Бекет: Целият този успех! Не е ли доказателство, че не съм разбран?

Самюъл Бекет

Този твърде подозрителен в неговите очи успех се дължи до голяма степен на пиесата му “В очакване на Годо”, преведена и играна по целия свят. Пиеса, която той смята за лоша, но е единственият ръкопис, който той отказва да продаде.

Бекет пише Годо на френски през 1948 и 1949 г. Той е 42-годишен, живее в тъжния следвоенен Париж, който няма нищо общо с онзи Париж от 1939 г., който той е познавал. Бекет не знае нищо за театъра. Той е автор на романи. Да напише пиеса за него е почивка. Особено тази: “Двама герои, които очакват трети, който се казва Годо”. Бекет я завършва през 1950 г.

Неговата приятелка Сюзан носи пиесата на Роже Блен. Още с първия прочит режисьорът усеща, че този текст е различен. “Бях убеден, че с Годо ще объркаме много хора и вече няма да може да се пише театър, както преди”. Има право. През 1953 г. Блен поставя “В очакване на Годо” на сцената на “Театр дьо Бабилон”, ръководен от Жан-Мари Серо. 

“Нито Самюъл Бекет, нито Роже Блен се стремят да достигнат до широката публика. Те имат право, пише Жан-Батист Жене в критиката си във “Фигаро” по онова време и добавя: “това е удивителна творба, на границите на поносимото”. Това е Кафка, изигран от Лаурел и Харди.

 "В очакване на Годо" под режисурата на Жан Ламбер-Уайлд

През 1964 г. голямо приятелство свързва френския продуцент и режисьор Марин Кармиц със Самюъл Бекет. Половин век по-късно Кармиц си спомня за него с голямо вълнение. 

- Кога се запознахте със Самюъл Бекет?

- Беше през 1964-та, аз бях на 26 г. Той беше на 58 г. Исках да адаптирам в киното неговата пиеса “Комедия”, която бе поставена в Лувъра с Делфин Сейриг, Елеонор Хърт и Майкъл Лонсдейл под режисурата на Жан-Мари Серо. Бях заслепен от текста. Трябваше да получим правата върху него. Уредих си среща с Бекет благодарение на издателя му, Жером Лендон. 

- Как мина тази първа среща?

- Аз дебютирах в киното. Бекет излизаше от един злополучен опит с “Филм” на Алън Шнайдер с Бъстър Кийтън. Нямаше никакво желание да започне отново. Той беше невъзмутим, внимателен, по-скоро мълчалив. В речника му имаше краткост и сила, които бяха невероятни. Това е един от малкото хора, които са ми създавали до такава степен усещането за тежест на думите. Когато той говореше, ние слушахме. Накрая, за голяма изненада на Жером Лендон, Бекет се остави да го убедим. 

- Началото на едно хубаво приятелство?

- Между нас имаше 32 г. разлика, но се виждахме всеки ден. Срещахме се в “Клозри де Лила”. Според него това беше единственото място в Париж, в което имаше ирландско уиски. Започвахме обяда в 13,30 часа с уиски. След това обикаляхме по улиците до 3 часа сутринта! Винаги имахме един и същ маршрут. Като котки. Слизахме към “Шатле”. Целта ни беше едно невероятно бистро на улица “Севастопол”. На първия етаж около една огромна рулетка имаше пейки, където на топло спяха клошари. Играехме малко, но със смешни суми. След това си тръгвахме. Той имаше невероятно присъствие и ходеше с големи крачки като фигура на Джакомети. Сигурен съм, че той е мислел за Бекет, когато е създал “Човекът, който ходи”. За вечеря се връщахме на Монпарнас, за да отидем в един рибен ресторант срещу “Бобино”. Там засичахме Джакомети и една продавачка на рози, която Бекет много харесваше. Посред нощ завършвахме в съседен пиано бар. Той се държеше, имаше абсолютно достойнство. На мен ми трябваха години, за да се възстановя.

- Ходехте ли у тях?

- Това беше много странно място. Той живееше на булевард “Сен Жак” в общинска сграда от 50-те г. Прозорците на хола гледаха към затвора “Ла Санте”. От време на време се надигаше крясък. Затворниците си разменяха послания от килиите. Бекет живееш в апартамент, съседен на този на съпругата му. Той беше самотник, който поставяше прегради на малкото си взаимоотношения. 

- Не е бил много разговорлив…

- Странното е, че аз не си спомням някакво напрежение. Неговите мълчания бяха обитавани. Измисляхме игри. Трябваше например да си спомним първия вик след излизането от утробата на майка си. Всеки от нас провеждаше полицейско разследване. Трябваше да си разказваме какво сме сънували миналата нощ. След няколко чаши уиски ставаше по-лесно. 

- Как се държеше той по време на снимките на “Комедия”?

- Бекет идваше всеки ден и сядаше в един ъгъл на снимачната площадка. Беше много запален от работата със звука. Актьорите играеха на плейбек. Звукът беше записан предварително, смесен, след това ускорен.

Марин Кармиц 

- През септември 1966 г. Бекет не отиде на кинофестивала във Венеция, където “Комедия” предизвика скандал…

- Той не обичаше светската суета. Не знам дали е ходел на премиерите на театралните си пиеси. Обратното, шест месеца по-късно, когато наех митичното кино “Ла Пагод” за парижката предпремиера, той се позабавлява да направи списък с гостите, номерирайки ги по реда на предпочитанията си. Пазя грижливо този документ и не искам да го показвам. Много хора рискуват да бъдат разочаровани.

- Как приключи това приятелство?

- То продължи една година. Аз бях толкова щастив, толкова покорен, че прекарвам живота си с него, че рискувах да не продължа по-нататък. Беше като любовна история - бях загубен, ако не я прекратя. Бях парализиран от неговия гений. Редом до него бях градинско джудже и напълно осъзнавах това. Това е най-изключителната личност, която съм познавал, и въпреки това скъсах брутално. Без обяснения. Един ден просто спрях да му се обаждам, за да си определим среща. Днес, 50 г. по-късно, съжалявам. Това е нещо, което правиш, когато си на 25 г. и не умееш да постъпиш другояче. Той също никога повече не се обади. Трябва да е избягал още повече в работата си.

Превод от френски: Галя Дачкова