125 години от рождението на Ерих Клайбер и 85 години от рождението на Карлос Клайбер

Автор: Норман Лебрехт
10 Sep 2020
10 сеп 20 | 18:45
212
0

Предлагам ви прочутата статия за диригентите Ерих и Карлос Клайбер от един от най-маститите световни музикални критици – британеца Норман Лебрехт. Тя е част от книгата му „Митът за Маестрото”

<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51964_cCwYATENorbPWGe9yItbi9mdyXhiDZ.jpg" style="height:149px; width:500px" /> Ерих и Карлос Клайбер   Карлос Клайбер е загадка може би дори за самия себе си. За него било определено да има далеч по-безопасно (научно) занимание от това на неговия баща Ерих, който преживял няколко отчаяни години в Южна Америка след напускането на Берлинската опера при конфликта с нацистите. Противно на легендата, Ерих приветствал музикалните дарби на своя син. Когато момчето било на 21 години, баща му споделил със свой колега: &bdquo;Има много добър слух и в момента се учи да свири на тимпани – иска да постигне всичко, започвайки от нищото”.  Възрастният Ерих Клайбер бил тираничен перфекционист, който е влязъл в историята на музиката с изискването си за 137 репетиции на оркестъра за операта &bdquo;Воцек” на Берг. Той винаги заплашвал да напусне, ако не постигне своето – &bdquo;Добре, тогава се връщам обратно в Южна Америка!” – и бил склонен да удвои тарифата си за следващия сезон. &bdquo;Когато в театъра няма проблеми, аз ги създавам”, изръмжавал той. Неговата американска съпруга – Рут – владеела изкуството да го нервира. При предупреждението, че партерът на Ковънт Гардън е доста студен, той отказал да репетира, докато не му показали термометър, на който живакът достигал задоволително ниво.   Администраторите се смразявали пред него, докато музикантите топло приветствали неговата загриженост за благосъстоянието им. &bdquo;Той винаги беше на наша страна”, споделяли музикантите. Следвоенното състояние на духа в Ковънт Гардън бързо се подобрило след неговото пристигане. През 1950 г. го помолили да стане музикален директор в Лондон и в Метрополитън Опера – но той отказал и двете. Набързо се върнал в Източен Берлин, но не могъл да понесе комунистическия режим и продължил да се чуди къде да дирижира, неспособен да се установи, защото бил &bdquo;враг на компромиса”. Някои видели в него Малеровия идеал за артист, &bdquo;блъскащ главата си в стената, докато не пробие дупка в нея”. Ерих Клайбер бил необикновено загрижен за певците. &bdquo;Давайте тази вечер и не се притеснявайте, всички грешки днес са мои”, им казвал той преди първото вдигане на завесата. &bdquo;Ако нещо не е наред, погледнете ме и всичко ще се оправи.” По същия начин Ерих нямал никаква прошка към небрежността и помнел грешките на музикантите с неугасващ гняв дори след двадесет години. На няколко обществени събития той подлагал сина си на язвителен изблик от унизителен критицизъм. Починал през януари 1956 г., точно когато Карлос започвал да чиракува в германските оперни театри. Тяхното сложно взаимоотношение е хвърлило сянка върху цялата противоречива кариера на неговия син.  Карлос Клайбер бързо напредвал през Дуиcбург и Дюселдорф към Цюрих. Той станал музикален директор в Щутгарт на 36-годишна възраст, след две години напуснал и никога повече не заел друг постоянен пост. Отклонявал предложенията от звукозаписни компании до 1973 г.; бил на 57 години, когато направил дебюта си в Метрополитън Опера, и почти на 60, когато дирижирал Берлинскaта филхармония за първи път. Намалил първоначално богатия си репертоар на едва няколко любими опери – La Boheme, Otello, Der Rosenkavalier, Die Fledermaus, La Traviata и Tristan und Isolde – по същия начин ограничил списъка със симфонии (10). Всички те били произведения, с които според критиците баща му го е превъзхождал.  За Клайбер-син дирижирането станало нарастващо капризно. Хиперчувствителен към критицизъм, той се отправял към близкото летище и при най-лекия намек на несъгласие, карайки организаторите да изпадат в паника от това, че някой може да каже или напише нещо, което да го обиди. Лондонските мениджъри не простили на критиците, чиито статии за концертите му през 1980 г. провокирали траен бойкот. Когато поемал нова опера, той изисквал цели три седмици за репетиции за многогодишно поставяно произведение като La Boheme.   Несигурността, обгръщаща всяко негово появяване, генерирала високо напрежение сред изпълнителите, които впоследствие били приятно изненадани да открият, че той е неизчерпаемо услужлив и достъпен, с най-подробното и ясно темпо измежду всички диригенти. &bdquo;Не се безпокой – уверявал той Пласидо Доминго при повторното им завръщане на известната постановка на Otello в Ковънт Гардън, – аз ще те следвам.”    Карлос Клайбер ужасно се натоварвал. &bdquo;Как издържа? Това ще го убие!”, казвали музикантите. Рикардо Шаий си спомня неговото изпълнение на Otello в Ла Скала като &bdquo;най-великото изпълнение, което някога съм виждал в живота си”. Клайбер отказал да запише тази опера, защото не харесал наличната Дездемона. При La Boheme в Ню Йорк и оркестърът, и изпълнителите се изправили в спонтанни овации в първата почивка по време на репетицията. &bdquo;Никога не съм виждал подобно дирижиране, толкова гъвкаво, толкова подвижно”, споделяли музикантите. Управителят на Метрополитън се промъквал на репетиция дебнешком в кабинката си да го наблюдава; ако го забележел, Клайбер можел да си тръгне със скандал.  Той е отказал много повече записи от няколкото, които е направил.   За Wozzeck в Дрезден Клайбер настоял EMI да открият всички оркестрови партитури, които баща му е подготвял за британската премиера през 1951 г. и да ги копират за германските музиканти. Със значителни трудности и разходи партитурите били много точно подготвени и пренесени в Германия. На сутринта, когато трябвало да се направят записите, Карлос Клайбер напуснал без обяснение. Много от тези крайни реакции отразяват отношението на баща му. Спектърът на Ерих се отразява в неговата нежност към музикантите и неумолимост към комерсиалния състав. Баща му обитава и в неговите изпълнения. Ерих Клайбер е дирижирал Петата симфония на Бетовен за Decca с Виенската филхармония, която дълго време се е считала за може би най-енергичния и добър запис. 20 години по-късно Карлос изпълнил симфонията за DGG със същия оркестър в удивителен интензитет, изпълнение, по-добро дори от това на неговия баща.Но такива сравнения го разярявали. Безумно смесеното чувство към неговия безпощаден баща е в корените на загадката Карлос Клайбер. Старите колеги на Ерих се стараели да избягват сина му, страхувайки се от неговите избухливи реакции. &bdquo;Проблемът на Карлос –  споделя един ветеран продуцент на плочи – е, че след като Ерих умря, той гледа на целия музикален свят като на заместител. Когато откаже концерт, той убива баща си, когато дирижира голямо изпълнение, Карлос се идентифицира с него.”   Съвършен като диригент, Карлос многократно е заявявал своята омраза към дирижирането. &bdquo;Аз дирижирам само когато съм гладен”, казва на Херберт фон Карaян. &bdquo;Искам да съм зеленчук – споделя с Ленард Бърнстейн. – Искам да раста в градина, да стоя на слънце, да ям, да пия, да спя, да правя любов и това е.” Той жестоко бранел своя личен живот, живеещ в планината извън Мюнхен със своята съпруга, словенската балерина Станка; имат син и дъщеря немузиканти. Никога не е давал интервю, но се е забавлявал, изпращайки псевдописма на пресата, включително и атаката срещу Серджу Челибидаке в Der Spiegel. Неговото абстрактно мислене и извънземният му вид прикриват проницателен бизнес ум и прецизна оценка на неговата себестойност. Той сам преговарял за договорите си винаги когато правел записи.   Когато Виенската филхармония го убедила да даде концерт за Нова година през1989 г., Клайбер направил аукцион за своите записи на три телефонни линии с DGG, EMI и CBS, собственост на Sony. Залагането започнало при тогавашните 300 000 германски марки (120 000 британски лири), като Клайбер изисквал прецизни подробности за плановете на всяка запазена марка. Ентусиазмът на Sony вдигнал цената до рекордните половин милион германски марки, при което Клайбер се обадил на другите две залагащи компании, за да им предаде съжаленията си. &bdquo;Надявам се, че това няма да се отрази на нашите взаимоотношения за в бъдеще, но Грюнтер от Sony бе толкова разпален”, извинил се той и се покрил, като дал видеоправата от същия концерт на DGG. Промотиран от две основни музикални компании, всяка целяща да надмине другата, неговият запис станал моментално бестселър.   Клайбер е сред най-известните диригенти и беше първият, към когото се обърна Берлинската филхармония, по-скоро в напразна надежда, отколкото в очакване, при смъртта на Караян. Той може да бъде привлекателно скромен – развявайки нотите на Tristan пред минаващ продуцент в Байройт с жалбата &bdquo;Какво да правя с това? Можете ли да ми дадете някаква проницателна идея?”. Имаше шепа лоялни приятели диригенти. Но малкият брой на постиженията му е диспропорционален на неговите способности и Клайбер все още не дава знак, че ще позволи на света да има малко повече от кратък поглед върху неговия гений. Той запази до края на живота си пясъчната независимост, наследена от Ерих, и я превърна в бариера срещу външните сили, които контролират музикалната дейност. Но цената на негово съпротивление бе в погребването на дарбите му. Ако неговото отношение не претърпи катаклизъм, Карлос Клайбер, подобно на баща си, няма да заеме своето законно място в поколенията диригенти... (Б. ред. – статията е писана преди 2000 г и К. Клайбер е все още жив.)