Първата световна война: Надпреварата към морето - 2

В добавка, изтласканите от Антверпен белгийски сили отстъпват, като следват релефа на крайбрежието и по този начин маркират крайната точка на „Надпреварата към морето“ - устието на река Изер. От друга страна, обсадният корпус на генерал Безелер продължава да ги преследва, а в добавка, към района на Валансиен се насочват други два немски корпуса, взети съответно от Трета и бившата Втора армии. Компенсирайки липсата на мобилност, и двете страни прикриват развръщането на основните си сили посредством съсредоточаване на почти цялата си кавалерийска маса по поречието на р. Лис.

На 12 октомври французите оставят на противника практически незащитения Лил, с което губят контрола върху един изключително важен промишлен и комуникационен център. Англичаните, разположили все още само част от армията си по линията Сен Омер льо Басе, предприемат атака за възвръщане на града, но не успяват да отблъснат противника.

По- успешно е настъплението им на север от Лил, където изправените срещу тях немски кавалерийски части не са в състояние да възпрат напредването им. Така съюзниците успяват да създадат групировка, която поне в някаква степен да гарантира притежанието на другия важен град в региона - Ипр. Обратно, Флакенхайм е изправен отново пред опасността противникът да се възползва от липсата на флангова връзка между Шеста армия и идващите от Антверпен съединения на генерал Безелер и да се вклини между тях.

За да се елеминира тази опасност, германското Главно командване не само започва прехвърлянето на пехотни и кавалерийски подкрепления към този участък, но и решава да го превърне в плацдарм за нова голяма офанзива.

Германски окоп

Така или иначе, достигането до атлантическото крайбрежие бележи края на „Надпреварата към морето”. Докато всеки от противниците се е опитвал да удари по незащитения западен вражески фланг, се е стигнало до изграждането на един фронт, практически лишен от флангове - единият му край достига Атлантика, където никоя от воюващите групировки няма възможност да проведе масирана десантна операция, а другият край опира до територията на Швейцария, чийто неутралитет бива запазен в рамките на цялата война. Новата фронтова линия[i] не е просто продължение на старата, а е почти перпендикулярна на нея.

Антантата, благодарение на френските железници и по-голямото използване на моторизиран транспорт, успява да извършва много по-бързо трансфера на бойни единици, докато, напротив, германците имат в тила си една сериозно разрушена железопътна система и са принудени или да използват заобиколни жп линии, или да извършват уморителни пеши преходи. Така англичаните и французите разполагат с определено предимство, което позволява максимално да стеснят периметъра, в който техният противник може да оперира.

Загубата на време се оказва по същество стратегически провал за немците, който не е компенсиран дори с цената на поредицата от извоювани тактически победи в рамките на „надпреварата”. А и самите сражения не достигат онази ожесточеност и мащаб в сравнение с тези от Приграничната битка и Марна. Казват си думата както прилагането на оперативна импровизация от страна и на двете командвания, така и настъпилото значително физическо и морално изтощение на войсковите съединения. В допълнение, налице е задълбочаване на кризата с боеприпасите, което свива настъпателния потенциал и на двете страни.

„Надпреварата към морето” е и последният епизод от войната на Западния фронт, когато на кавалерията ще се възлагат значими бойни задачи. И днес остава спорен въпросът защо нито Фалкенхайм, нито Жофр не се решават да поемат риска, вместо да ангажират силите си в едно крайно разтягане на фронта, не изграждат ударна групировка на изток от Компиен, която да се опита да съкруши противника посредством фронтална атака.

Разбира се, от гледна точка на съвременността се оказва удобно да критикуваме решенията, вземани от тогавашните военни лидери, но трябва да си даваме сметката, че дори да разполагаме с пълната информация за определена историческа епоха, ние никога не ще успеем да направим пълна дешифровка на психологическата атмосфера, която е влияела при приемането или отхвърлянето на едно решение. Но с голяма доза вероятност може да се твърди, че именно отрязакът от време между „Чудото при Марна” и края на 1914 година е онзи период, през който воюващите страни са доста лабилни в своето поведение.

Вследствие на тежките загуби и физическото изчерпване на войските националистическата екзалтация престава да бъде онзи мотивиращ фактор, познат от първите дни на войната, а все още не е изградена нито онази рутина, нито целият комплекс от дисциплиниращи и психологически мероприятия, които ще позволят на тази гигантска месомелачка, наречена Западен фронт, да продължи да функционира още цели четири години.

Само така можем да си обясним факта, че планирайки офанзивата във Фландрия, Фалкенхайм решава да използва не вече обстреляните, но и смъртно уморени фронтови части, а нови формирования, недостатъчно обучени и въоръжени, командвани от запасни офицери, но неизпитали още шока от кървавата цена на всеки метър настъпление. На 14 октомври е издадена директива, с която е обявено създаването на нова, Четвърта армия под командването на херцога на Вюртенберг. В нейния състав трябва да влязат четири нови резервни корпуса, пристигащи от Германия, и корпусът на генерал Безелер.

Именно Битката за Фландрия може да се разглежда като истинския оперативен дебют на Фалкенхайм. До момента той е действал по-скоро реактивно, воден от стремежа не толкова да извоюва победата, колкото да избегне поражението. В планирането на новата офанзива прозира определено новаторство, което е склонно да разглежда военната проблематика под един нов ракурс.

Пътят към победата се търси не само като армиите на противника бъдат поставени в безнадежно оперативно състояние, а и като бъде прекършена волята им за съпротива. И до този момент войните на изтощение са познати в световната история. Но Фалкенхайм тръгва по пътя на конструирането на битка на изтощение. В края на 1914 година той вярва, че ако посредством ограниченна военна операция успее да установи контрол над френските пристанища на Па дьо Кале, това ще рефлектира тежко върху английските войски.

Веднъж те чисто психологически ще се почувстват „отрязани” от родината си, втори път, ще бъде затруднено тяхното снабдяване, и накрая, въздушните и морски сили ще получат удобни бази, от които да въздействат и върху гражданското население на британските острови. В разбирането на Фалкенхайм съвкупният ефект от тези фактори трябва да бъде еквивалентен на пълния разгром на британските експедиционни сили.

В своите спомени[ii] Фалкенхайм се опитва да омаловажи значението на планираната операция. Твърди, че единствената му цел е била да заздрави положението на десния си фланг. Това е доста използван прийом в мемоарите на изтъкнати пълководци, които се опитват да прикриват провалите си, като редуцират целите на неуспешните си операции[iii].

Самите факти противоречат на твърденията на немския главнокомандващ. Едва ли е случайно, че заповедта за настъпление на Четвърта армия е прочетена пред строя лично от кайзер Вилхелм, а и самите бойни действия разкриват една настойчивост в преследването на поставените цели, която надхвърля необходимостта просто да бъде изграден устойчив фронт във Фландрия. Да не забравяме, че съсредоточаването на новата армия (западно от линията Нюпорт-Диксмюд-Ипр) се държи в строга тайна, като за прикритие служат разтеглените позиции на Трети резервен корпус.

В този район съюзниците разполагат с определени сили, но те нито имат единно командване, нито преследват някаква обща цел. По поречието на река Изер са се разположили белгийските сили, които разглеждат този рубеж като междинен, където могат да приведат в ред своите дивизии след разгрома при Антверпен и да дадат кратко сражение на преследващите ги германци.

Фронтът от Диксмюнд до Ипр се държи само от две френски резервни дивизии, които могат да маркират едно формално военно присъствие и нищо повече. Около Ипр оперират англичаните, които към 20 октомври са единствените, които могат да водят пълноценни бойни действия. Или поне такива са очакванията. Те не са претърпели тежки загуби в рамките на Битката при Марна, а предислоцирането им е станало посредством използването на удобни железопътни линии, така че те на са били изложени на крайно уморителните пеши преходи.

В Главната квартира на Жофр още на 18 октомври постъпва информация за усилването на германците във Фландрия, но фактът е определено подценен. Пък и трябва да се има предвид, че щабовете винаги са претрупани с информация, част от която впоследствие се оказва недостоверна. Тяхната пасивност не всякога е проява на непрофесионализъм, но и често е начин да се спасят от влизането в откровени авантюри.

Карта на битката за Фландрия

На 20 октомври Четвърта германска армия преминава в настъпление. Тя не изгражда свое ударно ядро, а настъпва равномерно по целия си фронт. Десният ѝ фланг (два пехотни корпуса) атакува разположените на р. Изер белгийци.

След четеридневни тежки боеве пробивът е осъществен. Изчерпали възможностите си за съпротива, защитниците решават да повикат природните сили на помощ. На 28 октомври те взривяват шлюзовете в устието на Изер и морската вода нахлува на бойното поле. Немските части се виждат принудени да се оттеглят от левия бряг на реката и да преминат към отбрана. Боевете в района продължават само в крайния южен участък, където на 10 ноември французите губят контрола над градчето Диксмюнд.

--------------

[i] Новата линия на фронта може схематично да се оприличи на „полегнала буква S”. От Нюпорт, на юг до Компиен, оттам в източна посока до Вердюн и отново поема на юг до точката, където се съединяват границите на Франция, Германия и Швейцария.

[ii] Erich von Falkenhayn,General headquarters, 1914-1916, and its critical decisions.

[iii] По подобен начин и Жуков се стреми да оправдае провала си през лятото на 1942 г., като твърди, че офанзивата на поверения му Западен фронт е целяла само да прикове немските части, за да не могат да изпращат подкрепления към Сталинград. А всъщност именно той е нанасял главния удар, а Сталинградската операция е имала отвличащ характер.