Отново след четиригодишно прекъсване имаме български общоградски концерт в Ню Йорк. Този път за 24 май, и то на самия ден, не за 3 март както преди. С по-добра организация, на по-хубаво място – Чешкият културен институт в Манхатън, а също по-кратък и стегнат, следван от хубав прием за всички гости. Кратка, но хубава реч за празника от писателя Георги Господинов в началото. Концертът е и в чест на европредседателството...
Но... отново, кой знае защо, 90% от програмата на уж празника на българското слово се състои от безсловесни народни танци и ревюта на бутафорни носии. И приема облика на фолк фестивал, а по-нататък и на селска сватба/новобранска. Българската култура per se, българското слово, почти липсва.
В залата в Ню Йорк са интелигентни хора, професионалисти. Разговарям с поне дузина от тях по време и след концерта – фотограф-художник на моя възраст, по-млада жена инвестиционен банкер, възрастен образован редовен читател на статиите ми – критичен при това, лекар, музикант, актриса, писателя Господинов, чиито (за щастие – черни кожени) обувки в жестикулациите си плисвам без да искам с червено винце... и много други – и всички без изключение са съгласни с мене – или веднага се съгласяват, или след кратък критичен размисъл признават: „абе ти всъщност си напълно прав“.
Макар изрично обявен за „училищен концерт“, половината програма е запълнена с неучилищни фолк ансамбли от възрастни, част от които американци, неговорещи дума български – любители на екзотиката, да бият тъпани, да надуват диджериду. Празникът на Кирил и Методий и славянската просвета завършва по османски – с гръмовен марш на еничарската музика със застрашително тътнене на анадолски даули, истеричен писък на зурни, пардон – родопски гайди, или по „нашенски“ – тулуми, стиснати в ръцете на обрасли с брадища и косища до пояс харамии с украински „вишиванки“, извикващи асоциации с ордата на Индже от разбойническия период с гърмящите „бурузани и тюмбелеци“.
Иронично, но даулите и тулумите, сами по себе си невинни кожени изделия и в ръцете на нищо неподозиращи народни музиканти, са обединени формално под шапката на група, претендираща да е училище, която всъщност напълно злоумишлено предизвика разкола в моето училище в 2012 г. Оклевети ни, принуждавайки ни месеци наред да се обясняваме и в София, че не сме камили, и се отцепи от нас под лозунга „не щеме ний българско училище, щеме само детски хор“. Нарекоха се хор „Млади български гласове“, както се „водят“ и досега, и отдето ясно се вижда, че става дума не за училище, а именно за хор. Баща на мой тогавашен второкласник ми казваше: „благодаря ти, че учиш сина ми да чете, тя и баба му в България го учи, но ние не искаме българско училище“. Така ги подкокоросваха зачинателите на разкола.
В 2012 г. влизаше в сила т. нар. ПМС 334/2011 г., което постави работата на училищата в чужбина на сериозна професионална основа. Такова беше и нашето разбиране. И го осъществихме с времето. Разколниците, наопаки, искаха несериозно, непрофесионално училище, дето се наминава от дъжд на вятър, пие се кафе с родителите, нищо не се учи и отвреме навреме се правят флаш мобс на улицата или само photo ops (фотосесии) с набързо събрани дечица с картонени букви в ръцете. Така и досега. Сега успяват да съберат за своите все по-редки фотосесии, с натягане, максимум два пъти по-малко деца, отколкото ни отнеха тогава, а при нас, с нашата плътна учебна програма от девет до четири в неделя, с много предмети и активно участие на цялото семейство в процеса децата се увеличиха над четири пъти и въпреки обезкръвяването от разкола вече сме сред първите 16% по брой на децата сред училищата в САЩ и първите 27% в света. Разколниците с интригите си отблъснаха десетки наши семейства от самата идея за българско училище и лишиха може би в перспектива и стотици деца от българско образование.
Много ми е жал, като срещна някои от тогавашните ми ученичета, чудесни дечица, отнети ни от разколниците, лишени от свястно българско училище. С едно от тях се здрависвам в коридора – „а помниш ли като спеше на скута ми, май беше болен?“ Преди шест години. Сега пораснал, рус, хубавец. Усмихва ми се. Майка му тогава тичаше на някакъв маратон и ми го беше оставила да го гледам в училище, с температура. Такива са и досега отношенията в нашето училище, напълно семейни. Месец по-късно майката стана една от най-активните разколнички.
Тези хора, дотогавашни наши близки приятели, нанесоха най-тежкия удар на българската просвета в кратката история на българския училищен Ню Йорк. Разбира се, народните музиканти, народната певица, танцьорката американка и повечето им невинни ученици-любители, които те досега използват за параван на педагогическата си несъстоятелност и антипросветната си природа, сигурно не знаят това – надявам се сега да го научат.
Делото на Кирил и Методий е дело на словото. Българското Възраждане започва от словото. Българите играят хоро много преди Кирил и Методий, много преди Паисий. Научаваме го от отговорите на папа Николай на въпросите на българите на княз Борис I. Всъщност българската църква от времето на „Беседата“ на Презвитер Козма и на Бориловия синодик заклеймява народните хора и свирни като „бесовски“. Кирил и Методий създават какво – наръчник по танци ли? Не – създават азбука и искат да преведат най-високата тогавашна „имперска“ литературна култура на наш говорим народен език. И последното става реалност половин век по-късно в Преславската школа.
В песента на Ст. Михайловски и П. Пипков, на която, изпълнена от нашия училищен смесен и детски хор, кой знае защо, публиката на концерта не става на крака и не запява с нас... та в тази добре известна наша песен от над сто и десет години насам нищо не се говори за игране хоро и шевици, а за книжовност, просвета, как народността не пада там, дето знанието живей, и за влизане в историята. И Паисий също не пише курс по танци, а История. Играещите хоро и ръченица с китни шевици българи преди (и след) него прекрасно се асимилират в новогръция етнос, защото не хорото и шевиците, а езикът и (знанието на) историята правят етноса.
Тук да си преговорим азбучната за образования човек истина, че танците, носиите и другите форми на материалната култура, както и гените, се изменят териториално плавно и на широки „мазки“, много по-широки от етническите граници. Танците и носиите на съседните народи, както и кухнята и въобще домашният бит, са еднакви или много близки независимо от възможните им големи различия в езика, религията и политическото им устройство.
Гайдата с малки вариации в зависимост от общото техническо равнище е обичаен инструмент у всички индоевропейски и кавказки народи от Индия до Ирландия, кеменчето (византийската лира или гъдулка) и даулът (тъпанът) са анадолски или персийски по произход, а може би в последна сметка индийски. Ръченица в размер 7/8 се пердаши яко в източния Анадол и на концертите на турското прозападно училище „Ататюрк“ в Ню Йорк, с което в миналото сме имали и общ концерт. Анадолски турски, лазки и понтийски гръцки хора, хванати за ръце, с гайди и тъпани гъмжат на Ютюб. Дейв Брубек нарича своето „Дайчово“ в 9/8 „Блу рондо а ла турк“, а не а ла бюлгар. Потурите – биргьотлии или калъчлии, салтамарките и чепкените, поясите и силясите, тулумите – джура или каба – са османски каяфет. „Възрожденските“ къщи в стария Пловдив са типична османска архитектура, копие на цариградските от стария град – Сарайбурну.
24 май обаче е ден на славянската писменост, българското училище, висока култура и печат. Празникът за 24 май трябва следователно да бъде и училищен и културен, на живата българска култура, не на музейните етнографски бутафории с полуосмански характер, и да е пълен със слова – поезия, театър, кино, песен хорова, оперна и естрадна, а и с друга висока култура – с класическа музика и танц, а защо не и с български джаз, рок и инди музика, и разбира се, и едно хоро накрая няма да ни навреди, изпълнено от ученици и не повече от 7% от времето и фокуса на събитието. Както беше и навремето. И ние в нашето училище учим от доста време и народни танци и сега ще имаме и профилиран специалист по тях в танцовото ни студио.
Тоталното доминиране на „фолклора“ в концертите обаче е уклон антикултурен, антинационален, протофашистки и проосманистки. „Фолклорът“, отроче на западноевропейския романтизъм от XIX в., противопоставящо измисления, идеализиран образ на средновековното село на злините на съвременния си град, е естетически първообраз и на фашизма. Културната изключителност и правилност на нашите гени, неравноделни танци, шевици, свастики на Тангра... Тази невежествена, реакционна абракадабра я имаше и преди, но получи изключително разпространение след 1989 г. и това става все по-опасно.
Разбира се, за неестествено широкото разпространение на „фолклора“ у нас в наши дни има ред обективни социални причини, над които съм си човъркал мозъка другаде – вижте линковете към предишните ми коментари по темата след края на този.
Но сега ме интересува преди всичко непосредствената, практическа причина за това неестествено преобладаване в програмите на нашите училищни концерти по света за 24 май. На Фейсбук виждаме, че така е навсякъде.
Като ученик в НРБ в 70-те и 80-те години на миналия век, сред нас в големите градове преобладаваше неглижиране до отрицателно отношение към „фолклора“. Той беше uncool и „селски“. Ние бяхме cool и градски деца. Народни песни по нас пееха само децата от село – имахме в класа момиче от кв. Виница и две момчета близнаци от с. Езерово, чийто баща свиреше и на гайда. В типичното училище по мое време нямаше постоянна трупа за народни танци. За някакъв юбилей на училището направиха временна – дойде професионален танцьор от държавен ансамбъл, събра деца, и аз отидох от интерес, но само веднъж – държеше се грубовато и някак коцкарски, не ми хареса. Като повечето отличници пеех в хора. В танцовата трупа останаха повечето двойкари. Разбира се, на концерта на тях им пляскаха най-много. В това отношение и досега няма промяна. Както и в часовете по физическо, там беше мястото за реванш на двойкарите над отличниците.
Като учител в българско училище – член на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ) преди два дни отворих дискусия във Фейсбук групата на асоциацията. Събраха се досега 216 коментара, много от тях интересни.
Най-интересното за мене беше, че много колеги учители обясняват абсолютното преобладаване на народните танци над словесните жанрове в концертите им с това, че децата им не могат да говорят добре български. „Не искаме да разваляме празника с тягостната картина на сричащи деца – те никого не интересуват освен родителите си, а искаме интересна програма.“ Една госпожа, не разбрах дали е учителка, уби всичко детско у мен, като ми каза: „вижте какво, никое дете не иска да учи език, който се говори само от десет милиона души“.
И по-рано съм оставал с впечатлението, че в много наши училища зад граница ученето на български не е сериозен приоритет. То наистина е трудно, особено за децата, родени в чужбина и от смесени бракове, в чиито семейства не се говори български. Наистина иска се да има и добри учители, и всеотдайни майки. И критичен минимум интелигентни семейства в околията.
Там, дето това го няма, или цари леност, остава бутафорията. Народни носии (скъпи), народни танци, които понякога не са нещо повече от безразборно подскачащи като врабченца дечица – и празникът готов, и ефектни видеокадри, и публиката се забавлява, поне така е научена. Това е естетиката на най-малкото общо кратно. Така организацията на празника минава в ръцете на учителките по физическо – танците всъщност са физическо, макар в неудобни дрехи. И където децата си говорят на английски (поне тук в САЩ), а не на български. Развеселява ме е тезата, че в часовете по танци децата учели и за историята и културата. От кого? Представям си!...
Една позната тукашна учителка по физическо (т.е. народни танци), която е балерина, а не педагог по професия и призвание, се вмъкна неканена в темата ми във Фейбук да подкокоросва хората да не говорят с мене – като с опасен еретик или луд, който попържа княза. Не успя – откликнаха няколко десетки колеги, много от тях доброжелателно, събраха се стотици коментари. Повече, отколкото се надявах. Разбира се, срещат се и хора, които поради умствена ограниченост не могат да водят спор с аргументи и прибягват до лични нападки, споменават за лекари (за лечение на главата ми), адвокати.
Е добре, ще рекат, критикуваш, а как да се празнува? С леко неудобство давам за пример моето българско училище в Ню Йорк, „Гергана“. Мога с леко сърце да кажа, че когато съпругата ми, негов ръководител, ме убеди преди седем години да стана и аз неделен учител, още не подозирах, че то ще стане делото на живота ми. С лека ръка опитал и не без успех, и сам по желание зарязал, три кариери – на научен работник в БАН, на български дипломат и на американски корпоративен служител в издателския бизнес, и на възраст вече почти половинвековна, си намерих най-после мястото – не финансово, разбира се, продължавам да си ходя на американската работа – но като смислена и благодарна, макар трудна, професионална реализация като педагог, преводач на поезия и автор-съчинител на стихчета за детски пиеси, и като източник на житейско удовлетворение, и да си го кажа – щастие с най-прекрасните на света деца, родители и колеги, сред които сега са най-близките ми приятели и съмишленици.
Та какво направихме за 24 май? Премиерата на втората си музикална пиеска, „Дойдох! Изпях! Победих!“ – оригинална драматизация на български за детски музикален театър по десет известни песни от бродуейски спектакли, 55 минути българско слово, десет песни, тотално българизирани езиково и всякак, общо 35 страници оригинален български детски текст в мерена реч, изпълнена уверено, забавно, с вдъхновение от 21 деца от втори до десети клас.
Осем месеца напрегнат всекидневен (и често и нощен) труд на колегите – продуцента Нели Хаджийска, режисьора Джина ДиДонато (актриса), хоровия диригент Красимира Иванчев, асистент-режисьора и хореограф Благомира Липари (цигулар и оркестров диригент), пианиста Лора Ал-Ахмад... напрегнат труд на децата, и разбира се, на родителите, без чиято стопроцентова, трогателна ангажираност нищо не може да стане, и чиито всеотдайни координатори са Ева Гендел, Ива Събчева и Емилия Антонова. Работата в музикалния театър обединява и всички други наши предмети – български език, литература и история, хор, танци, художествена гимнастика и изобразително изкуство.
Нашият замисъл всъщност е същият като на солунските братя – да се преведе на нашия народен език високата култура на „световната империя“, да се интериоризира, опитоми в нашата българска среда. Децата ни, родени в САЩ и говорещи по 3-4 езика, добре познават и обичат тези бродуейски представления, знаят песните в оригинал и често са играли и целите пиеси в английското училище. И когато всичко това почне се прави и на хубав разговорен български и бива уютно наместено в нашия български свят, за децата е двоен празник – на органичното сливане на двата им жизнени свята, български и английски. Българският свят за тях не е потуранското етно-гето, което утре ще им стане досадно и ще го зарежат с облекчение, а нещо равнопоставено, напълно съизмеримо с американското, че дори понякога с по-смислени текстове от оригиналните, и което ще остане завинаги с тях.
А каква радост за американските родители е да чуят любимите си детски песни от детството на български, в оригинално изпълнение на собствените си деца! А каква радост за автора е да гледа греещите лица на майките в публиката, пеещи заедно с децата, наизуст, цялата партитура! Или като му кажат, че децата у дома „пак“ си служат либерално с цитати от пиеската!
Премиерата бе на 20 май в Чикаго, на гости при приятелите ни от Малко българско училище (МБУ), които пък представиха нашата по-стара пиеса, „Как без музика?“ – адаптация за детски хор по култовия американски мюзикъл „Звукът на музиката“. Стана истински празник на приятелството, българското слово, високата култура и семейната хармония на български и американски родители. Въпреки името си, МБУ с директор Живка Бубалова-Петрова е далече най-голямото българско училище в САЩ и в света. Манифестацията за 24 май в двора им е като някогашна манифестация в България на средно голямо българско училище. Те имат и хор „Български звънчета“, който представи мюзикъла, и макар и съвсем неотдавна създаден, вече има всички качества на професионален детски хор. Ръководят го диригентът Зоя Минкова и пианистът Даниела Смит. Ето колеги, от чийто опит ще е най-добре да се учат в българските училища по света. Те заслужават възхищение и подкрепа и от българската държава, и от емигрантската ни общност в САЩ.
Още по темата:
http://glasove.com/categories/komentari/news/za-bukvite-chalgata-i-civilizacionniq-izbor--chast-i
http://glasove.com/categories/komentari/news/za-chalgata-folka-i-civilizacionniq-izbor-chast-ii
http://glasove.com/categories/politika/news/pod-sveteshtiq-vzor-na-karaibrahima?page=2