"Когато ме изгубите, само тогава ще ме намерите"

"Когато ме изгубите, само тогава ще ме намерите"
На 10 юни (28 май ст. ст.) 1912 г. далеч от родината си, в малкото италианско градче Брунате над езерото Комо, умира Пенчо Славейков.

 

 

През август 1911 г., след като е освободен първо от поста директор на Народния театър, а след това и от този на директор на Народната библиотека в София, огорчен и унизен, Славейков напуска България. Заминава за Швейцария, където го посреща поетесата Мара Белчева, негова спътница в живота от 1903 г. Тамошният климат обаче влошава крехкото му здраве и скоро двамата решават да се преместят в любимата на поета Италия. Установяват се в Рим. За живота им във Вечния град след години в статия в списание „Завети“ разказва Стефан Мокрев, писател и дипломат. Той се сближава с проф. Г. Киалво – най-близкият приятел на двойката в Италия. Бащата на професора е бил на служба при кралския двор, знаел добре български и през 1903 г. е командирован в двореца в София, където пристига със сина си. Двамата намират топло гостоприемство навсякъде из страната. До края на живота си проф. Киалво питае добри чувства към България, общува с българите в Италия. Той се запознава със Славейков и Белчева десетина дни след пристигането им в Рим. Настаняват се на втория етаж на къща на улица „Boncompagni“. Обстановката е повече от скромна – разполагат само с една ъглова стая, която служи за спалня, гостна, работен кабинет, та дори и кухня.

 

Сградата в Рим на улица „Boncompagni“, в която са живели Пенчо Славейков и Мара Белчева

 

Проф. Киалво става учител по италиански на Пенчо. Неговата голяма любов към италианския език му дава възможност за кратко време да се ползва от италианската литература. Славейков ставал обикновено в 8 – 8,30 ч., преглеждал писмата си и нещата си до 10 – 12,30 ч., след което отивал у проф. Киалво да продължат уроците и да се разходят. След 16 – 16,30 ч. Пенчо пишел стихове или диктувал на Мара Белчева бележки по „Островът на блажените“. По-късно Пенчо прави опити да пише и на италиански.

Любимите места за разходка на поета в Рим били Колизеумът и градините на Боргезите, посещавал често библиотеката „Виктор Емануил II“. Събирал материали и търсел документи. Към края на живота си той започнал да прави изследвания във Ватиканската библиотека. Издирвал материали за преговорите между цар Калоян и папата. Докъде са стигнали неговите проучвания, не се знае.

Животът на двамата наши поети в Рим правел впечатление с взаимната любов, голямата привързаност и сътрудничество при работата. Много често проф. Киалво ги заварвал, когато Пенчо диктува на Мара откъси от „Кървава песен“ или бележки за поетите от „Островът на блажените“ – превеждани на френски език от Мара Белчева.

Последната снимка на поета, Рим 1912 г.

 

Славейков и Киалво често разговарят за България. Професорът разказва на Стефан Мокрев следното:

Не знам дали вие цените достатъчно Пенчо като поет, но той говореше прекрасно и увличащо. Когато заговаряше за България, очите му пламваха. Гласът му ставаше трептящ и топъл. Бастунът му шареше по земята. Защото Пенчо обожаваше родината си. Но същевременно мразеше съвременниците си. Смяташе ги неспособни. Особено беше злъчен към управниците на България.

- Те са толкова плитки и дребнави, - казваше неведнъж Пенчо, - че не могат да разберат историческата роля на българите. Етнографическите, исторически и географически данни на българския народ, разпилян по чужди страни на Балкана, ще бъдат погубени от тези прости хора. Дано поне отчасти схванат, че България трябва да заеме голямо място на Балканите, и не проиграят съдбата на народа“.

Пенчо Славейков имал особена слабост както към сладкишите, така и към децата. Синът на г-н Киалво си спомнял добре куция български поет с брадата, който оставя възрастните, за да играе с малките в детската стая. Помнел още, че синьора Мара много често му правела забележки да остави децата на мира и да не яде много сладкиши, на което Пенчо отговарял:

- Какво да правя, когато и едните, и другите са толкова сладки…

Неведнъж творецът изказвал пред приятелите си съжаление, че няма деца.

В началото на 1912 г. Славейков получава известие от Швеция, че е предложен за Нобелова награда за литература от Алфред Йенсен. Получава обаче и друго съобщение от родината – пенсията му спира да пристига. Здравето на Пенчо започва да се влошава и да тревожи близките му. Измъчва го и безпокойството да завърши своята грандиозна „Кървава песен“. Лекарите го съветват да отиде на планина. Пенчо и Мара решават да заминат в Брунате при Лаго ди Комо. На 5 юни се настаняват в скромна стаичка на хотел „Bella Vista“.

 

Хотел „Bella Vista“ в Брунате, където издъхва Славейков

 

На 9 юни Славейков се почувствал зле и в 3 ч. през нощта вика вярната си спътница, казвайки ѝ  „Зле съм, наближава края…“. На сутринта идва лекар, който прошепва: „Късно е вече!“. Поетът дочува думите му и иска да каже нещо, но не може – цялата му лява страна е парализирана. Завесите в стаята са спуснати. Мара Белчева остава сама до леглото на любимия си. По залез слънце Пенчо потрепва и проронва една дума. Казват, че е същата, като тази, която изрича Гьоте на смъртния си одър: „Светлина!“. Към 8 ч. вечерта настъпва краят – душата на българския поет Пенчо Славейков тихо отлита във вечността.

Погребението се извършва след четири дни на местните гробища в Брунате, в присъствието на Мара Белчева, най-големия брат на Пенчо, пристигнал набързо от България, дошлият от Мюнхен близък приятел на Славейков Боян Пенев, и още няколко свидетели.

На фасадата на хотела в Брунате, както и на къщата в Рим, в която са живели Пенчо и Мара, след време са поставени възпоменателни плочи.

 

Плочата, поставена на фасадата на къщата в Брунате

 

В България, само няколко дни след известието за смъртта на видния творец, е създаден комитет за пренасянето на останките му в родината и издигане на паметник на гроба му. Неговото последно желание било да бъде погребан на хълмовете на Куру-Баглар (дн. квартал Лозенец), където често обичал да се разхожда и съзерцава. В комитета влизат редица видни личности, сред които Екатерина Каравелова, д-р Кръстю Кръстев, Стилиян Чилингиров, Елин Пелин, Тодор Влайков и др. Започват да се набират средства, но след две години в пресата излиза съобщение, че касиерът на комитета Никола Коларов, бивш народен представител, виден член на Демократическата партия, злоупотребява с парите за собствени нужди. Той връща 9 хил. от общо събраните 13 хил. лв.

Въпреки всички пречки, през юни 1921 г.  тленните останки на Пенчо Славейков, заедно с тези на писателя Петко Ю. Тодоров, също починал в странство през 1916 г., най-после се завръщат на родна земя. На опелото в църквата „Св. Неделя“ речи държат министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски, проф. Боян Пенев, проф. Беньо Цонев. В шествието по бул. „Княгиня Мария-Луиза“ участват министри, депутати, градският съвет, духовенството, професори, учители, писатели, студенти и ученици, отделение конни стражари и хиляди граждани.

Последната воля на Славейков обаче не е изпълнена – погребан е в Централните софийски гробища, а не на любимия му Куру-Баглар.

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • й

    14 Юни 2014 16:03ч.

    Мисля,че трябва вече да махнете тази фотография с мумията на бачо Ви Пенчо-нищо против него,но е признак/за вас/ за лош вкус-вече-14.06.14 г. сме.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    14 Юни 2014 20:49ч.

    Несъстоялата се българска европеизация. Интелектуален изблик подобен на взрив. Всичко приключва с войните.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ивайло Братоев

    28 Апр 2016 22:05ч.

    Големите умове и значимите литературни корифеи на българския литературен небосклон умират сякаш неразбрани и неоценени от голяма част от читателите..Това прилича на някаква прокоба...Отиват си с чувството на недооцененост и неразбиране...Така е и с Пенчо П.Славейков, роден през 1866 в Трявна и починал в Италия...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Айде, айде!

    11 Юни 2017 9:56ч.

    Никой не троши плочите с чук, никой не осквернява. Нещо повече, според самите италианци около 3 000 000 от тях носят български гени наследи от Алцек. А иначе историята тук в България се повтаря.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Чезаре Ламброзо

    11 Юни 2017 23:41ч.

    Пенчо Славейков, Яворов, Вапцаров, да не изброявам. В голямата си част българите не ги заслужават.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи