Дисидентът като нарцис

Подчертавам – именно към успехите, а не към способностите, доколкото днешните руски дисиденти, пораженци с мания за величие, никога не се съмняват в собственото си превъзходство. Затова завиждат не на чуждия талант, който те по принцип не признават, а именно на чуждия успех, според тях незаслужен.

Днешният руски дисидент е близък до типажа на вечния графоман, добре познат на всеки редактор. Това не е обикновеният, плодовит и безвреден драскач, а озлобеният, безкомпромисен, панически агресивен графоман, чиято главна отличителна черта е пълната неспособност да сравни собствената си мизерия с блясъка на други хора.

С други думи, ако един достоен и сериозен автор винаги е в състояние да сравни собствените си текстове с нивото на текстовете на дадено издателство и се въздържа от публикуване, когато усети, че неговите творения са значително по-слаби от останалите, то агресивният графоман абсолютно не чувства разликата между немощта на собственото си бездарие и силата на истинския талант.

Ни най-малко не го смущават собствените му скучни упражнения на фона на блестящите редове. Той винаги се намира в състояние на абсолютна увереност, че твори не по-лошо от другите и дори е по-добър от тях.

За да подхранва собствените си крехки илюзии, той редовно търси във въображаемия си опонент несполучлива идея, някакъв подтекст или многозначно мнение и без колебание се впуска в тежки интерпретации за възможните значения, разфасовайки написаното на парчета извън контекста като подарък за собственото си тщеславие и заради неистовата нужда да докаже на себе си колко бездарно, нелепо и абсурдно е замислена чуждата „конструкция“.

За своите собствени „конструкции“ агресивният графоман, самообявил се днес за „руския дисидент“, никога не изпитва ни най-малки съмнения в тяхната праведност и съвършенство.

Затова той не се притеснява да предложи да раздели примерно жителите на страната на годни и негодни според отношението им към ЛГБТ (хомо и транссексуални), а териториалната им граница да мине по билото на Урал. Неговите управленски виждания изобщо не му изглеждат като мрачен идиотизъм редом с въпиеща бездарност. Напротив, той се чувства пълноправен и пълноценен реформатор със заложби за гениалност. На творческото вдъхновение му пречат само отживелите „неосъветски“ структури и болшинството „работен добитък“ от низините.

Може да се каже, че съвременният руски дисидент е чиста проба социално-политически графоман с нечисти ръце.

Тъй като е неспособен да предизвика у другите екстаз или поне нямо възхищение от графомано-дисидентските си „конструкции“, той моментално лепва етикетите „тъпо говедо“, „непробиваема злоба на руския човек“, а от няколко години върви още и генно модифицираното „съветско наследство“.

До неотдавна съвременният руски дисидент графоман се ограничаваше с определението „биомаса“, а сега вече се стигна и до „ген“ и „хромозома“.

Като започнеш да ровиш из собствените си спомени, ще забележиш, че най-първите, незамърсени от примеса на репутацията впечатления, са най-верни. Ще споделя.

Все пак дългото живеене в чужбина помага да направиш по-забележим скок от клетката, затова за писателката Улицкая не ми се удаде да чуя нещо ясно, докато не излезе на бял свят документалният филм на журналиста А. Архангелский „Жар“ (2011г.)

Намеренията на известния със своята добросъвестност и благообразност автор на филма бяха както винаги добросъвестни и благообразни – да се разкаже в каква дълбока нелегалност живеели всички съветски вярващи, и по-конкретно – съветските християни, практикуващи своята религия през 70-те години, тоест по времето на бушуващия тогава „съветизъм“, особено безмилостен към „опиума за народа“.

Във филма споделят своите спомени много интересни хора, както и не особено интересни, но за сметка на това свързани с тогавашни мошеници, а днес издигнати в ранг на идоли. Например посетители на тайните срещи с митрополит Антоний Сурожски в частни квартири в Москва или участници в нелегалните семинари на Татяна Горичева в Петербург. Някои от тях присъствали лично, заедно медовина пили, с очите си видели кое как е и могат да свидетелстват какво е станало.

Сред интересните - и не особено, събеседници в един момент от филма неочаквано се появява абсолютно непозната за мен жена, веднага предизвикваща антипатия само с маниерното си говорене. През цялото време нейното присъствие на екрана създава настойчивото впечатление, че филмът е създаден специално заради нея, че никой не знае, не разбира и никога няма да узнае и разбере толкова за християнството, колкото е разбрала и осмислила тя, при това – още от най-ранно детство.

За подрастващите беше абсолютно не на място специално да се спомене и подчертае – за контраст с повече от скромния бит на едно „истинско християнско“ семейство, където храната е обикновено хляб и картофи, но тази всезнаеща и всичко разбираща жена уточни, че самата тя е отраснала с изтънчени обеди, поднесени в аристократични сервизи и прибори…

Затова като гледах отрасналите с хлебец и картофки безкрайно щастливи нейни нови познати, си казах: „Ето ги християните!“

По-нататък тя заяви, че дори в ония времена ерудицията и знанията й за източниците на християнството поразили все още редките в тази област специалисти, като Аверинцев, и продължи проповедта си до самозабрава по темата „Людмила Улицкая и нейното световно значение за постижения във всички области на битието“.

За разлика от другите събеседници по темата за потъпкването на християнството от съветската власт освен изключителните си познания и познанства със семейства, които вярват в Бога, Людмила Улицкая друго не предложи. Тя не е посетила нито един от споменатите тайни семинари, за нея никой не е чувал в нито една от нелегалните общности. Но във филма тя заемаше много по-голямо място, отколкото другите свидетели.

От нейните пърформанси пред камерата на документалиста в паметта ти се залепва впечатлението за такава анемична и самодоволна безвкусица, че нямах никакво желание да разбера коя е тя и с какво е известна…

Скоро след премиерата на филма се състоя и първият тест за силата на цялото руско общество – „Пуси“ пяха и танцуваха, провъзгласиха се за жертви на режима, а невидимият за света кукловод издаде недвусмислена команда всички поголовно да се определят в схемата „първи-втори“.

Сред „първите“ хора на града и света са тези, които еднозначно са за всичко хубаво и против всичко лошо. И очаквано се оказа, че това са съвестните и благообразните, включително и авторът на филма за притесненията на християните от съветския тоталитарен режим. Съвестният и благообразен автор публично заяви, че няма да подаде ръка на адвокатите на всички вярващи, които се смятали оскърбени от танците в храма, и публично получи от един свещеник заслуженото звание „чистофайник“.

Както се изясни, на автора на филма, както при всички светлолики и благи хора, твърде много му се нравеше да защитава християнските ценности и чувства на вярващите, потъпквани от съветския режим, но никак не му се щеше да се застъпва за чувствата на вярващите от „путинска Русия“. Изглежда че между вярващите има сблъсък – в Съветска Русия вярващите, така да се каже, са били дисиденти, а в путинска Русия те са опиум за народа. Кой спомена за „двойни стандарти“?!

Естествено, в редиците на поддържащите „Пуси“ и съвестните се оказа и знатната специалистка по християнство с картофи и хляб, начевайки публичното си възхождение към своята персонална „голготка“, която така и не се състоя за окомплектовка на ореола на интелигентка-великомъченица.

Оттам вече безпроблемно следват заявки за разнородни „форуми“, на които, ако не те мързи,  може да се самопровъзгласиш за каквото си пожелаеш – ако искаш за интелигент, ако искаш за жертва или борец за нещо си.

И накрая се запознах непосредствено с творчеството на знаменитата писателка от началото до последния писък на модата – самия нашумял „Детски проект на Людмила Улицкая“, предназначен за пълното сексуално просвещение на децата от началното училище, същността на който може да се обобщи като „Секс различен ни е нужен, сексът всякакъв е важен“ – като се почне от мъжеложство и се стигне до кръвосмешение, а после – възход…

Усещаше се, че според нейните твърдения във филма целият смисъл на християнството и неговото значение за световната революция на нравите и умовете, може да се каже, че писателката Улицкая наистина е познала отвъд хоризонта.

Обвиненията в идеологически пристрастия веднага ще отрека.

На мен например ми е напълно чужд мирогледът на писателя Акунин и намирам жалки опитите му да се самопровъзгласи за историк, но безусловно ще призная майсторството на писателя Акунин като белетрист и великолепен стилист, но сега не става дума за неговия „ипостас“… Категорично не ми харесва манталитетът и хилавата публицистика на писателя Д. Биков, но безусловно ще призная неговото ярко поетическо майсторство и прекрасната му стихотворна техника.

Нищо не мога да призная на писателката Улицкая освен описаното по-горе първо впечатление – унила и самодоволна безвкусица с вариации на една тема – мрак, по-мрачно, още по-мрачно… И червената нишка през цялото й творчество – нагъл нарцисизъм, абсолютно типичен за съвременния руски „дисидент“, чрез когото тя обича да подчертава своя изискан произход и умения, които я отличават от непосветените по хрупкавата френска франзела, шумоленето на колосани салфетки и почукването на вилици по финия порцелан.

Защото, ако това не се подчертава непрекъснато и упорито, уви, никой няма да го забележи…Днес не е нужно да се дисидентства разумно, тактично и дори стилно, както можеха да го правят мнозина от тези, които добросъвестният журналист неволно показа в гореспоменатия филм – същия митрополит Антоний Сурожский например. За да се дисидентства днес е необходим размах и екзалтация до откат.

В противен случай няма да ви гледат и рейтингът няма да се удържи. Не е нужен вкус, трябват скандали. Нужни са умопомрачителни изказвания и шокиращи декларации. Иначе няма да те забележат в тълпата и ще те забравят по-бързо от последния ти цитат.

Ето защо всяка графоманска война на съвременните руски опозиционери ти лази по кожата с неистовото им желание да се прецакват един друг, яхнали поредната информационна вълна с все повече и по-пикантни изявления.

В момента първенството твърдо се държи от писателката Улицкая от началото на печалното си творчество до падението на екзалтираното до затъпяване дисидентстване, стигаща накрая до гена и хромозома.

Писателката едва бе публикувала своята дълго отглеждана теория за „генетическата агресия на руския народ“, когато успя да затъмни щатния шут Шендерович с неговата „биомаса“, журналистката Албац с планинското било, журналистката Ларина с нейните черешови костилки като средство против излишен патриотизъм и много други, по-малко сполучливи скандалджии на руското дисидентство.

Цялата кохорта замря в завистливо възхищение, трескаво съобразявайки кой първи ще успее да си заплюе подобна успешна схема и да затъмни писателката в очите на родните партньори и задграничните грантодатели.

Тръгнат ли веднъж гените и хромозомите – милост не чакай.

Струва ми се, че днешното руско дисидентство с течение на времето (а времето винаги се настанява там, където всеки си намира заслуженото място), твърде дълго ще занимава не историците, а психолозите и психоаналитиците, изучаващи мегаломанията в ситуация на реални възможности и мними таланти…

А също и неговото влияние върху умствените способности и творческия потенциал. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим толкова агресия между редовете, че вероятно трябва да се включат и филолози. А също така и ракетни специалисти…

-----------------

Авторката е главен редактор на парижкия литературен алманах „Глагол“.

Източник: http://politconservatism.ru/blogs/dissidenty-na-rozhon 

Превод от руски език: Рени Нешкова

Превод: Рени Нешкова