знаем, тъй като се задълбочаваме в една област и така се лишаваме от възможноста да погледнем по-широко на това, което наричаме живот, свят.

 

Изкуството служи на човека, за да се възвиси и издигне духовно над самия себе си, да използва това, което наричаме духовна воля. И тук възниква още един важен въпрос. Натискът, който изпитвам в работата си, не е някакво изключение. Художникът винаги е подложен на натиск отвън. Той никога не разполага с идеалните условия за работа. Ако на художника му бъдат създадени идеални, стерилни условия, нищо няма да се получи. Човек не може да работи в безвъздушно пространство. Той трябва да чувства някакво налягане. И аз не знам точно какво. Но художникът съществува тъкмо поради това, че светът е нестроен и несъвършен. Изглежда именно това е причината за съществуването на изкуството. Иначе човек нямаше да търси хармония в разни странични занимания, щеше да живее хармонично и това щеше да му е достатъчно. По моему, изкуството съществува тъкмо поради това, че светът е зле устроен. И точно за това се говори в моя „Рубльов“. Търсенето на хармония, търсенето на житейски смисъл и неговото претворяване в хармоничните отношения между хората, между изкуството и живота, между днешните времена и историята – именно на това е посветен моят филм.

 

По време на снимките на "Андрей Рубльов"


За човешкия опит

 

- В „Андрей Рубльов“ присъства и още една важна за мен тема – това е отношението към човешкия опит. Исках да кажа, че е невъзможно опитът да бъде предаден, невъзможно е да се научиш от другите как да живееш. Само въз основа на собствения си житейски опит можеш да стигнеш до определени заключения. Но той не може да бъде предаден другиму. Ние често казваме: трябва да се поучим от опита на нашите бащи. Колко щеше да е лесно така. Но човек трябва сам да проживее живота си, за да натрупа собствен опит, да формира собствено отношение към живота. И когато това стане, животът, за съжаление, свършва и ние не можем да се възползваме от този опит, а младите растат, отказвайки да се вслушват в старите, и правилно, – в търсене на свой собствен опит. И когато го намерят, животът отново е свършил. Такъв е законът на живота.



Какво искам да кажа? Че не бива да натрапвате личния си опит другиму, не бива да заставяте човек да изпитва внушени чувства, а трябва да се опирате единствено на собствения си житейски опит, за да разберете живота. Именно така е живял и монахът Рубльов, така е бил обучен в манастира Света Троица, в Троице-Сергиевата лавра, така е бил възпитан от Сергий Радонежски. В живота си, обаче, той постъпва иначе, не така, както са го учили и накрая стига до същите мисли, преподадени му от отец Сергий, но чак в края на живота си.

 

Тарковски със сина си Андрей, 1979 г.



За зависимостта на киното  



- Киното много зависи от парите. Изключително много. Не само защото направата на един филм струва скъпо, а защото филмите се търгуват - като дъвка, като цигари, като вещи... Да, този въпрос добива абсурдни измерения, тъй като ни внушават, че изкуството е хубаво, само когато се продава. Аз не се оплаквам от съдбата си, защото съм наясно, че докато киното се възприема като производство на стока, аз не мога да изисквам специални условия за създаването на моите филми. А пък и такива условия не съществуват. Ако искаме филмът да се гледа от повече зрители, никога няма да създадем филми с високохудожествено, поетично майсторство. Ще възразите, че има случаи, когато много добри филми са гледани от милиони хора. Така е било в началото, при появата на нямото кино, когато всеки нов филм предизвиквал огромно любопитство. Сега зрителят е обръгнал, с нищо не може да бъде впечатлен. Затова няма как да разчитаме, че добрите филми ще се гледат от милиони.

 

За разрива между духовното и материалното



- Защо ни е да изучаваме космоса, когато не знаем почти нищо за себе си? Това е показателно за резултатите, до които е стигнало човечеството вследствие на научния прогрес. Можем да го оценим както в добрия, така и в лошия смисъл на думата. Но на мен ми се струва, че научният проблем не зависи от човека. Затова е невъзможно да се каже кое е добро и кое лошо. Но със сигурност може да се каже, че в резултат на историческия прогрес възникна страшен конфликт между духовното развитие на човека и материалния, научния прогрес. Струва ми се, че драматизмът на нашето време се заключава тъкмо в този разрив, в този конфликт между духовното и материалното. В това е и причината за днешното състояние на нашата цивилизация – драматично, дори бих казал трагично положение, изправило ни на ръба на атомното унищожение в резултат именно на този разрив...


Струва ми се, че Галилей и Айнщайн грешат. Знанията за живота не ни правят щастливи...Във филма „Соларис“ по Лем – най-несполучливият ми филм, според мен – изследвам не толкова проблема на познанието, проблема за сътресенията на човешкото съзнание по пътя към неизвестното, колкото вътрешния, психологически проблем. Интересуваше ме способен ли е човек да живее в нечовешки условия и да остане човек? Героят на филма, както и героят на романа на Лем, ми беше интересен дотолкова, доколкото трябваше да остане човек, независимо от нечовешките условия, в които се намираше, от нечовешката си ситуация. Поне такъв беше моят прочит – в това е и разликата между моя филм и фантастичния роман на Лем. Аз не харесвам този филм, тъй като не ми се удаде да преодолея всички прийоми и външни признаци на така нареченият научно-фантастичен жанр: вътре има много техника, всякакви светещи и мигащи лампички, все глупости, които които нямат никакво отношение към изкуството.

 

 

За паметта и ползата от усамотението



- Паметта ми притежава странното свойство да помни само това, което ми е нужно. Никога не помня нещо, което би могло да ми навреди. Това се дължи не толкова на моята безсъвестност, колкото на свойството на моята памет: аз, така да се каже, фиксирам избирателно събитията, независимо от волята. Но не бих казал, че имам добра памет. По-скоро обратното: рядко си спомням нещо конкретно. По-скоро имам силна емоционална памет. Запомням повече психологически състояния, отколкото срещи, хора или обстоятелства. Склонен съм да възприемам света емоционално – или по-скоро съзерцателно. Не да мисля, а да съзерцавам, да усещам. Отношението ми към света е като на животно, на дете, а не на възрастен човек, който умее да размишлява и да си вади заключения.


Децата и животните са невинни. Децата - още невинни, а животните – просто невинни. Те не могат да лъжат, искрени са по природа, по своята същност. А човекът именно поради това, че е способен да избира между добро и зло, постепенно се приучава да лъже, въобразявайки си, че така ще му бъде по-лесно в живота. По-лесно е да се сдобиеш с лични блага по пътя на дипломацията, а често и благодарение на откровена лъжа. Затова ми се струва, че децата и животните са много по-близо до истината – затова ги харесвам повече. И не само аз. Всички харесват децата повече от възрастните. Какво бих искал да кажа на младежта ли? Нека младите хора по-често да търсят усамотението, да остават сами със себе си. Мисля, че бедата на днешната младеж е в това, че търси да се обедини чрез някакви шумни, често дори агресивни действия. Това желание да се приобщиш, за да не се чувстваш самотен, е много неприятен симптом, според мен.

 

Човек трябва да се научи от дете да е сам

 

Това не значи да си винаги сам. Това значи да не скучаеш сам със себе си, защото онзи, който скучае в самотата си, е изложен на опасност от нравствена гледна точка.

 

За любовта към себе си и любовта към хората



- Имам чувството, че целият ми живот е предопределен. Това усещане ме преследва още от детските години. Много е странно, но е така. Затова съм напълно лишен от самолюбие по отношение на работата и на режисурата. Дори имам чувството, че не се обичам достатъчно – като всеки от нас. Само този, който се обича истински, може да обича и другите. Тези, който не обичат себе си, тоест не осъзнават целите на своето съществуване, не могат да изпитат любов нито към другите, нито към живота. Аз имам един сериозен недостатък, който може да бъде определен като нетърпимост. Непрекъснато се старая да се освободя от него, но все не успявам. Липсва ми толерантност, липсва ми търпимост,  присъща за зрелостта. Много страдам от това. Тъкмо то ми пречи да се отнасям с голяма симпатия към хората.

 

Хората ме уморяват

 

Въобще аз не съм весел човек, защото през целия си живот се сблъсквах с трудни, почти неразрешими задачи. Когато се смея, ме обзема чувство за вина пред другите и все ми се струва, че се смея не на място и без причина. Същото е и с моите филми. Аз, например, въобще не мога да си гледам филмите. Срам ме е да ги гледам така, както те е срам да си препрочиташ дневника от юношеските години, когато си бил малък, а мислите ти са още незрели. Гледам филмите си само на премиерите.

 


За филма „Огледало"

 

Мнозина смятат, че това е любимият ми филм. Не че ми е най-любим, но действително ми е близък, тъй като е свързан с моето детство. В този филм няма нито един измислен епизод, всичко е истинско, защото е свързано с биографията на нашето семейство. Но не мисля, че този филм въплъщава всичките ми естетически концепции, всичко, което съм искал да кажа в киното. Беше труден за правене, особено за монтаж. Всички епизоди, които бяха заснети, не бяха кинодраматургични, тоест не се движеха по сценарий. Когато монтирахме филма, той се разпадаше на части. Наложи ми се да направя дванайсет варианта на монтаж, с принципно различно качество, в които всеки епизод променяше мястото си, преди да се получи окончателният филм. 

 

Този филм не беше монтиран по принципа на традиционната драматургия, но и аз не знам по кой точно принцип. Сякаш напоследък се стремях към по-прости конструкции. Струва ми се, че в „Сталкер“ – един от последните ми филми, успях да постигна голяма простота и аскетизъм в разказвателния способ.

 

За мен „Огледало“ е прекалено пъстър за естетическите ми вкусове филм. 

 

Какво е Родината



Аз много обичам своята страна. Изобщо не си представям как е възможно човек да живее в Ню Йорк, например. Ето, аз живея в Италия от близо година и вече страшно тъгувам за родните ми места, за моето село, където е домът ни. Аз безкрайно обичам моето селото, в което живея и земята, която наричам Родина. Не знам, даже не ми се ходи в Москва, където съм живял дълго, само на село. Искам да живея сред природата, по-близо до селото, където няма много хора.

 

Смятам, че принудителният живот на хората в големите градове е грешка на цивилизацията

 

Човек е започнал историческото си съществуване с борба за оцеляване и поради това е бил принуден да се обединява с другите. Вместо да живеем далеч един от друг и да общуваме помежду си само заради чистата наслада, а не за да се нараняваме взаимно, както е сега в големите градове, пълни с народ. Тоест, човек трябва да живее сред природата, свободно, като се старае да вижда по-малко хора. Независимо от това, че човек е свързан с другите, живее в общество, на мен това ми изглежда насилствена форма на съществуване, просто така се е получило, такава е формата на нашата цивилизация. Струва ми се, че още в началото  човечеството е сбъркало в това отношение... По всичко личи, че е трябвало да се развием другояче...

 


Капката вода – най-красивото нещо на земята

 

Да, в моите филми има много вода...Водата, реката, ручеят означават много за мен. Обичам много такава вода. Какво е отношението ми към морето ли? То е някак си чуждо на моя вътрешен свят. Прекалено еднообразно пространство. От гледна точка на „аз“-а винаги съм предпочитал „микросвета“ пред „макросвета“. Грамадните пространства са ми по-чужди, отколкото малките, ограничени пространства. Много харесвам, например, отношението на японците към природата, тяхното възприятие за природата. Тъй като имат много малко пространство, те успяват да се съсредоточат върху малкото и в него да видят отражение на безкрайността. Ето такива затворени пространства са ми най-мили.

 

В Русия има много вода, много повече, отколкотов Италия. Аз много обичам водата като предмет. Първо, тя е нещо много загадъчно. Известно е, че съществува една единствена формула на водата - H2O. Но не това е важното. По-важното е, че водата е много динамична. Тя придава движение, дълбочина, променливост, цвят, отражение. Това е едно от най-крисивите неща на земята. Няма нищо по-красиво от водата. Не съществува явление в природата, което да не може да се отрази в нея... Не мога да си представя филм без вода.

 

За бедността и богатството

 

- Знам много добре какво е бедност. Нас мама ни отгледа в много трудно време. Случвало се е да гладуваме, и то истински глад, без надеждата, че утре ще получиш къшей хляб. Това е много мъчително и унизително за човека чувство. Но от друга страна ни учи да сме състрадателни към другите.

 

Човек, познал глада, не може да изпита жажда

 

Богатството за мен не означава нищо особено и специално. За мен богатството е само гаранция за това, че ще мога да живея така, както искам, но тъй като съм свикнал с простичък живот, не мисля, че бих искал да съм богат. Какво значи да си богат? Богатството е относително нещо. Мисля, че човек няма нужда да е богат. Богатият човек започва да се променя вътрешно, става скъперник, започва да брани богатството си от другите и накрая само започва да служи на богатството си. Най-опасното в тази зависимост от богатството е, че то те увлича.

 



Да останеш верен на себе си

 

Когато ми говорят за „Сталкер“, аз се обърквам. Докато правя филмите си, никога не се замислям дали принадлежат към определен жанр. Не знам какво е „Сталкер“. По-скоро притча, парабола, отколкото научна фантастика. Никога не мисля как зрителят ще възприеме това, което правя. Някак си ми е трудно да му вляза в кожата и да разбера какво мисли по един или друг повод. Изглежда ми неблагодарна задача. Има режисьори, които могат да изчислят бъдещия успех на своите филми. Но аз не съм от тях. Аз мисля, че единственият път към зрителя е да останеш себе си, да продължиш да говориш на собствения си език и само тогава ще бъдеш разбран и от зрителя. Трябва да се борим с комерсиалното кино, да се съпротивляваме срещу него. Тъкмо това правят режисьорите, които наричаме „автори“. Те не се опитват да се харесат на всяка цена на зрителя. Зрителят и така ще ги приеме рано или късно. Всички опити „да се харесат“ от страна на хората, които наричаме „автори“, са завършвали неуспешно. Истинският поет е човекът. „Авторът“ не умее да се харесва. В „Сталкер“ се опитвам да насоча вниманието от външните проблеми към вътрешните, свързани с въпросите за верността на човека към самия себе си, към своя вътрешен идеал.



Проблемът на вярата като проблем на взаимоотношението между личността и идеала е заключен в живота на човека. Това е проблем на цялостната ни човешка дейност. Струва ми се, че човекът затъна в безизходица поради факта, че се опитва да решава проблемите си чрез материалното. Това не е решение на проблемите. Ако човек не се развива хармонично, ако не се развива вътрешно, духовно, той няма да се развива въобще и съдбата му ще бъде трагична.

 

Най-страшното

 

Чувствам незащитеността на човека, в това число и своята собствена, пред лицето на враждебния свят и особено пред лицето на враждебно настроения отделен човек. Като че ли това е най-страшното. Най-страшен е сблъсъкът на човека с насилието, сиреч със злото, което носи в себе си другият. Това ми се струва най-страшното.

 

Its hard to say...



- Дали се страхувам от старостта? It’s hard to say... Не, разбира се, не се страхувам от старостта... По-скоро ме е страх от болести, от физическото остаряване. Разбира се, старостта е коварна с това, че ние умираме постепенно. Какво всъщност е старостта? Постепенно приближаване към смъртта. По принцип, старостта също има своите прелести, счетам аз. Струва ми се, че това, което е достъпно за стария човек като възприятие за света, търпимост и опит, е недостъпно за младия. И в този смисъл старостта има своите незаменими достойнства, които човек е неспособен да изпита на младини. Дали ме плаши смъртта? По моему, смъртта въобще не съществува. Съществува само някакъв мъчителен акт, под формата на страдание. Когато мисля за смъртта, мисля за физическите страдания, а не за смъртта като такава. Смъртта, според мен, просто не съществува. Не знам... Веднъж сънувах, че съм умрял, но беше като наистина. Почувствах такова освобождение, такава невероятна лекота, че може би тъкмо това усещане за лекота и свобода ме накара действително да повярвам, че съм умрял, че съм се освободил от всички връзки с този свят. Във всеки случай  не вярвам в смъртта. Съществува само страдание и болка и често човек бърка смъртта със страданието. Не знам. Може би когато се сблъскам с това, ще ми стане страшно и ще разсъждавам по-иначе...Трудно ми е да кажа.

 

 

Щастието и сълзите  



Свързвам щастието с моето детство. Когато живеех с мама на село, край Москва, - спомням си това време като огромно щастие. Това беше най-щастливото време за мен, защото бях още дете, бях свързан с природата, живеехме в гората. Чувствах се абсолютно щастлив. Никога след това не съм чувствал нищо подобно. Когато мама почина, се усетих много самотен. Може би тогава за първи път почувствах, че тя е била най-близкият човек в живота ми. По онова време вече живеехме отделно. Плаках, когато мама умря, но не толкова от съжаление за мама, която се спомина от тежка болест – даже напротив, би трябвало да се радвам, че се отърва от мъките – колкото от самосъжаление, плачех за себе си, в пристъп на някакъв егоизъм, за това, че изведнъж се почувствах съвсем сам – без най-близкия човек до себе си.

 

Сълзите в крайна сметка са символ на егоизма


Разсъждавайки за жените по принцип, не разбирам защо толкова настояват за равноправно отношение към себе си, борят се за равенство... По моему, най-важното за жената е да остане жена. Красотата на жената е в нейната същност, в това да съхрани съществото си. Свойствени за нея са слабостта, женствеността и любовта.

 

Считам, че жената е не просто равна на мъжа, а дори го превъзхожда, но само ако си остане жена във всичко

 

Тогава тя предизвиква в мен огромно уважение и любов. Впрочем, в любовта се чувствам по-скоро потресен, отколкото щастлив...

 

Превод: Гласове

 

Източник: https://econet.ru/articles/178156-ispoved-andreya-tarkovskogo-vopros-o-schastie-dlya-menya-ne-suschestvuet

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Драмата на Европа*

Драмата на Европа*

Драмата на Европа е духовна драма, драмата на Европа е драма на духа....

7 коментар/a

прекрасно на 09.04.2018 в 13:10
прекрасно интервю
Атанасов на 09.04.2018 в 13:42
„Човешко, твърде човешко”
bob valdes на 09.04.2018 в 16:20
Гениален човек! Вечна му памет!
observer на 09.04.2018 в 17:24
Най-големият. И филмите му няма да се забравят.
Елеонора на 09.04.2018 в 21:57
Човешко, докосващо, прекрасно...
Только этого мало. . . на 10.04.2018 в 00:44
Вот и лето прошло, Словно и не бывало. На пригреве тепло. Только этого мало. Всё, что сбыться могло, Мне, как лист пятипалый, Прямо в руки легло. Только этого мало. Понапрасну ни зло, Ни добро не пропало, Всё горело светло. Только этого мало. Жизнь брала под крыло, Берегла и спасала. Мне и вправду везло. Только этого мало. Листьев не обожгло, Веток не обломало... День промыт, как стекло. Только этого мало.
гайки сталкер на 10.04.2018 в 08:07
И никога не влизайте в зоната без гай ки самомаркиране! Поклон пред гения му, затова (включително и заради него) Русия вечно ще си има истински приятели и защитници не само в нашия, а и в много други светове! Поклон и пред Русия, само тя ражда такива синове!!

Напиши коментар