Една дузина творци и учени ще отбележат 70-ата годишнина (текстът е препубликуван от "Гласове" през 2012г.) от рождението на Людмила Живкова – дъщерята на Тодор Живков, която беше министър на културата в режима на баща си. Вестник „Гласове” публикува откъс от есето на проф. д-р Никола Георгиев „Семейството: начин на употреба”, писано през 1988-1990 г. В него се твърди, че режимът на Тодор Живков не е бил едноличен през цялото време. През 70-те години на ХХ век, когато Живков управлява съвместно с дъщеря си, този режим е заменен с друг модел управление: този на политическото семейство.

 

 

 

 

Когато тя се появи, светът смаян видя колко противоположни могат да бъдат две инак твърде много приличащи си, физически и духовно личности, бащата и дъщерята. Ако бащата бе нервен в движенията си, с постоянно променлив израз и поглед, насмешлив, подозрителен, сърдит и по-често празен, дъщерята застиваше в истуканна и извън земна неподвижност.

 

Ако бащата говореше откъм гърлото със странно насилена непринуденост, с груби до патологичност грешки на едно смешно смешение между правешки диалект и официозни клишета и никой не можеше да предвиди какви ще бъдат следващите му думи, нещо разумно ли ще каже или ще изтърси някоя дебелащина, дъщерята говореше откъм устните, говореше и по-точно четеше написаните й текстове със студена, приповдигната, тенекиена кухота. Ако бащата беше невзрачно телесен, дъщерята бе невзрачно безтелесна - тялото в нейния образ бе зачеркнато докрай в големия напън върху него да се възвиши духът.

 

По-големият контраст обаче беше другаде. Формулира го сам бащата: "Аз, така да се каже и по известни причини, не можах да се изуча достатъчно. Разправят, че съм бил прост, има и вицове за това. Така да е. Людмилка обаче е нещо друго и за нея лоша дума да не съм чул." Тая заповед за разпределението и преразпределението на ролите облетя цяла България и доста хора платиха със здравината на кокалите си, загдето не бяха я възприели сериозно и не бяха осъзнали, че имат работа с политическо семейство и негова средищна фигура.

 

Кръщението на бъдещата покровителка на изкуствата и на децата от цял свят започна от окървавените мазета на милиционерските участъци. А че Людмила беше "нещо друго" - беше и с прехода от правешкия полугимназист към възпитаницата на английските университети Семейството разкриваше своята личностна и социална обхватност, своята способност за развитие и едновременно съсъществуване на контрастите. В този контраст бащата ясно пое здравата и проста народна жилка, а дъщерята - духовната изтънченост. Бащата се разправяше с политици, икономисти, милиционери, селски и градски кметове, а дъщерята - с художници модернисти, философи, иконописци, траколози, сугестолози и индийски мистици*.

 

Около бащата се носеха смесените миризми от новостроящите се вили, дворци и резиденции, от банкетите, гуляите и запоите на приближените му, от кръвта на избитите елени и сърни - от дъщерята не се носеше нищо. И какво да се носи от една пълна въздържателка и суровоядка, притискаща и потискаша плът и жизненост в името на новата евроазийска духовност. Прастарата двойка дух и материя едва ли познава по-гротескно в противоположностите си единство.

 

Със същата гротескна откровеност бяха разпределени и социалните роли между бащата и дъщерята. С появата си на обществената сцена Людмила Живкова пое под майчино крило няколко модерни за времето си български художници. Но преди да са се разположили по-удобно под него, и върху главите им се стовари един малко нещо груб критическо-изобличителен опус, подписан с бойния псевдоним Янко Димов. Веднага се разбра - както бе и замислено, - че този Янко не е никой друг, а "лично другарят Тодор Живков". "Какво става, питаха се объркани хората, дъщерята прави едно, а бащата обратното." А ставаше нещо не чак толкова сложно - Семейството разпределяше и изпълняваше социалните си роли.

 

На режима, воден и олицетворяван от Тодор Живков, се предоставяше плашенето, мачкането и унижаването на културата и интелигенцията, а на Людмила Живкова - нейното майчинско закриляне и подкрепяне. Тези роли двамата изпълняваха успешно (успешно най-вече за семейството) до смъртта на Людмила. И когато тя почина, в очите на мнозина беше си изградила вече образ на спасител и възродител на българската култура, история, че и нация. Някои прозряха тоя несложен механизъм, възприеха го като по-малкото зло и го използуваха според възможностите си, но някакво тъжно голямо мнозинство остана, страхувам се, на повърхността на манипулацията.

 

Всяко семейство, включително и политическото, се раздвоява между нагона да нараства чрез попълнения от кръвни и некръвни родственици, и обратното, да се затваря и огражда пред натиска на "чуждите". Противоречието става особено остро, когато битовото семейство прерасне в политическо. Тогава общите семейни граници се пречертават и "битовите" членове биват изключени, оставени навън, а щастливците биват ръкоположени като членове на политическото семейство чрез специални служебни, социални и пропагандни актове.

 

Първият брак на Людмила Живкова, сравнително ранен, стана, когато семейството беше още битово. Битово беше и собственото й семейство. Зетят не получи висока, а още по-малко социално значеща длъжност, а Людмила оставаше в кръга на заниманията си по история. После са се развели - защо конкретно, това си е тяхна работа, но разводът бързо влезе в механизма на изграждането на политическото семейство. С развода мимолетният зет бе изключен от кръга на политическото семейство, което бе подчертано и с допълнителен акт. Тодор Живков лиши зет си от бащинство и осинови първородната си внучка и, разбира се, смени нищо не значещото й бащино име с величественото име Живкова.

 

По-късно той повтори операцията, като лиши от майчинство снаха си, съпругата на сина - за какво му е на внука такава "битова" майка. Гради ли се политическо семейство, няма баща, няма майка. То всеядно поглъща тези, които са му нужни, и безпощадно изхвърля ненужните, независимо какви са личните и емоционалните връзки. И в този двустранен процес на ограждане и разширяване на Семейството стана едно чудо, което ако не беше станало, никой не би допуснал, че е било възможно.

 

Людмила Живкова си градеше образ, който в много точки бе пълна противоположност на личните й дадености. Така например съществото, което - прости ме, господи! - не излъчваше нищо, дори и студенина, оставяше заклинателни завещания. "Мислете за мене като за огън!" Чудото на властта и на Семейството обаче дойде, когато жената - и пак ще помоля господа за прошка, - чиято последна заслуга бе женствеността и майчиното излъчване, се нае да стане майка на децата от цял свят.

 

Към малка, сиромашка и все по-осиромашаваща България плъпваха невръстни деца, пък и не чак толкова невръстни международни хитреци и келепирджии, надушили, че на света се е появил още един суетен диктатор. Нищо, че държавицата му е тясна - важното е пръстите му да са широки. Над София гръмнаха камбани, не църковни, естествено, а подсказани бог знае от кое племе и коя религия, и пред децата от четирите раси и петте континента излезе тя, съвладетелката на България и майката на децата от цял свят. В цялото това представление едни видяха опит да се отвори България към света и светът към България, други, не така благородно настроени в помислите си, - проява на присъщата на режима мегаломания. Имаше обаче и нещо друго: градеше се образ на Семейството, действуваха механизмите на Семейството.

 

Някое време след разтрогването на битовия брак Людмила Живкова се омъжи повторно. Избранникът и изборът й изненадаха всички, които си даваха сметка, че тук се гради политическо семейство. Новият съпруг беше спортист и спортен журналист, интелигентен и "симпатяга", но можеше ли да му се намери роля в Семейството? Оказа се, че може, и то тъкмо според едно от основните изисквания на този политически модел: ролите се разпределят контрастно-компенсаторно с максимално покриване на социума. Просто и кратко казано, Людмила пое културата, а съпругът физкултурата - е, разбира се, не в нейните потни низини, а в олимпийските висини. Людмила пое образа на аскетичността, безтелесността, духовността, а съпругът... впрочем намерете сами антонимите на изброените Людмилини качества. Добре направено, наистина.

 

Показателен е начинът, по който частното семейство на Людмила Живкова се вписа в образа на политическото семейство. Как са живеели съпрузите, си е тяхна работа, но на обществото се показваше и разказваше, че семейство в простосмъртния смисъл на думата тук всъщност няма. От това Живкова печелеше в очите на жените, съпругът - в очите на мъжете, а политическото семейство внушаваше силата на своите интереси и цели.

 

Така всичко вървеше добре за Семейството - от политиката до медицината, от културата до физкултурата, от дядото до внуците - и в далечното, винаги неопределено бъдеще вече се очертаваше първата европейска социалистическа династия. Намеси се обаче основната политическа сила в такъв тип общества: Людмила Живкова се помина. Ударът върху Семейството бе жесток, но то, както му е редът, не показа това - за голяма изненада и възмущение на всички, които все още го имаха за обикновено семейство и не знаеха как трябва да се държи в подобни случаи политическото. Масовото съзнание реагира на смъртта на Людмила Живкова с много по-голямо съчувствие и с един от своите образотворчески механизми.

 

Живкова се помина неочаквано, на тридесет и девет години, и вече с име на радетел на българската култура и самобитност - било то и в очите на една твърде малка част от интелигенцията. При тези дадености влезе в ход старият и добре познат в българската история механизъм: създаде се, разпространи се и широко се прие или полуприе смътната, но силна догадка, че Живкова е била убита. От кого, как, с какъв интерес? По тези въпроси имаше яснота не по-голяма, отколкото в случая със смъртта на цар Борис Трети, оплакан през лятото на 1943 година като жертва на хитлеристите, но важна бе не яснотата, а потребността на масовото съзнание да създава образи на мъченици. Потребността не се спря и от многото качества и обстоятелства на и около Людмила Живкова и я превърна в мъченица, а за част от интелигентните жени и в светица. Тази "канонизация" бе улеснена от контраста между аскетизма на покойната и разгула, който се ширеше сред близките й - Семейството чертаеше максимума на своя човешки и социален обхват.

 

С кончината на Людмила Живкова осиротяха много хора - от искрено повярвали й до цинични използвачи и безскрупулни хитреци. Осиротяха, вече в тъжния човешки смисъл, и две деца, по едно от двата й брака. На по-голямото, момиченце, механизмите на Семейството предначертаваха след време да застане до дядо си на мястото на покойната си баба и покойната си майка. Три поколения жени се изредиха до вечния, безсмъртния Патриарх!...

 

Заглавието е на редакцията

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

42 коментар/a

Пантелей на 17.10.2012 в 04:45
Доколкото знам, авторът нито е историк, който тълкува документи, нито има някакви по-непосредствени лични впечатления от обекта на своята статия. Щеше да направи голяма услуга на истината, ако след като е излял душата си върху хартията, беше изхвърлил ръкописа в кошчето.
СИМОНЕТА на 17.10.2012 в 05:19
ДРЪН - ДРЪН
Гайгер на 17.10.2012 в 18:08
Нямах търпение, излишно време и нерви да прочета горния обемист откъс. Ще кажа само: А сега защо нямаме такова управляващо еднолично семейство? От което поне един човек да е отворен към световната култура и да има власт и възможности да разкрие прозорче и за другите към нея? Не, сега имаме мутри и мутреси, имаме Кака, която охотно дава интервюта за банкянското детство на Слънцето, имаме Божо Димитров с неговите "открития" на нови и нови костици, все в района на Созопол. А, да не забравя: имаме и Веждичката, еталон за културтрегер във всяко едно отношение. Така че, вместо да се гаврим с минало и покойници, по-добре да се погледнем в огледалото днес, тук и сега. Найс, а?
Костадин на 18.10.2012 в 00:31
Есето май че е започнато през 1990 г., а през 1988 г. е завършено. Обратният ред изглежда съвсем невероятен.
хамалин на 18.10.2012 в 04:26
притежавам книгата на професора и съм го чел. с благодарности на Гласове,че го поднася, за да изпитам отново удовоствието от един изключителен текст, който ще остане за прочит от интелигентните поколения. ако има нещо за редактиране, то е само Господ. без да съм виждал другаря живков, да речем (виждал съм го на няколко метра от мен), без да съм му бил на скромните бобени софри, или да съм пушкал по гълъби с него, аз му имам диск със запис на диаричното му говрене, и това ми е напълно достатъчно, за да знам защо днес ни управлява един друг кретен. колкото до дъщеря му, имах един професор по съдебна медицина, който какъвто ще да е бил, каза истината за нея,че е била мръднала, нещо което го знаех прди това.изказванията преди мен, само могат да ме натъжат насмешливо. щом този опус на професора отблъсква,няма какво да се чудим за предстоящите ни европейски хоризонти (сори, и аз като гъзарите да го завърша:сори)
Василев на 18.10.2012 в 05:55
Много добър текст, имайки предвид кога е писан. Жалко че сега нямаме такива текстове, щеше да бъде полезно за "новите" управляващи.
пак ли на 19.10.2012 в 01:54
Ровенето в историята на българския соц е абсолютно творческо безсилие.Уф-ф-ф-ф-ф-ф...
Половраг на 19.10.2012 в 06:57
До другарите , Пантелей ,СИМОНЕТА и Гайгер, Мюлер или гайгеров брояч както ще да се възприема. ДРУГАРИ в славно време живеете. Всеки ден се кончива комунист и за наша радост друг не се ражда. Ще ви изтраем още някое десетилетие ДРУГАРИ дряхлии.
хамалин на 19.10.2012 в 06:58
между ровене и припомняне има някаква разлика. или, искате да кажете, да теглим чертата:каквото било:било:аз извадих по соц времето късмета,че имах селско-раб произход. знам съученици, на които им ровеха костите:та то ни е ген. всеки ден в германия пишат за техните бивши източни и западни управници, за хитлер и...;само от полза ще ни е да избистряме мъглата на миналото. важно е да се знае,какви пернати са ни кълвали плондерите, за да не сме чуденки актуално защо издишаме
Бай Кольо на 19.10.2012 в 18:22
"Мислете за мен, като за огън" е израз на Милко Калев Балев. Не бива да се забравя, че той бе същинският Гьобелс на онова време- Той създаде такъв "правилен новоговор", който оказа пагубно влияние върху поколения обикновени хора, изкривявайки представите им.
? на 20.10.2012 в 03:59
Моите уважения за таланта на проф. д-р Георгиев, който е намерил богата почва да напише това есе, носещо белезите на богато му художествено въображение от позициите на, както той се е изразявал „насмешливо” отношение към политиците. За последното аз съм негов фен. Този начин на представянето на семейство Живкови обаче е доста далеч от земните реалности на живота му. Не съм този, който ще дава акъл на професора, но ми е любопитно защо той не опише в този стил житието и битието на сегашните управници. Не считам това за някаква боязливост, но заради това, че ще се затрудни да намери житейски материал, който да е с характера на някакъв техен креативен принос свързан с обществото. Пише се за хора, които са сътворили история, а сегашните след като слязат от политическата сцена никой няма да си спомня за тях.
Владо Каперски на 20.10.2012 в 16:55
Блестящо! Гордея се, че освен злобни въшчици, като горните хулители, има и проникновени, надарени и достойни личности, като Професор Георгиев, подарил ни и оставил го на бъдещето този неповторим текст!
Петър на 21.10.2012 в 01:21
Още от заглавието почват хапливите забележки за качествата на Людмила Живкова като жена. Това по Фройд не означава ли, че авторът е имал щения, но не е срещнал благосклонност ?
Койчо на 21.10.2012 в 05:33
За някои миналото може да е било мъгла, на някои главите да са били плондери, които са кълвани, но имаше и много глави у нас, които са разсъждавали безпартийно и трезво в наложената от други обществено-политическа ситуация. Надявам се последните да са значителна част т.н. здрава част от обществото, което да осъзнае, а заедно с тях и младото поколение, което желае да е позитивен творец на своите бъднини, а не подлога на корумпирани управници, че може да бъде фактор и да поеме съдбините на отечеството в свои ръце. Според мен честването на Живкова е само пробен камък да се покаже, че някога е правено нещо за опознаването на България по света, за разлика от кухите лейки на демократично-разбойническия преход.
Руди на 21.10.2012 в 23:41
Другарки и другари, проф. Никола Георгиев не може да бъде разбран и тълкуван чрез класово-партиен подход. За да го четете(сигурен съм, че някои от Вас за пръв път чуват името му!) е нужна известна подготовка и боя се, ПУЦ и Рабфак не са достатъчни. Неговата аудитория е била винаги различна, както и средата му. Стига да погледнете листа с имената на българите - носители на Хердерова награда(ако сте чували и за нея!). Там, сред другите, ще откриете и името на проф. Георгиев. Мястото му в българската наука и култура е точно в тази компания. И точно тя ни кара да се чувстваме и малко нещо европейци. От списъка, обаче, отсъстват имената на галениците на живковата щерка. Техният принос за света се изчерпва с приносът за семействата и приятелските им кръгове, като при това, е подчертано материален. Млада, млада е още дъщерята на настоящия ни премиер, та да встъпи в ролята на новата културна принцеса, но знае ли човек, какво ще му хрумне утре! То, ако е въпрос и той самият не знае! Междувременно, Вежди изпълнява ролята блестящо! Явно, духът на покойната Людмила Живкова го навестява често! Тя, впрочем, вярваше в тия неща, ако и официално религията да беше опиум.

Напиши коментар