Джонатан Франзен: САЩ вече не се борят със СССР, а с Apple, Microsoft, Фейсбук...

Новият роман на американския писател Джонатан Франзен е разказ за страховете на ХХI век. Среща с един от най-големите автори на романи в наши дни.

Както в “Поправките” или “Свобода”, “Пюрити” (Purity), новият роман на Джонатан Франзен разкрива още в първите страници герой в криза. На Пюрити, наричана Пип, й тежи студентски заем от 130 хил. долара, влюбена е в женен мъж, живее в жилище с незаконно настанили се в Оукланд, Калифорния, работи зле платена работа, която мрази. Мечтае да открие баща си, чиято самоличност майка й Анабел винаги е криела. С надеждата да го открие Пюрити заминава за Боливия, за да се присъедини към неправителствената организация Sunlight Project, съперничеща на “Уикилийкс” и ръководена от Андреас Волф, бивш дисидент от Източна Германия. 

С обичайното си майсторство Джонатан Франзен проследява пътищата на шепа тайно свързани помежду си герои. С лекота той преминава от Източна Германия към Боливия, от 80-те г. към съвременната епоха, от журналистиката, разклатена от интернет, към конфликтните любовни и семейни отношения. Както винаги при Франзен, “Пюрити” се подхранва от дилемите и конфликтите с другите, но и със самия себе си, за да обрисува по-добре сложността на света. 

Минавайки през Ню Йорк заради телевизионната адаптация на “Пюрити” (под режисурата на Тод Фийлд и с Даниъл Крейг в ролята на Андреас), писателят, който вече прекарва по-голяма част от времето си в Санта Круз, Калифорния, ни прие в апартамента си на Лексингтън Авеню. Интервю с една от най-известните интелектуални фигури в съвременна Америка.

- Пюрити е името на една от героините ви. Това е също алюзия за идеализма - желанието за чистота - обзел останалите герои в младостта им. С какво ви привлече тази тема?

- Исках да си припомня какво е да си идеалист на 20 г. За мен това беше нова тема и исках да направя паралел между Андреас, които иска да си върне чистотата, Анабел, която се опитва през целия си живот да остане морално чиста, или това модерно младо момиче, Пип, която си казва, че буквално няма средствата, за да бъде идеалистка - което не й пречи обаче да бъде чувствителна и интелигентна. 

Същевременно заглавието е иронично. Понятието за чистота ме дразнеше: струваше ми се, че тази дума се появява непрекъснато по всякакъв повод. Идеологическа чистота, вляво, както и вдясно, радикална чистота на исляма, за която претендират някои джихадистки елементи, чистота на политически коректното в университетските кампуси…

Изискването за чистота впрочем ми се струва не само детинско, но и опасно. Това е непостижим идеал, несъвместим с хуманизма, защото човешкото същество не е чисто, така както и истината. Чистотата на всяка цена води до масови гробове, били те на фашизма или на комунизма.

- Смятате ли и вие, както героят ви Андреас, че интернет съживява тоталитаризма?

- Нещата не стоят в тези термини. Отдавна обмислях да пиша за дисидент от Източна Германия - в крайна сметка фалшив дисидент, защото Андреас иска преди всичко да привлече вниманието. Питах се какъв би могъл да стане след падането на Стената и интернет ми се стори перфектното назначение. “Пюрити” беше история за тайните, интернет и онова, което интернет прави с тайните, ми се стори, че има място в романа, откъдето и лийкърсите, хората, които организират изтичането на информация. Андреас не е илюстрация на една теория за тоталитаризма. Когато започвах шеста глава, просто си помислих, че той би могъл да си спомни за източногерманското си минало, защото преживява подобна ситуация. Независимо дали става дума за Щази или за интернет, той зависи от нещо, което мрази. Ние познаваме всички тези феномени: всеки един от нас донякъде е роб на тази технология, за която се предполага, че ни освобождава.

- Във всеки случай пътят на Андрес е символичен за една геополитическа революция: оста Изток-Запад отстъпи място на изправянето на един срещу друг на правителството и на гигантите в мрежата…

- Да, САЩ вече не се борят със СССР, а с Apple, Microsoft, Фейсбук… Във войната за власт правителствата не се изправят срещу други правителства, а срещу частни компании. Европа преживява същия тип смяна на парадигмата. Президентите и министрите вече се борят срещу банкерите, политикът срещу финансиста. Банкерите са на път да спечелят в Европа, както технологичните фирми са на път да спечелят тук. Атакуваме обществените институции и празнуваме Доналд Тръмп… В крайна сметка, само в Путинова Русия, където правителството и компаниите са едно цяло, всичко работи.

- Вие сте превели и анотирали есетата на Карл Краус. 

- За разлика от Карл Краус аз имам вяра в човешкия род и това вероятно е свързано с факта, че съм писател. Но нямам особена вяра в утопистката реторика, според която новите технологии неизбежно подобряват света. Учуден съм от контраста между онова, което говорят в Силициевата долина за свободата, която носят технологиите, и факта, че не можем да я използваме… И кой си мисли сериозно, че да прекарваш часове във Фейсбук или Инстаграм служи на човечеството?

Разбира се, те дават предимства - интернет е чудесно средство за търсене, а имейлите са практични. Но същевременно интернет почти разруши журналистиката. Една демокрация впрочем не може да функционира без журналистите, които подбират, контекстуализират, разшифроват информацията, дори и най-вече когато тя е предоставена от “Уикилийкс”. 

Ние всъщност не знаем накъде ще тръгне всичко това. Може би след едно или две поколения ще се научим да използваме правилно тези технически възможности. Или може би елитът ще продължи пътя си, а онези, които не са част от този елит, ще бъдат повече от всякога роби на машините - подобно на неравенствата между богати и бедни, които не спират да растат. Тази предполагаемо отворена за всички технология всъщност задълбочава пропастта между хората, които притежават знанието, и хората, които са зависими от машините за това знание. 

Поразително е също така, че Стив Джобс, човекът, на когото дължим iPhone, е посъветвал децата си да прекарват по-малко време пред екраните, за да отворят книга. 

- От Джулиан Асанж или от Едуард Сноудън се вдъхновихте за образа на Андреас?

- Не чак толкова. Но трябваше да ги спомена от съображения за реализъм. Четох за Асанж и гледах филма, направен за него. В действителност взех само една черта от него. Андрю О’Хаган е написал много хубава статия за провала на своето биографично начинание за Асанж, който ни оставя образа на основателя на “Уикилийкс” в еквадорското посолство в Лондон. Той сърфира в мрежата и чете всичко, което може да се намери за него, пленник на образа, който си е създал. Иначе Асанж е истински хакер, който може да кодира, докато Андреас е шоумен. 

Имах желание да изследвам отвътре един харизматичен образ. Привличането, което упражнява Андреас, е свързано с едно двусмислие; усеща се една тъмна страна и точно затова той съблазнява. Вижте Бил Клинтън. Нещо не е наред, но той е още по-магнетичен. Стигна се до тази странна ситуация, в която жените продължават да обичат Бил Клинтън въпреки аферата “Люински”: те са по-скоро бесни на Хилари, отколкото на него!

- Интересът ви към харизматичните лидери можеше да ви отведе и към други работни теми, като тероризма. Бяхте ли изкушен?

- Имаше терористи в първия ми роман, във време, когато това не беше на мода, ако мога така да кажа. Години наред ме питаха дали ще напиша роман за 11 септември. Защо, по дяволите, да пиша по тема, с която всички се занимават? Честно казано, сто пъти съм по-заинтригуван от женските образи в “Пюрити”, отколкото от всички социални аспекти в романа, взети заедно. 

Обичам да придавам социално измерение на интригите, но това, което ме интересуваше в Андреас извън връзката с майка му и връзката между психичното заболяване, от което тя страда, и неговото собствено, беше психологията на една известна личност. Какво причинява известността на Андреас, как работи умът му, борбата му да бъде въпреки всичко добър човек: концентрирах се върху това, не върху тоталитаризма или чистотата.

Книгата е озаглавена “Пюрити”, но можеше да се казва “Андреас” или “Том и Анабел”. Аз се фокусирам върху изследването на личностите и отношенията. Всички герои в книгата са в плен на дилеми. Лейла живее с мъжа си, но заедно с друг човек от повече от десет години, защото се стреми да бъде добра. Така както Том се оказва пленник на една невероятно брутална връзка с жената, която обича. В тези конфликти откривам богатство, което е безкрайно по-голямо от това на всички идеологически или социетални приказки.

- На двама от героите си сте дали имена от шедьоври от ХIХ век: Пип, като в “Големите надежди” на Дикенс, и Клелия от “Пармският манастир” от Стендал. Защо?

- Избрах Пип, казвайки си, че ще бъде забавно, а сега всички говорят за “Големите надежди” и възприемат “Пюрити” като отдаване на почит, докато е точно обратното, начин да кажа, че вече не може да се напише “Големите надежди”. Днес Пип би използвала търсачка или би отишла в онлайн общност, за да разбие тайната на своя произход. Днес, ако сте женен за някого, който не е за вас, е достатъчно да се разведете. И ако откриете, че ви държат затворен в кула на замък, една кампания в социалните мрежи ще ви извади оттам, освен ако не сте в Иран или Северна Корея.

Да бъдеш съвременен писател означава да намериш начин да разкажеш другояче тези истории. През ХIХ век романът доминираше в света, той беше цар, пишеха го с изключително доверие и се потапяха в него със също толкова изключителна лекота, увлечени в един чудно реалистичен свят. През ХХ век изгубихме всичко това, но спечелихме откъм сложност, изместихме формалните граници на повествованието, играехме си с конвенциите в романа, Пруст и Фокнър - с времето, Кафка - с двусмислието…

Всичко онова, което ХIХ век смяташе за даденост, ХХ век подложи на съмнение. Вече нищо не можем да предположим, в естетически, както и в морални термини. Дикенс имаше ясна идея за онова, което е добро и зло, справедливо или несправедливо; но не и ние и това е вълнуващото.

Роден през 1959 г. в Илинойс, Джонатан Франзен публикува два романа, “Двайсет и седмият град” (1988 г.) и “Силно движение” (1992 г.), преди да стане известен с “Поправките” (2001 г.), продаден в 3 млн. екземпляра, лауреат на Националната награда за книга в САЩ и адаптирана от НВО. “Свобода” (2010 г.) му носи сходен успех и корица на “Тайм” със заглавието: “Голям американски романист”. Междувременто той публикува мемоари (2006 г.) и есета, събрани в сборника How to Be Alone (2002 г.).

Превод от френски: Галя Дачкова