Тайната история на следвоенния свят

Второ, авторите акцентират върху факта, че независимо от всички приказки, че Хитлер е завършил живота си със самоубийство, еднозначни (в юридическия смисъл) доказателства няма. ДНК-експертиза на фрагмент от „черепа на Хитлер“ показва, че той принадлежи на жена на 30-40 години (но не е на Ева Браун). Вече е доказано, че „трупът на Ева Браун“ няма нищо общо с Ева Браун. Снимката на още неизгорелия „труп“ на Хитлер с рана от куршум на челото широко се разпространявала след края на войната. Сега се смята, че това вероятно е бил готвачът от бункера, който смътно напомня Адолф Хитлер, и едно от най-малко шестте тела на "Хитлер", предадени на съветски представители, по нито едно от които не е имало следи от огън.

Мартин Борман

ДНК-тестът на скелета на Борман, намерен близо до райхстага, показва (за това е съобщено от официалните власти), че скелетът принадлежи на негов по-възрастен роднина. "Костите на Мюлер“, ексхумирани през 1963 г., се оказват на трима души. В същото време има много свидетелства на хора, видели фюрера и Ева Браун след войната. Но, изглежда, малцина се интересуват от това, както и от факта, който посочва авторът: „Във ФБР по времето на директора Джон Хувър са се пазели данни за всяка поява на Хитлер до 1960 г. включително.“

Една от многото версии как би изглеждал Хитлер с брада

А свидетелствата, че той изобщо не е имал намерение да се самоубива и се е готвел за бягство, са достатъчно. Например Леон Дегрел след края на войната разказвал, че е посетил Хитлер ден преди в Берлин да влязат руснаците, и Хитлер активно се е готвел за бягство. А Леон Дегрел е твърде информиран човек. Въпреки званието си - едва щандартфюрер от СС, този белгиец бил последният от 12-те рицари на вътрешния (ръководния) кръг на СС (Ордена на Черното слънце) и по съвместителство оглавявал партията на рексистите (фашистката партия в Белгия). Малко преди смъртта си (1975) Ото Скорцени делегирал своите пълномощия по ръководството на тайните структури на "невидия райх" именно на Дегрел и на капитана първи ранг във Военно-морския флот в Италия „Черния княз“ Валерио Боргезе.

Тези двама персонажи са не просто колоритни, но и (особено Боргезе) чудесно илюстрират връзката между следвоенния фашизъм и англо-американските елити, поради което за тези личности трябва да се направи малко отклонение и да се кажат няколко думи. След войната Дегрел често казвал, че с нахлуването на вермахта в СССР, въпреки очакванията си, не се е сблъскал с азиатци, а с истински арийци. Разказват, че в кабинета на Дегрел след войната висели картини, изобразяващи немец и руснак – двама блондини със сини очи, вкопчени в смъртоносна хватка. Дегрел изразявал съжаление, че двата „братски северни народи“ се унищожавали един друг – и аз за пореден път ще добавя, че вината за това лежи на плещите на не напълно „северния“ генетически и по външност ръководител на Третия райх, както и подтикващите го към агресия срещу СССР англосаксони, на които след войната служил Дегрел.

„Черният княз“ Юнио Валерио Боргезе е значително по-зловещият персонаж, една от най-важните фигури във фашистка Италия. През 1945 г. американският разузнавач Джеймс Енгълтън спасил Боргезе най-малкото от затвора, и организаторът на специалните морски части (Х МАБ) на Италия на Мусолини, чийто офицерски състав бил почти изцяло членове на знатни италиански семейства, които започнали вярно да служи на САЩ и на оглавяваните от американците наднационални структури за световно господство. Самият Боргезе е представител на един от знатните италиански родове, тясно свързани с аристократичните фамилии Палавичини, Колона, Орсини, с профашистки елементи от Ватикана и военно-религиозния Малтийски орден.

Именно Боргезе играел активна роля в „натовското бюро на убийците“ – официално създадената през 1956 г. структура „Гладио“ («Gladio» — «Меч»), специализирана за политически убийства и тайно направляваща дейността на десни и леви терористи (включително и „Червените бригади“). След неуспешния опит за десен преврат в Италия през 1970 г. Боргезе бяга в Испания, където установява тесен контакт със Скорцени. По този начин се създава линията Алън Дълес (ЦРУ, САЩ) – Боргезе (Италия, НАТО, европейски католически и финансови корпорации) – Четвъртият райх, тоест нацисти. Именно младият Дълес играел една от главните роли за включването на бившите нацисти в американските и натовските разузнавателни структури.

Но да се върнем към „самоубийството“ на Фюрера.

С течение на времето се оказва, че показанията на „свидетелите“ на самоубийството на Хитлер нямат голяма стойност. Опирайки се на свои изследвания, а също и на работи на Е. М. Ржевски, А. Йоахимстилер, В. Мазер -  В. А. Брюханов пише: „Разбираемо е, че Хитлер имал всички основания да се страхува за живота и здравето си малко повече от непосредствените ръководители на държавите от антихитлеристката коалиция заедно с всичките им многобройни съветници и професионални убийци, така трогателно загрижени за Хитлер до самия край на войната!

Хитлер бил разтревожен – за това свидетелства един известен персонаж - зъбният техник Фриц Ехтман, прославил се със своите объркани и противоречиви признания и показания.

През май-юни 1945 г. той „разпознал“ „трупа на Хитлер“ по уж направени от самия него зъбни протези, което нямало как да е вярно, защото те били направени и поставени няколко години преди той самият да се появи в обкръжението на Хитлер.

Затова през лятото на 1947 г. на Ехтман му омръзнало да седи в съветския затвор и започнал внимателно, но недвусмислено да намеква, че още през януари 1945 г. получил ясно задание за изготвяне на дубликати на изкуствените зъби на Хитлер, за да бъдат поставени после на неговия двойник.

Политическата конюнктура обаче тогава била такава, че никой нямал нужда от откровенията на Ехтман и му се наложило да поседи в затвора още доста години. После го търсили за съвсем други показания – и той се опитвал да не разочарова, отново разправяйки, че през 1945 г. разпознал трупа на истинския Хитлер, а по-късно отново взел да сее съмнения! Какво да се прави, ако животът ти на роден или възпитан за лъжесвидетел, се окаже далеч от безметежност, спокойствие и комфорт, но най-вече от последователност!“

Да си зададем въпроса: Ако Хитлер действително е оцелял, то можеше ли за това да не знаят лидерите на държавите от антихитлеристката коалиция? Нямало е как да не знаят. Впрочем те никога не са твърдели, че имат доказателства за смъртта на „Алоизич“. Сталин в Потсдам (17 юли 1945 г.) настоявал, че Хитлер е успял да се скрие; Жуков (6 август 1945 г.): „Свидетества за опознаване трупа на Хитлер не сме намирали"; Айзенхауер (12 октомври 1945 г.): „Има всички основания да се твърди, че Хитлер е мъртъв, но няма и най-малкото пряко доказателство за този факт.“

Трето, Джерард Уилямс и Саймън Данстен подчертават (и убедително доказват тази теза със съдържанието на своята книга), че „бягството на Хитлер от Берлин е удивително добре документирано“.

Ако предположим, че световните лидери са знаели, че Хитлер е жив (те нито веднъж не си позволиха да кажат, че той е мъртъв), но не са предприели мерки за неговото залавяне, значи става дума за мълчаливо съгласие или просто за сговор, или, ако щете, за сделка. Биха могли да позволят на Хитлер да изчезне срещу нещо друго, срещу някакви козове, които фюрерът е сложил на масата.

„Козовете“ биха могли да бъдат като „тояга“ и „морков“. „Тоягата“ е заплахата от бомбардировка с нови оръжия по източното крайбрежие на САЩ. Има сведения, че такава демонстрация е била проведена (американските власти я представили като взрив на снаряд или снаряди, недалеч от Ню Йорк). Но „морковът“ е много по-мощен коз. Става дума за три неща.

Първото: част от заграбените богатства. Американците заловили само „златото на райха“ (около 20 процента от общите „запаси“), с които финансирали плана „Маршал“, но не намерили „златото на партията“, за което отговарял обергрупенфюрерът от СС Франц Шварц, както и „златото на СС“. Разграбването на Европа бил един от компонентите на хитлеровата политика, в частност, и на Втората световна война като цяло. Впрочем по някои сведения военно-морското (sic!) разузнаване на Германия през 1931 г. съставило списък на най-големите държавни и частни колекции от произведения на изкуството, антикварни и нумизматични ценности в Европа. След окупацията трябвало само да се отправят камионите към означените адреси.

„Историята на Втората световна война – пише А. Мосякин – е не само подробното изучаване на картината на военните действия, но и все още неизораната нива на безконечното движение на насилствено иззетото и гибелта на културното и историческото наследство на цели народи. Под грохота на оръжията се е въртял вселенски „кръговрат на съкровища“. От едно място на друго ешелоните извозвали произведения на изкуството, ценности от дворци, музеи, църкви и библиотеки, частни и държавни архиви, имущество на граждани.

В началото народите от повечето европейски страни били ограбени от хитлеристите и техните помагачи, а после заграбеното от тях било „приватизирано“ от победителите. И тук трябва ясно да разберем, че зад това не стояла примитивна кражба (макар и тя да имала място), а нещо доста по-голямо. Още Хитлер искал да използва награбеното като инструмент за бъдещи мирни преговори. За това пише в мемоарите си Алберт Шпеер, за това има документи в архива на Г. Щайн. В този контекст е важно, че Хитлер изначално се канел да използва заграбеното като стръв на въдицата за мирните преговори. А немците грабели систематично и в огромни мащаби. С това се занимавал Оперативният щаб под ръководството на райхслайтер Алфред Розенберг. Да не говорим за това, че нацистите опустошили централните банки на всички окупирани страни.

Второто и много важно е, че „козовете“ могат да бъдат смъртоносни компромати за световната върхушка, събрани от немското разузнаване и агентура през 20-те и първата половина на 40-те години.

Третото е част от техническите достижения на райха (патенти, технологии), които по редица направления са изпреварвали СССР и САЩ с десетилетия. По мнението на К. П. Хидрик, един от обектите за техническо обезщетение, предадено от Борман на американците, биха могли да са уранът и детонаторът за атомната бомба, хвърлена над Хирошима и Нагазаки през август 1945 г.

В историята с Манхатънския проект има една загадка: на американците още в началото на 1945 г. катастрофално им липсва уран и те никак не успявали да направят добри детонатори, а през август вече хвърлят атомните бомби над японските градове. В работата „Критична маса: как нацистка Германия даде обогатен уран за създаването на американската атомна бомба“ К. П. Хидрик пише, че бомбата „Little Boy“, хвърлена над Хирошима, съдържала 64.15 килограма обогатен уран. А това практически било всичко, произведено до средата на 1944 г. в САЩ (в ОУК Ридж, Тенеси), тоест за втората бомба уран няма, но бомба има.

Загадката се разрешава, ако предположим, че уранът и детонаторът са били предадени на американците срещу отказ от преследване след войната. Има ли свидетелства в полза на такова предположение? Цяла редица изследователи, включително К. П. Хидрик (неговата работа се основава на документи от Националния архив на САЩ), Дж. Фаръл, Дж. Марс, Х. Стивънс и др., смятат, че има.

Главна роля в историята с предаването на урана играла подводницата U-234. Тя отплавала от Кил през март 1945 г. В нея бил изобретателят на детонатори за атомни бомби д-р Хайнц Шлике, двама японски офицери – полковникът от ВВС Гендзо Сеси и капитанът от ВМС Хидео Томокага, както и 240 метрични тона товари, включително и два разглобени изтребителя МЕ-262, детонатори и десет позлатени цилиндри с 560 килограма уранов оксид (това би било достатъчно за осем бомби като тази, хвърлена над Хирошима; а на самите американци едва им стигал за една).

Използването на позлатени цилиндри свидетелства, че става дума за високообогатен уран-235 – златото е ефективна защита от радиация. Членовете на екипажа се подиграли с японците, под ръководството на които внесли товара, маркиран като „U-235“, предполагайки, че са сбъркали номера на подводницата с U-234. Но объркване нямало – маркировката „U-235“ означава уран, предназначен за японците и техните бомби. Обаче на 14 май 1945 г. U-234 е получен от Берлин със заповед (по това време това е можел да направи само Борман) да се предаде на американците. Като узнали за сделката, японците се самоубили и били погребани в морето. Когато американците официално предали товара на морското ведомство, от него липсвали два изтребителя и 70 тона товари.

Уран-235 далеч не е единственият научно-технически „обект“ за размяна, който са могли да предложат нацистите; имало е и други, не само „научно-технически“ (в това число и сведения къде са скрити безценните предмети на изкуството).

Размяната на части от активи, техники и компромати за живота и следвоенното функциониране на върхушката на райха във вече създадени структури е разбира се аморална, но политически може да изглежда твърде целесъобразна в очите на всички участници в сделките, особено ако се отчита интересът на американците за използването на нацистите против СССР. Не трябва да се забравя и фактът, че Третият райх е бил брутален експеримент за създаване на нов световен ред, от който е бил заинтересован западният елит като цяло (отработка за управление на големи маси население с промити мозъци, двупластова система на властта – партия и неординерен СС, твърд социален контрол и т.н.), и едновременно бизнес проект за този елит.

Достатъчно е да се вгледаме във връзките на американските и немските финансови и промишлени кръгове, на „ИГ Фарбен индустри“. Ако сделката, за която става дума, се е състояла – а по всичко личи, че е било така - журналистите и учените от всички страни, обслужващи своята върхушка, били длъжни да „доказват убедително“, че Хитлер е мъртъв, изпълнявайки указанията на тези, които са знаели истината и условията за нейното създаване.

Ако хората бяха разбрали, че победителите над Злото са тръгнали да правят сделка с него, разрешавайки на този, когото са заклеймили като „престъпник № 1 за всички времена и народи“, си живее спокойно и комфортно, докато по това време неговото най-близко обкръжение (а задочно и него) ги съдят в Нюрнберг, то разкритата истина щеше да предизвика грандиозен скандал, който би съсипал много кариери. Както бе казал А. А. Громико: "Ако светът можеше да узнае истината за реалността, щеше да се взриви." Затова фюрерът е трябвало да бъде смятан за мъртъв. „Следствието приключи. Забравете!“ И науката, а също и журналистиката – продажни или просто тесногръди, работели над „забравянето“.

Но истинаата не може да се скрие завинаги, следите винаги остават, иска се обаче умение да бъде открита. Както казва героят на романа „Цялото кралско войнство“ политикът Уили Старк, „Винаги има нещо. Човек е заченат в грях и роден в мръсотия, пътят му е от зловонните пеленки до смърдящия саван. Винаги има нещо. Трябва само да се изкопае.“ Или: „Който не е сляп, ще види“, казвал нелитературният, а съвсем реален герой Лаврентий Берия.

Ето как видели бягството на Хитлер Саймън Дънстън и Дж. Уилямс, които, използвайки спомени на участници и някои документи, минали по следите на фюрера. Бягството било подготвяно в течение на няколко месеца от Борман и шефа на гестапо Мюлер. Корените на този „тандем“, който не принадлежи към кохортата „Alter Kampfer“ (Борман се присъединява към нацистката партия през 1926 г., а Мюлер през 1930 г.), отиват там през 1930 г. Тогава Мюлер помогнал на Борман да обърка разследването по делото за Гели Раубал – племенницата на Хитлер и вероятно негова любовница, за да изкарат, че тя се е самоубила, а не е убита от самия Хитлер в припадък на гняв (излагат се различни причини – кавга, бременност на Гели от Хитлер, бременност от някакъв евреин виолончелист).

 Хитлер с племенницата си Гели Раубал

В петък 27 април 1945 г. Борман от няколко варианта избира бягство през подземния проход (450 метра) към тунели на метрото, а после самолет. Но първо тези, които подготвяли бягството, били длъжни да „умрат“, по-точно това били двойниците. С двойника на Хитлер нямало проблем – той имал дори 12 (най-вероятно бил убит Густав Вебер, който започнал да заменя фюрера след покушението срещу Хитлер на 20 юли 1944 г.); за Ева Браун също намерили някаква млада актриса от „харема“ на Гьобелс; намерили дори куче-двойник на любимата овчарка на фюрера Блонди, с която той не искал да се разделя (немска педантичност и немска сантименталност „в един флакон“).

В полунощ на 28 април бегълците се отправили на път. В полунощ на 29 април се разиграл фарсът със „самоубийството на Хитлер и Ева“.

Ева Браун, Хитлер и кучето Блонди

В системата от тунели на метрото групата отишла в района на станция „Кайзерхоф“ (днес – „Моренщрасе“); излизайки от станция „Фербелинер плац“ бегълците седнали в три танка „Тигър-2“ и два полугъсенични бронетранспортьора Sd. Kfz. 251/3, които ги отвели до намиращата се на километър самолетна писта на Хохенцолерндам. Самолетът Ju-52, който се управлявал от опитния пилот гауптщурмфюрер от СС Петер Ерих Баумгарт, се приземил в Травемюнде, откъде бегълците се прехвърлили на Ju-252, и излетели към Испания и военното летище Морон. „Прехвърлянето на Хитлер от немския „Юнкерс“ Ju-252 на „Юнкерс“ Ju-52 с бордов знак Еегс del Aire — испанските ВВС - било осъществено бързо и в обстановка на секретност на испанската база Реусе на 29 април.“

Ju-52 кацнал с Хитлер на Фуертавентуру (Канарските острови), където го приели на борда на подводницата U-518. Хитлер избрал капитана именно на тази подводница – 25-годишния, но вече много опитен Ханс Вернер Оферман. Изминал за 59 дни (според друга версия – 53 дни) пътя от 8.5 хиляди километра, U-518 пристигнала на брега на Аржентина (Мар дел Плата) в края на юли 1945 г. Удивително, но както отбелязват авторите на „Сивият вълк“, за което са се съхранили спомени на очевидци – наистина „няма нищо тайно“, „трябва само да се изкопае“.

От Мар дел Плата бегълците излетели към имението Сан Рамон, недалеч от град Сан Карлос де Барилоче. На всички, които работели в имението, дошлите били представени като гости на хазяина. През март 1946 г. събрали работниците на имението и им съобщили, че гостите са загинали в автокатастрофа и им забранили занапред да обсъждат тази тема. И така двойката хер и фрау „умряла и възкръснала“ втори път, но вече не в Берлин, а в Патагония. Бегълците се заселили само на 90 мили от Сан Рамон – в имението Иналко (близо до селцето Виля Ангостура), точно до границата с Чили). Имението Иналко възпроизвеждало архитектурните елементи на резиденцията на фюрера „Бергхоф“ в Алпите, която била сновната сред резиденциите на Хитлер от юни 1947 г. до октомври 1955 г. След това следите на Хитлер се губят за пореден път. Според една от версиите той умира по обяд на 13 февруари 1962 г., според друга, не много конкретна – между 1960-1970 г.

Ще изкажа предположение: възможно е Хитлер наистина да е умрял през 1962 г., но е възможно и друго – това да е поредното объркване на следата. И накрая, имам съмнение и по повод на това, че в Латинска Америка е живял Хитлер, а не двойникът му. Въпреки че сделката със световната (преди всичко американска) върхушка може би е била сключена, Хитлер в никакъв случай не можел да вярва на янките. Така че, рано или късно, той е бил длъжен да задейства двойника. Логично е в Барилоче постоянно да е живял един от двойниците, а Хитлер да си е направил пластична операция, след което можел да живее където си иска - но по-скоро не в Аржентина, Парагвай или на Малдивските острови, а в Европа – в Австрия или Бавария. „Къде умният човек крие камъчето? Сред другите камъчета на морския бряг“ (К. Честертън). Тоест там, където няма да търсят, още повече като знаят, че фюрерът живее в Барилоче. Същото заявил през 1943 г. Карл Дьониц: „Подводният флот на Германия може да се гордее, че е участвал в създаването на рая на земята, непристъпна крепост за фюрера в едно ъгълче от земното кълбо.“

Що се отнася до Борман, Мюлер и Камлер, то доказателствата за тяхната смърт стоят доста зле. Обенгрупенфюрер от СС Ханс Камлер, под контрола на когото са се намирали най-важните работи на райха по създаването на свръхоръжия, а също тежката транспортна авиация за далечни разстояния (няколко Ju-290 и два огромни Ju-390, „един от които на 28 март 1945 г. извършил полет до Япония през Северния полюс) просто изчезнали. Мюлер бил признат за мъртъв (макар Шеленберг в писани под диктовката на британците мемоари да заявява, че Мюлер и Борман „отишли“ при руснаците – лъгал, естествено), родствениците поставили надгробен надпис: „На скъпото татенце“. Когато през 1963 г. отворили гроба, в него намерили скелетите на трима „татковци“, но никой от тях не бил Мюлер.

Единственото „свидетелство“ за смъртта на Борман са съмнителните показания на неговия зъболекар, оказал се в съветски плен. Симон Визентал не му повярвал – и съвсем правилно. Показателно е, че когато през 1969 г. израелското разузнаване се добрало до манастира на доминиканците в Сан Доминго (Галисия, Испания), там станал пожар, който при това започнал точно от шкафа, където се пазели записи за гостите на манастира от 1946 г.

Още един интересен детайл. Синът на Борман – Адолф, през 1958 г. станал католически свещеник, мисионер в Белгийско Конго, където го заловили бунтовници и го осъдили на смърт. „От фронта отделили рота десантчици и в нощта преди екзекуцията белгийски парашутисти били пуснати над селото. Бунтовниците били избити, а Адолф Борман - освободен. Командир на десантчиците бил знаменитият Боб Денар, по признанията на когото на него и отряда му било платено много добре. Кой е заплатил? Най-вероятно Мартин Борман, още повече че в Конго тогава имало немалко наемници от бившите есесовци (ще мине още малко време и ще им се опълчат кубинците начело с Че Гевара, който след неуспешната си конгоанска епопея ще каже шокиращото: „Мразя расизма и негрите.“

Според версии на автори Борман останал в Германия (дали в Мюнхен или дори в руския сектор – тоест там, „където умният човек крие камъчето“) до юли 1946 г. След това се преместил в манастира Сан Доминго в Испания, а в края на лятото на 1947 г. решил, че е дошло време да се прибира в Аржентина. Но преди това по време на визитата на Ева Перон в Испания (юни 1947 г.) той сключил подпечатан пакт между нацистите и семейство Перон: ценности на стойност почти милиард долара срещу сигурен живот в Аржентина. Ева осведомила Борман, че в Аржентина ще остане четвърт от заграбеното, а останалата част ще бъде предадена за съхранение чрез доверени лица в швейцарски банки. "Останалата част" била огромна.

187 692 400 златни райхсмарки;

17 576 386 американски долари;

4 362 500 лири стерлинги;

24 976 442 швейцарски франкове;

8 370 000 холандски флорини;

54 968 000 френски франкове;

87 килограма платина;

2,77 тона злато;

4 638 карата диаманти и други скъпоценни камъни.

Дори оставащата за Борман четвъртина от това богатство е огромно състояние. Заедно с инвестициите в повече от триста компании в целия икономически спектър на Латинска Америка – банковата сфера, промишлеността и селското стопанство (само една от корпорациите Lahusen получила 80 милиона песо) – тези пари станали „важен фактор за икономиката на Южна Америка“. Но по същество това не променило факта, казано на днешен език – че изхвърлили могъщия Борман по най-елементарния начин. „Тази измама станала възможно благодарение на съучастието и мълчаливото съгласие на хората, на които в Аржентина Борман се доверявал повече от всичко – Людвиг Фройд, Рикардо фон Льойте, Рикардо Щауд и Хайнрих Дьорге – всички те били упълномощени да управляват банковите сметки, отворени в Буенос Айрес, за провеждане на операцията „Огнена Земя“.

Въпреки че Борман и членовете на неговата "организация" имали добра памет, нищо не биха могли да направяти срещу Евита, умна и опасна жена (поне не явно и не веднага, но, както се казва, има и други начини: след известно време тя се разболяла от рак и след няколко години починала. Днес е възможно при блокирането на ген р53 човек да умре от онкологично заболяване в рамките на 3-4 месеца, но още през 1940 г. немските лекари вече можели да предизвикват рак, макар и не скоротечен – „експериментирали" върху затворените в концлагери). Банкерите, предали Борман, „започнали скоропостижно да измират един след друг. Хайнрих Дьорге умрял при загадъчни обстоятелства през 1949 г., Рикардо фон Льойте бил намерен мъртъв на улица в Буенос Айрес през декември 1950 г., а Рикардо Щауд преживял Льойте само с няколко месеца. Людвиг Фройд, централна фигура в операцията „Огнена земя“, умира през 1952 г. от кафе с отрова. Хуан Дуарте, по-малкият бат на Евита, през 1945 г. бил убит с изстрел в главата, а според официалната версия се самоубил.

Но аз отново не изключвам игра с двойници и замитане на следи. Затова ще е по-точно да се каже, че Хитлер е умрял между 1950 и 1970 г.

Дори ако С. Дънстън и Дж. Уилямс не бяха изнесли огромен набор от информация и документални свидетелства, карайки ни да повярваме в тяхната версия, смъртта на Хитлер и без това би изглеждала доста съмнителна. Първо, Хитлер не бил суисидален психотип. Второ, не за това върхушката от 1943 г. подготвила следвоенни резервни самолетни писти във вид на структури, кадри, активи, за да си отива фюрерът от живота през 1945 г. – нещо не се връзва.

Всъщност в следвоенната история е интересна не само съдбата на Хитлер, а създадената от Борман, Мюлер и Камлер глобална финансово-политическа мрежа от структури „Четвъртият райх“, наричана „нацисткия интернационал“, което всъщност не е едно и също, а частично съвпадение на принципа на „кръговете на Ойлер“. Както казва нацистът, един от персонажите на романа на О. Маркеев „Странник: Тоталната война“: „Райхът не е изчезнал, той само е станал невидим. И неговата война не е загубена. Тя се превърна в тотална.“

За подготовката по създаването на тези структури е изследването „Четвъртият райх“ на много интересния аналитик Джим Марс. Неговата книга излиза няколко години преди „Сивият вълк“, чийто автор ползва съдържащата се в нея информация. Обаче ако те са се интересували само от онова, което е можело да се използва като илюстрация за бягството на Хитлер, то работата на Марс засяга редица много по-важни проблеми, отколкото съдбата на съпругата на Хитлер, а именно – наследството на Хитлер, национал-социализма, „невидимия райх“. През Втората световна война, смята Марс, немците са претърпели поражение – но то е за немската армия, не и за нацистите, които са се пръснали из целия свят (включително в САЩ, където стотици бивши нацисти започнали работа във военно-промишления комплекс, какъвто е случаят с Вернер фон Браун, който осъществил най-важното за пускането на американските ракети точно на 20 април – рожденния ден на фюрера), поддържайки обаче тесни връзки помежду си.

Марс подчертава факта, че поражението на нацизма не е отразено юридически: Вилхелм Кайтел, а после и Йодл подписват капитулацията от името на командването на вермахта, на армията, но не и от името на държавата и партията, а съюзниците - в еуфорията от победата не обърнали внимание: „… в документите за капитулацията на Германия не се споменава германското правителство, което по това време по лично указание на Адолф Хитлер, фюрер и райхсканцлер, е било замествано от гросадмирал Карл Дьониц като президент на Германия в последната седмица от войната. Тоест немската армия капитулирала пред армиите на съюзниците, доколкото подписаният документ е само военен; за съюзниците правителството на Германия просто не съществувало. В този смисъл юридическата ситуация от края на Втората световна война се оказала обратната на тази, която се създала след капитулацията на Германия през Първата световна война. Съюзниците не дали шанс да се заяви фактът, че армията не е капитулирала, но забравили да споменат за правителството на Третия райх и това било важно за нацистката партия.

Значителна част от своята работа Марс посвещава на темата „тайната история на Третия райх“, която показва как САЩ и американският капитал издигат през 1930 г. военно-икономическата мощ на Третия райх. Той особено подчертава ролята на Рокфелерови и техните доверени лица Дълесови,** и особено Алън, бъдещият директор на ЦРУ. Всъщност той говори за американо-германския капитал, защото американският сегмент е поне толкова виновен за избухването на Втората световна война, колкото и немският. Англо-американците – ситито и Уолстрийт – инвестирали в германската икономика „въпреки ексцесиите на нацисткия режим и този сговор продължил да работи и след като през 1939 г. започнала войната.

Разбира се, историята се пише от победителите – затова нито американците, нито британците попаднаха в числото на онези, които забележителният писател, лауреат на Сталинска награда Николай Шпанов нарече „заговорници“ и „подпалвачи“. Той прекрасно разбирал например Чърчил, който казва: „Историята ще бъде добра към мен, нали аз сам ще я пиша.“ На Чърчил ще се наложи да преживее огорчението: историята ще я пише не само той, но и други победители, в частност – руснаците; и няма нищо тайно, което да не е станало явно, в това число и ролята на англосаксонците (британци и американци) в разпалването на Втората световна война, в натягането на ситуацията до откат.

Да се пише днес за тази роля е повече от необходимо, защото англосаксонците (и тяхната „пета колона“ в РФ) все па-нашироко разгръщат пропагандна кампания, целта на която е – да се приравни хитлеристкият режим със сталинския и да се търси от СССР същата (ако не и по-голяма) отговорност за избухването на Втората световна война, колкото и от Третия райх; да се заличи нашата победа и да се извади Русия от числото на великите държави победителки.

Да си спомним англосаксонската поговорка „Не хвърляй камъни, ако живееш в стъклена къща.“ В крайна сметка нали изследванията от последните десетилетия със стъклена яснота показват активната роля на САЩ и Великобритания в разпалването на световния пожар с подкрепата си Хитлер да дойде на власт, в помпането на военните мускули на Третия райх за удар срещу СССР, в насъскване на Германия и СССР, в провокиране на Япония. Но „британско-американската свастика“ – в пряк и преносен смисъл – е отделна тема и ние ще се върнем към нея за „радост“ на нашите бивши съюзници, а сега да погледнем пак към книгата на Марс.

След сраженията при Курската дъга (юли-август 1943 г.) става ясно, че Третият райх няма да издържи. Обаче още през март 1943 г. нацисткото ръководство в лицето на Борман започва да се готви за „живот след смъртта“, разработвайки план за евакуация на върхушката на райха заедно със заграбените богатства. Поразителен факт: през пролетта на 1944 г. в Европа излиза книгата на известния по това време кореспондент Курт Райс „Нацистите излизат в нелегалност“. В нея детайлно се описва планът за политическо оцеляване (да не говорим за физическото) в следвоенния свят.

Те (нацистите – А.Ф.) – пише Райс – притежават много по-добри начини за излизане в нелегалност, отколкото всякакви други потенциални нелегални движения в световната история. В ръцете им са структурите на добре организираната нацистка държава. Те имали достатъчно време, за да се подготвят както трябва. И се потрудили много, но нищо не претупвали и не оставяли на случайността.

Всичко било логически замислено и организирано до най-дребния детайл. Химлер (с Борман) планирал всичко с изключително хладнокръвие. Той привлякъл към работата само висококвалифицирани специалисти – най-квалифицираните в областта на нелегалната работа (…) Сега, когато партията решила да излезе в нелегалност, но все още съхранявала своята организация и всичко, което трябвало да направи, но в обратен ред – тоест да преведе държавния и партийния апарат в посока обратна на посоката преди войната. Не било твърде сложна задача, доколкото и двата апарата са организирани сходно.

През 1943 г. няколко крупни немски индустриалци се срещнали с Круп в замъка Хюгел близо до Есен. Приели да се започне външно дистанциране от нацисткия режим – така щяло да се работи по-лесно след войната. „Разводът“ от самото начало бил фиктивен, доколкото всичко се правело със съгласието на върхушката на райха, в частност с Гьоринг. Впрочем нито Гьоринг, нито Химлер се занимавали с реалната подготовка на евакуация на режима, а Мартин Борман.

Марс представя следната биография на Борман: роден е през 1900 г., воювал в артилерията (Марс за съжаление не е споменал, че по някои сведения по време на войната Борман е попаднал в плен, прекарал две години в Харков, където между другото неговият дядо в 19-и век имал „бизнес“). При завръщането си в Германия Борман се присъединява към Фрайкорпс, лежи през 1924 г. в затвора за убийството на свой учител, когото Борман смятал за предател; след това влязъл в нацистката партия и направил твърде бърза кариера. След полета на Хес (май 1941 г.) Борман, когото наричали „Макиавели на бюро“ (прякорът на Ева Браун е още по-язвителен - „сексуално разтревожена жаба“), се превръща в „наци № 2“, а в 1943 г. държи пълен контрол и над партията, и над икономиката на райха, включително работата по свръхсекретен технически проект. При това му се удава да изтръгне икономиката от ръцете на Химлер: той убедил Химлер да забрани на шефа на СС да издава заповеди на гаулайтерите по линия на СС.

На 10 август 1944 г. – тоест веднага след разгрома на армията на групата „Център“ в Белорусия и групата на армия „Б“ в Нормандия – Борман събрал водещите индустриалци и финансисти на райха и партийни чиновници в хотел „Мезон Руж“. Главната тема била разработка на схемите, по които в следвоенния период икономиката на Третия райх ще работи ефективно и ще носи печалба. Схемата станала известна под името „Aktion Adlerflug“ (операция „Полет на орел“), която била съставена от елементи на дългосрочния геостратегически план на нацистите „Залезът на Слънцето“. В действителност, пише Фарел, това бил „грандиозен план, съставен и приет за изпълнение лично от райхслайтера на нацистката партия Мартин Борман още преди края на войната и се отнасял до това да превърне национал-социализма в международен фашизъм, проникващ в ключови институти – а после да установи над него и контрол от тези държави, които са победили Третия райх и са принудили нацистката партия да излезе в нелегалност“.

Това е план за тайно съхранение на национал-социализма в следвоенния свят с помощта на масово изтегляне от Германия на капитал, злато, акции, облигации, патенти, авторски права и дори технически специалисти. Представителят на Борман опергрупенфюрер от СС доктор Шайд, директор на фирмата „Hermadorf und Schenburg Company“, обяснил целта на съвещанието така: „Немската промишленост (в лицето на нейните „капитани“ – А.Ф.) е длъжна да разбере, че войната вече не може да се спечели и трябва да се предприемат стъпки за подготовка на следвоенните комерсиални компании, които своевременно да обезпечат икономическото възраждане на Германия. (…) Нацистката партия разбира, че след поражението на Германия най-известните й вождове ще бъда обявени за военни престъпници. Обаче в сътрудничество с индустриалците тя може да устрои своите по-малко известни, но не по-малко важни членове - немските фабриканти в качеството им на технически експерти или сътрудници на отделите за изследвания и проектиране.

В рамките на този план Борман с помощта на СС, Дойче банк, стоманодобивната империя на Франц Тисен и разбира се „ИГ Фарбен индустри“ създал 750 чуждестранни корпорации, в това число 233 – в Швеция, 214 – в Швейцария, 112 - в Испания, 98 – в Аржентина, 58 – в Португалия, 35 – в Турция.

Участниците в съвещанието в „Мезон Руж“ разбирали, че войната е загубена, но било решено: Германия трябва да се държи и да продължава военните действия толкова дълго, колкото е необходимо, за да се постигнат определени цели, „които да обезпечат на Германия икономическо възраждане след войната". И разбира се създаването на „невидимия райх“. С други думи, да се държат, докато не бъде евакуирано ръководството на райха, златото и заграбените съкровища, архиви, технологии (патенти) и част от техниката.

Пол Менинг, който написал книга за Борман, отбелязва, че той е използвал всички средства, за да се скрият реалните собственици и създадените от тях корпорации и партньори: подставени лица, опционни контракти (опции на борсата), споразумения за взаимна комерсиална дейност, банкови заверки (тоест заверка на гърба на чек без указание за лицето, на което се преотстъпва документът, депозити за условно депониране, кредити, договори за контрол и регулиране на изпълнение, сервизни договори при представяне на услуга, картели, процедури, свързани с данъка върху доходите, и т.н). По-късно били изпратени до архивите на Борман в Южна Америка.

Борман следвал стратегията на председателя на „ИГ Фарбен индустри“ Херман Шмитц: Имената на различните компании и корпорации непрекъснато се променяли, за да се обърка въпросът за собствеността. Така „IG Chemic“ се превърнала в „Societе Internationale pour participations Industrielles et Com-merciales SA», а в Швейцария тази компания била известна като „International Industrie und Handelsbe-teiligungen AG“ или „Interhandel“. За ръководители на компанията формално се назначавали граждани на други страни. Самият Борман имал лична сметка под фалшиво име в „Макс Хелигер“, на която привел значителна част от богатството на райха. С помощта на главния си специалист по икономика д-р Хелмут фон Хумел Борман изнесъл част от тези средства извън страната за по-нататъшно ползване.

През 1941 г. 171 американски корпорации вложили 420 млн. долара в немски компании. Когато започнала войната, оперативни работници на Борман в неутралните страни (Швейцария и Аржентина) просто изкупили американските акции, използвайки фондовете за чуждестранна валута в офисите на Дойче банк и швейцарските банки в Буенос Айрес. Огромни безсрочни влогове били открити в банки в Ню Йорк. В центъра на програмата „бягство на капитала“ се намирал конгломератът „Фарбиндустри“ (Фарбен), който обезпечавал Третия райх с немалко технологични пробиви и които се нуждаят от по-специално внимание, доколкото в 20-и век тази структура няма аналог. Както през 18-и век няма аналог British East India Company, а още по-рано – Венеция. И ако Венеция и British East India Company са в историческа последователност, то „Фарбен“ е алтернатива и дори повече от това – предизвикателство срещу венецианско-британското.

Превод: Рени Нешкова

*Андрей Фурсов е руски историк, общественик, публицист и социолог. Автор е на повече от 200 научни студии, в това число на девет монографии. 

**Братята Дълес - Джон и Алън. Джон Дълес e американски политик, държавен секретар през 1953-1959 г., а Алън Дълес е петият директор на ЦРУ (1953-1961) и ръководител на американските тайни служби в Европа по време на Втората световна война.