Първата световна война: Политическият й дискурс  

Първата световна война: Политическият й дискурс   
Първата световна война преобръща с главата на долу сентанцията на Клаузевиц, „че войната е продължение на политиката с други средства”. Тя добива такива измерения, че все повече политиката започва да се превръща в продължение на войната. Липсата на бърз успех за всяка една от страните води до преосмисляне на концепцията за това как може да бъде спечелена победата.

 

Оказва се, че успехът на армиите не зависи само от техния числен състав, от тяхната екипировка и подготовка, от компетентността на техните командващи, но и от потенциала на съответната страна да мобилизира икономическите си ресурси и да влияе върху волята на гражданите да участват пряко или косвено в конфликта. Както и от привличането на нови съюзници.

Причинените огромни жертви, лишения и страдания на военните и цивилните карат политическите елити да се фокусират върху доизграждането на спонтанно сформиралия се от първите дни на войната провоенен консенсус върху много по-устойчиви основи. За да стане възможно конфликтът да се впише в общественото ежедневие като приоритет, от който зависи защитата на най-изконните национални ценности. Такива като въпроса за самото съществуване на нацията, за нейния просперитет, за суверенитета на държавата, за нейната териториална цялост и бъдеща переспектива. Наличието на подобен залог трябва да осмисли необходимостта от максимална жертвоготоеност, която да бъде понесена от отделния индивид и обществото като цяло.

Независимо от системите си на управление влезлите във войната държави се изправят пред решаването на идентични проблеми. Те могат да бъдат обособени в няколко групи:

 

- Ролята на армията. Нейният размер и значение нараства главоломно. Тя се превръща в олицетворение на „въоръженния народ”. Изпълнявайки ролята на основен инструмент за спечелване на войната, в нея се концентрират немислими дотогава човешки и материални ресурси, нейният образ се натоварва с грамадни културни и психологически парадигми.

 

- Запазване на вътрешнополитическата консолидация. Войната изправя пред сериозно изпитание стабилността на политическите системи на страните участнички. Те се оказват пред две сериозни предизвикателства. Първото е опасността поражението на фронта да прерастне в сериозен катаклизъм вътре в страната. Историческият опит е показателен в тази посока. Случилото се в Австрия през 1867 г;, във Франция три години по-късно и в Русия през 1905–1906 г. е обица на ухото за тогавашните властимащи. Втората опасност е дестабилизация, провокирана от тила. Необходимостта от вестранна мобилизация оголва определени социални и национални напрежения и за правителствата се оказва критически важно да не допуснат тяхното организационно и информационно канализиране. Контролът или поне опитът да се контролира общественото мнение ще се превърне в основен лайтмотив за правителствата от Съглашението и Централните сили.

 

- Формулиране на военните цели. Изниква необходимостта да се даде ясно послание за смисъла от военното усилие. То може да бъде както общо послание към хората, така и някакъв детайлизиран план на амбициите в случай на победа. Разглежда се и опцията за компромисен мир, който също трябва да почива върху определен минимум от условия.

 

- Консолидация на военните блокове. Войната има много ясно изразен коалиционен характер. Паритетът в силите на противостоящите страни крайно повишава цената на съюзническата подкрепа. Поражението на една страна предвещава поражение и на стоящия зад нея военен блок. Което прави устойчивостта на партньора почти толкова важна, колкото и собствената.

 

- Икономическата мобилизация. Създаването на гигантски фронтови линии, лишени от всякаква мобилност, превръща бойните действия в едно безкрайно сражение. Неспособно да породи решителен резултат, но изискващо всекидневни попълнения от жива сила, снаряжение и продоволствие. И все в невъобразимо голямо количество. Цялата стопанска структура на държавите се премоделира с насока задоволяване на военните потребности. Което означава рязка промяна на довоенната икономика, на данъчното облагане, на разкриването на нови трудови източници и на нови институции, които да ръководят и координират споменатите по-горе процеси. Мнозина обозначават новия ред като военен социализъм.

 

- Отказът от поддържането на златния стандарт. Като се изключи Великобритания, всички останали участници във войната налагат мораториум върху свободната размяна на злато, за да могат да финансират военновременните си нужди и чрез издаването на необезпечени емисии на книжни пари. С което се обозначава краят на една дълга епоха в световната икономика.

 

- Привличане на нови съюзници. Патовата ситуация, която се оформя по европейските фронтове в края на 1914 г., кара двете коалиции да се опитват да излязат от безизходицата посредством привличането на нови съюзници. Битува усещането, че дори и най-малката допълнителна помощ може да се окаже решаваща за целия изход на войната. Всяка неутрална страна на Стария континент (и не само на него) се превръща в поле на дипломатическо съревнование.

 

Германия е страната, която в определен смисъл диктува темпото на конфликта. Въпреки катастрофта при Марна нейният военен организъм си остава сравнително най-ефективният. В края на краищата, изправен срещу един по-многоброен противник, той успява да пренесе бойните действия на чужда територия, без да разполага с числено превъзходство. Което говори, че притежава материални, организационни и морални предимства, които компенсират количествените му дефицити.

 

Нещо повече – демонстрира учудваща способност да се адаптира към нововъзникналите предизикателства. В този смисъл сухопътната армия се превръща в заложник на собствените си успехи. Тя е натоварена с такива очаквания и е изправена пред такива предизвикателства, че за да ги оправдае, на нея ѝ е нужно да подчини под себе си останалите държавни и обществени институти на Германия. От тази гледна точка е учудващо, че едва с назначаването на Хинденбург за главнокомандващ военните започват открито да се налагат над политиците. Те определено са могли да го сторят и по-рано.

 

С избухването на войната кайзер Вилхелм II се задоволява не само да изпълнява чисто формално функците на върховен главнокомандващ, но и започва да се отдръпва от политическите си отговорности. Което донякъде е добре за страната, която в настъпилите сложни времена поне е освободена от необходимостта да бъде заложник на емоционалните му крайности. Проблемът е, че се получава определен властови вакуум, който канцлерът Бетман-Холвег не е в състояние да запълни. Не чувствайки подкрепата на монарха, лишен от твърдо мнозинство в парламента, подложен на натиск както от страна на националистите, така и от социалдемократите, той не може да синтезира ясна линия за цялостната политика на държавата. В най-добрия случай се превръща само в един от центровете, където тя се формира.

 

Политическите лидери приветстват кайзер Вилхелм II след речта му в Райхстага на 4 август 1914 г.

 

В началото екзалтацията, обхванала населението от избухването на войната (т.нар. Augusterlebnis), прикрива успешно разломите в германското политическо тяло. Но както всяка еуфория, и тази трае кратко. На дневен ред излиза необходимостта от прилагането на комплексен подход, който да подготви материално и морално страната за изпитанията, които се задават. В случая помага много трайно насаденото мнение в обществото, че Германия води отбранителна война. От която зависи самото ѝ съществуване. Което моделира определен национален консенсус. Интегриран с пословичната немска предприемчивост и дисциплина.

 

На тази база страната може да си позволи да форсира икономическата си мобилизация. Още на 4 август е приет закон, който предоставя неограничени икономически правомощия на Бундесрата. Само няколко дни по-късно е създаден военен комитет на германската промишленост и се поставят основите за тясното преплитане на усилията на държавата и частния капитал по отношение на военното производство. Огромен брой предприятия, заети до момента в гражданската сфера, са прехвърлени да работят в интерес на отбраната, като са подсигурени с необходимите работници и материали.

 

Паралелно рязко е увеличена производителността на същестуващите военни заводи. И всичко това в условията на наложена морска блокада, която драстично съкращава вноса на основни суровини – цветни метали, дървесина, каучук, селитра, зърно и др. Въпреки трудностите за първите 6 месеца от войната производството на пушки скача от 30 000 месечно на 100 000, на картечници от 200 на 400 броя месечно, производството на оръдия – от 100 на 480 месечно. Ако през 1914 г. производството на снаряди е 9,5 милиона броя, то през 1915 г. са произведени 30 милиона. Извършената промишлена трансформация позволява на германската армия първа да преодолее дефицита на оръжия и боеприпаси, с който се сблъскват всички участници в конфликта. Което ѝ дава несъмнено предимство на бойното поле и позволява да се наложи ускорен ритъм на военно строителство, като броят на пехотните дивизии в рамките на 1915 година е удвоен и числото им достига 161.

 

За да се финасира цялото това усилие, германското правителство трябва да осигури нови източници на доходи. То решава да се обърне към спестяванията на поданниците си. Това в определена степен е принудителна мярка. Берлин е отрязан от най-големите финансови пазари – Лондон, Париж и Ню Йорк, а достъпът му до Хага и Цюрих е лимитиран на ниско ниво. За да се избегне инфлация, породена от увеличаване на паричната маса, на германския финансов министър Хелферих остава единствено вариантът да емитира вътрешни заеми. В първите две години на войната те се възприемат добре от населението, било като израз на патриотизъм, било като някава защита на спестяванията. В голяма степен целта е изпълнена и страната не само обезпечава военните си нужди, но и е създаден квазипазарен подход за ограничаване на ръста на цените. Обратната страна на медала е, че държавният дълг нараства главоломно и единственият начин да бъде някога погасен минава през извоюваната военна победа. И съпътстващото налагане на тежки репарации на противниците.

 

Свикнала да внася немалка част от селскостопанската продукция, Германия се вижда принудена да преформатира и продоволствения си сектор. Още през есента на 1914 г. е нормирана цената на хляба и се подготвят условията за налагане на пълен контрол върху производството и търговията със земеделска продукция. Единственият стопански елемент, роден от войната, но отказващ да ѝ се подчини, остава може би спекулата.

 

В административната област централизацията е извършена още по-бързо. Но само на локално ниво. На базата на Пруския обсаден закон местната власт е преподчинена на военнотериториалните органи, които добиват права по отношение на полицейските функции, разпределението на потребителските стоки и цензурата. Проблемът е, че самите военнотериториални командвания са подчинени формално само на кайзера, но Вилхелм II не разполага с обособена структура, която да координира и ръководи дейността им. На практика те са оставени сами на себе и във всеки корпусен окръг съществува специфичен ред на управление. В допълнение те се оказват своеобразен срез за вертикала на властовата пирамида, като се „вклиняват” в тъканта на гражданското управление.

 

Ако Германия се справя прилично с икономическите предизвикателства, политическите се оказват не просто по-трудни за решаване, те изглеждат направо нерешими. Страната така и не успява да изгради устойчива визия за себе си, Европа и света след края на войната. На местна почва се сблъскват не просто идеите на левицата и десницата, но започва фрагментация в самите лагери. Дори канцлерът губи своето самообладание. Смятайки, че победата скоро ще бъде извоювана, още на 9 септември 1914 г. той съставя записка, която трябва да щрихира контурите на бъдещия мир. Той предполага от Русия да бъдат отнети Полша, Украйна, Беларус, Приблатика и Финландия. Франция трябва да се раздели със Западните Вогези чак до Ламанша.

 

И на двете страни се предвижда налагането на тежки контрибуции. Белгия се превръща във васална държава. От друга страна, Германия, Австро-Унгария, Полша, Холандия, Белгия и скандинавските страни трябва да изградят общ икономически и митнически съюз. В Африка германските претенции се разпрострират върху владенията на Франция, Белгия и Португалия. С една дума, предвижда се Германия да се превърне в единствената европейска сила и да наложи преобладаващо влияние на Черния континент.

 

Но това, което е изглеждало уместно в условията на блицкриг на запад, започва да звучи неуместно в условията на започналата война на изтощение. Германските лидери се виждат принудени да редуцират част от своите претенции. Проблемът е, че не могат да се разберат от кои свои експанзионистични цели могат да се откажат и кои трябва да бъдат отстоявани твърдо. Първоначално под влиянието на новия главнокомандващ генерал Фалкенхайн Бетман-Холвег започва да се поддава на изкушението да сключи сепаративен мир с Русия. На базата на предвоенното статукво. Донякъде в този дух е и меморандумът на пруския вътрешен министър Фон Лебел от 20 ноември 1914 г., където основните териториални претенции са насочени към Франция и Белгия и техните колонии.

 

Срещу тях се изправят представителите на Ober-ost Хинденбург и Лудендорф, германското външно министерство и представителите на тежката индустрия. Те смятат, че определени компромиси могат да бъдат направени на запад, но на всяка цена трябва да се отстои идеята за широка териториална дезинтеграция на Русия. През май 1915 година шестте икономически корпорации, обединяващи практически цялото германско стопанство, подготвят свой документ за основите на бъдещия мир. Те се припокриват с първоначалните разбирания на Бетман, като са още по радикализирани в източна посока. Териториалните претенции на канцлера са допълнени с опцията да се установи немски контрол върху района на Кавказ.

 

Карта на „германска” Европа

 

Вътрешната политика също се превръща в ареал на политическо противопоставяне. Канцлерът Бетман-Холвег се опитва да инициира процес, който да превърне Социалдемократическата партия от антисистемна сила в елемент на управлението. Т.нар. му политика на „неоориентация” обаче е превърната в обект на яростни нападки от страна на десните и националистически формации, готови да посрещнат на нож всеки опит да бъде легитимирана лявата алтернатива. В камък на раздора се превръща идеята за реформа на пруската избирателна система, чийто имуществен ценз се е превърнал в символ на архаизма и реакцията. И който така и няма да бъде разрешен до самия край на войната.

 

Свързани текстове: 

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-morskiyat-teatyr-1914-g

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-morskiyat-teatyr-1914-g-2-chast

 

 

Коментари

  • До Г.Георгиев

    14 Дек 2016 13:05ч.

    Г-н Георгиев не очаквах от Вас такава смесица на изводи, които се утвърждават като принципи в разни периоди на воденето на световните войни. По мое скромно мнение - тази публикация е заради самата публикация и читателят да не забравя, че Ви има. Не забравяйте : "Лучше меньше, да лучше!" Моля за по-отговорно боравене с историческите факти и тяхното тълкуване! Благодаря за вниманието!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи