Снимка: София Филм Фест
В последния си филм „Нелюбов“, представен в България на тазгодишното издание на София Филм Фест, Андрей Звягинцев отново демонстрира виртуозното си майсторство в изграждането на образи и таланта в усещането си за кино. Звягинцев отново е създал сноп от образи и мисли, с които дълбае навътре в човешкото битие. Дълбоко, страшно и безнадеждно.
Руският режисьор е създал взривяващ драматичен микрокосмос, който изобразява зейналите празноти и смъртоносния вакуум без чувства. Филмът е една картина на съвременните хора, на които не им е останало нищо освен смартфон и корпоративни правила, примесени по особен начин с фанатично, криворазбрано православие, изцедено от всякаква духовност.
Усещането е, че сякаш сме попаднали в свят, където е настъпил краят на света - човеците са напълно безразлични един към друг, а притъмнели сенки са хвърлили пипала върху светлината на деня и оголената природа. Това е изтърбушеният ад на обезчовечените човеци. Една нелюбов се заменя с друга и нищо не е в състояние да даде надежда за нещо по-различно. Природата също е сурова, скръбна и безразлична, хармонизираща с човешките души.
В „Нелюбов“ Звягинцев създава драматичен микрокосмос на пустотата. Това е филм за отчуждените хора, чиито отношения са преживели тотален разпад. Един апокалипсис на близостта. Една превъзходна психологическа драма, в която напрежението нараства с всеки следващ кадър. Сюжетът е линеен, а героите не предизвикват съчувствие. Кадрите на оператора, с когото Звягинцев винаги работи Михаил Кричман, излъчват съвършенство, а минималистичната музика на Евгени Халперин звучи в началото и в края на филма. Логиката – да се получи хладна, изчислена до милиметър картина. В духа на Хичкок.
От друга страна, макар и със създадения съспенс, филмът носи монотонното усещане за мрачно безвремие, в което, каквото и да се случва, героите остават заключени в нещастието си и черно-бялата интертност на чувствата си. Маша и Борис могат да акумулират единствено нелюбов. Альоша, детето им, което никой от двамата не желае, също живее нелюбовта. И най-трагичното в развитието на сюжета е това, че стремящи се към новите си връзки, Женя и Борис всъщност до край остават самотни и безчувствени. Търсейки топлина и нежности, всъщност се оказва, че те самите са неспособни да ги генерират.
На пръв поглед оставаме с усещането, че тези хора нямат правилните отношения с правилните хора и се стремят именно към постигане на хармония във връзките си. Кадър след кадър обаче всяка надежда героите да бъдат сполетени от любов се разбива в ледовете на замръзналата в полумрак природа, толкова изкусно рисувана от Звягинцев и Кричман. Желанието им за нежност също се оказва заблуда, а рационалният егоизъм е новата форма на любовта.
Естетически „Нелюбов“ напомня на „Елена“, друг филм на Звягинцев, чието действие се развива в Москва и където отново надвисва със злокобна сила празнотата на изоставения дом, крахът и падението в семейството, счупените свръзки между индивидите. Особена метафора на зеещите празнини в „Нелюбовь“ е изоставената сграда, която е бивш дом на културата – чиста Зона на Тарковски, където децата се крият от безсърдечните възрастни. Изоставено здание, където играят деца виждаме и в „Завръщане“. Изоставените рушащи се пространства при Звягинцев са метафора на пустотата, която обгръща човешките души и ги прави неспособни на емоционалност и усещания. Те съществуват, но не знаят защо. Това не е първият път, когато филм на Звягинцев напомня Тарковски. Още след „Завръщане“ мнозина го нарекоха „Тарковски на съвремието ни“, а влиянията и по-късно действително са очевидни.
Но Андрей Звягинцев може да бъде сравнен и със света във филмите на Ингмар Бергман, където възрастните герои също плащат за нечувствителността си, но децата страдат най-вече от тази атрофия. По Звягинцев нелюбовта е бомба със закъснител, защото тя не просто разрушава човешките отношения, но е способна по закона за радиоактивния разпад да унищожава хората. Нелюбовта е бумеранг, на нелюбящия му се връща или с ненавист, или с равнодушие.
„Нелюбов“ открива и друг много важен проблем, а именно, че социалната депресия и недоверието в работната среда са огледало и на личния свят на героите. Примерът, който дава е потресаващ – модерната IT компания в Москва, където главният герой Борис работи. Камерата на Михаил Кричман улавя по особено впечатляващ начин рационализираното същество на съвременния свят, машинизирания му разум и обезкървените жили на човешкото.
В същото време, на този фон, откриваме, че човекът, който стои на върха в тази суха и ледена корпоративна структура, строго изповядва особени православни ценности и задължава своите служители да спазват определени правила, свързани с личния им живот. Например това, че ако се разведат, ще си загубят работата. Тази ситуация характеризира точно днешния свят с неговите объркани вярвания – светът на експлоатацията, основаният на корпоративна служба човешки живот, поробването на човешкия разум във филтрираните технологии на софтуерите и извратеното им съчетание с православието. Корпоративното е умъртвило божественото, но хората са склонни да комбинират абсурдни светогледи и да прилепят към очевидния разпад фалшиви морални правила за контрол.
За гледането на „Нелюбов“ е нужна смелост, за интерпретирането му също. Разбира се, много е удобно филмът да се тълкува и от гледна точка на чистата естетика. По този начин можем да поставим Звягинцев и до Тарковски, и до Бергман, до Пярт...От друга страна Звягинцев проницателно дълбае в проблемите на днешната действителност, по-конкретно руската с нейните характерни особености. Но подобна действителност в битово измерение можем да видим в различни точки на днешния глобализиран свят. Социалният разрез на Звягинцев повдига булото на ада, където битува днешният човек. Той е заобиколен от препълнени супермаркети с палмови сурогати, тротоари с разбити плочки, изплаща агонично кредити и трудно връзва двата края дори за блудкавата некачествена храна. При Звягинцев през юни е хладно, а животът е монохромен.
През цялото време на филма има едно натрапчиво очакване, че ще открием любовта като съкровище, едва ли не като награда, която ще ни отведе в свят, в който всичко е наред и можем да останем там завинаги. Разложената и отдавна забравена любов стои във филма по-скоро като патология, като грях, като израстък, който можем хирургически да изрежем. Сякаш лошите условия на живот могат също да бъдат „орязани“ медицински и да бъдат поставени нови „импланти“ за съществуване.
Но героите в „Нелюбов“ са последните човеци на Ницше. След края на филма става ясно, че на тях вече нищо не може да им се случи. Те са пропаднали, оскотели, покорени. Неспособен, обезсърчен, скован, последният човек е изтърбушен от страст. Творческата способност на „обичането“ е потушена в хладнината на безчувствения мрак.
Първата точка на крайна, непоносима болка ни води при Альоша, нежеланият син на Женя и Борис. Малкото момче дочува разговора между родителите си през стената в тъмната си стая – беззвучният му плач напомня на „Викът“ на Мунк, особено ужасяващ именно в беззвучността си. Момчето разбира, че той не просто е нежелан и от двамата си родители, но че е пречка за тях. Проблем, който им спъва възможността за щастие и нов живот. Докато родителите се карат къде да изпратят детето си, Альоша изчезва. Страхувайте се от желанията си и отговаряйте за това, което казахте. В този момент зрителят влиза все по-надолу в черната дупка на траура, на мразовити площади и улици, безлюдни крайградски гори, около които неуместно в пустошта се явява сюрреалистичен изглед на многоетажни сгради – такава е Москва през погледа на Звягинцев.
Подобен пейзаж на града може да се види и в „Елена“, където по оголените клони са насядали зли черни птици. Птиците реват зад кадър, а в кадъра са пустинни гледки, отражение на вътречовешки ситуации. Звягинцев много умело изгражда тези кухини. Постоянният артистичен директор на руския режисьор Андрей Понкратов по майсторски начин успява да конструира пустотата, която тегне. Тази пустота се усеща навсякъде, из всички пространства, които героите на филма обитават. Зрителят е засмукан от постапокалиптичната безжизненост на житейският цикъл на последните човеци.
В „Нелюбов“ особено поразителни са цветовите решения: оттенъците на полумрака, които се сгъстяват и събират все повече и повече без надежда за разсъмване. А в полумрака спираме да различаваме очертанията на околния свят.
Звягинцев рови в социалните недъзи на обществото и проблемите, с които то се сблъсква. Кредити, православен фанатизъм, озъбена природа, панелни блокове, безличие и безразличие. Това е социалната среда на героите. Условията, които днешният свят им е дал. Айфон и мрак.
На финала на „Левиатан“ настъпва зима: водата замръзва, пейзажът замира. Със същия замиращ ландшафт пък започва „Нелюбов“. Замръзналите сърца на млада двойка в процес на развод. Въпросът дали трите филма „Елена“, „Левиатан“ и „Нелюбов“ са трилогия винаги изненадва Звягинцев, когато бива питан в интервюта. Той се чувства странно, когато последните му три филма биват представяни така, най-вече, защото, казва той: „Не съм имал абсолютно никакъв стратегически подход с третия филм, не мога да разбера защо те биват подреждани така. Може би това идва от факта, че и трите филма се развиват в наши дни и не на всяка цена имат политически контекст“. Звягинцев споделя, че се интересува предимно от социалното, темите на човешката вътрешна структура и условията, с които е заобиколен и сред които прави своите избори.