Джулиан Барнс, Шостакович и “Шумът на времето”

Три мига от живота на Шостакович, в които прочутият руски композитор трябва да се подчини на политическата власт. С “Шумът на времето” британският писател Джулиан Барнс изгражда един впечатляващ биографичен роман с голяма историческа и политическа тънкост.

Има дни, в които знаем, че ще преживеем най-лошия миг в живота си. Дори и той  да се повтори с течение на времето. В случая с Дмитрий Дмитриевич - по фамилия Шостакович - първата тревога е сутринта на 28 януари 1936 г. Този млад баща, родом от Санкт Петербург, стои тревожен на гарата в Архангелск и пуши цигара след цигара. 

Кариерата на младия композитор, аплодиран в целия свят, изглежда в пълен възход. От първите уроци по пиано на деветгодишна възраст пътят на Дмитрий съвсем естествено е бил в музиката. Тогава той работи здраво, за да успее, и “за да задоволи нуждите на майка си и на сестрите си”. Точно на 19 г. той пише Първа симфония, чиято зрялост впечатлява неговите съвременници - сред които диригентите Бруно Валтер и Артуро Тосканини.

Убийствена критика в “Правда”

Кариерата му тръгва нагоре, дори и някои детайли да позволяват да се предусети, че през 1929 г. творбите му ще бъдат изобличени като отклонение от “главния път на съветското изкуство”. Буржоазна музика? По онова време властите смятат, че “един композитор трябва да увеличи продукцията си като миньор, а музиката му трябва да топли сърцата, както въглищата на миньора топлят телата”.

В тези условия съвсем не е учудващо, че този чист естет стои тревожен на гарата. Два дни по-рано Сталин - придружен от “другарите Молотов, Микоян и Жданов” - е отишъл в “Болшой театър”, за да присъства на представлението на неговата опера със световен успех “Лейди Макбет от Мценска околия”. 

Отваряйки “Правда” тази сутрин, авторът на партитурата открива смаян на трета страница редакционна статия, озаглавена “Шум вместо музика”. В тази убийствена хроника операта е определена като “неполитическа и заблудена” творба, която “гъделичка перверзния вкус на буржоата” и която е създадена само за да се хареса на “дегенератите, загубили всякакъв здрав вкус”.

Тази убийствена критика съвсем не е случайна и в нея “имаше доста граматични грешки, за да се почувства перото на човек, чиито неправилни изрази никога не можеха да бъдат коригирани”. Все едно е малкият баща на народите, “който си се представя на драго сърце като защитник и познавач на изкуството”.

За Шостакович, този нов “враг на народа”, подобна реакция предвещава най-лошото, той знае, че неговата музика рискува вече да не бъде изпълнявана, че семейството му е заплашено и той самият рано или късно може да загуби живота си вследствие на това събитие. Възнамерява да отиде да види своя приятел маршал Тухачевски - наричан “червения Наполеон” - за да напише писмо до другаря Сталин. Но военният е бил обвинен в заговор срещу властта и разстрелян през 1937 г.

“Независим болшевик”, музикантът няма друг избор, освен да се сниши. Години по-късно нещастният Дмитрий ще се изправи пред друг “най-лош миг в живота си”.

Дългият път към кръста

През 1948 г., когато музиката му е забранена от Държавната комисия по репертоара, той ще бъде - въпреки себе си - официалната звезда на съветска делегация в Ню Йорк по повод Конгреса за култура и наука за мир в света, където открива, че американците са по-скоро симпатични и доброжелателни. Ново унижение, в пропагандните речи освен геополитическите съображения той трябва да разкритикува лицемерно гения на един от своите учители, Игор Стравински. 

Пътят към кръста ще продължи дори и след смъртта на Сталин, когато през 1960 г. - по времето на Хрушчов - му предлагат председателството на съюза на композиторите на Руската федерация. Но за да има право на тази чест, Шостакович трябва да влезе в Партията, което той се съгласява да направи. 1936, 1948, 1960 г. Той е нападан на всеки дванадесет години. И всеки път, разбира се, годината е високосна. По ирония на съдбата през 2016 г. - на 29 февруари! - френските читатели откриха новия роман на Джулиан Барнс, който разказва за тези три мига на срам на руския гений.

Трябва да го поздравим за чистотата на неговия стил, виртуозен, но никога покварен от евтино кокетство. Бихме искали да му го кажем, но Джулиан Барнс почти не дава интервюта след смъртта на съпругата си Пат Кавана през 2008 г. Ако все още пише статии - по-точно за изложби - официалните му публични появи са рядкост.

“Знаете ли, той живее в Лондон, но пътува много, по-конкретно в САЩ, ни доверява вярната му френска издателка Мари-Пиер Бе. Той идва често и във Франция. И когато го питаме защо не си купи къща тук, отговаря, че има толкова приятели, които трябва да види във Франция, че няма нужда от временна квартира.”

Откъс

Изкуството е на всички и на никого. Изкуството принадлежи на всички епохи, не на една епоха. Изкуството принадлежи на онези, които го създават, и на онези, които го обичат. Изкуството не принадлежи на Народа и на партията, както никога не е принадлежало на аристокрацията и на мецената. Изкуството е шепотът на Историята, доловен отвъд шума на времето. Изкуството не съществува заради самото себе си: то съществува заради хората. Но кои хора и кой ги определя? В собствените му очи неговото изкуство винаги е било антиаристократично. За един буржоазен космополитен елит ли пишеше той, както твърдяха неговите критици? Не. Пишеше ли той за миньора от Донбас, изморен от своя тежък труд, който се нуждаеше от сладка почивка, както искаха неговите критици? Не. Той пишеше музика за онзи, който иска да слуша, за онези, които най-добре ценяха музиката, която той композираше, независимо от социалния си произход. Той пишеше музика за ушите, които можеха да го чуят. И следователно той знаеше, че всички истински определения за изкуството са глобални, а всички фалшиви определения на изкуството му приписват специфична функция (стр. 104-105).

Превод от френски: Галя Дачкова