Честванията ни на 24 май по света сякаш тайно целят да възвестят, че българите си остават народ от безсловесни козари.

 

 

Отново след четиригодишно прекъсване имаме български общоградски концерт в Ню Йорк. Този път за 24 май, и то на самия ден, не за 3 март както преди. С по-добра организация, на по-хубаво  място – Чешкият културен институт в Манхатън, а също по-кратък и стегнат, следван от хубав прием за всички гости. Кратка, но хубава реч за празника от писателя Георги Господинов в началото. Концертът е и в чест на европредседателството... 

 

Но... отново, кой знае защо, 90% от програмата на уж празника на българското слово се състои от безсловесни народни танци и ревюта на бутафорни носии. И приема облика на фолк фестивал, а по-нататък и на селска сватба/новобранска. Българската култура per se, българското слово, почти липсва. 

 

В залата в Ню Йорк са интелигентни хора, професионалисти. Разговарям с поне дузина от тях по време и след концерта – фотограф-художник на моя възраст, по-млада жена инвестиционен банкер, възрастен образован редовен читател на статиите ми – критичен при това, лекар, музикант, актриса, писателя Господинов, чиито (за щастие – черни кожени) обувки в жестикулациите си плисвам без да искам с червено винце... и много други – и всички без изключение са съгласни с мене – или веднага се съгласяват, или след кратък критичен размисъл признават: „абе ти всъщност си напълно прав“. 

 

Макар изрично обявен за „училищен концерт“, половината програма е запълнена с неучилищни фолк ансамбли от възрастни, част от които американци, неговорещи дума български – любители на екзотиката, да бият тъпани, да надуват диджериду. Празникът на Кирил и Методий и славянската просвета завършва по османски – с гръмовен марш на еничарската музика със застрашително тътнене на анадолски даули, истеричен писък на зурни, пардон – родопски гайди, или по „нашенски“ – тулуми, стиснати в ръцете на обрасли с брадища и косища до пояс харамии с украински „вишиванки“, извикващи асоциации с ордата на Индже от разбойническия период с гърмящите „бурузани и тюмбелеци“. 

 

Иронично, но даулите и тулумите, сами по себе си невинни кожени изделия и в ръцете на нищо неподозиращи народни музиканти, са обединени формално под шапката на група, претендираща да е училище, която всъщност напълно злоумишлено предизвика разкола в моето училище в 2012 г. Оклевети ни, принуждавайки ни  месеци наред да се обясняваме и в София, че не сме камили, и се отцепи от нас под лозунга „не щеме ний българско училище, щеме само детски хор“. Нарекоха се хор „Млади български гласове“, както се „водят“ и досега, и отдето ясно се вижда, че става дума не за училище, а именно за хор. Баща на мой тогавашен второкласник ми казваше: „благодаря ти, че учиш сина ми да чете, тя и баба му в България го учи, но ние не искаме българско училище“. Така ги подкокоросваха зачинателите на разкола. 

 

В 2012 г. влизаше в сила т. нар. ПМС 334/2011 г., което постави работата на училищата в чужбина на сериозна професионална основа. Такова беше и нашето разбиране. И го осъществихме с времето. Разколниците, наопаки, искаха несериозно, непрофесионално училище, дето се наминава от дъжд на вятър, пие се кафе с родителите, нищо не се учи и отвреме навреме се правят флаш мобс на улицата или само photo ops (фотосесии) с набързо събрани дечица с картонени букви в ръцете. Така и досега. Сега успяват да съберат за своите все по-редки фотосесии, с натягане, максимум два пъти по-малко деца, отколкото ни отнеха тогава, а при нас, с нашата плътна учебна програма от девет до четири в неделя, с много предмети и активно участие на цялото семейство в процеса децата се увеличиха над четири пъти и въпреки обезкръвяването от разкола вече сме сред първите 16% по брой на децата сред училищата в САЩ и първите 27% в света. Разколниците с интригите си отблъснаха десетки наши  семейства от самата идея за българско училище и лишиха може би в перспектива и стотици деца от българско образование. 

 

Много ми е жал, като срещна някои от тогавашните ми ученичета, чудесни дечица, отнети ни от разколниците, лишени от свястно българско училище. С едно от тях се здрависвам в коридора – „а помниш ли като спеше на скута ми, май беше болен?“ Преди шест години. Сега пораснал, рус,  хубавец. Усмихва ми се. Майка му тогава тичаше на някакъв маратон и ми го беше оставила да го гледам в училище, с температура. Такива са и досега отношенията в нашето училище, напълно семейни. Месец по-късно майката стана една от най-активните разколнички. 

 

Тези хора, дотогавашни наши близки приятели, нанесоха най-тежкия удар на българската просвета в кратката история на българския училищен Ню Йорк. Разбира се, народните музиканти, народната певица, танцьорката американка и повечето им невинни ученици-любители, които те досега използват за параван на педагогическата си несъстоятелност и антипросветната си природа, сигурно не знаят това – надявам се сега да го научат. 

 

Делото на Кирил и Методий е дело на словото. Българското Възраждане започва от словото. Българите играят хоро много преди Кирил и Методий, много преди Паисий. Научаваме го от отговорите на папа Николай на въпросите на българите на княз Борис I. Всъщност българската църква от времето на „Беседата“ на Презвитер Козма и на Бориловия синодик заклеймява народните хора и свирни като „бесовски“. Кирил и Методий създават какво – наръчник по танци ли? Не – създават азбука и искат да преведат най-високата тогавашна „имперска“ литературна култура на наш говорим народен език. И последното става реалност половин век по-късно в Преславската школа. 

 

В песента на Ст. Михайловски и П. Пипков, на която, изпълнена от нашия училищен смесен и детски хор, кой знае защо, публиката на концерта не става на крака и не запява с нас... та в тази  добре известна наша песен от над сто и десет години насам нищо не се говори за игране хоро и  шевици, а за книжовност, просвета, как народността не пада там, дето знанието живей, и за влизане в историята. И Паисий също не пише курс по танци, а История. Играещите хоро и ръченица с китни шевици българи преди (и след) него прекрасно се асимилират в новогръция етнос, защото не хорото и шевиците, а езикът и (знанието на) историята правят етноса. 

 

Тук да си преговорим азбучната за образования човек истина, че танците, носиите и другите форми на материалната култура, както и гените, се изменят териториално плавно и на широки „мазки“, много по-широки от етническите граници. Танците и носиите на съседните народи, както и кухнята и въобще домашният бит, са еднакви или много близки независимо от възможните им големи различия в езика, религията и политическото им устройство. 

 

Гайдата с малки вариации в зависимост от общото техническо равнище е обичаен инструмент у всички индоевропейски и кавказки народи от Индия до Ирландия, кеменчето (византийската лира или гъдулка) и даулът (тъпанът) са анадолски или персийски по произход, а може би в последна сметка индийски. Ръченица в размер 7/8 се пердаши яко в източния Анадол и на концертите на турското прозападно училище „Ататюрк“ в Ню Йорк, с което в миналото сме имали и общ концерт. Анадолски турски, лазки и понтийски гръцки хора, хванати за ръце, с гайди и тъпани гъмжат на Ютюб. Дейв Брубек нарича своето „Дайчово“ в 9/8 „Блу рондо а ла турк“, а не а ла бюлгар. Потурите – биргьотлии или калъчлии, салтамарките и чепкените, поясите и силясите, тулумите – джура или каба – са османски каяфет. „Възрожденските“ къщи в стария Пловдив са типична османска архитектура, копие на цариградските от стария град – Сарайбурну. 

 

24 май обаче е ден на славянската писменост, българското училище, висока култура и печат. Празникът за 24 май трябва следователно да бъде и училищен и културен, на живата българска култура, не на музейните етнографски бутафории с полуосмански характер, и да е пълен със слова – поезия, театър, кино, песен хорова, оперна и естрадна, а и с друга висока култура – с класическа музика и танц, а защо не и с български джаз, рок и инди музика, и разбира се, и едно хоро накрая няма да ни навреди, изпълнено от ученици и не повече от 7% от времето и фокуса на събитието. Както беше и навремето. И ние в нашето училище учим от доста време и народни танци и сега ще имаме и профилиран специалист по тях в танцовото ни студио. 

 

Тоталното доминиране на „фолклора“ в концертите обаче е уклон антикултурен, антинационален, протофашистки и проосманистки. „Фолклорът“, отроче на западноевропейския романтизъм от XIX в., противопоставящо измисления, идеализиран образ на средновековното село на злините на съвременния си град, е естетически първообраз и на фашизма. Културната изключителност и правилност на нашите гени, неравноделни танци, шевици, свастики на Тангра... Тази невежествена, реакционна абракадабра я имаше и преди, но получи изключително разпространение след 1989 г. и това става все по-опасно. 

 

Разбира се, за неестествено широкото разпространение на „фолклора“ у нас в наши дни има ред обективни социални причини, над които съм си човъркал мозъка другаде – вижте линковете към предишните ми коментари по темата след края на този. 

 

Но сега ме интересува преди всичко непосредствената, практическа причина за това неестествено преобладаване в програмите на нашите училищни концерти по света за 24 май. На Фейсбук виждаме, че така е навсякъде. 

 

Като ученик в НРБ в 70-те и 80-те години на миналия век, сред нас в големите градове преобладаваше неглижиране до отрицателно отношение към „фолклора“. Той беше uncool и „селски“. Ние бяхме cool и градски деца. Народни песни по нас пееха само децата от село – имахме в класа момиче от кв. Виница и две момчета близнаци от с. Езерово, чийто баща свиреше и на гайда. В типичното училище по мое време нямаше постоянна трупа за народни танци. За някакъв юбилей на училището направиха временна – дойде професионален танцьор от държавен ансамбъл, събра деца, и аз отидох от интерес, но само веднъж – държеше се грубовато и някак коцкарски, не ми хареса. Като повечето отличници пеех в хора. В танцовата трупа останаха повечето двойкари. Разбира се, на концерта на тях им пляскаха най-много. В това отношение и досега няма промяна. Както и в часовете по физическо, там беше мястото за реванш на двойкарите над отличниците. 

 

Като учител в българско училище – член на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ) преди два дни отворих дискусия във Фейсбук групата на асоциацията. Събраха се досега 216 коментара, много от тях интересни. 

 

Най-интересното за мене беше, че много колеги учители обясняват абсолютното преобладаване  на народните танци над словесните жанрове в концертите им с това, че децата им не могат да говорят добре български. „Не искаме да разваляме празника с тягостната картина на сричащи деца – те никого не интересуват освен родителите си, а искаме интересна програма.“ Една госпожа, не разбрах дали е учителка, уби всичко детско у мен, като ми каза: „вижте какво, никое дете не иска да учи език, който се говори само от десет милиона души“. 

 

И по-рано съм оставал с впечатлението, че в много наши училища зад граница ученето на български не е сериозен приоритет. То наистина е трудно, особено за децата, родени в чужбина и от смесени бракове, в чиито семейства не се говори български. Наистина иска се да има и добри учители, и всеотдайни майки. И критичен минимум интелигентни семейства в околията. 

 

Там, дето това го няма, или цари леност, остава бутафорията. Народни носии (скъпи), народни танци, които понякога не са нещо повече от безразборно подскачащи като врабченца дечица – и празникът готов, и ефектни видеокадри, и публиката се забавлява, поне така е научена. Това е естетиката на най-малкото общо кратно. Така организацията на празника минава в ръцете на учителките по физическо – танците всъщност са физическо, макар в неудобни дрехи. И където децата си говорят на английски (поне тук в САЩ), а не на български. Развеселява ме е тезата, че в часовете по танци децата учели и за историята и културата. От кого? Представям си!... 

 

Една позната тукашна учителка по физическо (т.е. народни танци), която е балерина, а не педагог по професия и призвание, се вмъкна неканена в темата ми във Фейбук да подкокоросва хората да не говорят с мене – като с опасен еретик или луд, който попържа княза. Не успя – откликнаха няколко десетки колеги, много от тях доброжелателно, събраха се стотици коментари. Повече, отколкото се надявах. Разбира се, срещат се и хора, които поради умствена ограниченост не могат да водят спор с аргументи и прибягват до лични нападки, споменават за лекари (за лечение на главата ми), адвокати. 

 

Е добре, ще рекат, критикуваш, а как да се празнува? С леко неудобство давам за пример моето българско училище в Ню Йорк, „Гергана“. Мога с леко сърце да кажа, че когато съпругата ми, негов ръководител, ме убеди преди седем години да стана и аз неделен учител, още не подозирах, че то ще стане делото на живота ми. С лека ръка опитал и не без успех, и сам по желание зарязал, три кариери – на научен работник в БАН, на български дипломат и на американски корпоративен служител в издателския бизнес, и на възраст вече почти половинвековна, си намерих най-после мястото – не финансово, разбира се, продължавам да си ходя на американската работа – но като смислена и благодарна, макар трудна, професионална реализация като педагог, преводач на поезия и автор-съчинител на стихчета за детски пиеси, и като източник на житейско удовлетворение, и да си го кажа – щастие с най-прекрасните на света деца, родители и колеги, сред които сега са най-близките ми приятели и съмишленици. 

 

Та какво направихме за 24 май? Премиерата на втората си музикална пиеска, „Дойдох! Изпях! Победих!“ – оригинална драматизация на български за детски музикален театър по десет известни песни от бродуейски спектакли, 55 минути българско слово, десет песни, тотално българизирани езиково и всякак, общо 35 страници оригинален български детски текст в мерена реч, изпълнена уверено, забавно, с вдъхновение от 21 деца от втори до десети клас. 

 

Осем месеца напрегнат всекидневен (и често и нощен) труд на колегите – продуцента Нели Хаджийска, режисьора Джина ДиДонато (актриса), хоровия диригент Красимира Иванчев, асистент-режисьора и хореограф Благомира Липари (цигулар и оркестров диригент), пианиста Лора Ал-Ахмад... напрегнат труд на децата, и разбира се, на родителите, без чиято стопроцентова, трогателна ангажираност нищо не може да стане, и чиито всеотдайни координатори са Ева Гендел, Ива Събчева и Емилия Антонова. Работата в музикалния театър обединява и всички други наши предмети – български език, литература и история, хор, танци, художествена гимнастика и изобразително изкуство. 

 

Нашият замисъл всъщност е същият като на солунските братя – да се преведе на нашия народен език високата култура на „световната империя“, да се интериоризира, опитоми в нашата българска среда. Децата ни, родени в САЩ и говорещи по 3-4 езика, добре познават и обичат тези бродуейски представления, знаят песните в оригинал и често са играли и целите пиеси в английското училище. И когато всичко това почне се прави и на хубав разговорен български и бива уютно наместено в нашия български свят, за децата е двоен празник – на органичното сливане на двата им жизнени свята, български и английски. Българският свят за тях не е потуранското етно-гето, което утре ще им стане досадно и ще го зарежат с облекчение, а нещо равнопоставено, напълно съизмеримо с американското, че дори понякога с по-смислени текстове от оригиналните, и което ще остане завинаги с тях. 

 

А каква радост за американските родители е да чуят любимите си детски песни от детството на български, в оригинално изпълнение на собствените си деца! А каква радост за автора е да гледа греещите лица на майките в публиката, пеещи заедно с децата, наизуст, цялата партитура! Или като му кажат, че децата у дома „пак“ си служат либерално с цитати от пиеската! 

 

Премиерата бе на 20 май в Чикаго, на гости при приятелите ни от Малко българско училище (МБУ), които пък представиха нашата по-стара пиеса, „Как без музика?“ – адаптация за детски хор по култовия американски мюзикъл „Звукът на музиката“. Стана истински празник на приятелството, българското слово, високата култура и семейната хармония на български и американски родители. Въпреки името си, МБУ с директор Живка Бубалова-Петрова е далече най-голямото българско училище в САЩ и в света. Манифестацията за 24 май в двора им е като някогашна манифестация в България на средно голямо българско училище. Те имат и хор „Български звънчета“, който представи мюзикъла, и макар и съвсем неотдавна създаден, вече има всички качества на професионален детски хор. Ръководят го диригентът Зоя Минкова и пианистът Даниела Смит. Ето колеги, от чийто опит ще е най-добре да се учат в българските училища по света. Те заслужават възхищение и подкрепа и от българската държава, и от емигрантската ни общност в САЩ. 

 

 

Още по темата:

 

http://glasove.com/categories/komentari/news/za-bukvite-chalgata-i-civilizacionniq-izbor--chast-i

 

http://glasove.com/categories/komentari/news/za-chalgata-folka-i-civilizacionniq-izbor-chast-ii

 

http://glasove.com/categories/politika/news/pod-sveteshtiq-vzor-na-karaibrahima?page=2

 

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/bylgariya-se-samolikvidira-poslednite-bylgari-i-uchilishtata-v-chuzhbina 

 

 

 

 

 

Още от категорията

26 коментар/a

Helleborus на 29.05.2018 в 16:52
читател на 28.05.2018 в 17:50 Почитай баща си и майка си, за това става въпрос. Никой не си избира родителите, но заповедта е много древна заповед и в нея има последствия. Ако не си харесваш родителите, не може да "наваксаш", като почиташ чужди родители. Дори циганите се опитват да извадят от циганията си някакви елементи, от които да създадат приказка, която да продадат на света, за своя народ. Кощунство е точно народът, който е пазил и носил добрия духовен ген, от който са произтекли езици, писмености, вяра и култура на околните народи, да не положи всяко едно старание да почете предците си. Ние нямаме вина, че европейците са си живели живота и са строили замъци, създавали са аристократичните си кланове, докато ние сме гнили под турското робство, без "цивилизована" Европа изобщо да й пука за нас. Дори се чуват мнения, не знам, дали са верни, че турците са били поощрявани към такава инвазия, понеже западни наши комшии са се боели от нас и са били доволни империята на мюсюлманите да се разраства, докато православният свят гине. Изобщо не говорим за селска или градска култура, защото това е безсмислено разделение, нашата култура е преди всичко древна. И за непочитането на родителите не съществува извинение, нито в този свят, нито в отвъдния. Ние сме каквито сме, ние не можем да запълним изгубеното с чужда култура, но можем да възстановим изгубеното, като стигнем до генетичния материал, до корените. Има народи, които са възстановявали древни свои езици, след като са били изчезнали от години. Всяко усилие да задълбаем към основите си струва усилията.
Вярно на 30.05.2018 в 03:04
Тази статия е началото на сериозна дискусия за това каква е България в този момент, и частност училищата ни
observer на 30.05.2018 в 09:54
“читател”, много вярно. Цивилизацията, каквато я познаваме, се създава в града. И нямам предвид, че в селото живеят хора непълноценни, неспособни да дадат своя принос, напротив, а в самата същност на градското общество. То предполага общност основана не на съседска близост, роднинство и традиции, а на общи правила и ценности, на самоуправление, в града се раждат и обменят новите идеи. Така е и в България, впрочем. Възраждането има за територия не селата, където хората превиват гръб над ралото, а градчетата около Балкана. Един селянин, Захари Стоянов, го е описал в първите глави на Записките. Овчарския период и времето в Русчук. Аристокрацията тук няма място, тя е периферна, в някаква степен също консервативна сила, приносът и е по-скоро във финансовите и ресурси, все пак храмове, дворци, произведения на изкуството, не се създават без пари.
Helleborus на 30.05.2018 в 18:29
Наблюдател, какво е града, града е върхушката на селото. Т.е., там отива някой, който може да се издържа с интелектуален труд, без да сее и копае и да отглежда добитък. Понеже с интелектуалния си труд, добре заплатен, той може да си купи всичко. Ако на село се появи ученолюбиво и умно дете, неговите родители го пращат да учи по-нагоре, после то е принудено да работи в града, защото само в града има професии различни от земеделските. Но има и обратното, хора от града отиват на село, ако нямат с какво да се издържат, за да се върнат към земята и нейната сигурност. Има преливане, защото обществото е жив организъм. Комунистите бяха тези, които насила изселиха хората от селата, за да ги вкарат в големите заводи и да ги контролират, взеха им поминъка, фабриките, добитъка и направиха селата толкова западащи. Всъщност по-доброто е равномерното развитие, каквото има в провинцията в Германия, например. Такова изравняване има планирано и в нашата политика, обаче се искат толкова решителни мерки, колкото бяха и онези, които обезлюдиха селата. При всички случаи противопоставяне не може да има, по-умните хора в семейството, не са противопоставени на по-неумните, но пък работливи и почтени хора. Все се чудите как да го разделите този народ.
инж. Добромиров на 30.05.2018 в 20:06
От този объркан текст лъха такава злоба и омраза, че на човек косата му настръхва. Как е възможно човек да таи такава злост и завист и да твърди, че е учител? Добре, че не се налага децата ми да влизат в класната стая на този така наречен педагог. Пази боже...че и пръст размахва какво е "висока" и какво е "ниска" култура. Трябва да предположим, че самият автор е културен, но всеки ред от този фашизоиден текст говори за липса на култура, образование и вкус. Съжалявам, че се зачетох. Няма да се повтори.
Петър на 31.05.2018 в 05:26
Всеки има право на лична и субективна оценка. Аз не натрапвам своето мнение, просто ви давам шанс да изградите свое мнение доколко описанието на автора се покрива с вашата интерпретация на визуалната и звукова действителност. (А от там и доколко обективно статията описава събития, за които няма видео материал.) Ето описанието на автора: "... Празникът на Кирил и Методий и славянската просвета завършва по османски – с гръмовен марш на еничарската музика със застрашително тътнене на анадолски даули, истеричен писък на зурни, пардон – родопски гайди, или по „нашенски“ – тулуми, стиснати в ръцете на обрасли с брадища и косища до пояс харамии с украински „вишиванки“, извикващи асоциации с ордата на Индже от разбойническия период с гърмящите „бурузани и тюмбелеци“ ..." Ето видео на описаното: https://www.facebook.com/petar.kalinkov/videos/10216795836076286/
Мдя на 31.05.2018 в 15:00
"observer на 27.05.2018 в 13:12 Близко до ума, че авторът ще бъде нападнат. А става въпрос за явление, което в днешно време е хронично. Увлечението по фолклора - песни, танци, носии, възстановките на исторически събития, ритуали, битовите интериори на заведенията, всичко това е компенсаторна реакция на въздействието на глобализма." Милото либерално сладурче, дето не е от тия с правилните гени и красивите лица! Я ни пусни едно кавбойско филмче с Рони Рейгън в първостепенна роля (жокер - Боко Рапоня пази колите на шефовете на СИК, докато се съвещават в хотел "Славия"), па да се просълзим от умиление.
В. Николова, кефя се, на 31.05.2018 в 15:10
като видя английски агент, дето си мисли, че Англия вече е унищожила Русия. Един като тебе, само че малко по-умен, в момента се крие в руското посолство в Загреб.
Професионалист на 31.05.2018 в 18:11
Концерт по случай 24 май в Ню Йорк. Генералното консулство го е организирало добре, самодейните групи представят каквото са подготвили, хората са щастливи да празнуват заедно. Концертът завършва с родопско право, на което малки и големи се хващат за ръце. Следва коктейл. Късокрак мъж на средна възраст с боядисана коса мрачно обикаля от човек на човек като сомнамбул, плиска безплатното вино върху краката на хората и сумти нещо нечленоразделно без да може да погледне никой в очите. Българският фолклор не бил култура, само неговите преводи на детски песнички били. Отнема ми време да вникна. "Вие сте професионален преводач?" питам наивно. Окзва се, че не бил. Конфузно се усмихвам и отстъпвам полекичка, та белким се измъкна безболезнено. Тъжна картина.
Да, на 01.06.2018 в 04:54
Чудесен материал. Някои ги боли от истината, но хей, кой ви е обещал радост в познанието й?
Преминаващ на 14.06.2018 в 05:39
По-точното заглавие на това словоблудство е “Опит за подмяна на българската култура с бродуейска халтура”. Не се учудвам от прочетеното особено като разбрах, че е писано от човек-отличник, който не прави разлика между зурна и родопска каба гайда. Яко се е прострелял след като си е пийнал винце на празника на българската просвета и култура. Само не разбрах защо правят група по народни танци в неговото училище след като много добре знае, че това са занимания единствено за селяни и двойкари. Трябва да се засрами, че за халтурата си харчи парите на българския данъкоплатец.

Напиши коментар