Изгревът е наситено розов и топъл. Напускаме хотела в Талай Ной вилидж, чиито стаи, като самостоятелни къщички, са потопени на дървени крака в езеро. Зад гърба ни остава малкият дъсчен кей, сядаме в дълга и тънка плоскодънна лодка, която се полюшва под обширни, издигнати във въздуха рибарски мрежи. Приличат повече на арт-инсталация, отколкото на средство за препитание.

 

 

 

На лов за разлистени лотоси се тръгва рано, защото когато палещите слънчеви лъчи ги огреят, те свиват листата си. Очаква ни плаване в спокойни речни води, където за щастие не живеят крокодили (все пак не е излишно човек да попита). 

 

 

Лотосите се берат за локалния пазар, защото неизменна традиция на местните е да купуват и да даряват в храмовете свежи цветя. Затова и цветарските пазари са с 24-часово работно време, а там може да се намери всяко цвете – от тези, които растат в градините и разсадниците, до вносните; от единични бройки, до майсторски наплетени малки, средни и огромни венци. 

 

 

Правенето на букети, пирамиди и картини от живи цветя е умение, което съперничи на нашето бродиране, само че при тайландците творчеството се повтаря отново и отново – всеки ден. Дори най-бедният дом е обсипан с толкова цветя, пъстрота и зеленина, че мизерията му става пренебрежима. 

 

 

Тайландците дълбоко вярват, че дори когато си беден, ако правиш света около себе си красив, това ти помага да си добър, а когато си добър, въпреки бедността си, ще мислиш за още добри дела. Проста и необорима логика. 

 

Розовите и червените лотоси са сред цариците на цветята и в Тайланд те се срещат в храмовете, по витрините и масите на заведенията, в домовете, в празничните премени на хората, в платовете за бита. Лотоси растат в малки езерца в хотелските комплекси и в дворовете на имотните хора. 

 

 

Местните казват, че не може да видиш лотос и да не се усмихнеш. Брането на лотоси е поминък за цели региони на страната и докато най-честата употреба е свързана с даряване в храмовете и украса, то много от видовете са ядливи – корените, стъблата, семената се използват както в приготвянето на ястия, така и за медицински цели в широкия сегмент между лечението на припадъци до акне; от намаляване на вредния холестерол до успокоение на стомашни болки от гастрит и язва. 

 

 

Пътуването към морето от лотоси е заредено с обещание за красота и гледка, която човек не може да преживее в друга акватория. Както се плъзгаме по водата, изведнъж навлизаме сякаш в яркозелена поляна, но порим повърхността й със същата лекота. Заблатената река е покрита с гъста, но крехка растителност и яркозелените листчетата са нежни като коприна, която ласкаво бяга под пръстите. В някои участъци от реката, където водите са по-дълбоки, растителността се губи и лодката се оказва в съвършено водно огледало, в което плуват крайбрежни отражения. Прелитат бели чапли, вдигат се пеперуди, стадо биволи, които щастливо се търкалят в калта се надигат и ни разглеждат любопитно. 

 

Пътуване с лодка (видео)

Thailand Lotuses from Liyana Pandelieva on Vimeo.

 

Докато се носим към голямото езеро на лотосите, преминаваме край местните, които вече работят и събират урожая за деня. 

 

 

Красивите червени цветя и големите зелени листа, които се носят на повърхността на водата стават все по-нагъсто, а притеснението, че минаваме направо през тях е неоснователно – растат толкова бързо, че порязването им всъщност не носи щета. 

 

Небето се отразява в гладките искрящи води, а лотосите присветват като пламъци край лодката. Когато спираме насред езерото, сме заобиколени разтворените ярки цветове и макар да е позволено да си наберем, струва ни се нередно да ги отделяме от стъблата им. Толкова е хубаво да ги виждаме спокойни, разлистени и съвършено красиви с кокетните им отражения – жива картина, която не бива да бъде наранена. 

 

 

При завръщането на сушата човек може да избере накъде да поеме и една от прекрасните възможности е опознаването на местния бит. Дори е много желателно да тръгнете по наколните домове, свързани с дървени мостчета. 

 

 

Чак не е за вярване, че по тях местните факири умело се придвижват със скутерчета – реално изражение на елемент от филма „Воден свят“. По-често обаче ще видите жените, които сръчно работят над сламените си изделия – едни мачкат сламените стъбла с тежки каменни валяци върху които стъпват прави и като циркови артисти балансират върху тях в движението им напред-назад. На друго място мъже блъскат по сламата с тежки каменни чукала – нещо подобно на чукане на чесън в саханче, но чукчето е с човешки ръст и едва ли съществува фитнес, който е така безмилостен, че да накара спортиста от сутрин до вечер да блъска в една точка. 

 

Домовете на местните са с широко отворени врати. Повечето им принадлежности са направо на земята, а предметите, които се виждат пръснати по пода разкриват бедност, каквато не познаваме. 

 

 

Истината е, че нищо от живота, който се случва с ежедневните си дребни ангажименти не ни е познато и ни плаши, защото няма и допирна точка с комфорта на нашите придобивки – хигиенни, битови, трудови, хранителни… И все пак тайландците са забележително усмихнати, очите им грейват, когато загледате заниманията им, покланят се учтиво и правят жест за покана в домовете си. 

 

Дори да не разбираме дълбоките корени на тяхната култура, оставаме усмихнати в отговор на всички сияещи лица насреща. Обикновените хора на Тайланд се трудят по цял ден. Учат от малки децата си да се трудят редом с тях. Атракцията да бъдеш работник за мъничко на оризова плантация в Паталунг събужда мисли онова, което (не)знаем за живота на другите хора, за труда им, за усилието, да произвеждаш храната, която ще ядеш. 

 

Цивилизацията ни превръща в съвършените консуматори – на рафтовете в супермаркета намираме всичко, което някакви хора някъде по света по някакъв начин произвеждат. 

 

Когато пристъпваме за първи път в широките зеленеещи оризови полета ни посрещат местните работници. Жените до една са облечени официално за гостите – с красиви дантелени блузи, които в маркови европейски магазини биха стрували над 100 евро, но в Тайланд красива и много качествена дантела се предлага на цени и за тънък джоб. Можем само да предположим колко хиляди процента е печалбата от износа само на този вид текстилна продукция. 

 

Домакините са широко усмихнати, мило се покланят на всеки от гостите, с допрени една към друга длани. 

 

 

 

Всичко започва с демонстрация по люпене на ориз. Сухите съчки с оризовите зрънца трябва да се мачкат със стъпала, за да се счупят най-големите клечки и да изпопадат оризчетата. Местните жени сякаш танцуват върху снопчетата, пръстите на краката им се гънат игриво, сякаш всеки от тях отделно щипе зрънцата. Опитът да се повторят техните движения се оказва първо болезнен – нашите разглезени стъпала не са свикнали на такъв „пилинг“, а е и неочаквано трудно – газенето на място не води до отделяне на ориза, а само до пъшкане и неумело извиване на глезените, което някак естествено прелива в кючек.

 

След това отделените семенца се слагат в големи сламени тави, които се въртят и подхвърлят, за да изпаднат боклуците и вътре да остане само оризът. Със сигурност такъв вид фитнес не съществува – упражнението е еднакво трудно за раменния пояс, гърба, таза, коленете, ръцете, пръстите с които стискате тавата, че накрая от неуспешното въртене на човек му се завива свят, а координацията изглежда по-трудна от цирково упражнение. Тайландските жени се смеят сърдечно.


И тогава става наистина интересно: за вечно обутите крачета на европейските туристи жените дават тънки защитни чорапи до коляното и смело тръгваме към оризовите полета. 

 

Стъпването в меката кал е странно - тя е като пухкаво черно тесто, краката потъват почти до коленете и правенето на всяка нова крачка е усилие, а трябва да се пази и равновесие. Тайландците се забавляват с неумението на ентусиастите. Подават ни стръкчета с оризов разсад.

 

Нежни, крехки светлозелени стебълца, всяко от които трябва да бъде вкарано с палец дълбоко във влажната почва. Професията от самосебе си изключва маникюр за дамите. Никой не работи с гумени ръкавици – хората са с голи крака и ръце, и ловко поставят стръкчетата едно след друго. Работят бързо, ловко и трябва да бръкнат дълбоко в земята хиляди пъти на ден, защото това е ръчен труд – изнурителен и е професия за цял живот. На туристите ни стига да бръкнем веднъж-дваж и веднага да попитаме за мокра кърпичка, защото сме вече изкаляни. 

 

 Как се сади ориз (видео)

Thailand Rice Fields from Liyana Pandelieva on Vimeo.

 

Позираме за снимка как уж се трудим. Редом с нас в плитката вода на съседна нива крачат щъркели. Малко вероятно е да са български – не сме чували да прелитат чак до Тайланд. 

 

 

 

В далечината се виждат островърхи скални зъбери, зад тях бавно се свлича слънцето, а на зелено поле пред нас пасат биволи, които ни оглеждат, измучават протяжно и продължават да хрупат. 

 

 

Местни работници приключват с дневните си задължения и се упътват към ярките си мотопедчета, които като цветя пъстреят сред зеленината. 

 

 

С натежаването на залеза, небето рязко потъмнява и лилави облаци се струпват от всички страни, все още оцветени от последните лъчи. 

 

 

Големите бели чапли се открояват като светкавици на фона на настъпващото дъждовно небе и спират полета си в клоните на голямо като триетажна къща яркозелено дърво. Пътуваме в нещо като мини камионетка покрита с брезент в чиято каросерия надлъжно са монтирани пейки. Таблото и воланът на превозното средство напомнят праисторическите времена на автомобилната индустрия.

 

Когато над нас се изсипва порой, дружно клякаме в средата на возилото, а талазите вода ни поливат странично, сякаш някой методично ни залива с пълни легени. Пътят изведнъж е под вода, камионетката боксува. Едва ли друго затъване може да създаде толкова радостно оживление и смях сред хората, които чакат да издраскат от локвата. Струите, изхвърлени от гумите, са като големи кални фонтани, небето е разсечено от светкавица, носи се трясъкът на гръмотевици и е неизразимо мокро и прекрасно! 

 

От това ли в действителност се нуждаем - бягство от комфорта на чадърите, дъждобраните, защитните стъкла, покритите паркинги, чистите тротоари, за да усетим свежестта на дъжда, опасната близост на небесния гръм, аромата на мокра пръст и шумоленето на мокри листа? Мокри сме, кални и неизразимо щастливи. 

 

Дъждовният сезон в Тайланд е нещо, което туристите харесват, защото насред жегата, изведнъж картината става драматична, небето променя няколко пъти нюансите си, в далечината се виждат широките струи на пороите, които ефектно се разплискват на земята и изведнъж поредният мъничък потоп е точно над главите ни. Въздухът остава топъл, дъждът е топъл, вятърът е топъл и през деня само след минути от някъде отново пронизват слънчевите лъчи и се появява дъга. А когато е тъмно, остава да се изкъпете, да излезете на терасата на хотела и да слушате кроткото ромолене, докато неудържимо ви налегне сънят. 

 

Под натежалите клепки се прехвърлят картини от звуци - звън, плисък и кратко крякане, размах на криле, оплетени в безброй цветове сред които надничат лица и се срещат погледи, подават се непознати ястия, долитат аромати, усеща се докосване - нежно като река, зелено като разцъфтяло блато, плътно като сочна кал в оризово поле. Сънят е само продължение на топъл свят, пълен с прости неща, които най-накратко наричаме щастие. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

Напиши коментар