Статията е написана по доклада “Русофобията в Русия”, прочетен на 1 юли 2019 г. на международната кръгла маса “Славянската взаимност между изкушенията и изпитанията на войната (равносметката на ХХ век)” по проекта на Института за исторически изследвания към БАН и Института по славяноведение към РАН, финансиран от ФНИ–МОН и Руският фонд за “Фундаментални изследвания”. Темата на проекта: “Русия, България, Балканите. Проблеми на война и мира ХVIII – ХХI век (митове и действителност). [1]
Фьодор Достоевски също свидетелства за русофобията като отчужденост на елита от Русия през отношението към руския език и отказа от Православието. Достоевски описва разговора си с Иван Тургенев от 1863 г.: “Той самият ми каза, че основната мисъл в неговата книга се състои във фразата: “Ако се беше провалила Русия, нямаше да е никаква загуба или вълнение за човечеството”. Той обяви, че това е неговото основно убеждение за Русия […] Тургенев казваше, че ние трябва да пълзим пред немците, че има един общ и неминуем за всички път – това е цивилизацията, и че всички опити за русизъм и самостоятелност за свинство и глупост [...] Аз [Тургенев] смятам себе си за немец, а не за руснак, и се гордея с това!”.
Често определят за русофобски “Философичните писма” на Пьотър Чаадаев, но той е на границата, при него острата критика е своеобразен чаадаевски патриотизъм. Не случайно Чаадаев така и не се решава да стане католик, само им симпатизира от протестни съображения, а в “Апология на безумния”, написана на руски език, той обяснява, че обича Русия “с отворени очи”, оттук и яростната му критика.
Класически пример за руски русофоб от втората половина на ХIХ век – повече страхуващ се, отколкото ненавиждащ Русия, е руският католик Владимир Печерин: Как сладостно – отчизну ненавидеть И жадно ждать её уничиженья! … Любить? – любить умеет всякий нищий, А ненависть – сердец могучих пища!
Печерин, 1871 г.: “Сега се старая да размотая оплетените нишки на разнообразните причини, подбудили ме да приема католицизма, или, по-добре да кажа, да търся убежище от бурята под покрова на католическия манастир. Една от тези причини беше неизмеримия с трах от Русия, или по-точно от Николай… Бягах от Русия като от чумав град. [...] От детството си обичам Англия. Насред руските степи аз мечтаех над картата на Англия”.
Печерин отказва демонстративно да говори на руски език с генералния консул на Русия в Лондон, заявявайки му “забравил съм да говоря на руски” и продължават на френски. Лишен е от руско поданство заради преминаването му към католицизма, което не му пречи после да търси “нови църкви”. Рационализмът на деизма го съблазнява. Печериновата русофобия съчетава и страха от властта, и отчуждението от народа, и блуждаенето на либералния ум встрани от Православието. Честно перо, което далеч не идеализира Европа, но не може да си намери мястото, а Русия продължава да го тегли. Печерин онагледява русофобията като форма на русоцентризъм, но с обратен знак.
В съветския период темата за вътрешната русофобия е табуирана. През 1983 г. консервативният дисидент Игор Шафаревич възражда понятието “русофобия” като руско явление и предизвиква бурна реакция, обвинения в “руски фашизъм”, антисемитизъм и прочее.
Шафаревич използва понятието “малък народ”, с функцията на “антинарод” спрямо мнозинството, “големия народ”. “Социален феномен”, чието ядро са “представители от еврейските среди”. През 1993 г. той пояснява, че “малкият народ” “няма специфична национална окраска” и че става дума “за определено течение в еврейския национализъм”.
Отношението към еврейския въпрос при Шафаревич не е толкова антисемитизъм, колкото специфична юдофобия, страх, демонизация на еврейското присъствие в руските катаклизми (1917, 1991), с което снема отговорността от останалите народи, представени в елита, грузински, украински, руски и т.н. Обвиненията в руски фашизъм са несъстоятелни, защото при Шафаревич няма чувство за изключителност на руския народ, нито защитава националистичния лозунг “Русия за руснаците”, но не приема и термина “русияни”.
Текстът на Шафаревич е най-вече реакция на избуялите национализми в съветските републики още преди разпада. Не само в Прибалтика, но и в Кавказ, и в Средна Азия, те довеждат до преследване и малтретиране на руснаците като представители на имперския етнос. Шафаревич реагира и на безсилието на руските власти след 1991 г. да защитят 25 млн руснаци, озовали се извън границите на Руската федерация. “Русофобията”, според него, през 90-те години е “държавна политика и идеология на руските медии”.
Преплитането на руския и на еврейския въпрос в темата на русофобията и антисемитизма, според гледната точка, се проявява и през 1986 г. в полемиката между Виктор Астафиев и Натан Ейделман. Ейделман се самоопределя като “евреин и московчанин”, чийто баща е изключен от училище заради ударен шамар на учител черносотник. Обвинявайки Астафиев в расизъм, позовавайки се провокативно и некоректно на негови литературни произведения, засегнат от термина “еврейчета”, Ейделман издава своята отчужденост от Русия и близост със СССР. Споменавайки за Карамзин, пищещ за татаро-монголското нашествие, Ейделман го представя като “нещастие, постигнало неговата родина”, а не “родината ни”.
Астафиев на свой ред обвинява Ейделман в “еврейско високоинтелектуално високомерие”. Руският композитор Георги Свиридов обяснява “ненавистта в литературните среди към Астафиев, Абрамов, Белов, Распутин, това е ненавист към народното съзнание, народното построение на чувствата и мислите”.
През 90-те години обаче Виктор Астафиев се присъединява към приближените на Елцин, част от които са и бившите му критици, и става глашатай на съветофобията.
В съвременната руска историография се раждат и термините: “бяла” и “червена” русофобия за периода на Гражданската война, както и русофобията като “крестьянофобия” [фобия към селячеството] за времето на колективизацията.
Съществуват и различни гледни точки за началото на русофобията в Русия. Най-ранната е за IХ век (Сергей Лабанов), следващата за 1820–1830 г. (Андрей Фурсов). Третият вариант, който приемаме, е втората половина на ХIХ век с наблюденията на Тютчев.
Ако трябва да се типологизира русофобията в представите и проявите на руската постсъветска обществена мисъл, основните тематични лакмуси са:
1) Великата Отечествена война: 9 май, Ленинградската блокада, уеднаквяването на националсоциализма с комунизма;
- Православието и РПЦ;
- русофобията на елита.
Ако Шафаревич представлява консервативния поглед за руската русофобия, то православната оптика по тази болезнена тема е осмислена от Александър Панарин и от Валерий Расторгуев (и двамата философи, професори от МГУ, съчетаващи академичната мисъл с обществената).
Александър Панарин обобщава явлението руска русофобия като част от етнофобията на глобалисткия либерален елит, разглеждан от него като невидим участник в новата руска история: “Създава се впечатлението, че много от “преходните процеси” в Русия се извършват в присъствието на ревнив наблюдател, изпълнен с решимост да не даде на страната да се изправи”.
Русофобията в Русия според Панарин, това е “гражданска война, водена от либералния истеблишмънт срещу народното мнозинство”: “Обявена е война на народа… срещу нас е система на икономически геноцид”. Русофобският елит според Панарин е не просто идеологизиран, но и с “либерално-религиозно съзнание”, т.е. става дума и за духовна война с народа, който е православен в мнозинството си. Реформите на Гайдар са “либерален геноцид”, следващ идеология, в която Панарин открива “следи на откровена русофобия и на откровена етнофобия”, страх от традиционализма.
Идеологическият удар срещу Русия, а не срещу Китай – срещу последния е само икономически, Панарин обяснява с историческия факт, че “Китай никога не е бил в ролята на обединител на угнетените, докато Русия е била. Китайската история е свободна от мистичните пориви в метаисторията, в обетованото царство на угнетените и страдащите. Русия и днес в това си качество остава под глобално подозрение”. Подобно на Шафаревич, Панарин съзира сред либералния елит “качествата на еврейските идеолози на модерна”.
Марлен Ларюел дефинира възгледите на Панарин като “цивилизационен национализъм”. Цивилизационен да, но национализъм – не. Концепцията на Панарин е за православна цивилизация, но тя не е националистична, имперска е.
Валерий Расторгуев също пише за “радикалния пазарен фундаментализъм” и съпътстващите го русофобия и славянофобия, “близнаци поради страх”. Расторгуев очаква от Русия да се заеме със “славянския вектор”, въпрос за руската сигурност и във външната, и във вътрешната политика.
Проява на русофобия и славянофобия в съвременна Русия Расторгуев вижда в закриването на Държавната академия за славянска култура (ГАСК), “подвиг на група известни учени, културни дейци и от Църквата, посветили живота си в защита на руската традиция и крехкото славянско братство – цивилизационно и политическо”. Един от основателите на ГАСК през 1992 г. е Александър Панарин.
Причините за закриването на ГАСК през 2015 г. са не толкова икономическо [има такава версия], колкото идеологическо решение, според Расторгуев: “нежеланието да се подкрепя славянското етнокултурно начало в руската и европейската политика. Не трябва да се забравя, че славянският свят, това са най-добрите европейски територии, населени с християни, повечето от тях – православни [...] общият вектор на руската политика не предполага държавна покрепа за руската култура, а още повече за идеята за славянско единение. Съдейки по всичко, промяна в тази твърда линия, разчертана от русофобите и славянофобите задълго преди разпада на Руската империя, не се предвижда”.
Валерий Расторгуев прави своя класификация на руската русофолия, “открита” и “скрита”, като последната е от “огромната армия войнстващи безбожници”, които “искрено се смятат за патриоти и даже действително са патриоти”. Русофобията и християнофобията са неотделими, а проблемът на съвременна Русия е, че “На нас ни отнеха самоуважението. Ние сами възпроизвеждаме русофобията”, “дерусификацията на Русия и унищожаването на образа на Русия в света, това са двете страни на един медал”.
Съветският атеистичен поглед за русофобията в Русия е представен от Андрей Фурсов, за когото “съветофобията е само скрита, завоалирана форма на русофобия”.
Фурсов има право, защото в руските либерални среди се отглежда специфично съветофобско и русофобско отношение към 9 май, Безсмъртния полк, от една страна, и реабилитацията на Власов, от друга. Под мотото на Збигнев Бжежински и на Европейския парламент, че националсоциализмът и комунизмът са едно и също. Последното е продължение на внушението на Александър Солженицин, че ВОВ е “съветско-нацистка война”.
Периодично в руската обществена мисъл се появяват реабилитатори на Власов като протойерей Георги Митрофанов (професор в Санкт-Петербургската духовна академия), който признава за себе си, че е “възпитан в култ към участниците на Бялото движение”. Белогвардейците, или “февралистите”, както ги нарича пак Солженицин, са силата, демонтирала Руската империя, дворянският либерален елит. Митрофанов издава в книга проповедите си за Власов, “човек, достоен за състрадание”, а екзекуцията му “незаконна”.
Митрофанов обобщава войната като престъпление и слива в едно нападащите със защитаващите се, характерен прийом на руските либерали. Размива се историческото съдържание под формата призиви за “примирение”: “по време на война основните злодеи са военните престъпници. И който и да е извършил престъпление, есесовец, червеноармеец или власовец, всички те трябва да отговарят за своите военни престъпления”.
Позицията на о. Георги Митрофанов е близка на тази на част от Руската зарубежна църква, чиито йерарси пишат отзив за книгата му и наричат Власов "символ на съпротивата срещу безбожния болшевизъм в името на възраждането на историческа Русия”. Отците забравят, че белогвардейците не са за реставрация на Руската империя, а защитават Февруарската революция, те са либералните революционери, победени от червените. Дори либералният дякон Андрей Кураев не може да приеме теза на Митрофанов и напомня, че Власов три пъти нарушава воинската клетва: веднъж царската, после на Червената армия, накрая и тази на Хитлер, когато идва Съветската армия.
За разлика от Митрофанов, въвел термина “победобесие”, РПЦ сакрализира 9 май с решение на Свещения Синод за ден за поменаване на всички, загинали във Великата Отечествена война. 9 май е част от религиозния календар и в Израел.
Псевдопацифизмът на Митрофанов се проявява и в позицията му срещу руската военна намеса в Сирия, войната е грях, а избиването на християните в Близкия Изток остава незабелязано от него.
Друг апологет на Власов е писателят Дмитрий Биков, който през декември 2018 г. обяви, че подготвя негова биография в серията ЖЗЛ. Биков обяснява идеологически симпатиите си към Власов: “ще направя всичко възможно, за да напиша тази книга… За съжаление руската гражданска война от 40-те години включва практически масовото изтребване на евреите. И тези, които се канят да живеят в свободна Русия, освободена от хитлеровците, са принудени да се съгласят с избиването на евреите в подконтролната на хитлеровците територия. Никой не е готов да заплати с такава цена за руското щастие. [...] Ако Хитлер в онзи момент беше малко по-модернизиран, малко по-интернационалистичен”.
Биков не спира дотук, но издава с едно изречение либералната си отчужденост от традиционното разбиране за семейството: "Русия може да се спаси, ако се създаде нова система в образованието, и, внимание, ако тя разруши патриархалното семейство. [...] Докато в Русия женската измяна не стане норма, а мъжете не почнат да я одобряват, за никаква политическа свобода не може да се говори. Напррред!".
Биков призовава за връщане към ранния болшевишки период на “разкрепостени нрави”, когато годишнината от Декрета за премахване на брака се празнува на 19 декември 1918 г. от шествие на ЛГБТ с плакати “Долу срама!”, тогава не са се наричали прайд. През 1918 г. има декрет и за “национализацията на жените” и др. Обект на ненавист е традиционното семейство.
Русофобията и съветофобията като псевдопацифизъм се проявяват и в периодичните обществени сондажи за смисъла от подвига на Ленинградската блокада.
На 26 януари 2014 г. в навечерието от годишнина от Блокадата тв “Дождь”, тогава още ефирен канал, пуска анкета с въпроса: “Нужно ли е било да се предаде Ленинград, за да се спасят хиляди животи?” Предвиждат се два отговора: “да” и «не”. Предизвикан е скандал, но това внушение не е ново. Виктор Астафиев споделя подобно отношение в “Проклятые и убитые”, за което му отговаря “бившият блокадник, професор от Ленинградския университет Сергей Лавров: “За разлика от В. Астафиев, блокадниците не мислеха да предават града си дори и в тези дни, когато изглеждаше, че още малко и всичко е свършено… Аз бях в Ленинград до март 1942 г. и нито по опашките за хляб, нито в разговори с познати на родителите ми (а това беше вузовска интелигенция, изначално “страхливичка”), нито в училище (а ние до ноември 1941 г. учихме в Петроградското училище – сега Нахимовско училище) не съм чувал подобни разговори. Може, разбира се, да се обясни със страха, но властта отчаяно я ругаеха, не се стесняваха; натискът на органите беше отслабен. Да умреш, но да не бъдеш под немеца, това не беше фраза, а всеобщ настрой”.
Поредна проява в последователно провежданата линия на “примирение” и дефакто забравяне на Победата е инцидентът с т.нар. Уренгойский мальчик, Коля Десятниченко. Руският гимназист от Нови Уренгой прочита реч пред Бундестага, посветена на немски войник, участвал в битката при Сталинград, загинал в лагер за военнопленници. Оценката на Коля от Уренгой е, че “Георг е един от 250 хил. немски войници, обкръжени от Съветската армия в т.нар. съветски котел”. “Обкръжен”, все едно враговете са руснаците, а не немците, които са нападнали, те са жертва на обкръжение. Изводът му е “аз видях гробовете на невинно загинали хора, много от които са искали да живеят мирно и не са искали да воюват”. “Невинно загинали” нацисти, нахлули на руска земя…
Спонсор на проекта на Коля Десятниченко е фондация “Фридрих Еберт”, много активна в Сибир: Новосибирск, Омск, Иркутск, и забранена в Беларус. Спонсор на гимназията е Газпром, а по думите на майката на Коля в Бундестага е имало руска делегация, която го е поздравила след речта.
Русофобията на руския елит е друг аспект. Никита Михалков я нарича “латентна русофобия”, конкретизирайки за прессекретарката на премиера Дмитрий Медведев, Наталия Тимакова, заради подкрепата й на Елцин Център в Екатеринбург: "В Екатеринбург съществува център, в който ежедневно бият инжекции за разрушаване на самосъзнанието на хората".
Русофобията на либералния руски елит се проявява и в откровението на Герман Греф за руското образование, предадено от националния ефир на “Россия 24” през 2012 г.: “...знанията в древността са били зашифровани, защото ако хората разберат основата на своя “аз”, ще бъде извънредно трудно да се манипулират, хората не искат да ги манипулират, когато притежават знания… ако се смъкне пелената от очите на милиони хора и се направят самодостатъчни”.
От една страна, образованието в Русия не е подложено на санкции, а системно и последователно се либерализира, т.е. подлежи на тиха идеологизация. Но, от друга страна, от септември 2012 г. във всички субекти на Руската федерация, макар и факултативно, се въвежда обучението по “Основи на православната култура”. Дълъг процес, започнал от 1999 г. с подписването на договор между РПЦ и Министерството на образованието. Дали православната култура се преподава като философско знание или като възпитание, което да доведе до изменението на човека [3], остава открит въпрос.
Русофобията на част от елита се съчетава със славянофобия. Бившият зам.-премиер на РФ Алфред Кох, който определя себе си като “нает държавен чиновник” – наемник на държавата, не служба по дълг, а под наем. Кох защитава косоварите по време на войната в Югославия: “Русия заема съвършено идиотска позиция по отношение на Югославия. Русия е полиетнична страна, в която има и мюсюлмани, и православни, и юдеи… а те кой знае защо заемат такава православна позиция, която да защитава сърбите, които според мен не са прави”. “Винаги ме учудва твърдението за славянското братство”.
Друг представител на либералния елит, участвал в политическия живот на държавата, Игор Малашенко, признава през 1996 г., че не се чувства руснак: “аз не съм руснак. По кръв съм украинец, а по усещане – космополит”.
Славянофобията, съчетана с русофобия, е заявена честно и от Валерия Новодворская, която вижда себе си носител на “скандинавска традиция”: “в Русия има пет процента руснаци, варяги, викинги, европейци, носители на скандинавската традиция. Останалите са – влечуги, амеби и едноклетъчни чехълчета. Динозаври от КПСС… Птеродактили от чекистите”.
Либералното чувство за изключителност е предмет на гордост за Новодворская: “аз живея заради тези хора, заради малцинството, нашата скандинавска традиция, която ни издига насред византийската, ординската традиция”.
Оттук и неприязънта към руския език извън Русия, когато той представлява държавата, напомнящо отношението на Владимир Печерин от ХIХ век. Новодворская нарича руския език “военно-политически таран”: “днес в Латвия руският език служи далеч не като инструмент на културата. Това е военно-политически таран [...] На фона на Пушкин може много филми да се снима, но ако Пушкин не е великият поет, а троянският кон, зад който идват танковете”.
Страхът и отчуждението от руското много често са свързани с отричането на православната църква. Игор Малашенко е даосист: “Що се отнася до отношението ми към Православната църква… Нямам й доверие. Тя се подчинява на държавата и загубва моралния си авторитет пред обществото”. Валерия Новодворская е в религиозната община на Яков Кротов, извън РПЦ, “християнка, вярваща, кръстена в Православието, но с широк профил” и казва с особена гордост, че “ние не сме под Алексий II, а под Константинополския патриарх”. По-добре подчинени на Фенера, но не и част от РПЦ. Герман Греф е окултист, по негова покана на Петербургския икономически форум през 2018 г. се изказа индийски гуру.
Заключение
Ако трябва да се типологизира русофобията като вътрешно руско явление, най-характерните “фобии”, от които е съставена, са:
– християнофобия (страх от Църквата);
– политиофобия (страх от държавата);
– славянофобия (страх от панславизъм, от една страна, и от “другата Европа”, или “Източна Европа”, по термините на Тютчев, която може да се оглави от Русия);
– съветофобия (страх от Победата, плод на възраждането на руското Православие, националните герои и реабилитацията на “Отечеството”);
– русофобия (страх, отчуждение от руското, съпроводен с постоянен тревожен интерес към него, русоцентризъм с обратен знак).
Русофобия? Няма страшно. Поне не и докато властта не я възприема като официална политика, съветски прецедент вече има.
Руската русофобия без подкрепа от властта ще остава маргинално и специфично умонастроение преди всичко на част от елита (независимо какъв, съсловен, класов, финансов, научен). Защото е вярно наблюдението на Фьодор Тютчев, че основен гарант на “руското начало” е държавата, или властта: “върховната руска власт”.
А оттук и отговорността е върху властта, не върху русофобите.
--------------------------
[1] Статията е написана по доклада “Русофобията в Русия”, прочетен на 1 юли 2019 г. на международната кръгла маса “Славянската взаимност между изкушенията и изпитанията на войната (равносметката на ХХ век)” по проекта на Института за исторически изследвания към БАН и Института по славяноведение към РАН, финансиран от ФНИ–МОН и Руският фонд за “Фундаментални изследвания”. Темата на проекта: “Русия, България, Балканите. Проблеми на война и мира ХVIII – ХХI век (митове и действителност).
[2] Доц. Димка Гочева в наш разговор, когато се консултирах с нея, предложи термина “политиофоб” като най-подходящ за фобия към държавата. "Политиофоб" от "политейя". "Полития" е по-късната дума за държава, от Платон и Аристотел нататък.
[3] Проф. Алексей Осипов: “Суть духовного образования – изменение человека, это тот самый центр, который различает его от светского образования. Светское образование деградировало, его суть – дать человеку максимум познания, сделать из человека хорошего компьютера”.