Представяме ви една от прочутите лекции на кардинал Йозеф Ратцингер, посветени на Европа. Тя е известна и под заглавието „Срещу идеологията на лаицизма" и е изнесена на 28 ноември 2000 г. в Представителството на федералната провинция Бавария в Берлин. Малкото посолство едва побира целия берлински елит, който е дошъл да чуе кардинал Ратцингер. Речта му получава широк отзвук. Няколко години по-късно - на 13 май 2004 г. - бъдещият папа Бенедикт ХVI я чете и в Сената на Италия в Рим, в ключов момент по време на дебатите за Лисабонския договор. Още преди 18 години Йозеф Ратцингер поставя основните проблеми пред Стария континент и очертава рисковете пред които Европа се изправя, загърбвайки християнските си корени и християнската си идентичност. Много по-късно, когато вече е папа Бенедикт ХVI, той ще каже с горчивина: „Европа губи паметта си“.

 

 

Кардинал Йозеф Ратцингер

 

 

1. Възникването на Европа

2. Трансформацията на Европа в Новото време 

3. Универсалният характер на европейската култура и нейната криза

4. Къде се намираме днес? 

 

Какво всъщност е Европа? През 1999 г. кардинал Юзеф Глемп по време на работата на една от езиковите групи на Синода на епископите във Ватикана поставя настоятелно, отново и отново този въпрос, посветен на темата за Европа: Къде започва и къде свършва Европа? Защо например Сибир не принадлежи към Европа, независимо че преобладаващо се населява от европейци, които мислят и живеят по един напълно европейски начин? И къде точно изчезва Европа в южните предели на Организацията на независимите държави (ОНД). Къде преминават нейните граници в Атлантическия океан? Кои острови са част от Европа, кои не са и защо? В хода на тези разговори става категорично ясно, че географското понятие „Европа“ има съвсем второстепенно значение: Европа не е ясно очертан в географско отношение континент, а е културно и историческо понятие. 

 

1. Възникването на Европа 

 

Всичко това става напълно очевидно, когато се опитаме да открием откъде води началото си Европа. Когато някой заговори за корените на Европа, обикновено се позовава на Херодот (ок. 484–425 г. пр. Хр.), който сякаш първи разпознава Европа като географско понятие и я описва така: Персите гледат на Азия с варварските народи, които я населяват, като на своя земя, а на Европа и земите на гърците – като на нещо съвсем отделно. 

 

Границите на самата Европа не са посочени, но е ясно, че сърцевината на Европа остава напълно извън полезрението на античния историк. С формирането на елинистическите държави и Римската империя на практика се създава „континент“, който става основа на по-късната Европа, но има съвсем други граници: това са средиземноморските страни, които заедно образуват един истински „континент“ чрез близките си култури, чрез транспортните и търговските си връзки, чрез своята обща политическа система. 

 

Едва през VІІ и началото на VІІІ век с победния марш на исляма се прокарва граница през Средиземно море, то е разсечено – така да се каже – през средата, така че онова, което дотогава е било един континент, от този момент нататък се разделя на три континента: Азия, Африка, Европа. 

 

На изток трансформацията на Стария свят се осъществява по-бавно, отколкото на запад: Източната римска империя с център Константинопол, макар и изтласквана все повече и повече, продължава да съществува до средата на ХV век. Докато земите по южното крайбрежие на Средиземно море около 700 г. след Хр. окончателно изпадат от пределите на съществуващия културен континент, по същото време се осъществява все по-обхватното му разширяване на север. 

 

Лимесът (укрепената граница на Римската империя, бел. пр.), играл до това време ролята на континентална граница, изчезва, давайки възможност да се появи ново историческо пространство, което вече включва като същински централни области Галия, Германия и Британия и се разширява към Скандинавия. 

 

При този процес на изместване на границите идейната обвързаност с предходния, географски различно разположен средиземноморски континент се запазва чрез една историко-богословска конструкция: в съответствие с Книгата на пророк Даниил, обновената и преобразена чрез християнската вяра Римска империя се възприема като последното и окончателно царство на световната история като цяло и по тази причина конституиращият се субект от народи и държави се дефинира като трайната Свещена римска империя (Sacrum Imperium Romanum). 

 

Този процес на нова историческа и културна идентификация е извършен напълно съзнателно по време на управлението на Карл Велики, когато отново се появява старата дума Европа с изменено значение: това слово директно се използва за обозначаване на империята на Карл Велики и същевременно изразява съзнание за приемствеността и оригиналността, с които новосъздаденото държавно образувание се представя като силата, носеща бъдещето. 

 

Тази бъдеща роля произтича именно от обстоятелството, че се възприема като част от приемствеността на историята на дотогавашния свят, но в крайна сметка е обърната към вечността. В изграждащата се по този начин представа за собствена идентичност намират израз както съзнанието за завършеност, така и съзнанието за мисия. 

 

След края на империята на Каролингите понятието „Европа“ действително изчезва до голяма степен и се съхранява единствено в езика на учените; в народния език навлиза едва в началото на Новото време – вероятно във връзка със заплахата от страна на турците като средство за самоопределение, за да се наложи като масова употреба през ХVІІІ век. Независимо от историята на термина учредяването на Франкската империя като никога непогиналата и сега отново възникнала Римска империя представлява решаващата стъпка в посока на онова, което днес имаме предвид, когато говорим за Европа.

 

Не трябва да забравяме, разбира се, че съществува и втора същност на Европа, на една незападна, неоксидентална Европа. Както вече бе споменато, Римската империя в лицето на Византия устоява на щурма на преселението на народите и на ислямското нашествие. 

 

Византия схваща себе си като истинския Рим; тук империята на практика не е загинала, поради което продължават претенциите по отношение на другата, западната част от империята. 

 

И тази Източна римска империя също така се е разпростряла далеч на север, в славянския свят, и е създала свой собствен гръко-римски свят, който се различава от Латинска Европа на Запада по литургията, църковния устав, използването на друга писменост и отказа от латинския като всеобщ книжовен език. Естествено, налице са също така и достатъчно свързващи елементи, които все пак могат да превърнат двата свята в един общ континент: на първо място, това е общото наследство на Библията и древната църква (ранното християнство), което впрочем излиза извън пределите на двата свята, доколкото неговият произход е извън Европа – в Палестина; на второ място, това са общата концепция за имперската власт, общите принципни разбирания на Църквата, както и общите основополагащи идеи за правото и юридическите инструменти; накрая бих споменал и монашеството, което по време на големите сътресения в историята остава същественият носител не само на културната приемственост, но преди всичко на главните религиозни и нравствени ценности, на трайните ориентири на човека, а в качеството си на предполитическа и надполитическа сила става двигател и на постоянно необходимото обновление. 

 

Независимо от сходните черти в съществената част от църковното наследство обаче има една основна разлика между двете Европи, чието значение е подчертано най-вече от Ендре фон Иванка: във Византия империята и Църквата почти се отъждествяват една с друга; императорът е глава и на Църквата. Той се схваща като наместник на Иисус Христос и в съответствие с образа на Мелхиседек, който е едновременно и цар, и свещеник на Всевишния Бог (Битие, 14:18), след VІ век носи официалната титла „цар и свещеник“ (василевс и свещенослужител). 

 

Благодарение на обстоятелството, че Константин І Велики премества имперската столица от Рим, в старата столица на империята самостоятелната длъжност на римския епископ успява да се конструира като наследник на властта на св. Петър и глава на Църквата; тук още от епохата на Константин І Велики се проповядва дуализъм на властите: императорът и папата имат разделени пълномощия, никой от тях не разполага с пълновластие. Папа Геласий І (492–496 г.) формулира възгледа на Запада в своето прочуто послание към император Анастасий І и още по-конкретно в четвъртия си трактат, където подчертава по отношение на византийската типология на Мелхиседек, че единството на властите се открива само у Христос. „Защото Той самият, знаейки за човешката слабост (superbia!), раздели за по-сетнешни времена двете служения, за да не си присвоява никой първенството (гл. 11).“ За всичко, свързано с вечния живот, християнските императори се нуждаят от свещениците (pontifices), а те на свой ред се придържат към императорските разпореждания, що се отнася до тленните неща. 

 

В светските дела свещениците са задължени да следват законите на поставения по Божията повеля император, докато той трябва да се подчинява на свещеника за божествените дела. По този начин се въвежда разделението и разграничението на властите, което има огромно значение за последвалото развитие на Европа и полага основите на – така да се каже – същинския Запад. Ала тъй като и от двете страни на подобни ограничения винаги активно се противопоставя стремежът към пълновластие, желанието за налагане на собствената власт над другата, този разделителен принцип, се превръща и в източник на безкрайни страдания. Основен проблем за Европа както днес, така и в бъдеще ще продължава да бъде под каква форма да съществува и как да бъде политически и религиозно организирана. 

 

2. Трансформацията на Европа в Новото време 

 

Ако въз основа на казаното дотук можем да разглеждаме създаването на империята на Каролингите, от една страна, и продължаващото съществуване на Римската империя във Византия с нейната „мисия сред славянските народи“, от друга страна, като действителното възникване на „континента“ Европа, то началото на модерността означава преломен момент и за двете Европи, който засяга както характера на континента, така и географските му очертания. 

 

През 1453 г. турците превземат Константинопол. Лаконичният коментар на Ото Хилтбрунер във връзка с този факт гласи: „Последните… учени се изселват… в Италия и предават на хуманистите на Ренесанса знанията си за гръцките оригинали; Изтокът обаче потъва в безкултурие“. 

 

Изводът може и да е малко грубо формулиран, защото Османската империя все пак има своята култура; но е истина, че с това гръко-християнската, „европейска“ култура на Византия престава да съществува. 

 

И така, едното крило на Европа е заплашено от изчезване, византийското наследство обаче оцелява: Москва се обявява за третия Рим, учредява свое собствено патриаршество на базата на идеята за второ translatio imperii (пренасяне на властта – концепция, станала популярна в средновековната западноевропейска историография, която представя историята като поредица от прехвърляния на властта от един владетел на друг, като целта е съвременните на авторите държави да се разглеждат като легитимни правоприемници на древни империи, бел. пр.) и по този начин се представя като нова метаморфоза на Sacrum Imperium (Свещената империя) – като своеобразна форма на Европа, която въпреки всичко остава свързана със Запада и все повече се ръководи от него, докато накрая Петър Велики прави опит да я превърне в западна страна. 

 

Това преместване на византийска Европа на север става причина и за прехвърлянето на границите на континента далеч на изток. Определянето на Урал за граница е напълно произволно – във всички случаи светът на изток от планинската система се превръща все повече в някакъв заден двор на Европа, който нито е Азия, нито е Европа, но по същество е формиран от субекта Европа, без сам да притежава характеристиките на субект: той е обект, който сам не е двигател на своята история. Може би така се определя като цяло същността на колониалния статут. 

 

Следователно с оглед на византийската, незападна Европа можем да говорим за двоен двустранен процес в началото на Новото време: от едната страна стои залезът на старата Византия с историческата й приемственост по отношение на Римската империя; от другата страна в лицето на Москва тази втора Европа получава ново средище и разширява границите си на изток, за да изгради в крайна сметка в Сибир нещо като колониално преддверие. 

 

В същото време можем да констатираме, че и на Запад протича двустранен процес, който има много важно историческо значение. Една голяма част от германския свят се откъсва от Рим; появява се нова, просвещенска форма на християнството, така че от този момент нататък през „Западния свят“ преминава една разделителна линия, която също така съвсем ясно се оформя като културен лимес, като граница между два различни начина на мислене и на поведение. 

 

Разбира се, и в рамките на протестантския свят има пукнатини, преди всичко между лутерани и реформисти, към които се присъединяват методистите и презвитерианците, докато Англиканската църква се опитва да развие среден път между католицизма и евангелизма; в допълнение идва и разликата между християнството, наложено като официална (държавна) религия, което става отличителен белег на Европа, и независимите (свободните) църкви, намерили убежището си в Северна Америка – за това ще стане дума и по-нататък. 

 

Нека най-напред проследим втория процес, който оказва съществено влияние върху ситуацията на някогашната латинска Европа през Новото време: откриването на Америка. 

 

На разширяването на Европа на изток чрез нарастващата експанзия на Русия в Азия кореспондира радикалното излизане на Европа от своите географски граници в света отвъд океана, който получава името Америка; разделението на Европа на една латинокатолическа и друга, германопротестантска половина се пренася и в тази част на света, върху която Европа слага ръка. Америка първоначално също се превръща в разширение на Европа, в „колония“, но по времето, когато Европа е разтърсена от Великата френска революция, тя успява да изгради свои собствени характеристики на субект: от ХІХ век нататък, макар и дълбоко белязана от европейския си произход, тя все пак се възправя срещу Европа като типичен самостоятелен субект. 

 

При опита си да разпознаем вътрешната идентичност на Европа с помощта на историята ние съсредоточихме вниманието си върху два основополагащи исторически преломни момента: на първо място, замяната на стария средиземноморски континент с намиращия се пò на север континент на Sacrum Imperium (Свещената империя), на който от епохата на Каролингите се създава „Европа“ като западно-латински свят; паралелно продължаващото съществуване на стария Рим във Византия с нейната експанзия в славянския свят. 

 

На второ място, разгледахме в едната част на Европа гибелта на Византия и произтеклото от това изместване на християнската идея за империя на север и на изток, а в другата част – вътрешното разделение на Европа на германопротестантски и латинокатолически свят, в допълнение излаза й навън, към Америка, върху която се пренася това разделение и как тя накрая се учредява като самостоятелен исторически субект, противостоящ на Европа. 

 

Сега следва да се спрем на третия катаклизъм, чийто ясно видим предвестник е Великата френска революция. 

 

Наистина, още от Късното средновековие Sacrum Imperium (Свещената империя) започва да се разпада като политическа реалност, а също така става и все по-несъстоятелна като основна интерпретация на историята, но едва в този период се разчупват формално и духовните рамки, без които Европа не би могла да бъде изградена. Този процес има важно значение от гледна точка както на реалната политика, така и на идеите. На идейно ниво това означава, че се отхвърля сакралната обосновка на историята и на съществуването на държавата: историята вече не се измерва от представата за Бог, която я предхожда и формира; държавата вече се разглежда от чисто светски позиции, като основана на рационалност и гражданска воля. За пръв път в историята изобщо се появява светската държава в чист вид, която отрича божествената обусловеност и регулация на политическото като митичен възглед за света и обявява самия Бог за частен въпрос, изключен от публичността и формирането на общата воля. Самата държава вече се разглежда като дело на разума, за който Бог, изглежда, не е еднозначно разпознаваем: религията и вярата в Бог принадлежат към сферата на чувствата, а не на разума. Бог и Неговата воля губят общественото си значение. 

 

По този начин в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век възниква един нов тип религиозно разцепление, чиято сериозност все повече започваме да изпитваме. В немскоезичния свят то няма название, защото се проявява по-бавно. В романските езици се обозначава като разцепление между „клирици“ и „лаици“. През последните две столетия напрежението от това разделение преминава като дълбок разлом сред латинските народи, докато протестантското християнство първоначално е улеснено да даде простор на разпространението на либерални и просветителски идеи, без това да налага разчупването на рамката на широкия християнски консенсус. 

 

Реалполитическият аспект на замяната на античната идея за империя се състои в това, че народите, които чрез създаването на единни езикови пространства са станали разпознаваеми като такива, се явяват същинските и единствените носители на историята, сдобиват се с ранг, какъвто преди това не са имали. Взривоопасният драматизъм на този исторически субект, състоящ се от различни народи, се изразява в обстоятелството, че големите европейски народи се усещат като изпълнители на универсална мисия, която неизбежно води до конфликт помежду им. През изминалото столетие изпитахме, за съжаление, смъртоносната сила на този конфликт.

 

3. Универсалният характер на европейската култура и нейната криза

 

Накрая следва да бъде отбелязан и още един процес, заради който историята през последните столетия отчетливо поема по нов път. Ако старата предмодерна Европа в двете си половини по същество познава само един противник, с когото трябва да воюва на живот и смърт, а именно ислямския свят, ако преломът, настъпил с Новото време, е съпътстван от експанзията в Америка и в части от Азия, извършена без големи собствени културни субекти, то след това започва настъпление към двата само бегло засегнати дотогава континента – Африка и Азия – като се прави опит те също да бъдат превърнати в разклонения на Европа, в „колонии“. До известна степен този опит е успешен, доколкото днес и Азия, и Африка следват идеала на белязания от техническия прогрес свят и неговото благоденствие, така че и там древните религиозни традиции навлизат в състояние на криза, а прослойките с чисто светски нагласи все повече овладяват обществения живот. 

 

Наблюдава се обаче и противодействие: възраждането на исляма не е свързано само с новото материално богатство на ислямските държави, но е подхранвано и от съзнанието, че ислямът може да предложи надеждна духовна основа за живота на народите, която старата Европа сякаш вече не е в състояние да осигури, а това въпреки продължаващата й политическа и икономическа мощ като че ли все повече я обрича на упадък и гибел. 

 

Големите религиозни традиции на Азия и преди всичко нейният мистичен компонент, намерил израз в будизма, също така се изправят като духовни сили срещу Европа, която отрича своите религиозни и морални основи. 

 

Оптимизмът по отношение на победата на европейското, който Арнолд Тойнби има основание да застъпва в началото на 60-те години на ХХ век, днес изглежда странна отживелица: „От 28 култури, които сме идентифицирали… 18 са мъртви, а 9 от останалите 10 – на практика всички, с изключение на нашата – показват, че вече са загинали“. Кой би повторил същите думи днес? И като цяло – какво от „нашата“ култура все още е налице? 

 

Победоносно разпространената по света цивилизация на техниката и търговията ли е европейската култура? Или тя е по-скоро постевропейска, родена от края на античните европейски култури? Съзирам тук една парадоксална синхрония: навсякъде по света, но особено в строго неевропейските светове на Азия и Африка, победата на секуларизацията и индустриализацията в постевропейския технико-секуларен свят и с универсализирането на неговия модел на живот и начин на мислене се свързва с впечатлението, че ценностната система на Европа, нейната култура и религия, изградили идентичността й, всъщност вече са изживели времето си; че е настъпил часът на сцената да излязат ценностните системи на други светове, на предколумбова Америка, на исляма, на азиатската мистика. 

 

Точно в момента на най-големия си успех Европа изглежда изпразнена от съдържание, сякаш е парализирана от животозастрашаващо смущение в кръвообращението и разчита на трансплантанти, които после все пак трябва да съхранят нейната идентичност. На това вътрешно отмиране на основните духовни сили се дължи усещането, че и в етническо отношение Европа като че ли е тръгнала да си взима сбогом.

 

Витае необичайно нежелание за бъдеще. Децата, които са бъдещето, се възприемат като заплаха за настоящето; те отнемат нещо от нашия живот – така се разсъждава. До голяма степен те не се чувстват като надежда, а като ограничение в настоящето. 

 

Сравнението със залязващата Римска империя се налага от само себе си – тя също е продължавала да функционира като голяма историческа рамка, но на практика вече е съществувала чрез онези, които впоследствие я унищожават, защото у нея самата липсва всякаква жизнена сила.

 

Така стигаме до проблемите на съвременността. Съществуват две противоположни диагнози за възможното бъдеще на Европа. От едната страна е тезата на Освалд Шпенглер, който вярва, че е установил един вид природен закон за развитието на големите култури: налице са моментът на зараждане, постепенният възход, разцветът на културата, нейното бавно изтощаване, остаряване и гибел. Шпенглер доказва тезата си по впечатляващ начин с историята на културите, в която действието на този закон може да бъде проследено. Неговото схващане е, че Западът е достигнал своята късна фаза на развитие и въпреки всички заклинания ще се стигне неизбежно до смъртта на този културен континент. Той може да предаде, разбира се, своите постижения на някоя новоизгряваща култура, както е ставало в други случаи на загиващи култури в миналото, но като субект със собствена идентичност е изживял времето си. 

 

В периода между двете световни войни тази заклеймена като биологистка теза намира страстни критици, особено в католическия свят; прави впечатление, че и Арнолд Тойнби я оспорва, естествено с твърдения, на които днес малцина обръщат внимание. Тойнби изтъква разликата между материално-техническия прогрес, от една страна, и от друга – истинския прогрес, който определя като духовен. Той признава, че западният свят се намира в криза, чиято причина вижда в отказа от религия и замяната й с култа към техниката, нацията и милитаризма. Според него кризата в крайна сметка носи името „секуларизъм“. Когато причината за кризата е известна, може да се посочи и пътят за преодоляването й: религиозният фактор трябва да бъде въведен отново, за което по мнението му е необходимо религиозното наследство на всички култури, но особено онова, „което е останало от западното християнство“. На биологистката гледна точка тук се противопоставя волунтаристкият възглед, който залага на силата на творчески малцинства и отделни открояващи се личности.

 

Въпросът, който възниква, е дали диагнозата е правилна. И ако отговорът е утвърдителен, дали е в нашите възможности да въведем отново религиозния елемент като синтез от остатъчното християнство и религиозното наследство на човечеството? В края на краищата спорът между Шпенглер и Тойнби остава открит, защото не сме в състояние да надникнем в бъдещето. Но това не отменя задачата да се питаме какво може да предложи бъдещето и какво би могла да донесе вътрешната идентичност на Европа във всичките й исторически метаморфози. Или още по-просто: кое е онова, което обещава да ни осигури човешко достойнство и подобаващ живот както днес, така и утре?

 

За да намерим отговор, трябва още веднъж да се вгледаме в съвременността, като не изпускаме обаче от съзнанието си нейните исторически корени. Бяхме стигнали до последствията от Великата френска революция и ХІХ век. В този период се развиват два нови „европейски“ модела.

 

При латинските (романоезичните) народи се създава светският модел: държавата е строго отделена от религиозните общности, които са изтласкани в частния сектор. Самата държава отхвърля религиозния фундамент и се гради единствено върху разума и неговите прозрения. Поради крехкостта на разума тези системи се оказват слаби и неустойчиви и често се израждат в диктатури; те оцеляват всъщност само защото части от старото морално съзнание продължават да съществуват и без предишните социални основи и правят възможен един базисен морален консенсус. 

 

В германския (и англосаксонския, бел.пр.) свят, от друга страна, се изграждат различни модели на отношенията между Църквата и държавата, произтичащи от либералното протестантство. В тях просвещенската християнска религия, схващана преди всичко като нравоучение, заедно с гарантираните от държавата форми на богослужение, осигурява моралния консенсус и широко разгънатата религиозна основа, с която различните от официалната религия вероизповедания трябва да се съобразяват. Дълго време този модел поддържа единството на държава и общество във Великобритания, скандинавските страни, а отначало и в доминираната от прусаците Германия. Рухването на пруската официална църква в Германия създава вакуум, който впоследствие дава възможност за появата на диктатура. 

 

Днес официалните църкви навсякъде страдат от загуба на влияние: религиозните органи, които са деривати на държавата, не са източник на морална сила, самата държава не е в състояние да създава морална сила, а трябва да я предполага и да гради върху нея.

 

Някъде между двата модела се намират Съединените американски щати. От една страна, формирани на основата на свободни църкви, те изхождат от догмата за строгото разделение между държава и Църква. От друга страна, отделните деноминации са дълбоко белязани от базисния протестантскохристиянски консенсус, който няма конфесионален характер, но се обвързва със съзнанието за особен вид религиозна мисия спрямо останалия свят. 

 

Така религиозният фактор в Съединените щати придобива важна обществена тежест и би могъл да има определящо значение за политическия живот като предполитическа и надполитическа сила. Разбира се, не трябва да се пренебрегва фактът, че и там ерозирането на християнското наследство безмилостно се задълбочава, докато в същото време бързото нарастване на испаноезичното население и присъствието на религиозни традиции от цял свят променят цялостната картина. 

 

Може би тук е мястото да се отбележи също така, че Съединените щати явно подкрепят налагането на протестантството в Латинска Америка, тоест замяната на Католическата църква със структури на свободните църкви, водени от убеждението, че Католическата църква не може да осигури стабилни икономически и политически системи, следователно би се провалила като учителка на нациите, докато се очаква моделът на свободните църкви да направи възможни изграждането на аналогичен морален консенсус и демократичното формиране на обща воля, характерни за Съединените щати. 

 

За да се усложни още повече картината, трябва да се приеме, че днес Католическата църква представлява най-голямата религиозна общност в Съединените щати, че в религиозния си живот съвсем решително отстоява католическата си идентичност, но и че във връзка с отношенията между Църквата и политиката американските католици са възприели традициите на свободните църкви в смисъла, че точно църквата, която е независима от държавата, по-добре гарантира моралните основи на цялото общество и затова популяризирането на демократичния идеал се явява като дълбоко свързан с вярата морален дълг. В тази ситуация напълно основателно може да се съзре едно модерно продължение на модела на папа Геласий, за когото стана дума по-горе.

 

Нека се върнем към Европа. Още през ХІХ век към двата вече споменати модела се присъединява трети, а именно социализмът, който почти веднага се разделя на две различни течения – тоталитарно и демократично. 

 

Още от отправната си точка демократичният социализъм успява да се впише като здравословна противотежест срещу радикалните либерални позиции в двата съществуващи модела, като ги обогатява и коригира. При това оказва влияние и върху вероизповеданията: в Англия е партията на католиците, които не се чувстват в свои води нито в лагера на консервативните протестанти, нито в лагера на либералите. Във вилхелмска Германия католическият център също намира повече общо с демократичния социализъм, отколкото с чисто пруските консервативни протестантски сили. В много отношения демократичният социализъм е стоял и стои близо до католическата социална доктрина; във всеки случай значително е допринесъл за формирането на социално съзнание. 

 

Тоталитарният модел – напротив – се свързва с една строго материалистична и атеистична философия на историята: историята детерминистки се схваща като процес на напредък, преминаващ от религиозната и либералната фаза към абсолютното и окончателно общество, в което религията ще бъде преодоляна като отживелица и функционирането на материалното производство ще осигури щастие за всички. 

 

Привидната научност на тази теория крие нетолерантен догматизъм: духът е продукт на материята; моралът е продукт на обстоятелствата и трябва да бъде дефиниран и практикуван в съответствие с целите на обществото; всичко, което служи за постигане на окончателното състояние на щастие, е морално. 

 

В този случай се извършва пълно преоценяване на ценностите, изградили Европа. Нещо повече – осъществява се разрив с цялата морална традиция на човечеството: вече не съществуват независими от целите на прогреса ценности, в подходящия момент всичко може да стане позволено или дори необходимо, да бъде „морално“ в новия смисъл на понятието. И човекът може да се превърне в инструмент; важна е не отделната личност, а единствено бъдещето – жестокото божество, което се разпорежда с всички и всичко.

 

Междувременно комунистическите системи най-напред се провалят заради погрешния си икономически догматизъм. Твърде често обаче се пренебрегва, че по-дълбоките причини за рухването им са презрението към човека, подчиняването на морала на нуждите на системата и обещанията за светло бъдеще. 

 

Същинската катастрофа, която остава след тях, няма икономически характер; тя се състои в опустошението на душите, в разрушаването на моралното съзнание. Виждам като сериозен проблем на нашето време за Европа и за света това, че – да, наистина – никъде не се оспорва икономическият крах на комунизма и затова старите комунисти без всякакво колебание се превръщат в привърженици на икономическия либерализъм, докато моралната и религиозната проблематика, която всъщност е важната, почти напълно се изоставя. 

 

В този смисъл останалата в наследство от марксизма проблематика продължава да съществува и днес: изчезването на изначалните постулати на човека за Бога, за самия него и за Вселената – изчезването на съзнанието за моралните ценности, които са неоспорими, продължава все още да бъде проблем за нас, особено днес, и той може да доведе до самоунищожаването на европейското съзнание. Ето защо трябва да разглеждаме тази възможност като реална заплаха, независимо от възгледа на Шпенглер за залеза на Запада.

 

4. Къде се намираме днес?

 

Оказваме се изправени пред въпроса как да продължим напред. Съществува ли в днешните времена на страшни катаклизми европейска идентичност, която има бъдеще и можем да отстояваме с вътрешна убеденост? 

 

За бащите на европейското обединение след опустошителната Втора световна война – Аденауер, Шуман и Де Гаспери, е било ясно, че съществува такава база и че тя се състои в християнското наследство на нашия изграден с помощта на християнството континент. 

 

За тях е било ясно, че разрушенията, с които нацистката диктатура и диктатурата на Сталин ни сблъскват, се дължат именно на отказа от тази база – на проявата на хюбрис, липсата на смирение пред Твореца и претенцията, че сами могат да създадат по-добрия, новия човек и да превърнат лошия свят на Твореца в добрия свят, който трябва да се появи благодарение на догматизма на собствената им идеология. 

 

За тях е било ясно, че появата на тези диктатури, генерирали напълно непознато до момента качествено ниво на злото, далеч надминаващо и най-страховитите зверства на войната, е резултат от преднамереното премахване на Европа и че е необходимо завръщане към онова, което във всички страдания и грехове е придавало достойнството на континента.

 

Първоначалният ентусиазъм от новото обръщане към фундаменталните константи на християнското наследство бързо изчезва и европейското обединение впоследствие се извършва почти изключително в икономически план, като до голяма степен се игнорира въпросът какви трябва да са духовните основи на една такава общност. 

 

През последните години отново нараства съзнанието за това, че икономическата общност на европейските държави се нуждае от общи ценности: увеличаването на случаите на насилие, търсенето на убежище в дрогата, все по-голямата корупция осезаемо ни напомнят, че упадъкът на ценностите има и материални последици и че задължително трябва да се вземат мерки. 

 

Водени от това прозрение, на 3 и 4 юли 1999 г. държавните и правителствените ръководители на страните, членки на Европейския съюз, взимат решение да разработят Харта на основните права на Европейския съюз. Назначеният да я изготви орган получава на 3 февруари 2000 г. названието Европейски конвент и още на 14 септември същата година е завършен проект на текста, който на 14 октомври е одобрен от държавните и правителствените ръководители. Тук не бих искал да се опитвам да анализирам този проект за Харта на основните права, а само искам да поставя въпроса до каква степен нейният текст е в състояние да придаде и духовен характер на икономическия субект Европа. Важно е второто изречение в преамбюла: „Като съзнава своето духовно (в официалния превод на български пише само „духовно“, в оригинала на немски пише: „духовно-религиозно“ - бел.пр.) и морално наследство, Съюзът се основава на неделимите и универсални ценности на човешкото достойнство, свободата, равенството и солидарността.“ Изразявано е съжаление за това, че в този текст липсва позоваване на Бог (invocatio dei); ще се върна по-нататък на това. 

 

Тук обаче веднага се откроява безусловният начин, по който човешкото достойнство и правата на човека са записани в преамбюла на Хартата като ценности, предхождащи законодателството на всяка една държава. Съвсем резонно Гюнтер Хирш подчертава, че тези основни права нито се създават от законодателя, нито се присъждат на гражданите, „напротив, те съществуват на свое собствено основание, сами по себе си, винаги трябва да бъдат зачитани от законодателя и са му предписани като ценности от по-висш порядък. Като общовалидни ценности“. 

 

Тази предшестваща всякакви политически действия и решения валидност на човешкото достойнство в крайна сметка произтича от Твореца: само Той може да постановява права, да определя ценности, които се основават на същността на човека и са неоспорими и неприкосновени. В този смисъл в значителна степен тук е кодифицирано християнското наследство в неговата особена форма на валидност. 

 

Фактът, че съществуват ценности, които никой не може да манипулира, е истинската гаранция за нашата свобода и човешко величие; християнската вяра вижда в това тайнството на Твореца и на сътворяването на човека по Божи образ и Божие подобие. Следователно това изречение защитава един основен елемент на християнската идентичност на Европа, използвайки формулировка, която е разбираема и за невярващите. 

 

Днес едва ли някой би дръзнал директно да отрече доминиращата позиция на човешкото достойнство и на основополагащите права на човека спрямо всякакви политически решения; твърде малко време е изтекло от ужасите на нацизма и неговата расова теория. Но конкретно в рамките на така наречения прогрес в медицината са налице съвсем реални заплахи за тези ценности: независимо дали говорим за клонирането, съхраняването на човешки фетуси за научноизследователски цели и донорството на органи, или за цялата сфера на генетичните манипулации (генното инженерство) – никой не може да се прави, че не забелязва постепенното атрофиране на човешкото достойнство, което ни застрашава. Към това се добавят нарастващият мащаб на търговията с хора, новите форми на робство, черният пазар на човешки органи за трансплантация. Винаги се изтъкват „добри намерения“, за да се намери оправдание за онова, което няма как да бъде оправдано. По отношение на тези сектори в Хартата на основните права на Европейския съюз има няколко заслужаващи похвала формулировки, но по важни въпроси липсва ясна позиция, въпреки че точно сега става дума за кризата на принципа.

 

Нека обобщим: утвърждаването в писмена форма на ценността и достойнството на човека, на свободата, равенството и солидарността наред с принципите на демокрацията и правовата държава предполага представа за човека, морален избор и идея за правото, които ни най-малко не се разбират от само себе си, но на практика са основополагащи фактори на идентичността на Европа и като такива би трябвало да бъдат гарантирани. Разбира се, те могат да бъдат защитавани само ако постоянно се формира съответстващото морално съзнание отново и отново.

 

Позволете ми накратко да разгледам още две теми, в които се проявява европейската идентичност. На първо място, това са бракът и семейството. Моногамният брак е оформен като фундаментална форма за уреждане на отношенията между мъжа и жената и същевременно като клетка за изграждане на държавна общност от библейската вяра. Той придава на Европа – както на запад, така и на изток – своеобразния й облик и своеобразната й човечност именно защото постигането на така очертания модел на вярност и въздържание постоянно е било съпътствано от нови трудности и страдания. Европа не би била повече Европа, ако тази основна клетка на нейната социална тъкан изчезне или претърпи значителни изменения. 

 

В Хартата на основните права се говори за правото на брак, без обаче да се споменава някаква специфична правна и морална защита за него; липсва и по-прецизна дефиниция на брака. А ние знаем колко силно са застрашени бракът и семейството – от една страна, заради подкопаването на ненарушимостта на брака чрез все по-улеснени възможности за развод, и от друга – заради все по-широко разпространяващия се нов вид поведение: съжителството на мъж и жена без законен брак. 

 

В ярък контраст с това влиза желанието на хомосексуалните общности за съжителство под някаква юридическа форма, която малко или повече да е равнопоставена на брака. Тази тенденция излиза напълно от рамките на общата морална история на човечеството, което независимо от всичките различия в правните форми на брака винаги е било наясно, че той поради същността си представлява специалната връзка между мъж и жена, насочена към създаването на деца и респективно на семейство. 

 

В случая не се занимаваме с дискриминация, а с въпроса за природата на човешката личност в лицето на мъжа и на жената и как съвместният живот между един мъж и една жена може да бъде оформен юридически. Когато, от една страна, тяхното съжителство все по-често избягва узаконяването, а от друга – съжителството между хомосексуалисти все повече се разглежда като равностойно на брака, сме изправени пред разпада на представата за човека, чиито последствия могат да бъдат единствено изключително тежки. За съжаление в Хартата отсъства ясна позиция и по тази тема.

 

На последно място бих искал да се спра и на темата за религията. В член 10 от Хартата за основните права са гарантирани правото на свобода на мисълта, съвестта и религията, а също така и свободата човек да променя своята религия или убеждения и накрая свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали. 

 

Държавите заявяват своята неутралност по отношение на религиите, но същевременно им признават правото на публична изява. Това само по себе си е положително като отношение и в крайна сметка съответства на основната християнска идея за разграничаване на държавната и църковната сфера, за свободата на акта на вярата и на нейното практикуване, за противопоставяне на държавно налаганата религиозна принадлежност. На практика обаче възниква проблемът как могат различните публични изяви на религията да се впишат в цялото. Ще дам съвсем прост пример: държавата не може да обяви петък за неработен ден за мюсюлманите, събота – за евреите, и неделя – за християните. Тя ще трябва да вземе решение за общо уреждане на този въпрос и след това да се интересува от предпочитанията. Големите празници – Рождество, Великден, Петдесетница – не са ли отличителни белези на нашата култура? А неделята? Още по-трудно би било, ако в отделните религии се открият елементи, които не са в съгласие с основополагащите цели на Хартата, заложени в преамбюла и първия дял за човешкото достойнство. 

 

Какво би станало, ако дадена религия по принцип признава насилието като част от програмата си? Ако дадена религия поначало отрича религиозната свобода и настоява за форми на теокрация? Какво трябва да бъде отношението към магия, която иска да навреди на тялото и душата на ближния? Новият възход на крайнодесните идеологии ни кара отново да осъзнаем, че толерантността не трябва да стига дотам, че да насърчава собственото си себеобезличаване: тя трябва да се ограничи там, където биха се възползвали от неограничената свобода за унищожаване на свободата и за налагането на враждебни и нехуманни идеологии. 

 

Върху тази тема за вътрешните граници на толерантността, от които тя се нуждае заради самата себе си, трябва да продължат разсъжденията. По този повод отново възниква въпросът дали заради традицията на европейската хуманност и нейните корени не е било необходимо Бог и отговорността пред Бога да бъдат утвърдени в текста на Хартата за основните права. Вероятно не са го направили, защото в никакъв случай не би трябвало да излиза, че от държавата произтича дадено религиозно убеждение. Това е достойно за уважение. Но едно нещо според мен не бива да липсва: дълбоката почит към онова, което е свещено за другия, и дълбоката почит към светостта (като комплексна категория), към Бог, която съвсем основателно може да се очаква и от човек, неподготвен самият да повярва в Бога.

 

Изчезването на тази почит води до сътресения в обществото. Слава Богу, в нашето съвременно общество се наказва този, който осмива вярата на Израел, неговата представа за Бога, неговите велики личности. Наказва се също така и всеки, който злослови срещу Корана и основните убеждения на исляма. 

 

Ала когато става дума за Иисус Христос и онова, което е свято за християните, свободата на изразяване се оказва най-висшата ценност, чието ограничаване би застрашило или дори унищожило толерантността и свободата като цяло. Свободата на изразяване обаче намира своето ограничение във факта, че не може да накърнява честта и достойнството на другия; изричането на лъжи или нарушаването на правата на човека не е свобода. 

 

Тук се натъкваме на една странна омраза на Запада към самия себе си, която може да бъде описана единствено като патологична. 

 

Той наистина се опитва по заслужаващ похвала начин да се открие с разбиране към чуждите ценности, но вече не харесва сам себе си, вижда в собствената си история само жестокото и разрушителното, а не успява да забележи възвишеното и чистото.

 

Европа се нуждае от ново, със сигурност критично и смирено възприятие за самата себе – ако наистина иска да оцелее. Мултикултурализмът, който постоянно се насърчава и лансира пламенно, понякога означава преди всичко отказ от собствено присъщото, своего рода бягство от самия себе си и от своето наследство. От друга страна обаче, културното многообразие не може да съществува без споделени константи, без отправни точки, основани на собствени ценности. То със сигурност не може да съществува без дълбоката почит към святото. В него имплицитно е заложено да се отнасяме към онова, което е свещено за другите, с почит, но това е постижимо само ако на нас самите не ни е чуждо святото, Бог. 

 

Разбира се, че можем и трябва да научим какво е свято в очите на другите, но именно пред другите и заради тях наш дълг е да подхранваме дълбоката почит към святото в самите нас и да показваме лицето на Бога, който се е открил пред нас – лицето на Бога, който се грижи за бедните и слабите, за вдовиците и сираците, за чужденеца; лицето на Бога, който е толкова човеколюбив, че сам е поискал да стане човек – един страдащ човек, който в страданието си заедно с нас придава на болката достойнство и надежда. 

 

Ако не направим това, ние не само се отричаме от идентичността на Европа, но и отказваме на другите едно служение, на което имат право. Абсолютната профанизация, обхванала Запада, е дълбоко чужда за културите по света. Те са убедени, че свят без Бог няма бъдеще. В този смисъл именно културното многообразие ни призовава да се върнем отново към самите себе си и към своите корени. 

 

Ние нямаме представа какво ще е бъдещето на Европа. Възможно е Хартата на основните права да е първата крачка, която показва, че тя отново е започнала да търси съзнателно душата си. Тойнби е прав в заключението си, че съдбата на обществото винаги зависи от творческите малцинства. Би било добре, ако вярващите християни се възприемат в ролята на такова творческо малцинство и помогнат на Европа да преоткрие най-доброто от своето наследство в името на цялото човечество. 

 

 

Превод от немски език за "Гласове": Мария Дерменджиева

 

-------------------------- 

 

Юзеф Глемп (1929–2013 г.) – полски кардинал, архиепископ на Варшава (1981–2006 г.) и примас на Католическата църква в Полша (1981–2009 г.). (Бел. пр.) 

 

Herodot, Historien (Hg. Feix), 1. Bd. S. 8 (München 1977); в оригинала е цитирано по: E. Chargaff, Ein zweites Leben. Autobiographische und andere Texte (Stuttgart 1995) 166.

 

Широка перспектива за формирането на Европа като местоположение и ценности предлага историкът Питър Браун в: P. Brown, Die Entstehung des christlichen Europa (München 1996); заглавието на английския оригинал: The Rise of Western Christendom. Triumph and diversity, AD 200-1000, Wiley-Blackwell, 2013 (трето преработено и допълнено издание).

 

Карл Велики – крал на франките от 768 до 814 г., коронясан за император на 25 декември 800 г. (Бел. пр.)

 

От богатата литература на тема „монашество“ тук ще спомена само: H. Fischer, Die Geburt der westlichen Zivilisation aus dem Geist des romanischen Mönchtums (München 1969); F. Prinz, Askese und Kultur. Vor- und frühbenediktinisches Mönchtum an der Wiege Europas (München 1980).

E. von Ivánka, Rhomäerreich und Gottesvolk (Freiburg-München 1968).

Superbia (лат.) – гордост, високомерие, надменност. (Бел.пр.)

Примери и литература по темата в: U. Duchrow, Christenheit und Weltverantwortung (Stuttgart 1970) 328ff. Богат материал по въпроса е налице в: H. Rahner, Kirche und Staat im frühen Christentum (München 1961). Щефан Хорн ми обръща внимание върху един важен текст на папа Лъв І, включен в писмото на папата от 22 май 452 г. до императора, с който по-късно отхвърля Правило 28 на Четвъртия вселенски (Халкидонски) събор (признаването на равни права на светия престол на Константинопол наред с Рим, тъй като е „град на царя“): Habeat sicut optamus Constantinopolitana civitas gloriam suam, et protegente Dei dextera diuturno clementiae vestrae fruatur imperio, alia tamen ratio est rerum saecularium alia divinarum, nec praeter illam petram quam Dominus in fundamento posuit stabilis erit ulla constructio (LME II [37] 55,52-56; vgl. ACO II / IV S. 56). Срв. също така във връзка с тази проблематика: A. Michel, Der Kampf um das politische oder petrinische Prinzip der Kirchenführung, in: A. Grillmeier - H. Bacht, Das Konzil von Chalkedon, Bd. II Entscheidung um Chalkedon (Würzburg 1953) 491-562; в същия том и статията на Томас О. Мартин за Правило 28 на Четвъртия вселенски (Халкидонски) събор: Thomas O. Martin, S. 433-458.

 

В: O. Hiltbrunner, Kleines Lexikon der Antike (München 1950) 102.

 

A.J. Toynbee, Der Gang der Weltgeschichte II: Kulturen im Übergang (Zürich-Stuttgart-Wien 1958) 370; тук цитиран по: J. Holdt, Hugo Rahner: Sein geschichtstheologisches Denken (Paderborn 1997) 53. Най-вече частта, озаглавена „Философски размисли за Запада“ („Philosophische Besinnung auf das Abendland”, S. 52-61), предлага важен материал по въпроса за Европа.

 

O. Spengler, Der Untergang des Abendlandes. 2 Bde. (1918–1922). Във връзка с дебата около тезата на Шпенглер, виж в горе цитираната книга на пастор Йоханес Холт главата „Западните движения между двете световни войни“ (J. Holdt, Hugo Rahner…, „Die abendländische Bewegung zwischen den Weltkriegen” S. 13-17). Спорът с Шпенглер например е постоянен мотив също и в основополагащ за периода между световните войни нравствено-философски труд на Теодор Щайнбюхел: Th. Steinbüchel, Die philosophische Grundlegung der katholischen Sittenlehre, 2 Bde., 1. Aufl. 1938; 3. Aufl. 1947.

 

Срв. Holdt, op. cit., S. 54.

 

В тази връзка няма как да не цитирам думите на Ъруин Чаргаф: „Там, където всеки е свободен да одере кожата на ближния, например на свободния пазар, в резултат се получава обществото на сатира Марсий, общество от кървящи трупове“ (E. Chargaff, Ein zweites Leben. Autobiographische und andere Texte. Stuttgart, Klett-Cotta, 1955, S. 168).

 

G. Hirsch, Ein Bekenntnis zu den Grundwerten, in: FAZ 12. 10. 2000.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

19 коментар/a

Мосю Воланд & Co на 17.09.2018 в 13:21
Обединена Европа като ядро на съвременната цивилизация е трън в очите на ЮС и Източната Империя. Като природен,икономически, културен, политически и научен ресурс ОЕ няма конкуренция, но пречи на апетитите на другите играчи на световната сцена все още и затова са тези издивявания . Но колкото и комплексна да е структурата и , тя има и слаби места и точно там удрят завистниците. Изтока /Русия/ има природните ресурси за три планети , но няма историята, културата, цивилизационните ценности. Запада /Америка/ има амбицията да управлява планетата но няма силите и капацитета. Европа е по средата.
логореята на 17.09.2018 в 15:12
За ценностите на т.нар. Европа бих поспорил. И особено ако ще ги наричаме "цивилизационни", защото последното всякога се брати със секуларно и модерно....А трите такива предизвикват в мен (и не само в мен) много повече погнуса. И какви толкова ценности ни предлага блудната Европа, които да не са налице в Русия, при това руската култура и нашата са къде-къде по-близки в сравнение с нашата и западноевропейската.
Българин от Б на 17.09.2018 в 15:45
още малко история-защо западната римска империя загива, а източната(Византия) има още 10 века(!!!) живот и дори разцвет-защото западната римска империя е заобиколена от варвари, това са т.н. там Dark Ages(=тъмни векове), а Византия-на югоизтока има арабски държави с тяхната по-прогресивна по онова време наука и култура. Как така "изведнъж" в западна Европа настъпва Ренесанс и тогавашния елит, миризливите рицари, започват да променят начина на живот- по време на Кръстоносните походи на югоизток забелязват, че арабите имат по-добър начин на живот, и науката им е на по-високо ниво от европейската. А това, че Византия се явява разпространител на християнството на север (в БГ) и североизток(та чак в Сибир, както е отбелязано в статията) изобщо не допринася за съхраняване на издигане на Византия, в този случай ние сме били варварите.
българин на 17.09.2018 в 17:51
Академично и политично и дипломатично писание на кардинала -- много съм разочарован. Липсва добра защита на християнството, някак си е вместено между другите течения в мулти-култи света. Той си е загубил ума: "... дали е в нашите възможности да въведем отново религиозния елемент като синтез от остатъчното християнство и религиозното наследство на човечеството? " -- Синтез на остатъчното християнство и религиозното наследство на човечеството ?? - значи, не да подкрепим християнството да се повдигне от "остатъчно" , а да вкараме отново езическите елементи/ритуали/идолопоклоничеството/магиите и т. н , срещу които християнството винаги се е борило. Защото какво е религиозното наследство на човечеството: това на индианците в Сев Америка които се кланят на расти и дървета и животно -тотем, или Южна Америка (с човешките жертви при ацтеките) до многобожието на Индия... педофилията и агресията на исляма като религиозно наследство...това ли да "синтезираме с остатъчното християнство?
Митю на 17.09.2018 в 18:11
Трябвало още да се се разсъждва - ценостите на Европа, дрън- дрън - по улиците на Европа тече война и насилие към християните, а вие там някъде си разсъждавайте "Върху тази тема за вътрешните граници на толерантността, от които тя се нуждае заради самата себе си, трябва да продължат разсъжденията. По този повод отново възниква въпросът дали заради традицията на европейската хуманност и нейните корени не е било необходимо Бог и отговорността пред Бога да бъдат утвърдени в текста на Хартата за основните права. Вероятно не са го направили, защото в никакъв случай не би трябвало да излиза, че от държавата произтича дадено религиозно убеждение. Това е достойно за уважение. Но едно нещо според мен не бива да липсва: дълбоката почит към онова, което е свещено за другия, и дълбоката почит към светостта (като комплексна категория), към Бог, която съвсем основателно може да се очаква и от човек, неподготвен самият да повярва в Бога. " Какво е достойно за уважение? Че сме се отказали от Бога и държавата стои по-високо от Бог. Какъв християнин си ти бе кардинале. Почит към онова, което е свещено за другия, ами ако то е свещена война и изтребване на християните - пак ли дълбока почит. Нито дума за сирия където има геноцид към християните
примери бол на 17.09.2018 в 19:06
Относно последния пост: бедата е там, че официалните църкви винаги са били инструмент на политическите касти и върхушки. Освен това днес, в съвременни условия, религиите (поне големите) и обслужващите ги униформени институции, изпълняват преди всичко геополитически, а не толкова духовн(ическ)и функции. В определени сюблимни моменти и за определени конкретни цели милЮционерската същност на кардинали и владици излиза на преден план и даже не се прикрива.
Митю на 17.09.2018 в 22:00
До примери бол -- да, бедата е там, че официалните църкви в Европа днес са инструмент на политическата върхушка на хипер-либерализма. Геополитически функции, казвате - ами ако се застъпват геополитически за Европа, нищо против. Защото Европа губи по всички точки , и след 50 години ще бъде Евростан. Като предадеш християнството, предаваш Европейската цивилизация. Смейте се колкото искате - къде другаде има подобно развитие, дали в Азия или в Африка. Страните от петролния пояс имат много пари - само с пари не става. Всичките им синове учат на запад, европейски бизнеси им строят и развиват (и ние им пълним джоба на бензиностанцията). Европейското изкуство от предни векове , фреските, класическата музика и платната на големите худижници - всичко, с което се гордеем е базирано на християнските ценности, НЕ на европейските ценности.
Митю на 17.09.2018 в 22:23
да, липсват духовн(ическ)и лидери. А когато някой такъв се намери, ние го освиркваме, че бил много закостенял и говори за грехове и против нашите зависимости и сладострастия. Ако църквата работи с политическите касти за запазването на нацията и семейството, защо не. Църквата дали трябва да се откъсне напълно от реалния живот? Нали ще ревнем, че не познават живота и не са в час. Хайде да видим, има ли ЕДНО нещо което църквата да направи и ние да не го хулим? каквото и да прави, ние винаги си знаем едно - виновни са в доносничество/ бизнеси/не ходят боси и с тояга в ръката/ и т.н. , списъка е много дълъг. И държавата се издига най-високо, по-високо от Бог. Значи Бог зависи от държавата. И такива като кардинала лижат подметките на баба меркел и на алкохолика юнкер.
да бе на 17.09.2018 в 22:46
За духовните лидери: прочетете това интервю с епископ Рафаил (пак тук в Гласове) и ако сте чели горното писание на кардинал Ратцингер, ще видите очевадна разлика в духовността. не е нужно да сте вярващ за да сравните. http://glasove.com/categories/intervyuta/news/liberalizmyt-syvremenniya-vrag-na-hristiyanstvoto?page=4
Всеки мери на 18.09.2018 в 09:52
от степента на своята образованост, политическа принадлежност и разбиране на окръжаващия го свят. Така и Й.Р. Той обяснява своята гледна точка. Какво и как да бъде изменено за добро бъдеще на хората- не му стигат знания и смелост. Все пак похвални са някои исторически констатации, като обобщения, които могат да послужат на другите да намерят отговор как да изменят човешкия свят, за да тържествува ДОБРОТО.
Helleborus на 18.09.2018 в 17:53
Ще се опитам да опростя нещата. Истината е една. Като казвам истина, имам предвид всичко, което ние разбираме под думите наука, просвещение и ценности. Ако всички хора по света биха познали Истината, те биха оформили една глобална цивилизация. Но истината не е съвсем достъпна и лесна за проумяване, защото към нея има Път. Тъй като тя означава духовно и интелектуално просвещение, за което е нужна голяма вътрешна трансформацияа. Доколкото включва и ценностите, тя е освен всичко и субективна, защото няма ценности, които да не се поддържат от конкретен субект, в когото ние се вслушваме. Така че в този Път, трябва да има и Учител. Накратко, придобиването на ценности и познания за света винаги е ставало в школи. Тъй като говорим за нещо много по-сложно от масовия морал и обща култура, не става дума за масово училище от съвременен тип. За да се съхранят дълбочините на познанието е било винаги нужно да има ИЗЦЯЛО посветени на тази служба хора, които да съхраняват нещо като ДНК или семе за разплод. Така че който иска да се труди, да има откъде да придобие тези семена. Затова провидението винаги е правило така, че да има такива посветени хора и родове. Вероятно се сещате в Стария Завет, как на едно от племената на Израил беше определено да бъдат такива. Не са само те, но между тях има приемственост, те не никнат като гъби от земята по целия свят независимо едно от друго, а само по начина, по който ние палим свещите си на Рождество - един от друг! Центърът, който следпотопно е оплождал света е древна Тракия. Тъй като нашият праотец Тир е имал такова обучение, той е приел и книжнината от ковчега, с поръчението да създаде такава школа. По тази причина всички цивилизации, които ние познаваме като велики от онова време са или клонки на тракийски родове или са преминали на обучение в нашите тракийски храмове. Така наречената от автора средиземноморска първична цивилизация е точно това. Египет е тракийски, чрез него започва и еврейската традиция на вяра, а изходът на евреите съвпада с изгонването на последната тракийска династия от Египет. Троя е тракийска, Минойската култура, гърците са обучавани в тракийските храмове в Египет, също както Мойсей. За разлика от евреите, гърците не успяват да приемат вярата, а източват само светската наука. Римските белагини се основават на двайсетте много по-стари заповеди към тракиеца, освен много други понятия и символи, които се заимстват от древна Тракия, включително в архитектурата. В това няма нищо срамно и това не е копиране, защото ако няма път, благодатта не може да протече. Преди две хиляди години се явява на всички в плът и изначалния Учител, Който заявява за Себе Си, че Той е Пътят, Истината и Живота и е много от преди Авраам. Неговото учение се разпростира и до днес по същите стари места, където древното знание се е проповядвало пак чрез Него. Никой не би построил християнски храм върху езическо капище! Това е нишката на световната цивилизация. Така че културата на Европа не е точно тази битка между различни лобита, която е описана в този текст по-горе, защото дори църковните лобита не са всички Негови. И всички тези боричкания не са били задължително между истината и измамата, на повърхността историята най-често описва борбата на едни непросветени хора, с други такива. Ако прогресивната част от човечеството търси къде да стъпи, нека стъпи отново на същата здрава основа. А какво ще направят имитационните структури, те винаги крадат цивилизация от онези, които я правят и само се кичат с лаврите. Така че те ще продължат да надничат и да крадат каквото могат и ще стигнат, до където им бъде позволено. Пътят на човечеството е видимо един, но всъщност едни хора се развиват, а други се намотават около тях като лиани и паразитират. Но не паразитът определя посоката и не е нужно нещо да се измисля, историята не може да бъде предначертана. Желанието да се начертае предварително път е само на хората, които искат да държат контрола над света, да се представят за учители на света, които съответното имат правата да командват. Те само чакат хората да се ориентират нанякъде, за да цъфнат на ръководните места, като най-горещи последователи и блюстители за реда. А единственото, от което има смисъл е всеки за себе си да се придържа към истината.
Добронамерен на 22.09.2018 в 02:09
Helleborus, пиша ти с уважение към женския ти стил, който ми напомня на една моя приказлива учителка. Първо, ако никой не се захваща с твоя пост, то е защото е мнооооого, ама мнооооого дълъг - едва ли някой го е прочел. Аз го прочетох докато чакам да ми се доспи, но вдруг случай нямаше да стане. Второ, явно ти се смяташ от "посветените" , "които да съхраняват нещо като ДНК или семе за разплод." Сигурно имаш и школа за познания за света- "придобиването на ценности и познания за света винаги е ставало в школи. Тъй като говорим за нещо много по-сложно от масовия морал и обща култура, не става дума за масово училище от съвременен тип. " Трето, под истина ние НЕ разбираме същите ценности като тебе. Така че твоето мнение за траките е субективно и не се мисли за Учителка която показва Пътя по който тече благодат. Последно, от християнство нищо не разбираш, нито имаш общо с Него.
1984 на 27.09.2018 в 17:30
Българин от Б на 17.09.2018 в 15:45 е образец на войнстваща некомпетентност. а Кукурячето е образец на лъжлива пропаганда по схемата на Мирча Кришан - без чичко Сорос сме заникъде, а краставицата съдържа 98 процента вода. По същество - от красноречието на папа Бенедикт XVI ми иде да цвръцна. Яворе Дачков, ако не ме лъже склерозата, католицизмът е ерес. За чий публикуваш на сайта си католическо оправдание на юдаизма? Или не знаеш, че е публикувано на сайта ти? Съчуфствам...
албигоец на 01.10.2018 в 22:40
Намерили кого да представят - негово светейшество втория в историята папа в отставка Бенедикт 16 ( на почивка) - който като кардинал оглавява Службата за защита на вярата т.е. Светата инквизиция и , , голям авторитет в православието и политиката , няма що. Пуснете и някое писание на фанариотския етнофилист ердоганист
Ханибал Барка на 03.10.2018 в 11:58
Впечатляващ текст! Европа е една гигантска планина от идеи, културни пластове, споделени успехи и провали. Тя е това, което е сега, именно заради своята християнска сърцевина. Без нея - тя е едно нищо - азиатски бардак с маанета, мюезини, абсурдни размишления за вредата от свинското, защото някакъв си не го харесвал преди много години, или за това колко камъка трябва да се хвърлят по стълбоевете символизиращи дяволо по време на хадж в Мека, книжарници, в които се продава само коран или книги, които го тълкуват, телевизии, по които се гледа същото - с една дума всичката онази красота, без която животът ни като европейци няма смисъл. Политическият ислям иска да ми отнеме всичко, което намирам за стойностно и красива - онова, което дава смисъл на съществуването ми. Затове нека не забравяме традиционната си религия, не спираме да я почитаме и никога да не богохулстваме - дори да сме лаици /светски люде/.

Напиши коментар