Първата световна война: Морският театър, 1914 г., 2 част

Първата световна война: Морският театър, 1914 г., 2 част
Докато названието Hochseeflotte е донякъде пародийно за армада, която основно се крие в естуарите на метрополията, Германия разполага с ограничени сили сред океанската шир, които в началото на конфликта воюват наистина интензивно. И се сдобиват с реални успехи.

 

Съдбата се оказва най-благосклонна към флотилията в Средиземно море, командвана от контраадмирал Сушон. Макар че тя се състои само от линейния крайцер „Гьобен” и лекия крайцер „Бреслау”, на нея е съдено да изиграе съдбоносна роля в развитието на цялата война.[i] Но това ще се случи на един последващ етап. А в началото корабите на Сушон действат напълно ординерно.

 

Базирайки се в Австрия, в първия ден на войната те напускат базата си в Адриатическо море и се насочват към алжирските пристанища, за да възпрепятстват прехвърлянето на колониалните войски на Франция. На 4 август те обстрелват алжирските портове Бон и Филипвил, поемат лъжлив курс на запад, а след това се насочват изток.

 

Те са водени от идеята, че в рамките на Средиземноморието няма как да повлиаят на статуквото, при положение че съюзната австрийска флота не смее да си покаже носа извън собствените териториални води, а другият съюзник – Италия, е предпочел да обяви неутралитет. Затова Сушон трябва да намери друг морски театър, където да разгърне своя потенциал. За такъв е избрано Черно море. Ако те се доберат до него и се обединят с османската марина, руското военноморско превъзходство в този басейн сериозно се подкопава. Което води след себе си огромни военни, политически и икономически последици. Проблемът е обаче как могат да се доберат дотам.

 

Необходимо е фрапантно съчетаване на шанс и умение, най-малкото защото те не могат да осъществят директен преход, без да спрат на междинна станция, за да заредят с въглища. Но това не ги спира. Първата им стъпка е да елиминират френската заплаха. Лъжливата маневра, която предприемат след обстрела на алжирския бряг, сработва и французите се хвърлят да ги издирват на запад, по крайбрежието на Мароко. Остава да бъдат избегнати англичаните. На път за Италия „Гьобен” и „Бреслау” са пресрещнати от английската средиземноморска флотилия под командването на адмирал Милн (която разполага с тотално надмощие), но двете страни още не се намират в състояние на война и до бой не се стига. Малко по-късно през деня англичаните научават, че войната е обявена, но корабите на Сушон достигат италианската Месина, а този път Милн отново е с вързани ръце, защото трябва да се съобразява с италианския неутралитет. Английският командващ няма как да знае какви са плановете на противника и решава да му даде бой в района на Месинския залив.

 

Проблемът е, че германците нямат намерение да се връщат на запад. Когато продължават на изток, те се изправят срещу по-слабите сили на контраадмирал Ернст Траубридж, които осъществяват блокадата на входа към Адриатическо море. Това са четири броненосни крайцера, които са в състояние да дадат сериозен бой на германците. Но на Траубридж е наредено да не влиза сам в бой с превъзхождащи сили на противника. Впоследствие военноморският министър Чърчил твърди, че под това се е подразбирало сблъсък с целия австрийски флот. На практика се получава нещо съвсем различно. Траубридж решава да разглежда двата кораба на Сушон като „превъзхождащи сили” поради това, че „Гьобен” е по-силен от всеки един поотделно взет от собствените му кораби. На тази база той се отказва да влезе в сражение и пред германците повече не съществува военно препятствие да навлязат в Проливите.

 

Появяват се известни политически недоразумения с османското правителство, но лидерите на младотурската партия намират хитроумен начин да допуснат германските кораби, без да нарушат формално обявения си неутралитет. „Гьобен” и „Бреслау” се обявяват за закупени от Османската империя, дадени са им турски имена, екипажът е преоблечен в турски униформи, над тях е издигнат османския флаг, а германският контраадмирал е обявен за командващ османските военноморски сили.

 

И тези „новотурци” тепърва ще изиграят решителна роля за включването на Османската империя в редовете на Централните сили. Но и незабавният ефект е намалък – проливите са обявени за затворени за корабоплаване, което рефлектира гибелно върху руския външнотърговски оборот.

 

Контраадмирал Вилхелм Антон Сушон (1864–1946) - първият отдясно

 

Дълго между триумфа и трагедията се мята съдбата на Източноазиатската германска ескадра под командването на вицеадмирал Максимилиан фон Шпее. Разположена в Циндао, нейните два бронирани и три леки крайцера са прекалено слаби, за да дадат бой на опериращия в района японски флот. Затова те се изтеглят на юг, където се надяват, че ще могат сравнително по-безопасно да действат срещу комуникациите на Антантата. Основните сили се отправят към Марианските острови, а крайцерът „Емден” навлиза в Индийския океан.

 

Където наистина постига зашеметяващи успехи, които имат дори не толкова военно, колкото пропагандно и морално измерение. За 2 месеца успява да плени 22 търговски кораба на съюзниците, потопява един руски крайцер (който е бил по-силен от него), един френски контраминоносец, запалва нефтените резервоари в индийското пристанище Мадрас и всички тези операции са проведени при образцово спазване на морското право, без да пострада нито един цивилен моряк. Накрая, опитвайки се да унищожи една радиостанция на Кокосовите острови, той е локализиран от австралийския крайцер „Мелбърн” и потопен на 9 октомври.

 

Основните сили на Източноазиатската ескадра също изживяват своя звезден миг. Напускайки Циндао и изпълнявайки сложен маршрут в Южния Пасифик, те успяват да държат дълго време в неведение своите противници относно истинските си намерения и сили. Едва през октомври се появяват в района на Великденския остров, където към тях се присъединяват леките крайцери „Лайпциг” и „Дрезден”. Разполагащ с известни разузнавателни сведения относно британските сили, Шпее смята, че е в състояние да атакува противника. И изводът му е напълно резонен.

 

Той има срещу себе си ескадрата на контраадмирал Кристофър Кредок, която се състои от не толкова съвременни кораби, като най-мощният в огнево отношение съд – броненосецът „Канопус”, е изключително бавен и на практика е изключен от състава на ескадарата, като е оставен да пази въглевозите. В допълнение Кредок не получава ясни указания от Адмиралтейството дали трябва да влиза в решително сражение, или да стои в очакване да получи нови подкрепления. Но изплашен от грешката на Траубридж, той предпочита да тълкува телеграмите от Лондон като призив за активни бойни действия, въпреки че осъзнава собствената си слабост.

 

Когато получава информация за германската активност в района на чилийското крайбрежие, Кредок напуска базата си на Фолклендските острови и се отправя към Тихия океан. Тук, в района на централно Чили, срещу пристанището Коронел, на 1 ноември двете флотилии се срещат, като решаващо се оказва германското артилерийско превъзходство. Държейки врага на дистанция, бронираните крайцери на Шпее имат възможността да обстрелват англичаните с 16 броя 21-сантиметрови оръдия. Равностойни на тях са само две 23,4-см оръдия на крайцера „Гуд Хоуп”. Битката е очевидно неравна и двата британски броненосни крайцера са потопени, причинявайки гибелта на 1654 моряци, начело с контраадмирал Кредок. Двата леки английски крайцера успяват да се спасят, но това само ги превръща в неволни вестители на факта, че Великобритания за първи път от повече от 100 години е претърпяла поражение в морски бой. И този факт отеква най-шокиращо именно в Англия.

 

Началник-щабът на флота адмирал Стърди е свален от заемания си пост и е натоварен лично да преследва флотилията на Шпее. За целта са отделени два нови броненосни крайцера – „Инфлексибъл” и „Инвинзибъл”, всеки носещ на борда си по 8 30,5-см оръдия. Към тях са присъединени 3 броненосни и 2 леки крайцера и броненосецът „Конопус”, който Кредок е изоставил поради ниската му скорост. Цялата тази сила трябва да се събере на Фолклендските острови. Но създаването на споменатата групировка е само част от една много по-мащабна предислокация на британските сили, която засяга близо 30 бойни кораба и се разпрострира и по двете крайбрежия на Латинска Америка и Западна Африка. Целта е една – да бъде отмъстено за Коронел.

 

Но тази мобилизация едва ли е била в състояние да даде незабавен ефект, ако самите германци не се насочват към Фолклендските острови. Вицеадмирал Шпее стига до заключението, че активността на англичаните и техните съюзници в района на Чили ще нарасне многократно и единственият изход е да си пробива път към Германия. Той е изразходвал голяма част от своите боеприпаси, все по-трудно става и снабдяването с въглища, а корабите му се нуждаят от техническа рехабилитация. Междувременно до него достига разузнавателна информация, че на Фолклендските острови стоят незащитени. Което го навежда на мисълта да проведе една диверсионна операция срещу пристанището Порт Стенли, като не само се преследва разрушаване на портовите съоръжения, но и извършването на десант за пленяването на губернатора на острова.

 

Сведенията на Шпее са били верни към момента на получаването им, но те губят своята актуалност поради бавното му придвижване към островите. Докато ескадрата му престоява цели четири дни на остров Пинктон, за да зареди с въглища, корабите на Стърди влизат в Порт Стенли. Английският адмирал вероятно е очаквал, че му предстои дълго да кръстосва океанските простори в търсене на врага. Наместо това на 8 декември сутринта той вижда как бронираният крайцер „Гнейзенау” и лекият крайцер „Нюрнберг” се появяват пред острова. И двете страни се оказват изненадани, но Шпее допуска една фатална грешка.

 

Наместо да приеме боя в условия, при които англичаните трудно биха маневрирали в района на пристанището, той решава да бяга. Което се оказва кауза пердута, при положение че англичаните са много по-бързи, по-силни, по-многобройни и предстои дълъг слънчев ден. Последвалото сражение се свежда до просто разстрелване на германските кораби. Те са застигнати окло 13 ч. от „Инфлексибъл” и „Инвинзибъл”, които от разстояние около 12 км започват да обсипват немските броненосни крайцери с тежките си снаряди. И въпреки че боят продължава до залез слънце, флотът на Шпее е почти напълно разгромен, самият вицеадмирал заедно с двамата си сина и целия екипаж на бронирания крайцер „Шарнхорст” намират своята смърт. Потопени са още „Гнейзенау”, „Нюрнберг” и „Лайпциг”. Спасява се само лекият крайцер „Дрезден”, който е открит чак на 15 март в Южния Пасифик и е потопен от англичаните. Срамът и споменът за Коронел е изтрит.

 

Максимилиан фон Шпее (1861–1914)

 

Принципно германската стратегия за нарушаване на морските комуникации на съюзниците проработва по-дълго, отколкото се е очаквало. В условията на вражеско превъзходство, без да имат достъп до пристанищна инфраструктура, където да им бъде извършван необходимият текущ ремонт, без да могат да попълнят своя боезапас или да подменят екипажа си, корабите успяват с месеци да тормозят морските комуникациии на съюзниците.

 

Показателен е примерът с двата спомагателни немски крайцера – „Кронпринц Вилхелм” и „Принц Ейтел Фридрих”, които кръстосват Атлантика да пролетта на 1915 година и едва пълното им технологично износване ги кара да влязат в пристанището на Ню Йорк, където биват интернирани.

 

Но самата ефективност на крайцерската война е почти нулева. Тя води до потопяването на около стотина търговски кораба на съюзниците, което е пренебрежимо малко спрямо размера на търговските им флотилии. А загубата им е компенсирана с пленените и реквизирани 139 германски търговски кораба. А резултатът е, че в края на 1914 г. не британската, а германската отвъдморска търговия е поставена на тежко изпитание. Това се случва поради наложената морска блокада. Оръжие, оказало се несравнимо по-ефективно от крайцерските операции.

 

Англичаните минират основната част от Доувърския проток и установяват морски патрул по линията Питерхед (Англия) – Христиансанд (Норвегия). С което „откъсват” Северно море от Атлантика. Презокенските търговски връзки на Германия са ако не отрязани, то поне поставени под контрол. Всеки чужд кораб, който навлезе в Северно море, подлежи на проверка за характера и назначението на товара, който превозва. Правителството на Великобритания отказва да се съобразява с т.нар. Лондонска декларация от 1909 г. и се опитва максимално да стесни възможността Германия да получава определени стоки, дори и през неутралните страни.

 

В началото на войната контролът е по-скоро хаотичен, но той постепенно се затяга и в рамките на по-малко от половин година Англия налага споразумения на Холандия, Дания, Норвегия и Швеция, с които установява определен контрол над външната им търговия. По-големи са трудностите по отношение на Съединените щати, които демонстрират определена неприязън спрямо новия начин на третиране на търговските им кораби, но в Лондон намират определен формат на взаимен диалог, който е възможен в голяма степен и поради симпатиите, които изпитва правителството на Уилсън към Англия и Франция.

 

Все пак морската блокада на Германия не е херметическа. Тя си запазва комуникациите в Балтийско море, което едва ли не се превръща в нейно езеро. Руският флот предпочита да се съсредоточи в отбраната на подстъпите към столицата Петроград, което е може би оправдано на фона на по-слабите надводни сили на руснаците. Но прави впечатление, че те не се и опитват да започнат сериозна програма за създаване на подводен флот, който може да бъде изключително полезен в местните условия. Доказват го само две английски подводници, промъкнали се в Балтика и нанесли немалко щети на немците. Но руските морски стратези предпочитат пасивно да наблюдават как милиони тонове шведска желязна руда се отправят ежегодно към немските пристанища, докато собствените им портове са лишени от възможността да осъществяват каквато и да било дейност.

 

Макар и да ѝ липсва мащаба на сухопътната война, морската в определен смисъл е много по-стратегическа. Тя залага жалони, които ще бъдат актуални в периода на цялата война: Англия запазва своето морско лидерство, Германия изпитва ескалиращи затруднения от наложената ѝ морска блокада, а Русия, лишена от най-ефективните си комуникации към Европа, също е принудена да поеме по пътя на икономическата автаркия, тежест, оказала се непосилна за политическия режим на Николай II. Все неща, които от дистанцията на времето ще се окажат съдбоносни за развоя на цялата война.

 

-------------------

[i] Чърчил пише, че никои други кораби „не са предизвиквали толкова смърт, страдание и разрушения”.

 

Свързани текстове:

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-srybskiyat-front

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-morskiyat-teatyr-1914-g

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи