Всяка революция поражда диаметрални оценки. И причината не е в липсата на информация, а в човешкото съзнание, което е склонно да интерпретира по различен начин историческите факти. Съотнасяйки ги спрямо психологиеските и моралните си възприятия, както и към собственото си битие. Затова и всяко време има своята история. Или по точно - своите истории.

 

 

В самата историческа наука не съществува точно определение на термина революция. Трудно може да се постави границата между нея и метежа, преврата или бунта. И все пак са изведени две от главните ѝ характеристики - насилие и промяна. От тази гледна точка,

 

случилото се през ноември събитие в Петроград си е чиста революция.

 

При него и насилието е в изобилие (може би тя държи историческия рекорд в това отношение) и промяната е радикална. А и последиците ѝ се чувстват вече цял един век.

 

Но днешната дата е такава, че си заслужава да се поговори за генезиса. Дали именно наличието на консервативна и авторитарна политическа система, каквато представлява Руската империя със своето социално и национално подтисничество, не отключва политическите крайности, именно като реакция на предхождащата ги статичност. 

 

Но предопределена ли е революцията? Може би от един етап на историческото развитие отговорът става утвърдителен. Или, както казва Ленин, когато низините не желаят да живеят по старому, а върховете не умеят да управляват по новому, взривът става неизбежен. А неговият обхват зависи от силите на противопоставяне и техните цели. Въоръженият сблъсък е често само елемент от една по-голяма картина, която обхваща и отношението на масите към случващото се, имиджа и езика на новия и стария елит, финансовите им ресурси и др.

 

В този смисъл Октомврийската революция може да бъде разглеждана като точка, която ознаменува

 

края на руския имперски проект

 

и се стреми на негово място да изгради не просто една нова държава, а нов свят, подчинен на комунистическата идеология. От друга страна, тя е неразривно свързана с предхождащата я Февуарска революция и последвалата я гражданска война. Първата я прави възможна, а втората я съхранява.

 

Когато говорим за революционните прояви в Русия през 1917 г, трябва да си дадем сметка на първо място за дълбинните процеси, които ги обуславят. И може да звучи парадоксално, но те могат да бъдат класифицирани като реакция на руската модернизация. От средата на XIX век държавата и общество са подложени на мащабна трансформация, която не е плод на органическото им развитие, а е елитарен проект за догонване и копиране на западната цивилизация. В страната е премахнато крепостничеството, започва процес на индустриализация, настъпва интензификация на стопанския и културен обмен с останалия свят, премахнати са формалните съсловни разделения, формират се класите на буржоазията и пролетариата, и т.н.

 

Всеки един от тези модернизационни елементи спомага за икономическото и политическото развитие на държавата, но едновременно поражда силна обществена и социална резистенция. Селяните, освободени от крепостничеството, са затворени в рамките на селската община, която гарантира определено равенство, но за сметка на просперитета.

 

Руското село напуска феодализма, но не прекрачва границата на капитализма.

 

Неговата безтегловност ще се превърне в основната хранителна среда за избуяване на революционните настроения. Но тяхната промотиране принадлежи безспорно на интелигенцията. Голяма част от нейните представители добиват самочувствието, че са в състяние да начертаят нов път на обществено развитие, който ще превъзмогне всички уродливи явления на руската действителност. Срещу западния индивидуализъм е изправена идеята за колективизма, която звучи много по-разбираемо в ушите на руснаците. Парадоксално, но две идейни течения, противопоставяйки се по въпроса на модернизацията, издигат в свой култ колективното начало. Това са реакционерите–славянофили, които дирят социалното благоденствие в корените на древната руска община, и социалистите, които пропагандират различни (внесени пак от Запада) социални утопии.

 

Така, подкопавана от традиционалистите и прогресистите, легитимността на руската власт постоянно девалвира. Подкрепата за монархията се затваря до рамките на един тънък арисократичен и бюрократичен слой, на който се обляга функционирането на целия държавен механизъм. На пръв поглед те са незначително малцинство, което обаче успява да превърне

 

Руската империя в най-бързо развиващата се икономика в света в началото на XX век.

 

Но, разбираща своето крехко положение, тази прослойка отчаяно се бои от всяка политическа промяна. В добавка, олицетворението на системата, император Никоай II, поради своята въздържаност и възпитание, придобива имиджа на слаб и безволев владетел. Дори само заради своя ръст и поведение, той категорично не се вписва в модела на силния цар.

 

А за да функционира самодържавието, подобен образ е крайно необходим. Каквото и да се говори за руския абсолютизъм, който често е преминавал в деспотия, по отношение на държавата той се е оказал силно ефективен. Само чрез него можем да си обясним как едно от многото руски княжества успява да се превърне в най-обширната държава в света. И по пътя си минава през „труповете” на поредица от геополитически конкуренти - татарите, Шведското и Полското кралство, Персия, Османската и Първата френска империя.

 

Но веднъж освободени от моралните си „ангажименти” към царя, поданиците му лесно се поддават на случайни и злободневните фактори, които предопределят руската революция. Освен че е лишен от своя сакрален авторитет, Николай II остава и без единствената си сигурна подкрепа до момента - армията. Не че тя изчезва, а просто се разраства главоломно - численият ѝ състав към началото на 1917 г. надхвърля 12 млн. души. Преобладаващата част от които са дребни земеделци, почти лишени от образование, които не виждат никакъв смисъл в продължаващата война и са готови да възприемат всяко послание, което им чертае път към връщане у дома. Към тях се добавят представителите на руската интелигенция, призвана да замести загиналите по бойните полета кадрови офицери, която продължава да бъде пасивна или активна опозиция на царския режим. Низшите и средните звена в армията се изпълват с антисистемни настроения, с което

 

войската губи своите традиции на лоялност към монархията.  

 

Деградацията на властовата структура влиза в разрушителна симбиоза и с останалите последици от течащата война. Мобилизацията не просто превръща армията в един все по-трудно подаващ се на управление организъм, но и лишава почти всяко семейство от така необходимата мъжка опора и работна ръка. Администрацията не разполага с култура на социалното подпомагане, което довежда милиони домакинства до бедствено положение. Военните разходи предизвикват закономерно инфалция, която удря основно населението в големите градове.

 

Особенно тежко е положението в столицата Петроград. Там са концентрирани огромни човешки маси. За да бъдат преведени военните заводи на непрекъснат режим на работа, се оказва необходимо да се назначат стотици хиляди нови работници, набрани от цялата страна. Те са настанени във възможно най-мизерните условия за живот - набързо сглобени бараки или дори в землянки. Към тях трябва да добавим и гарнизона от 150 хил. войници, натъпкани в казарми, чийто капацитет е 25 хил. легла. В подобна среда, всяка нодоволство и несправедливост лесно прераства в бунтовна нагласа и всеки слух, колкото и да е невероятен, добива широко разпространение. 

 

А центрове на пропаганда не липсват.

 

Тук са и платените от Германия агенти, и пропагандаторите на левите идеи - есери, болшевики и меншевики, и представителите на националните малцинства, и кой ли още не. В добавка, самият парламент заема ясно антивластови позиции, като сформира опозиционен блок, в който се включват повече от 2/3 от всички депутати. Основното му искане е да бъде излъчено правителство, ползващо се с ясна парламентарна подкрепа. С което вече е налице и официална институция, готова да се превърне в плацдарм за атака срещу режима.  

 

Противопоставянето достига и върховете на аристокрацията, като някои от братовчедите на императора също застават на позицията, че самодържавието не е в състояние да се справи с кризата и изискват преминаване към парламентарно управление. И те се оказват подвластни на слуховете, че Разпутн се е превърнал в сивия кардинал на Русия, а императрицата е агент на Берлин. Показателно е, че извършители на убийството на Разпутин са великият княз Дмитрий Павлович и княз Юсупов.

 

Като историческа ирония може да се възприеме факта, че Руската империя е възприета повсеместно за недееспособна именно в навечерието на най-големият си триумф, когато е било въпрос на време да повали и немската преграда пред себе си, както и да завладее Истанбул - втория Рим.

 

В началото на 1917 г.

 

Петроград се оказва кълбо от недоволство, слухове, политически интриги, спонтанни демонстрации и стачки.

 

И закономерно враговете на монархията се опитват да канализират в своя полза цялото това гигантско напрежение. Левицата организира на 14 февруари стачка под лозунга „Да живее републиката” и от този ден демонстрантите завладяват улиците на града. Редуват се ту политически искания, ту социални, но резултатът е, че тълпата започва да осъзнава голямата си сила.

 

Правителството не се решава да инициира смазване на протестите с цената на всичко. То няма нито воля за подобно нещо, нито има под ръка достатъчно лоялен репресивен апарат. От друга страна, то е напълно изолирано от обществеността и не разполага с никакви позитивни лостове да ѝ въздейства. Принудено е да наблюдава безучастно как властта се изплъзва от ръцете му.

 

На 23 февруари се стига до открити сблъсъци между протестиращите и войската, но това не пречи на императора да замине за главната квартира в Могильов. Той все още живее с убеждението, че както през 1905 г. ще успее да преодолее кризата.

 

На 27 февруари в Петроград избухва и военно въстание. Първи се вдигат на бунт запасняците от Волинския полк, които избиват своите старши офицери и се присъединяват към митингуващите граждани. Мълниеносно примерът им е последван и от останалите войскови части. На следващия ден от 150 хил. военни, на царя остават верни по-малко от 1000. И с монархията е свършено. Предаден и от генералите си в Ставката,

 

Николай II абдикира на 2 март.

 

Официалното провъзгласяване на републиката ще се случи чак на 14 септември, но всеобщото усещане е, че династията на Романови остава в миналото. 

 

Създадено е временно правителство, излъчено от средите на парламента. То е оглавено от центриста княз Лвов и като цяло състава му е по-скоро с дясноцентриска окраска. Единственият представител на левицата е министърът на правосъдието Александър Керенски. Новата власт се опитва да продължи участието на Русия във войната, обещава и свикването на Учредително събрание, което да формира институциите на новата руска република, но не предвижда провеждането на по-задълбочени социално-икономически реформи.  

 

Като състав и цели то изглежда доста консервативно на фона на революционния динамизъм в Петроград. В условията на една продължаваща революция, умереният му реформизъм се възприема като препятствие по пътя на промяната. На мода са единствено радикалните послания и всяко ново тяхно завихряне превръща несъзвучните с тях идеи в израз на реакционност.

 

Много по-адекватно от институционална гледна точка изглежда създаденият като орган на местното самоуправление

 

Петроградски съвет на работническите и войнишките депутати.

 

Той може да изглежда като сборище на леви елементи, но както показва името му, представлява интересите на най-динамичната част от представителите на революцията - войниците и пролетариата. А на последните се услажда да бъдат господари на улицата. И са готови да подкрепят развитието и задълбочаването на течащите процеси, дори и само поради факта, че това ги отдалечава от момента, когато трябва да потеглят към фронта или да се върнат към монотонната работа във фабриките и заводите.

 

Разнобоят между двата властови органа прераства в национален мащаб. Докато кабинетът се опитва да се опре на изплашената и стигматизирана бивша царска администрация, в повечето градове се създават местни съвети на работническите и войнишки депутати, като органи на народното самоуправление.

 

Започва т. нар. период на двувластие.

 

В националните райони се появява и трети властови център - различни национално-политически организации никнат като гъби и всяка се стреми ту към широка автономия, ту към пълна независимост. С най-голямо значение е създадената Украинска рада, чиято програма, ако бъде реализирана, означава империята да загуби най-богатата си провинция и да разруши напълно армията си.

 

Заформящата се политическа анархия извежда необходимостта от преформатиране на Временното правителство, за да бъде в някаква степен по-адекватно на ситуацията. През месец май от него са извадени външният и военният министър, като изразители на имперските руски интереси, и са вкарани нови представители на есерите и меншевиките. Донякъде се постига желаният резултат и новият кабинет успява да си осигури подкрепата на Петроградския съвет. Но случаят е показателен доколко е преобърнат дневният ред на обществото. То не просто е индиферентно по отношение на бъдещите придобивки от войната, но е враждебно към тях. Очевидно не величието на Русия въодушевява нейните граждани, а нещо съвсем друго. 

 

Но влизането на две леви партии във властта прави болшевиките единствената лява опозиция на управлението. В новата си роля тя започва да обира плодовете на общественото недоволство.

 

 

Пристигналият през април в Русия Ленин формулира нова програма,

 

която е в съзвучие с исканията за задълбочаване на революционните промени. Тя включва въпросите за сключване на незабавен мир, за унищожаване на едрата земеделска собственост и установяване на работнически контрол в промишлеността и търговията. Като важен тактически ход е формулирано искането за превръщане на съветите на работническите и войнишки представители в единствен орган на властта. Програмата се оказва изклчючително политическо попадение, защото, от една страна, тя напълно импонира на носителите на революционната борба, а от друга - отнема на Временното правителство възможността да артикулира с революционната риторика. То или трябва да възприеме програмата на болшевиките или да се изобличи като носител на контрареволюцията.

 

На 18 юни половин милиона демонстранти издигат лозунга за оставка на министрите от политическия център и предаванета на властта на „Съветите”. Скоро напрежението прераства в тежки сблъсъци, като и от двете страни на барикадата стоят работници и войници. Все пак силите, лоялни на правителството, вземат връх и властта използва случая да се разправи с болшевиките.

 

Партията на Ленин е забранена,

 

а армейските части, взели нейна страна, биват разформировани. В столицата е обявено военно положение. Но временното правителство е наясно, че в този си състав няма сили да се наложи на политическата сцена. А в допълнение, властта му се изплъзва във Финландия, Украйна, Кавказ и Средна Азия. За да влее нова енергия в редовете си и за да примири недоволството на левицата, на 20 юли кабинетът е реорганизиан отново, като премиерският пост е зает от есера Керенски. 

 

Към момента на избирането си той определено е най-силната политическа фигура в страната, но изначално подходът му към властта се оказва погрешен. Започвайки да концентрира все по-голяма власт в ръцете си, новият министър-председател не си дава сметка, че в случая не е важен институционалният ресурс, а посоката, в която той се прилага. Вследствие на което премиерът придобива формално едва ли не диктаторски правомощия, но се дискредитира пред революционните сили. В допълнение, инициираното от него настъпление на Югозападния фронт се проваля, защото войските отказват да атакуват, проблемите със снабдяването на градското население с храни се задълбочава, стачките и демонстрациите не спират,

 

силата на болшевишката агитация сериозно нараства.

 

След като и Керенски не успява да въведе ред, последният коз остава да го изиграят военните. Половин година брулена от революцията, руската армия се е превърнала в пародия на разбирането за военна сила. Още от началото на Февруарската революция тя е подвластна на т. нар. заповед №1, която определя, че войниците не се подчиняват на офицерите, а на избрани из средите си военни комитети. При наличието на подобен абсурд е цяло чудо, че армията продължава да функционира. В подобни условия, решението на генерал Кронилов да наложи ред в столицата, звучи много амбициозно. 

 

Не е ясно доколко неговият метеж е съгласуван с Керенски, но ефектът от начинанието е напълно противоположен на очакванията. Изпратените към Петроград съединения са спрени не толкова от въоръжена съпротива, колкото от болшевишки агитатори, а премиерът бърза да обяви генерала за бунтовник. Но Керенски допуска и една стратегическа грешка с цел защита срещу метежниците - той въоръжава петроградския пролетариат и тихомълко вади от нелегалност болшевиките. А след Корниловия метеж и малкото останали признаци на военна дисциплина и организираност, се изпаряват. Войниците масово се нахвърлят срещу офицерите, които в най-добрия слуай са прогонени, но мнозина заплащат с живота си. Около 2 млн. души дезертират само за един месец. Опитвайки се да достигнат до домовете си, те тероризират населението в тила и окончателно разтройват транспортната система. В допълнение, страната е подложена на издевателствата на 90 хил. криминални престъпника, амнистирани от временното правителство.

 

Ако за дискредитацията на империята са били нужни десетилетия, то при републиката този процес отнема седмици. Военните поражения на фронта и стихийните социални и политически промени в тила превръщат нейната власт в ефимерна. Промотираща свободата, тя прокарва пътя към анархията. С което отключват

 

копнежа на хората по „силната” ръка.

 

И тук идва часът на болшевиките. Тяхната нарастваща популярност се съчетава с опита на Петроградския съвет да реабилитира своята значимост и този път не просто да се превърне в дублиращ орган на изпълнителната власт, а в единствен неин носител. На 13 септември съветът гласува резолюция в подобна насока и избира за свой ръководител болшевика Лев Троцки. На 29 октомври е постановено създаването на Военно-революционен комитет, на който се подчиняват работническите въоръжени отряди. Отделно комитетът изпраща свои предствители (комисари) на всички по важни и стратегически обекти и институци. 

 

 

На 6 ноември работническата гвардия, подкрепена от известен брой матроси, започва да установява контрола си над Петроград. Последователно се превземат телефонните станции, печатниците, гарите, електростанциите и мостовете над р. Нева. Като не се среща никаква съпротива. Гарнизонът на столицата запазва неутралитет, а липсват и всякакви прояви на гражданска активност - няма нито стачки, нито митинги.

 

Сутринта на 7 ноември правителството на Керенски контролира само собственото си здание - Зимния дворец. А Петроградският съвет вече разпространява възвание, в което се казва, че делото за което се бори народът - мир, земя и труд, е обезпечено. Късно вечерта

 

започва щурмът на Зимния дворец,

 

който Керенски успява да напусне своевременно с кола на американското посолство. По същото време свиканият Конгрес на Съветите на работническите и войнишки депутати утвърждава сформирането на Съвет на народните комисари начело с Владимир Ленин. Русия получава най-сетне така желаното революционно правителство, което малко хора вярват, че може да бъде стабилно, да не говорим за дълговечно. Но историята обича да опровергава пророците.

 

На Русия е съдено да изживее политически експеримент, непознат в човешката история.

 

Който е амбициран не просто да създаде нещо ново, а и да заличи всичко старо. Основният инструмент ще бъде насилието, но ще се формира и идея, чиято актуалност ще остане валидна и един век по-късно. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Революция по руски

Революция по руски

Всяка революция поражда диаметрални оценки. И причината не е в липсата...
Къде е държавата?

Къде е държавата?

Един вечен въпрос, постоянно задаван и днес. Отговор търси и литератор...

14 коментар/a

observer на 07.11.2017 в 10:54
Група екстремисти от дворянски произход и евреи интелектуалци успяват да вземат властта в разпадащата се империя. Това което замислят не е държава на работниците и селяните, на свободата и справедливостта, а един нов Египет на фараоните, чак до мумиите на погребаните вождове. Но зад нескончаемото изтребление на чужди и свои, на свещеници и интелектуалци, на недоволни селяни, си пробива път нещо ново, което едва ли е било истинската им цел - едно по-справедливо общество. И късният социализъм, който повечето познаваме, и социалното реформаторство в развития Запад са резултат от нея.
До observer! на 07.11.2017 в 11:45
А може би в това е и смисъла на историческото развитие на човечеството!
Sin на 07.11.2017 в 12:14
"Но зад нескончаемото изтребление на чужди и свои, на свещеници и интелектуалци, на недоволни селяни, си пробива път нещо ново, което едва ли е било истинската им цел - едно по-справедливо общество.". Интересно кога се появява това по-справедливо общество и къде - 1937, 1945, 1980 ? В Русия или на Запад ?
Sin на 07.11.2017 в 12:40
Болните мозъци явно са на свършване, та Дачков отново е получил задачка. ВОСР ! Велика все пак, едва ли не. Въпреки жертвите. Или неизбежните жертви - като разстрели, избиване на имащите, както и на можещите. За да останат само и единствено роби - наплашени и изпълнителни. Сякаш на 9.09.1944г. правят нещо друго - именно избиват елита, за да сринат цялата държава. Която след това да могат да управляват, ако и от последната да е останало едно почти нищо. Милиони жертви, десетки милиони изселени, ограбени, ограничени в един лагер - без права, без свобода, без собственост. Мотивирани да работят единствено от страха. Това се нарича обезкостяване, не революция. И поробване, а не освобождаване. Лъжи, лъжи, лъжи: "В този смисъл Октомврийската революция може да бъде разглеждана като точка, която ознаменува края на руския имперски проект" !?!? А през 1944г. нямаше ли го вече проектът ? "Като историческа ирония може да се възприеме факта, че Руската империя е възприета повсеместно за недееспособна именно в навечерието на най-големият си триумф, когато е било въпрос на време да повали и немската преграда пред себе си, както и да завладее Истанбул - втория Рим." !?!? Гиди сънища небесни !
гайки на 07.11.2017 в 14:18
Доста балансирано написана аналитична статия спрямо това безспорно необикновено събитие в човешката история. Само няколко критични забележки: 1) Не приемам тезата, че ВОСР е реакция на започналата през ХІХ в. в Русия частична модернизация, просто това е мощно продължение на тази модернизация, разбира се, от болшевишки, а не от либерални идеологически позиции. 2) Просперитет и крестьянственост са две минимум контрадикторни противоположности - първото понятие е типично реформистко-буржоазно, а второто носи мощното наследство на феодалното средновековие. Впрочем, просперитет е капиталистическо клише, и от други - вкл. окултни - гледни точки думата означава "заспалост спрямо неикономичния начин на живот"; т.е. просперитет е обратното на будна съзнателна обхода в името на (про)икономическите не-обходимости. 3) Въпреки широко разпространеното масовизирано либерално схващане, индивидуализмът не е изначално по-благодатна позиция (във визирания сравнителен план), защото индивид - философски критично, а не елементарно-антропологично погледнато - не е синоним нито на субект, а още по-малко - на екзистенция. 4) Цар Николай ІІ пада закономерна жертва на светския традиционализъм - преди империята, и то във време на небивали смутове, - да обслужва преди всичко жена си. Тази придаденост на атрибутите на женското (хтоничното) в епохата на ускорена модернизация атрофира имперския дух поколение след поколение, докато накрая иде наказанието - аврамичното, в лицето на имперското, бива наказано с разпад именно от ония сили на преизподнята, които си служат с жената като незаменим инструмент да унищожават предпоставките за Царството Божие с оглед на една метафизична, а не физична, земя.
Хм... на 07.11.2017 в 14:58
Не толкова философски казано цар Николай е един безпомощен неудачник край полите на жена си, жена му е една нещастна заради болния си син глупачка, и двамата са илюстрация за неадекватността на абсолютната монархия в двадесети век. И неслучилите се реформи заради убийството на Царя Освободител и закостенялостта на сина му довеждат до крайната радикализация на обществото, в условията на хаос и недоволство от напълно безсмислената война. В такива времена надделяват най-бруталните и безпринципните.
Дали изобщо нещо се е променило след 100 години? на 07.11.2017 в 22:24
Като някой тук се пени за елита ни, днес кои са нашия елит? Кой е българският елит и каква съдба заслужава? _____ Щото се чува само, че всеки народ си заслужавал управлението, та да питам, какво е управлението ни и заслужава ли си то една народна революция? …… Несправедливост винаго е имало, а днес я има в абсолютно изобилие! Винаги се намират хора, които да свършат всякаква работа. Предполагал ли е някой у нас, че ще се пръкнат борци, маши в нечии бели ръкавели? Я погледнете цялата ни политическа пасмина? Някой да е предполагал, че е възможно да се стигне до такова колосално падение? ___________ Ленин се е явил на точното място в точното време. Както наш Борисов се яви пак в точното време, на точното място. Такива са условията! Харесва ли ни или не!
Дали нещо се е променило? на 08.11.2017 в 09:21
Да, след контрареволюцията безочливото богатеене на "елита" премина към нов, по-перфиден етап.
До "здравия" син на 08.11.2017 в 09:55
Кой кого и как унищожава е много дискусионен въпрос: аргументите и фактите са упорити. Важното е кой как ги разглежда и тълкува от своята камбанария на осведоменост и грамотност. Ако вземем какво място е имала България в света до 1944 г. и след тази дата до 1989 г. като икономика, култура, образование и здравеопазване, след 1989 г. до наши дни. Ако след 1944 г. са пострадали няколко десетки хиляди, то след 1989 г. страдат МИЛИОНИ българи! Какво даде ВОСР 1917 г. на България като Държава и какво даде 09.11.1989 г.? Та много от нас прекрасно помнят и могат да направят разликата. Като сте такива "Патриоти"-борете се с конкретни съзидателни дела за България. Стига байки по миналото, което ви прави Патриотари...
observer на 08.11.2017 в 10:40
Какво е дала Великата Октомврийска социалистическа революция на България се разбира най-добре от икономическия крах и срива в мотивацията на елита да се продължава през 1989, когато контролът на Москва спря. Системата се срути. Преходът у нас беше всъщност катастрофа на предишната система и мъчителен опит да се изгради нещо ново, докато едни се опитваха да окрадат останките, а други да преживеят как да е. А получили възможността да пътуват, българите видяха с очите си, как една Гърция, някога много по-изостанала от нас, се е превърнала в богата и благоденстваща държава, а Западна Европа е свят от фантазиите. Е, зад всичко това стоят безмилостните сили на конкуренцията, властта на банките, рисковете да изпаднеш зад борда, но това го разбрахме по-късно. Тогава се пееше “вземи панелите, трабанта” и “искам да съм негър в Алабама(!)”. Ами те и руските работници и селяни едва по-късно са разбрали, че няма да живеят в държава на работниците и селяните и всеобщо комунистическо щастие, но вече единствената алтернатива е била да оцелеят. Реалният живот е нещо съвсем различно от пропагандата. Затова нека оценим поне факта, че няма да бъдем изпратени в лагер за думите си.
Обсервере на 08.11.2017 в 17:31
Какво са разбрали "руските работници и селяни " не искам така категорично да твърдя, както ти! За тях мога само да кажа,че грешиш капитално. Те си знаят цената на световна сила ! Те си имат СВОЯ, СУВЕРЕННА държава и умеят да я защитават в т.ч. от разни външни съветчици от твоята мая и подобие. Втората капитална грешка на вашата кохорта е, че Комунизмът приемате като едно вулгарно потребителско общество и всичките ви тралалашки са от този род. Който така си го представя комунизма, значи тумбакът му е по важен от всичко друго в този свят: той не учи да е полезен на себе си и на другите, а само как да се докопа до по-голям кокал или ясла, той не търси способ как повече да знае и да създава повече блага, полезни за всички и още много, много други съзидания с полза за хората. Каквото е било, то е минало! Това минало ни учи, че може и другояче, по-различно от клановата солидарност и лицемерие. Вярно е, че "Реалният живот е нещо съвсем различно от пропагандата", защото РЖ отчита всички външни и вътрешни фактори, които му влияят, а пропагандата само вътрешните и преди всичко конюктурните, което в повечето случаи граничи с пълно не разбиане на конкретната ситуация. Темата "комунизъм" е много обширна и не ще успеем да я изчерпаме в нашите блогове. Това е сериозна наука! Нека не cме лисици да твърдим,че гроздето е зелено. Християнството повече от 2000 години се опитва да ни направи по-добри, но дяволчето Фют все намира начина да разиграва завистта, злобата,високомерието, лакомията и т.п., които рушат Човеко... ВОСР 1917 г. запали искрата, показа че по-иначе може, светът започна да се изменя и тези изменения вече никой не е в състояние да спре!
Господата революционери на 09.11.2017 в 13:14
Да си избият от главата революционността на кашата забъркана от Ленин и другите престъпници. Това не е никаква революция а отвратителен противочовешки заговор, върнал цивилизацията години назад, да сложиш да управляват криминални типове като Сталин, еврейски екстремисти като Леон Троцки, национални предатели като Ленин, да инвестират милиарди в световната революция, да изтрепят милиони хора в собствената си страна, да възстановят прогнилата руска империя с новата гениална идея за пролетарията... и класовата борба! А мъничката нещастна България, да бъде налапана от империята и схрускана като крактавичка от ордите на комунизама, подпомагани от вътрешните купени предатели - ето това е ВОСР и историята няма да прости на лъжеосвободителите, на убийците и тяхната агентура!
Голямо опростяване на 10.11.2017 в 07:20
Да се пише,че Ленин е "забъркал каша" си е чисто и просто прехвърляне на вината на друг, при това "предател". А във време на война да сменяш главнокомандващия на армията си, да го заставиш да се откаже от престола на Империята, това какво е: патриотизъм??? Ленин съхрани страната и империята, Сталин я разшири, а такива "теоретици" като вас разбраха, че не могат да се оправят и да просъществуват със хитрините си и взеха та я развалиха. За да са убедителни в своето разрушително дело, без да вникват в смисъла на станалото, проповядват полуистини, често граничещи с лъжи.
observer на 10.11.2017 в 11:34
На привържениците на Октомврийската революция ще напомня, че днешната официална оценка в Русия за нея е като за преврат извършен с германски средства. Два тв сериала Демонът на революцията по държавната Россия 1 и Троцки по Първи канал и два документални филма по същите телевизии, единият на близкия до Путин Соловьов, показват точно това. Самият Путин показателно не се включи в нито едно от събитията, посветени на стогодишнината. Само председателят на КПРФ Зюганов я почете, но той е в опозиция и оценката му е без особена тежест.

Напиши коментар