"Аз съм сигурен – има някъде пазар на скитащи души. И моята душа навярно пребита, мокра там лежи. И чака да я купи някой, да я погали с длан: жена разблудна или несретник някакъв пиян".

 

Иван Серафимов (21 юли 1944 - 6 декември 2017)

 

Иван Серафимов е роден на 21 юли 1944 г. в Габрово. Завършил е Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Работил е в културния отдел на в. “Труд” и в издателство “Народна младеж”. Редактор в сп. “Родна реч”.

Автор е на “Опитомяване” (повести и новели, 1983), „Хокерно погребение” (фантастични разкази и новели, 1989), „Страхът от пътешествия” (стихотворения), на книгите за деца: “За да разтвори птицата крила”, „Само разтвори ръце”, „Да погалиш земята”, „Мила мамо”, „Детство Исусово” (2003), на литературнокритическата студия „Детският свят – превъплъщения и идеи”, „Въздух за новороденото” (есета), „С планини от въздух на гърба си” (есеистичен роман), „Душата и нейната сянка” (етюди върху обичаи, вярвания, представи), “Проклятия” (2006, роман).

За стихотворението си “Отвеждане на патриарх Евтимий” получава голямата награда на фондация “Св. Евтимий патриарх Търновский”. 

Поетът си отиде на 6 декември 2017 година.

В памет на Иван Серафимов публикуваме стихотворението му "Пазар на кучета" и разказа "А поета цяла нощ не беше писал стихове".

 

 

ПАЗАР НА КУЧЕТА

 

Аз съм сигурен – има някъде 

пазар на скитащи души.

И моята душа навярно

пребита, мокра там лежи.

И чака да я купи някой,

да я погали с длан:

жена разблудна

или несретник някакъв пиян.

Да я притисне до гръдта си,

със ватенката си да я завие

и после отмалял на ъгъла

безкрайна глътка да отпие.

Деца не идват на пазара,

душите им витаят там,

тъй както в нощите на неми

витаят вик, вина и срам.

Откъснали се от телата

на раждалите ги жени

и като пъпни върви във всемира

се влачат техните следи.

 

На кучета продават тука,

продават  скитащи души,

продават пресветата мъка,

безсмъртност, немота, лъжи.

 

Животът е пазар на кучета,

на думи и на суета,

на късче някакво кървящо

или на цялата душа.

 

 

***

 

А ПОЕТА ЦЯЛА НОЩ НЕ БЕШЕ ПИСАЛ СТИХОВЕ

 

Живееше на малък, но много удобен таван на улица „Лозенец” 18. Блокчето беше четири етажно, улицата тиха. Таванчето беше подредено добре, с папурени рогозки по стените, с два лампиона, с хубав мек диван, с походно легло със спален дюшек, с разтегателно кресло, покрито с родопско одеяло, а в ъгъла плетен виетнамски стол. На земята беше заслан дебел родопски китеник... Излизаше рано сутрин с куп ръкописи в джоба на тежкото си спортно сако. Само час, ако не напишеше ред, и беше готов да се разболее от нерви. Ходеше по редакциите от обед до вечер. Търсеше си поводи да закъснява, защото хазаите, които живееха на втория етаж, го бяха предопредили да се връща колкото се може по-късно, защото съседите го подозират, че живее на тавана без жителство и без адресна регистрация. И само един малък скандал беше достатъчен, за да се лиши от това уютно и скромно кътче в самия център на столицата...

Имаше пет-шест лева в джоба си. До другия понеделник. Влезе в едно кино, купи си билет и престоя там, докато започне да се здрачава. После пое към редакцията на литературно издание, което беше на една близка улица. Остави новите си текстове. Пи кафе. Но все пак беше доста рано да се прибира вкъщи. Трябваше да убие още няколко часа със скитане. Седна в малка сладкарница. Взе си още едно кафе. Пуши дълго и бавно, пи кафето си. Извади нагънатите листове от джоба на спортното си сако и се опита да пише стихове. Не му вървеше, не се получаваше, макар че никой не му обръщаше внимание. Светлините на лампите започваха да светват и гаснат. Той накъса листчетата на читири, хвърли в кошчето до вратата и си тръгна. До полунощ имаше още доста време. А хич не искаше да се прибира на тавана си на „Лозенец” преди да е станало полунощ и обитателите на красивото, малко блокче, застроено на наследствена земя, да се заспали. Краката го боляха от ходене. Един гвоздей се забиваше в петата му и беше направил малка, все още некървяща раничка. Добре, че идваше лято. Беше топло. Добре, че беше млад и пълен с желание да успее... И какво като няма работа, и няма постоянни доходи. В един ден, никой не знае кога, той ще той ще докаже таланта си сам! Без ничия чужда помощ. 

Момичетата го заглеждаха. Толкова сам, толкова тъжен... Улиците съвсем опустяха. Беше готов да сподели вечерта с която и да е от тях.  За час или два. Само да мине по-бързо времето до полунощ, когато обитателите на блокчето на тихата улица щяха да са заспали дълбоко. И той тихо, на пръсти да изкачи стъпалата до своя тавански етаж, да отключи дървената врата и да се просне изнурен на пружиненото легло, покрито със сиво родопско одеяло. И да сънува стиховете си, които на следващата вечер щеше да разнася по редакциите на вестници и списания.

Вече не се мяркаше жива душа по улиците. Пое бавно, уморен към дома. Блокът беше потънал в мрак. Изкачи бавно стъпалата. Отключи, светна лампата и занемя. В неговото легло спеше разголено в летния привечерен задух красиво момиче... С разпиляна руса коса по неговата възглавница. Отметнала сгорещена мекото одеяло, красивите и черни бедра се извиваха и притискаха чаршафите, усукани като въже между коленете й. 

На дивана лежеше друго момиче. Също така разсъблечено изцяло. Смъкнало ленените чаршафи на ръба на леглото, със свлечен сутиен, паднал на земята, до обувките й. Без бикини. Гърдите й се повдигаха и стихваха едва-едва. Дишаше спокойно и бавно, като че ли спеше в своя собствен дом и в своето собствено легло...

На тежкото плътно халище, проснато на пода, имаше още три момичета. Руса, брюнетка и още едно слабо, изящно като направено от стъкло, нежно момиче...

Какъв пир на плътта!

Обзе го ужас. Ами сега, къде щеше да спи той? И кога щеше да пише?

Най-зрялото от момичетата, с най-пищната плът, което беше в неговото легло, се стресна в съня си, сепна се, като че ли бълнуваше. Някакъв остатъчен звук от скърцащата, затваряща се врата може би беше стигнал в просъница в съзнанието му.

Обувките на момичетата бяха наредени пред вратата или до леглата им. Вътре в стаята. Миришеше на пот и на прах от далечни пътища. Един, два, три, четири, пет чифта дамски сандали...

Уплаши се да не ги събуди. Посегна отново към ключа. После бавно и дълго се разсъблича, пристъпвайки на единия и на другия си крак, защото нямаше къде да стъпи. А и не знаеше какво друго можеше да прави в тъмното. Имаше върху себе си само един летен панталон и една памучна ризка с къси ръкави. 

Все пак трябваше да си легне някъде...

Направи с усилие една-две мънички крачки и се вмести като хамсия в консервна кутия между голите и спящи тела на трите момичета, легнали върху разпростряното на земята родопско халище. В съня си едната от хубавиците плъзна ръката си между бедрата му. После се изви голото й тяло и се намести върху него. Дали още сънуваше? Поета занемя. Не смееше да помръдне, макар че каквото и да говорим, той беше в собствения си дом. Без жителство, без адресна регистрация, без право да живее на този таван в центъра на София, но все пак в дома си. Момичето беше изнемощяло от път. Люля се дълго върху бедрата ми в просъница. Той имаше чувството, че въобще не се събуди до края. Несе събуди и пищната красавица до нея. Едва ли разбираше какво точно става. Той не смееше да проговори, макар че умираше от желание да ем щепне стиховете си. Облада я едва-едва. Колко бързо минава времето нощем!

Изнурен, с подпити от ходене през целия ден пети, той доби невероятна сила... Третото момиче беше още по-красиво. С още по-гъвкаво и нежно тяло. Ах, как искаше да протегне ръка и да светне само за миг красивия лампион от хартия в ъгъла. За да я види. Но не посмя. Когато и тя /отмаляла от път, откъде можеше да са дошли тези красиви момичета на тавана, а той си мислеше, че никога няма да резбере/ се отпусна безсилна и уморена, той още не се беще наситил на съвсем на гъвкавото й като пружина тяло... А тя само събра сили да примъкне бедрата му към гърдите си и лицето и да впие устни в тях...

Поета си пое дъх, отпусна се изнурен, както си беше разсъблечен и гол между телата на момичетата. Изнемощели и слаби те бяха заспали отново.

Поета гледаше големите, летни звезди през наклоненото , мрежесто стъкло на капандурата. Легнал по гръб. Разперил ръце:

  • А аз вече два часа не съм писал нито ред!

После се повдигна на лакти, хвана се здраво за металните рамкина леглото и се гмурна под ленените , колосани чалшафи, покрили едва-едва голото тяло на брюнетката. Та това все пак си беше неговото собствено легло...

Тялото на брюнетката се размърда, като че ли му направи място в дълбоко потъналото до земяна пружинено легло. После тялото й започна да се извива в бавни и продължителни гърчове. Този път Поета не изчака брюнетката да легне върху него... Като че ли всичко едва сега започваше. Припълзя внимателно, легна върху тялото й. Пружината на леглото опря до пода. Таванът се залюля, малката четириетажна сградакато че ли потъна в бавен, продължителен земетърс. Поета знаеше, че никога , докато е жив няма да може да опише тази нощ! И никога нямаше да може да обясни на читающата общественост как са се озовали тези пищни, голи и ненаситни дори в съня си хубавици на неговия таван. И в собственото му легло! А той да ходи сам по пустите софийски улици с часове, до среднощ, само и само да не се прибере по-рано. А те са били тука  още се е свечерило.

Единствено брюнетката се събуди напълно. Докато го попита как се казва. На някакъв близък славянски език. Но в никакъв случай не беше български. 

В един промеждутък му каза, че отива на морето. Не иска ли и той да отиде с тях? После внимателно плъзна ръката си между бедрата му. В собственото му тясно легло. А той се чувстваше почти като Бог. Изправи се на лакти, впи плътно жилавото си тяло в нейното и всичко започна пака отначало. 

 А той от три часа вече не беше писал стихове!

Беше изнурен и отмалял не по-малко от тях. Макар, че не знаеше откъде и от колко далече идваха...

Беше се поуспокоил. Беше капнал. От непреживяното досега по такъв начин щастие!

Бавно и продължително сливаше тялото си с нейното. Кожата му, настръхнала от нежност, се притискаше в нейната матова и гладка кожа. 

Не бяха се виждали никога досега и никога повече нямаше да се срещнат.  Едва не му се зави свят от слабост и нежност. От премаляване. Беше гладувал от дни, с дни не се хранеше редовно...

Заспа така обезсилен и слаб върху нея.

Късно към обяд го събуди ослепителната светлина на лятното слънце. На тавана беше разхвърляно, пусто като след апокалипсис.

На кръглата, малка маса намери бележка с една дума: „Хвала!”  И всяко момиче му беше оставило по една химикалка за спомен.

В пощенската кутия намери бележка от съквартиранта си: „Ако няма къде да преспиш, обади се у Генко, колкото и да е късно. Мои приятелки, хърватки, нямаше къде да преспят и им дадох ключа си... Извинявай!” Поета смачка гневно бележката в пестника си и изпсува: „Идиот! А аз цяла нощ не съм писал стихове.”

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар