Преди още да се открият бойните действия, „търгът” за османското наследство се отключва. Лондон побързва да използва случая, за да анексира Египет и Кипър. Едновременно на 9 ноември външният министър Грей, а на 13 ноември и крал Джордж V уверяват посланник Бенкендорф, че съдбата на Проливите ще бъде решена съобразно интересите на Русия. Което пък позволява на Николай II да сондира френския посланик Палеолог как страната му се отнася към вече дадените английски обещания.

 

В Париж са неприятно изненадани от развоя на събитията. Те се опасяват, че зад гърба им съюзниците им си поделят османското наследство. Макар и в деликатна форма, Quai d'Orsay се опитва да стопира процеса. Франция е инвестирала огромни капитали и заема водещи позиции в турската икономика, които ще бъдат непоправимо накърнени при задаващата се подялба на османското наследство. Но от друга страна, Франция не е в състояние да се наложи над съюзниците си. Както се каза, Англия вече е официализирала контрола си над Египет и Кипър, а в Русия властите и обществеността са неудържимо запленени от „мечтата по Константинопол”.

 

В началото изглежда, че руските претенции могат да се сведат до интернационализацията на режима за преминаване на Проливите, обявяването на Истанбул за свободен град и установяването на руска военна база в района на Босфора. Но само седмици по-късно Петроград вече иска да придобие цялата територия на югоизток от линията Енос-Мидия, като на турската столица отново е отреден неутрален статут. При започването на англо-френската офанзива към Дарданелите Русия вече желае да упражнява пълен контрол над Проливите. Император Николай II и външният министър Сазонов са обхванати от подозрението, че тяхното интернационализиране ще обезцени всички руските придобивки в района и ще се превърне в елемент на противопоставяне между самите съюзници след приключването на войната.

 

Когато в края на февруари Едуард Грей заявява в Камарата на общините, че въпросът за Босфора и Дарданелите ще бъде решен окончателно едва след войната, думите му са възприети крайно негативно в руската столица. Те разплават опасенията, че започналата дарданелска операция цели да отнеме на Русия основния приз от победата. Разпалвайки сам политическата и медийна истерия, Сазонов се решава да играе va banque. На 4 март 1915 г той обявява пред Палеолог и Бюкенън руския план за бъдещото устройство на Проливите. Той предполага Източна Тракия с Истанбул, азиатските брегове на Босфора и Дарданелите, островите Имрос и Тендос, както и тези в Мраморно море да се превърнат в руски владения. За да не остави място за дискусия, руският министър заплашва да си подаде оставката, ако исканията му не бъдат удоволетворени, намеквайки, че мястото му може да бъде заето от личност, симпатизираща на Съюза на тримата императори.

 

3D карта на проливите отпреди един век

 

Западните съюзници не са готови веднага да асимилират руските претенции, но не могат да поемат риска открито да ги отхвърлят. Те си дават сметка, че ако разочероват Русия, тя може да отиграе предлаганата от Берлин опция за сключване на сепаративен мир. А точно по това време германски емисари намекват пред царя, че не биха имали нищо против Проливите да се интернационализират. Лабилната руска общественост като нищо може да си зададе въпроса какъв е смисълът да се пролива кръвта на нацията за нещо, което врагът предлага срещу мир.

 

Първи се поддават на „шантажа” англичаните. Със свойствения си практицизъм, във Foreign Office решават, че след като ще се „кляка” пред руските виждания, то поне могат да изтъргуват максимално изгодно съгласието си. И донякъде успяват. Обвързват руското владеена на Проливите с извоюването на окончателна победа над Германия и искат като компенсация т.нар. „неутрална зона” в Иран да премине към британската сфера на влияние. На фона на английското решение за Париж става все по-неудобно да бави своя отговор. В крайна сметка на 10 април е дадено и френското съгласие. Изглежда, че царският режим най-сетне е успял да осигури така жадувания от Русия достъп към топлите морета.

 

Ако Съглашението донякъде предварително е калкулирало провала в опита си да запази неутралитета на Османската империя, по въпроса за привличането на Италия предстои да се разиграе епичен дипломатически и политически търг. Стартът за него е даден още на 3 август, когато Рим отказва да се присъедини към Централните сили и официално обявява своя неутралитет.

 

Само няколко дни по-късно Сазонов отправя първата оферта към италианците - срещу обявяването на война на Австро-Унгария на тях им е предложена територията на Трентино и преобладващо влияние в района на Адриатика. Руската акция е дотолкова преждевременна, че довежда до смущение италианската дипломация. Нейният шеф маркиз Сан Джулиано моли английския посланик да не бъдат отправяни подобни предложения, защото страната му все още се възприема за лоялен член на Тройния съюз и единствено липсата на легитимен casus foederis[i] я въздържа да изпълни съюзническите си задължения. Теза, изпълнена с огромно лицемерие, от която обаче италианската дипломация тепърва ще черпи дивиденти.

 

Първоначално англичаните и французите също смятат, че трябва да се прилага по-предпазлив подход спрямо Италия. Те оценяват и неутралитета ѝ като голям успех, а и ако войната се окаже наистина краткотрайна, няма смисъл да се плаща цената за нейното привличане. Пък и италианската общественост не само не е подготвена да възприеме един решителен завой по отношение на своите съюзници, но не е изкристализирало и политическото ядро, което да го извърши.

 

Премиерът Антонио Саландра се опира на парламентарно мнозинство, което е по- лоялно към предшественика му Джовани Джолити, отколкото към самия него. В кабинета на министрите също не съществува консенсус относно политиката, която трябва да се следва. Интервенционалистите като цяло са малцинство в италианския политически живот, но с течение на времето те се превръщат в носители на един динамизъм, който сякаш се явява продължение на най-романтичната част от италианската история - епохата на Risorgimento.

 

След Марна и Таненберг за Саландра и Сан Джулиано става ясно, че войната няма да завърши в рамките на еднократната военна кампания, нито пък нейният изход е предопределен. Което, от една страна, повишава цената за италианското участие в конфликта, а от друга, премахва необходимостта да се бърза с вземането на окончателно решение.

 

Антонио Саландра (1853-1931), министър-председател на Италия от март 1914 г. до юни 1916 г. След войната става привърженик на фашисткия режим

 

Избягвайки от обещанията на Сазонов, още на 15 август Сан-Джулиано решава да инициира преговори с Виена на базата на чл. 7 от договора на Тройния съюз и да поиска компенсации за хабсбургските придобивки на Балканите. Австро-Унгария, която предусеща измяната на своя съюзник, все пак не си дава сметка за цялото му коварство. На първо място, монархията не е получила още никакви реални териториални придобивки, а на второ - в договора не се споменава, че търсените компенсации трябва да бъдат за сметка на австро-унгарските земи. Затова на Балплац остават като гръмнати, когато се запознават с исканията на съюзника си - Южен Тирол, Трентино и протекторат над Албания.

 

Но това, което изглежда недипустимо за Виена, в Рим се отчита като крайно недостатъчно. За Саландра преговорите с Австро-Унгария имат за цел само да демонстрират неотстъпчивостта на двуединната монархия, да дискредитират позицията на „неутралистите” вътре в страната, както и да се използват като плашило при контактите с Антантата. Които, макар и водени в неформална обстановка, са приоритетни за Рим. Чрез тях се преследва получаването на максимален обем от придобивки, които Германия и Австро-Унгария никога не биха се съгласили да удоволетворят.

 

Като техен крайъгълен камък Сан-Джулиано извежда не проблема за завършване на националното обединение на страната си, а установяването на италиански контрол над Адриатическо море. Нещо, което може да бъде реализирано само след пълен разгром на Австро-Унгария, което предполага, че Италия е предопределила още в самото начало своята ориентация. Всичко останало е въпрос на пазарлъци. Но докато с Централните сили те са чисто ритуални, с Антантата добиват все по-реално изображение.

 

През октомври 1914 г. маркиз Сан-Джулиано умира, което преформатира цялото правителство на по-интервенционалистки основи. И когато през зимата на 1914-1915 г изглежда, че руските победи в Галиция са на път да съкрушат окончателно Австро-Унгария, италианците се виждат принудени да подемат конкретни разговори с Антантата. За място на преговорите е избран Лондон, а действащите лица са външният министър Грей и италианският посланник в Лондон Империали.

 

И въпреки че не става въпрос съюзниците да отстъпват свои територии, те също са възмутени първоначално от размаха на италианските искания. Те се разпрострират върху част от Тирол до р. Бренер, Трентино, Истрия с принадлежащите ѝ острови, Северна и Централна Далмация с принадлежащите ѝ острови, Додеканезките острвови, г. Валона с принадлежащата област в Албания, демилитаризиране на сръбското и черногорското крайбрежие, сфера на влияние в Мала Азия, установяването на минимален брой руски войски, опериращи срещу Австро-Унгария и постоянно ангажиране на англо-френски сили в Адриатика.

 

Когато Петроград получава информация за условията на Италия, първата реакция на Сазонов е да стопира усилията по нейното привличане. Поначало руската дипломация изпитва опасения, че ролята ѝ в съюза ще девалвира, ако в него се обособи блок от три западни държави. Още повече в условията на течащия преговорен процес за Проливите. Но дори и след него Русия не може да зачеркне въпроса за достъпа на Сърбия до море.

 

За руските стратези е ясно, че Босфорът и Дарданелите контролират входа към Черно море, а не изхода от него. Множеството острови на Егейско море предоставят възможността на всеки по-мощен флот да блокира връзката между Черно и Средиземно море. За да се предотврати подобна опасност, на Русия е нужна допълнителна база в Средиземноморието и като такава се разглежда именно бъдещият излаз на Сърбия на Адриатическо море. С държанието си Италия зачерква тази опция.

 

За Сазонов обаче е трудно да удържи своята позиция. Франция и Великобритания сами са заинтересовани да ограничат среиземноморските амбиции на източния си съюзник и италианската гледна точка работи в определена степен за тях самите. И когато се проваля френската офанзива в Шампани и английската при Ньов Шапел, и двете свързани с тежки човешки загуби, без да е налице и минимален успех, в очите на Париж и Лондон италианското участие добива критични измерения. Грей заявява на руснаците, че вкарването в боя на 50 нови дивизии ще „съкрати с много месеци времетраенето на конфликта” и няма как да бъде оправдано пред западното обществено мнение, ако тази възможност бъде отхвърлена само за да се задоволят сръбските „имперски” интерси. Руският външен министър беуспешно се опитва да ограничи далматинските владения на Италия до линия, минаваща северно от г. Задар, но и тази му съпротива е преодоляна.

 

В средата на април френският президент Поанкаре и английският крал Джордж V изпращат идентични послания до Николай II, където освен увещания се съдържа и скритият намек, че след отстъпването на Константинопол един провал на преговорите с Италия ще разклати силно фундамента на съюзническата им общност. В края на краищата, в Петроград се отказват от своите обструкции и прехвърлят върху Грей отговорността за предстоящата сделка. А той веднага я реализира и формално със сключения на 26 април договор с Империали. Където освен че са възприети практически всички точки от италианската програма за експанзия, е предвидено и отпускането на заем от 50 милиона паунда. От своя страна Рим се задължава в рамките на един месец да обяви война на Австро-Унгария.

 

Антантата е принудена да бърза още и поради подетата дипломатическа офанзива на Централните сили. Берлин упражнява силен натиск върху Австро-Унгария, за да бъдат направени определени териториални концесии на Италия. В самия Рим е изпратен за посланик бившият канцлер Бюлов, които съумява да вдъхне нов живот на „неутралистките” среди, намеквайки, че Италия може да получи едва ли не всичко и без да воюва. Той знае, че още на 8 март 1915 г. коронния съвет във Виена се е съгласил по принцип да отстъпи Трентино, но е и наясно, че това ще бъде само началото на пазарлъка.

 

Месец по-късно новият външен министър Сидней Сонино, в разгара на преговорите в Лондон, определя и претенциите си пред бившите си съюзници. Те включват освен Трентино, още Гориция, част от далматинските острови, автономия на Триест, преобладаващо влияние в Албания. И за да бъде този по същество ултиматум направен неизпълним, е добавено, че договорените териториални промени подлежат на незабавно изпълнение. В определен смисъл Сонино се разплаща по същия начин, както Берхтолд е третирал сърбите с прословутота си нота от юли 1914 г.

 

Разбирайки за договореностите в Лондон, Бюлов решава да отиграе последня възможен коз на Централните сили - да вдигне булото на секретността, в която се е водил двубоят за Италия. В началото на май той дава гласност на последните хабсбургски отстъпки, като подхърля информация първо на пресата, а едва на следващия ден информира и Сонино. В тях се съдържа обещание за част от Тирол, земите западно от р. Изонцо, автономия за Триест, готовност за преговори върху Гориция и далматинските острови.

 

Ако бившият канцлер е очаквал да предизвика политическа криза, то действителността надхвърля очакванията му. На 12 май премиерът Саландра подава оставката на кабинета и предлага на краля да назначи водача на „неутралистите” Джолити за свой приемник. Парламентът също изглежда благосклонен да възприеме подобна промяна. Но тогава се разгаря мощна обществена буря.

 

Привържениците на влизането на войната на страната на Съглашението извеждат своите последователи на улицата. Многохилядни тълпи изпълват главните градове в страната под лозунга за война срещу Австро-Унгария. Започва се с погроми над търговските обекти, чиито собственици са немци, преминава се през издигане на барикади, следва нахлуване в сградата на парламента и накрая стрелите се насочват към двореца. Един от тогавашните водачи на движението - Бенито Мусолини, заявява дирекно - „война или република”.

 

На 16 май изплашеният крал Виктор Емануил III отказва да приеме оставката на Саландра, а не по-малко изплашеният парламент гласува с голямо мнозинство вот на доверие на правителството му. На 23 май Италия обявява официално война на Австро-Унгария, с което се открива нов фронт на европейския континент. И последната представителка на т.нар. концерт на Великите сили влиза във войната. Но надеждите, че това ще доведе бързо до нейното приключване, ще се окажат силно преувеличени. Ще се окаже, че да бъдеш воден от „свещения егоизъм”, не е най-мъдрата политика, която едни държавници могат да изповядват: това, което придобива Италия след войната, сигурно е щяла да го получи и без да се бе намесвала в нея.

 

------------

[i] Условие, което задължава определена страна да предприеме определените в договора действия.

 

 

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-politicheskiyat-diskurs-6-chast

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-politicheskiyat-diskurs-5-chast

 

Още от категорията

Къде е държавата?

Къде е държавата?

Един вечен въпрос, постоянно задаван и днес. Отговор търси и литератор...

Напиши коментар