Костюмите при Тарковски са част от реалността

Тарковски умее чисто физически да застави публиката да усети аромата на влажна растителност, дима от сухи листа, сивотата на мъглата над цъфналото поле. Неговият визуален свят не пречи на размислите и чувствата, а е прост, почти прозрачен. В него няма условности. 

В едно от интервютата си Тарковски казва: „Прозата има особеното свойство да изгражда образи, опирайки се на чувствения опит на читателя. Колкото и подробно да е описана една сцена или епизод, читателят… съзира само онова, което произтича от собствения му опит, чертите на характера, пристрастията и вкусовете му… Киното, за разлика от литературата, е отражение на авторския опит, запечатан на кинолента... По себе си съм забелязал, че ако външният, емоционален характер на образите във филма се опира върху авторската памет, върху сходството на собствените му впечатления и тези, които пресъздава върху лентата, само тогава той е способен да въздейства емоционално на зрителя“. 

Взаимоотношенията на режисьора с предметния свят изискват продължителност, естественост и непринуденост.

„Ризата на актьора трябва да е от същия материал като лицето на актьора“, така говореше режисьорът.  Костюмът във филмите на Тарковски е своего рода продължение на актьора, част от реалността, която говори за персонажа и неговото емоционално състояние дори повече, отколкото диалогът. 

„СОЛАРИС“

„Тарковски моментално отсече, че няма нужда от никакви космически костюми за филма, защото „след трийсет години ще ни се смеят“, спомня си за началото на своята работа на снимачната площадка на „Соларис“ костюмографката Нели Фомина в своята книга „Костюмите към филмите на Андрей Тарковски“. 

Режисьорът взема това решение, след като от обущарското ателие на „Мосфилм“ му изпращат кубинки „на невъзможна платформа с булдогски носове“, изработени за главния герой във филма – Крис Келвин (Донатас Банионис). Кубинките според „модата на бъдещето“ заедно с останалите „перспективни модели“ бяха захвърлени в склада от режисьора и всичко започна отначало. Този път с Нели Фомина, която по онова време едва прохожда в професията. 

Героите на „Соларис“ се появяват с обикновени костюми във филма. Даже на космическата станция костюмите на Крис са съвсем земни. Само върху брезентовите панталони са пришити детайли от космонавтски комбинезон, а ризата представлява водолазно бельо, боядисано в цвят каки. 

Интерпретацията на Тарковски по романа на Станислав Лем и досега предизвиква ожесточени спорове. Особено частта, в която действието се развива на планетата Земя. 

Според признанията на самия режисьор образът на Земята, който не фигурира в романа на Лем, му е бил необходим, за да създаде у зрителя „усещането за прекрасната Земя“. „За да може той, потапяйки се в неизвестната до този момент фантастична атмосфера на Соларис, връщайки се отново на Земята, да си отдъхне свободно и делнично, да му стане потискащо леко от тази делничност“. Когато Келвин решава да остане на Соларис, именно образът на Земята помага на зрителя да преживее остро драматизма от отказа на героя да се върне на родната си планета.  

Режисьорът противопоставя живата, „топла“ структура на планетата Земя на нематериалното пространство на космическия океан Соларис. Този контраст се засилва от цветовата гама и фактурата на костюмите. 

Меката кожена рокля в землист цвят на Хари (Наталия Бондарчук) – жената на Крис Келвин, самоубила се преди десет години, която му се явява като привидение на станцията, нейното широко, топло кафеникаво наметало, пухкавата плетена рокля на майката на Крис, овчият кожух на баща му са все неща, които носят усещане за уют и домашна топлота. 

„НОВОУШИТИЯТ КОСТЮМ НА АКТЬОРА Е ИСТИНСКА КАТАСТРОФА“

В книгата си „Костюмите към филмите на Андрей Тарковски“ Нели Фомина описва любопитни моменти, свързани с постигането на ефекта „обживяност“ на костюмите, на което много държи режисьорът. 

- Получи се топла, качествена дреха– спомня си Нели Ефимовна, – но на Андрей Арсениевич не му хареса, че е нова: „Разпорете я по шевовете и я състарете – хвърлете я на земята и я постъпчете“.

По-късно Н. Г. Гринко, който изпълнява ролята на бащата, споделя: „Спомням си колко издевателства изтърпя моето кожухче в „Соларис“… Андрей танцуваше върху него, влачеше го в прахта, прогори го с цигара на няколко места – „обживяваше“ го“. 

Ръкавът на Снаут (Юрий Ярвет) на космическата станция бил разпорен до под плешката лично от

Тарковски така, че да се създаде впечатление, сякаш някой го е дърпал и не е искал да го пусне, вероятно самият „гост“, който се крие в стаята му. Фомина предложила на режисьора да разшият ръкава внимателно, по шева, но Тарковски държал на своето. 

Много по-трудно било да се постигне ефектът от замръзналата блуза на Хари, която постепенно се размразява в сцената, в която Хари пие течен кислород. В студийната химическа лаборатория можели да замразят красиво блузата, но да направят така, че да се стопи постепенно в хода на сцената, не могли. 

„Сцената трябваше да се заснеме в един дубъл без монтажни връзки – спомня си Фомина. – Времето за снимки наближаваше, а Андрей все питаше какво става с блузата. Тогава се сетих за един народен метод. След войната жените правеха за украса на дома вази от кръгли салфетки, плетени на една кука като колосваха салфетките в силно солен разтвор, след което ги увиваха около съответната форма и ги оставяха да изсъхнат. След отделянето на формата се получаваше красива ажурна ваза за изкуствени цветя. Но от влажния въздух тези вази „клюмваха“ и процедурата трябваше да се повтаря“.

Предложението се харесва на Тарковски, той моли само солта да бъде заменена със захар, за да не дразни кожата на актрисата. По време на снимките зад кадър пръскали с воден компресор колосаната блуза на Хари, натопена в захарен разтвор, от което тя бавно се „топяла“. Сцената била заснета в един дубъл.

В едно от интервютата си Тарковски отбелязва, че във всички научно-фантастични филми, които е гледал, авторите „заставят зрителя да се взира в детайлите от материалния свят на бъдещето“. „На мен ми се искаше да заснема „Соларис“ така, че да избегна всякаква екзотика. Имам предвид техническа екзотика, разбира се“, казва той. Костюмите на героите в „Соларис“ не шокират зрителя нито преди трийсет години, нито днес. Те нямат претенцията да показват модата на бъдещето, не са в авангарда. Затова пък изпълняват много по-важна задача.