Харви Уайнстийн е и моето чудовище

Харви Уайнстийн е и моето чудовище
Харви Уайнстийн беше запален киноман, авантюрист, покровител на филмовите таланти, любящ баща и чудовище. В продължение на години той беше моят демон.

 

Репортери се свързаха с мен тази есен посредством различни източници, включително и моята скъпа приятелка Ашли Джъд, за да говоря относно един епизод от моя живот, който, макар и болезнен, си мислех, че съм преживяла.

 

Наложих си да мисля, че това е приключило и че съм оцеляла; Избягах от отговорност да говоря открито с извинението, че достатъчно хора вече са участвали в разкриването на детайли относно моето чудовище. Не смятах, че гласът ми е важен, нито мислех, че ще променя нещо.

 

В действителност се опитвах да си спестя предизвикателството да обяснявам няколко неща на моите близки: Защо, когато съм им споменавала между другото, че съм била тормозена като много други от Харви, бях пропуснала някои подробности. И защо толкова много години сме били приятелски настроени към човек, който ме е наранил толкова дълбоко. Гордеех се със способността си да прощавам, но самият факт, че се срамувах да опиша подробностите около онова, което простих, ме накара да се чудя дали тази глава от моя живот наистина е приключила.

 

След като толкова много жени публично описаха онова, което Харви им беше причинил, аз трябваше да се изправя пред страха си и смирено да приема, че моята история, колкото и да беше важна за мен, не е нищо друго освен капка в един океан от болка и объркване. Чувствах, че никой вече не би се заинтересувал от болката ми - може би това беше резултат от многократното напомняне, особено от страна на Харви, че бях никой.

 

Най-накрая ние осъзнаваме, че става дума за един общественоприет порок, който е предизвикал обида и унижение у милиони момичета като мен, защото във всяка жена се крие по едно момиче. Аз съм вдъхновена от онези, които имаха смелостта да говорят открито, особено в едно общество, което е избрало президент, обвинен в сексуален тормоз и насилие от десетки жени и който всички сме чували да казва, че мъж с власт може да прави с жените каквото си поиска.

 

Е, вече не.

 

През четиринадесетте години, в които се люшках от ученичка и мексиканска звезда от сапунен сериал до статистка в няколко американски филма и получаването на щастливата възможност да участвам в „Десперадо“ и „Бързата работа“, Харви Уайнстийн се превърна в магьосник на една нова вълна в киното, която въплъти оригиналното съдържание в мейнстрийма. По това време беше немислимо мексиканска актриса да се стреми към място в Холивуд. И въпреки че бях доказала, че това всъщност не е е така, все още бях никоя.

 

Една от силите, които ми дадоха решимостта да преследвам кариерата си, беше историята на Фрида Кало, която в златния век на мексиканските муралисти е нарисувала малки лични картини, на които всички погледнали с презрение. Тя е притежавала смелостта да се себеизрази, без да обръща внимание на скептицизма. Най-голямата ми амбиция беше да разкажа нейната история. Да опиша живота на тази необикновена художничка и да покажа родното си Мексико по начин, който се бори със стереотипите, стана моя мисия.

 

Империята „Уайнстийн“, която тогава беше „Мирамакс“, се превърна в синоним на качество, рафинираност и авантюристичност - рай за артисти, които бяха трудни за разбиране и дръзки. Беше всичко, което Фрида бе за мен и всичко, което се стремях да бъда.

 

Започнах преговори с друга компания за продуцирането на филма, но с борба го взех обратно, за да го дам на Харви.

 

Познавах го бегло, покрай познанството ми с режисьора Робърт Родригес и продуцента Елизабет Авелан, която тогава беше негова съпруга. С тях бях правила вече няколко филма, те ме бяха взели под крилото си. Всичко, което знаех за Харви по онова време, беше, че има забележителен интелект, че е лоялен приятел и мъж, отдаден на семейството.

 

Имайки предвид това, което знам сега, се чудя дали приятелството ми с Куентин Тарантино и Джордж Клуни всъщност не ме е спасило от изнасилване

 

Първоначалната сделка бе Харви да плати правата на работата, която вече бях разработила. Като актриса трябваше да ми бъде изплатено минималното възнаграждение по скалата на Гилдията на актьорите плюс 10 процента. Като продуцент трябваше да получа някакъв вид признание, което не беше дефинирано все още, но не и заплащане – нещо, което не бе толкова рядко срещано при жените-продуценти през 90-те. Освен това той искаше да участвам в още няколко филма на „Мирамакс“, което аз смятах, че ще циментира статуса ми на водеща актриса.

 

Парите не ме интересуваха; Толкова се вълнувах, че ще работя с него и с тази компания. Наивността ми стигаше дотам, че смятах, че съм сбъднала мечтата си. Той придаде смисъл на последните 14 години от живота ми. Той беше дал шанс на мен – на една никоя. Беше казал „да“.

 

Нямах представа, че беше мой ред да започна да казвам „не“.

 

„Не“ на това да му отварям вратата по всяко време на денонощието, хотел след хотел, филмов терен след терен, където той се появяваше неочаквано, включително на едно място, където снимах филм, с който той нямаше нищо общо. 

 

„Не“ на това да си вземам душ с него. 

 

„Не“ на това да му позволявам да гледа как се къпя.

 

„Не“ на това да му позволявам да ме масажира. 

 

„Не“ на на това да позволявам на голата му приятелка да ме масажира. 

 

„Не“ на това да му позволявам да ми прави орален секс. 

 

„Не“ на това да се събличам гола заедно с друга жена.

 

Не, не, не, не, не ...

 

А след всеки отказ идваше ред на макиавелианската ярост на Харви.

 

 

Салма Хайек на снимачната площадка на филма „Фрида“.Снимка: Susana Gonzalez/Newsmakers

 

Не мисля, че той мразеше нещо повече от думата „не“. Абсурдността на исканията му варираше от гневно телефонно обаждание посред нощ, в което ме молеше да уволня агента си заради спречкване с него относно някакъв друг филм с друг клиент, до това да ме измъкне физически от откриването на филмовия фестивал във Венеция, който беше в чест на „Фрида“, за да присъствам на частно парти с него и някакви жени, които смятах, че са модели, а след това ми казаха, че са високоплатени проститутки.

 

Тактиката му за убеждаване варираше от сладки приказки до онзи момент, когато в пристъп на ярост, той ме атакува с ужасяващите думи: „Ще те убия, не мисли, че не мога.“

 

Когато той най-накрая се убеди, че няма да спечеля филма по начина, по който той очакваше, той ми каза, че е предложил моята роля и моя сценарий, костващ ми години проучване, на друга актриса.

 

В неговите очи аз не бях артист. Не бях дори човек. Бях предмет: не никоя, а просто тяло.

 

Тогава трябваше да прибягна до адвокати, но не за да заведа дело за сексуален тормоз, а за да се позова на „недобросъвестност“, тъй като бях работила толкова усилено върху един филм, който той не възнамеряваше да направи или да ми продаде обратно. Опитах се да го измъкна от компанията му.

 

Той твърдеше, че името ми на актриса не е достатъчно известно, че съм била некомпетентна като продуцент. Доколкото разбрах, за да се отърве от закона, той ми даде списък с невъзможни задачи, които да бъдат изпълнени в много кратки срокове:

1. Да пренапиша сценария без допълнително заплащане. 

2. Да събера 10 милиона долара, за да финансирам филма. 

3. Да назнача известен режисьор. 

4. Да намеря известни актьори за четири от по-малките роли. 

 

За изумление на всички, включително и мое, аз успях да направя всичко благодарение на няколко ангела, които ми се притекоха на помощ, включително Едуард Нортън, който прекрасно пренаписа сценария и шокиращо не получи никога признание, и моята приятелка Маргарет Перенчио, която бе продуцент за първи път и осигури финансирането. Брилянтната Джули Теймор се съгласи да режисира и от този момент тя се превърна в моята опора. За останалите роли успях да наема приятелите си Антонио Бандерас, Едуард Нортън и скъпата ми приятелка Ашли Джъд. И до ден днешен не знам как убедих Джефри Ръш, който едва познавах по онова време. 

 

Сега Харви не само беше отхвърлен, но трябваше да направи и филм, който не искаше.

 

По ирония на съдбата, щом започнахме да снимаме филма, сексуалният тормоз спря, но гневът му ескалира. Платихме скъпо, като му се опълчвахме почти всеки ден по време на снимките. В едно интервю той сподели, че Джули и аз сме били най-големите кучки, които той някога е срещал, което ние приехме като комплимент.

 

По средата на снимките Харви се появи на снимачната площадка и изказа недоволство относно сключените вежди на Фрида. Настояваше да ги премахнем и се оплака от моето изпълнение на ролята. След това помоли всички освен мен да излязат от стаята. Каза ми, че не притежавам нищо друго освен сексапила си, който липсвал в този филм. Каза ми, че ще спре снимките, защото никой не искал да ме гледа в тази роля.

 

Това беше сърцераздирателно, защото, признавам, изгубена в мъглата на нещо като Стокхолмски синдром, аз исках той да ме възприеме като артист: не само като способна актриса, но и като някой, който може да разпознае завладяващата история и да я разкаже по оригинален начин.

 

Надявах се той да ме признае като продуцент, който, освен че бе изпълнил неговия списък с искания, е в пълен контрол над сценария и е получил разрешителните за използването на картините. Бях договорила с мексиканското правителство и други лица използването на филмови терени, които досега не са били достъпни за никого - включително къщите на Фрида Кало и стенописите на съпруга на Кало, Диего Ривера.

 

Но изглежда всичко това нямаше никакво значение. Единственото, което той забеляза, бе, че не бях секси във филма. Той ме накара да се съмнявам дали съм достатъчно добра като актриса, но никога не успя да ме накара да мисля, че филмът не си заслужава да бъде направен.

 

Предложи ми една възможност да продължим. Той щеше да ми позволи да завърша филма, ако се съглася да направя секс сцена с друга жена. И настояваше за пълна голота.

 

Той непрекъснато искаше показването на повече кожа, повече секс. Джули Теймор го накара да се съгласи да завършим една сцена, в която героинята Тина Модоти, изиграна от Ашли Джъд, и Фрида танцуваха танго с целувка, вместо с правене на любов, както той искаше.

 

Но този път ми беше ясно, че той никога няма да ми позволи да завърша този филм, без да получи своята фантазия по един или друг начин. Нямаше място за преговори.

 

Трябваше да кажа „да“. Досега бях посветила толкова много години от живота си на този филм. Вече бяхме снимали пет седмици и бях убедила толкова много талантливи хора да участват. Как бих могла да хвърля на вятъра невероятната им работа?

 

Аз бях поискала толкова много услуги, чувствах невероятно напрежение да отговоря на тях и бях толкова благодарна на тези, които повярваха в мен и ме последваха в тази лудост. Така че се съгласих да направя безсмислената сцена.

 

Пристигнах на снимачната площадка в деня, в който трябваше да снимаме сцената, за която вярвах, че ще спаси филма. И за пръв и последен път в кариерата си получих нервен срив. Тялото ми започна да се тресе неконтролируемо, задъхах се и започнах да плача и плача, без да мога да спра, сякаш сълзите ми извираха от мен. 

 

Хората около мен не знаеха за историята ми с Харви и затова много се учудиха от моето състояние онази сутрин. Проблемът не беше в това, че ще се съблека с друга жена, а защото щях да бъда гола с нея заради Харви Уайнстийн. Но не можех да им го кажа.

 

С ума си разбирах, че трябва да го направя, но тялото ми не спираше да реве и да се тресе. Започнах да повръщам, докато всички ме чакаха да снимаме. Трябваше да взема успокоително, което спря реването, но влоши повръщането. Както можете да си представите, това не беше никак секси, но беше единственият начин да направя сцената.

 

До края на снимките на филма бях толкова емоционално изтощена, че трябваше да се оттегля по време на пост-продукцията. 

 

След като Харви видя обработения филм, той каза, че не е достатъчно добър, за да бъде пуснат по кината и че ще го прехвърли директно на видео носител. 

 

Този път Джули трябваше да се бори без мен и благодарение на нея той се съгласи да пусне филма в едно кино в Ню Йорк, където трябваше да го изпробваме пред аудитория и да получим оценка поне 80.

 

По-малко от 10% от филмите получават подобна оценка на първата си прожекция. 

 

Не отидох на теста. Чаках нервно резултата. Филмът получи оценка 85.

 

Чух, че Харви отново бил бесен. След прожекцията той се разкрещял на Джули във фоайето на киното, взел една от картите за отбелязване на оценки  и я хвърлил по нея, като улучил носа й. Нейният партньор, композиторът на филма Елиът Голдентал, се намесил и Харви го заплашил физически.

 

След като той се поуспокои, аз намерих сили да се обадя на Харви и го помолих за още една прожекция в Лос Анджелис, с което киносалоните станаха два. Той се съгласи без много шум. Трябва да кажа, че понякога той беше мил, забавен и остроумен, и това беше част от проблема: Никога не знаеш кой Харви ще се изправи пред теб.

 

Месеци по-късно, през октомври 2002 г., филмът за моята героиня и вдъхновение – тази мексиканска художничка със сключените вежди, която никога не е била истински призната приживе, филмът, който Харви никога не искаше да направи, постигна успех в бокс офиса, който никой не можеше да предвиди и въпреки липсата на подкрепа от негова страна, той се сдоби с шест номинации за „Оскар“, включително и за най-добра актриса.

 

Въпреки че „Фрида“ му спечели два „Оскар“-а, така и не видях радостта му. Той никога не ми предложи повече главна роля във филм. Във всички филми, които трябваше да направя съгласно първоначалната ми сделка с „Мирамакс“, ми бяха предложени незначителни поддържащи роли.

 

Години по-късно го срещнах случайно на някакво събитие. Той ме издърпа настрани и ми каза, че е спрял да пуши и е претърпял инфаркт. Каза ми, че се е влюбил в Джорджина Чапман и се е оженил за нея и че сега е много променен. Накрая ми призна: „Справи се добре с „Фрида“; ние направихме един красив филм.“

 

Повярвах му. Харви никога няма да разбере колко много означаваха тези думи за мен. Той никога няма да разбере и колко ме нарани. Никога не му показах колко ужасена бях от него. Когато го виждах в обществото, се опитвах да се засмея и да си спомня хубавите неща за него, казвайки си, че съм отишла на война и съм спечелила. 

 

Но защо толкова много от нас, жените актриси, трябва да отидем на война, за да разкажем своите истории, след като можем да предложим толкова много. Защо трябва да се борим със зъби и нокти, за да запазим достойнството си?

 

Мисля, че това се дължи на факта, че ние, жените, сме били погрешно подценявани в артистично отношение до степен, в която филмовата индустрия е спряла да се опитва да разбере какво искат да гледат жените и какви истории искаме да разкажем. 

 

Според скорошно проучване, направено между 2007 и 2016 г., само 4 процента от режисьорите са били жени и 80% от тях са имали шанса да направят само един филм. През 2016 г. друго проучване установява, че само 27 процента от посланията в известните филми са отправени от жени. Смятам, че тази статистика е достатъчно показателна – нашите гласове не са добре дошли.

 

Докато няма равенство в нашата индустрия, докато мъжете и жените нямат еднаква значимост във всеки един аспект, нашето общество ще продължи да бъде плодородна почва за хищници.

 

Благодарна съм на всички, които обръщат внимание на това, през което сме преминали. Надявам се, че добавяйки своя глас към хора на тези, които най-накрая проговориха открито, ще покажа защо това е толкова трудно и защо много от нас чакаха толкова дълго. Мъжете тормозеха сексуално, защото можеха. Жените проговарят днес, защото в тази нова ера най-накрая могат. 

 

Източник: nytimes.com

Превод: "Гласове"

 

Коментари

  • observer

    16 Дек 2017 18:15ч.

    Ама каква Фрида изигра само. И какви филми заснеха пък мексиканците в Холивуд и въпреки Холивуд. Само италианците можеха да се мерят с тях. Имаше изкуство тогава. Майната му на Уайнстийн, не е единственият, много са. А Салма Хайек е от малкото.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Готов е филмът

    17 Дек 2017 5:36ч.

    Всичко това, Харви, жените, филмите ..., трябва да стане филм. Сценарият е готов. Актрисите също. Публиката също. Салма е талантлива, очебийно е. Харви също е талантлив. Но е психопатичен. Защо, обяснява самата Салма: Чух, че Харви отново бил бесен. След прожекцията той се разкрещял на Джули във фоайето на киното, взел една от картите за отбелязване на оценки и я хвърлил по нея, като улучил носа й. Нейният партньор, композиторът на филма Елиът Голдентал, се намесил и Харви го заплашил физически. След като той се поуспокои, аз намерих сили да се обадя на Харви и го помолих за още една прожекция в Лос Анджелис, с което киносалоните станаха два. Той се съгласи без много шум. Трябва да кажа, че понякога той беше мил, забавен и остроумен, и това беше част от проблема: Никога не знаеш кой Харви ще се изправи пред теб." А жените били наясно с хората. Ами само някои от жените. Салма не е от тях. Да не разпознае психопатичен човек! А е толкова талантлива. Но филмът се пече.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи