Първата световна война: Морският театър, 1914 г.

Първата световна война: Морският театър, 1914 г.
На фона на тежките сухопътни сражения в Европа прави впечатление липсата на епични морски сблъсъци в началото на войната.

 

При положение че е станало едва ли не масова психоза очакването, че в едно генерално морското сражение ще се предопредели и окончателният изход от войната. В името на тази цел са инвестирани грамадни средства, поставили на изпитание не само английските и германските финанси, но и тези на останалите Велики сили.

 

 

 

дреднаути

до-дреднаути

линейни крайцери

крайцери

подводници

миноносци и контраминоносци

Великобритания

20

40

9

107

77

289

Франция

2

17

 

22

55

228

Русия

 

11

 

12

17

78

Германия

13

22

4

50

28

213

Австро-Унгария

3

9

 

12

6

88

 

Разбира се, водещата в тази надпревара е Великобритания. Тя налага темпото на военноморското съревнование, като пуска на вода все по-въоръжени и все по-бронирани кораби. Чиято маса започва да добива фантастични измерения за своето време. Ако до Руско-японската война стандартният броненосец е тежал около 10 000 тона и главната му артилерия е включвала 4 бр. 28- или 30,5-сантиметрови оръдия, то спуснатият на вода през 1906 г. Dreadnought има вече маса от 18 000 т и разполага с 10 бр. 30,5-см оръдия, а Queen Elizabeth, появила се през 1914 г., има водоизместимост 30 000 т и 8 оръдия с калибър 38,1[i] см. Обратната страна на тази луда надпревара е бързата девалвация на съществуващите бойни единици. Появата на всеки нов тип кораб практически означава зануляване на статуквото и старирането на морската надпревара наново.

 

Великобритания и Германия си позволяват лукса да строят линейни крайцери, които имат почти същите размери и артилерия като броненосците, но за сметка на по-слабото си брониране са много по-бързи. Което донякъде променя правилата на морския бой, усилвайки елемента на маневриране и преследване.

 

След тях по сила следват по-старите броненосци, леките крайцери, разрушителите, миноносците и други по-малки съдове. Различните класове са сведени в мощни ескадри, които разполагат на пръв поглед с чудовищна огнева мощ, но имат и своите слаби страни. Две са от технологично естество. Първата е трудността да бъдат управлявани. Доколкото радиото работи единствено в телеграфен стил, сигнализацията чрез флагове си остава основният способ за близка комуникация. Но в условията на бой или лошо време той се оказва крайно неефективен. Втората, изразяваща се в почти пълната безпомощност на надводния флот спрямо опасността, произтичаща от подводници и мини. Третата слабост е психологическа, тя касае адмиралите и политическите ръководства, които възприемат военноморския потенциал за своеобразна свръхценност, което поражда боязън да я използват по пряко предназначение. Започват да виждат във флотите си не военен инструмент, а политически аргумент.

 

Затова и в началото на войната, когато се водят най-кървавите сражения, изглежда, че „Големият флот” на англичаните[ii] и Флотът на откритото море на Вилхелм II[iii] се намират в състояние на странна война. Англичаните отправят основните си сили в Северна Шотландия, в базата Скапа Флоу, което означава, че те се отказват от модела на т.нар. близка блокада на противникотото крайбрежие и предпочитат да възприемат един по-предпазлив подход в морската си стратегия. Германският флот, осъзнавайки количествената си слабост по отношение на английския, предпочита да се укрие в добре защитената си база във Вилхелмсхафен, намираща се в устието на р. Яде. Там обаче големите кораби се оказват в своеобразен природен капан. Те могат да оперират единствено в условията на прилив.

 

Така, някак естествено, двете страни самоограничават собствената си активност. Англичаните - поради високия залог, пред който са изправени. Ако в едно генерално сражение или след серия от битки те загубят морското си лидерство, това ще изолира сухопътните им сили във Франция и ще разкъса (непоправимо) политическите и търговските връзки между метрополията и останалите части на империята. Което означава ни повече, ни по-малко край на самата империя. Германците пък, поради страха, че вероятността да победят един по-силен флот е минимална, предпочитат да държат морските си сили в ролята на потенциална заплаха за Британия, отколкото да се надяват на някакъв невероятен късмет, който би ги споходил в едно голямо морско сражение. Което, разбира се, не означава, че Grand Fleet и Hochseeflotte си стоят съвсем безучастни в своите пристанища. Просто действат безкрайно предпазливо. Към количественото превъзходство на англичаните трябва да се спомене и предимството им в областта на разузнаването. Те успяват да се сдобият с кода на германския флот, което им позволява да са наясно с голяма част от намеренията на противника.

 

Първият по-сериозен англо-германски сблъсък е морският бой при Хелголандския залив. Той е замислен от англичаните като маневра, която трябва да отвлече вниманието на германците от района на Остенде, където съюзниците подготвят малък десант. Предвижда се да бъдат подмамени немските миноносци и леки крайцери, които носят стражева служба около Хелголанд навътре в Северно море, да бъде отрязан пътят им за отстъпление, след което да бъдат унищожени. Английските подводници успяват да установят силите, с които противникът охранява залива и тяхното движение, като е решено те да бъдат атакувани рано сутринта, когато основните кораби на германците са затворени от отлива и не могат да излязат в открито море преди 12 ч. на обяд. Командващият на Grand fleet адмирал Джелико ангажира значителни сили в операцията, включващи линейни, бронирани и леки крайцери, миноносци и подводници. Но не успява да планира ефективно тяхното позициониране.

 

Операцията започва в 5 ч. сутринта, когато английска подводница атакува немски миноносец. Срещу подводницата са изпратени няколко други миноносеца, които се натъкват на английския крайцер „Аретюз”. Респектирани от появата на новия противник, те се опитват да си пробият път на югоизток. Спасени са от притеклия се на помощ крайцер „Щетин”, които ги ескортира до Хелголанд. Тогава „Аретюз” се натъква на друг немски крайцер - „Фрауенлоб”, и в разгорелия се двубой двата кораба получават тежки повреди, което кара немците да се насочат към своята база. В този момент и двете страни изпадат в някаква суматоха. Техните сили се движат или хаотично (англичаните), или не успяват да се групират (немците). В края на краищата, с появата на британските линейни крайцери изходът е предрешен. Жертви на тяхната мощ стават три германски леки крайцера и няколко миноносеца. И тъй като наближава часът, в който флотът във Вилхемсхафен ще може да излезе от базата си, англичаните предпочитат да се оттеглят. Те се задоволяват с трофея да са постигнали първата морска победа в хода на започналата война и това им носи един огромен морален импулс. Доказали са отново коя е страната, владееща моретата.

 

Но триумфът се оказва краткотраен. На 22 септември немската подводница U-9 успява с един рейд да потопи три английски бронирани крайцера. Което може да се счита за дебюта на едно ново оръжие, на което е съдено да играе огромна роля в започналата война. И което показва, че огромната надводна мощ подлежи на жестока девалвация, когато се сблъска с „подводния” си конкурент. Същата U-9 успява да потопи следващия месец още един боен кораб на англичаните и само с появата си около Скапа Флоу кара адмирал Джелико да изтегли флота си в Северна Ирландия и да измести още пò на север линията на морската блокада.

 

Илюстрация на потопяването на трите крайцера от U-9

 

Трябва да се подчертае, че Grand fleet се оказва уязвим в началото на бойните действия, дори и без да се калкулират подводниците на противника. На него са му възложени поредица от задачи, всяка от които води до разпиляване на силите: да сковава германския флот в Северно море, да охранява Канала, да осъществи прехвърлянето на експедиционния корпус във Франция, да подпомага самия френски флот в Средиземноморието, да обезпечи сигурността на прекосяващите Атлантика канадски войски и накрая, да бди въобще за сигурността на световните морски комуникации. От тази гледна точка има резон в заявлението на Тирпиц, че Германия е изпуснала своя шанс да проведе решителна битка по море именно в първите дни на войната. Когато противниковите сили са били максимално разпилени.

 

Но германският военноморски министър не разполага с командни функции. Те са в ръцете на началника на адмирал-щаба – адмирал Хуго фон Пол, който смята, че флотът трябва да води т.нар. „малка морска война”, като първоначално се опита да омаломощи противника посредством активирането на подводниците и създаването на минни полета. Едва когато тези мерки накърнят в достатъчна степен потенциала на англичаните, тогава ще настъпи моментът на решителното сражение. Идея, която се споделя напълно от кайзер Вилхелм II, който се парализира от страх, че монархията му не ще понесе евентуална „германска Цушима”.

 

От средата на октомври Hochseeflotte започва операция по миниране на английското крайбрежие. Тя обаче е прекъсната сравнително бързо поради фиаското, което претърпява корабната им групировка, опитваща се да минира устието на Темза. Месец по-късно е решено да започне провеждането на по-софистицирани операции, които в някаква степен ангажират целия флот. Предвижда се да се започне обстрел на източните английски портове и тяхното миниране, като същевременно силите, които осъществяват тази дейност, трябва да играят и ролята на примамка за англичаните.

 

Ако последните решат да преследват германските кораби, навътре в морето те трябва да се натъкнат на целия германски флот. Планът по-чиста случайност не сработва на 16 декември. Тогава група от немски крайцери се отправя да атакува Хартлпул, Скарбъро и Уитби и да минира тяхната акватория. Англичаните, ползвайки се от достъпа си до германския код, решават да ги пресрещнат и разгромят. За целта те отделят 6 линейни броненосеца и 4 линейни крайцера. Но не са наясно, че германските действия се подсигуряват от основните сили на Hochseeflotte в състав от 18 линейни кораба. Изглежда ще се сбъдне мечтата на адмирал Пол противникът да бъде громен на части. Но командващият германския флот адмирал Ингенол, страхувайки се, че през нощта може да бъде подложен на атака от подводници и миноносци, решава да промени своя курс. С което се лишава от възможността да излезе на пътя на английската ескадра. Малшанс, който е донякъде аналог на грешката на Молтке при Марна.

 

--------------------------------

 

[i] Което означава рязко покачване на огневата мощ. 305 мм снаряди тежат около 450-480 кг, докато 381 мм са 880 кг.

[ii] Grand Fleet - обединеният британски Атлантически фрот и Флотът за отбрана на метрополията..

[iii] Hochseeflotte – основния флот на Германия, базиращ се в северноморската база Вилхемнсхафен.

 

Свързан текст: 

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-srybskiyat-front

 

 

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи