IN MEMORIAM: Животът ми ще свърши един ден, какво да направя?

Британската звезда Дейвид Бауи почина в неделя, 10 януари, на 69-годишна възраст. Френският “Експрес” се срещна с певеца в Ню Йорк през 2002 г. по повод излизането на албума му Heathen. Сега изданието публикува отново това интервю, което звучи многозначително дни след смъртта му.

- Все още ли сте хамелеонът на рока, в непрекъсната трансформация?

- Не съм верен на нито един жанр, на нито една музика. Това, което е важно, е изборът, който правя в даден момент. В началото на 70-те г. ние бяхме няколко артисти, белязани от постмодернизма и идеята, че можеш да се отдалечиш от своята област, в случая рокендрола, за да я погледнеш от различен ъгъл. Да си присвоиш елементи, за да композираш хибридна музика, която не би била напълно рок, а нещо неопределимо. Никога не съм изменял на този подход. От разпръснати елементи съставих особен артистичен речник; сбор, който сам става нов терен за изследване.

- Всичко в последния ви албум е дълбоко и прочувствено. Намерихте ли точния Дейвид Бауи?

- Мисля, че просто малко съм поостарял. Амбицията ми за този диск беше проста: исках да свърша добра работа. Бях щастлив след всичките тези години да си сътруднича отново с бившия ми продуцент Тони Висконти. С него направихме толкова популярни дискове, че аз не исках да навредя на репутацията ни, имитирайки поради мързел онова, което преживяхме през 70-те. Ето защо миналата година посветих много време на писането и на това да се уверя, че когато влезем в студиото, ще имаме добра основа.

- Какво ви дава Тони Висконти?

- Творческа свобода. Аз не съм велик музикант - не, не, уверявам ви - аз свиря на средно ниво на много инструменти, от пиано до саксофон, като се мине през цигулката. Тони не ме съди и ме освобождава от задръжките ми. Той е по-загрижен за чувството в музиката ми, нейната прочувственост, отколкото за техническото съвършенство.

- В този албум има също едно особена меланхолия.

- Пак е от възрастта. Тонът понякога е трогателен, без да бъде отчаян. Той отразява моето желание да се приспособя към собствената си смъртност. Има нещо неуместно в този сблъсък с неприемливото и неизбежното. Не минава и ден, без да ми дойде наум този въпрос: животът ми ще свърши един ден, какво да направя сега? Това напомняне ми помага да се концентрирам върху настоящето, да се възползвам от мига, без да мисля за утрешния ден, защото може да няма такъв. Мисля, че пиша в тази перспектива. Освен това станах баща за втори път и гледам различно на живота.

- Вие сте написали и песен за малката си дъщеря.

- Да, I Demand a Better Future (“Искам по-добро бъдеще”). Непонятно е, че тя се роди в толкова разочароващ век. През ХХ век никога не сме си представяли такъв геополитически хаос, такава безнадеждност. Sorry, Александрия! Какво съм направил!

- Като артист, смятате ли, че имате някаква отговорност за събитията на планетата?

- Не мисля. Обратното, от 11 септември 2001 г. много артисти ще преразгледат естествено онова, което правят, изразяват, и темите, които засягат. Аз не съм имал такъв проблем, защото този албум въпреки онова, което биха могли да внушат някои парчета, вече беше написан преди атентатите. Heathen има най-вече духовно измерение, но винаги съм бил песимист спрямо човешките мотиви, особено политическите. Любопитен съм да видя, когато започна един следващ албум, какво въздействие ще имат върху творчеството ми тези събития и изтеклите месеци.

- Беляза ли ви славата?

- Тя никога не е била цел сама по себе си. Обичам да пиша и да записвам дискове; харесва ми да бъда занаятчия на мимолетното в културата. Да разглобявам елементите, за да ги сглобя по свой начин, е източник на безкрайно удоволствие. Някой, който работи само за да стане известен, може да бъде само нещастен. Единствения път, когато се доближих до този статут на звезда на широката публика, направих всичко, за да го унищожа. Създадох групата Tin Machine, за да премахна всичко в мен, което можеше да се хареса, и да започна от нулата. Бях очарован да съм култов артист за публика, която познавах. Но когато всичко стана безумно с Let’s Dance и от 1984 до 1987 г. пълнех цели стадиони, вече не откривах себе си. Казвах си: “Кои са всички тези хора?”. Чувствах се много зле, чак до срещата ми с китариста Рийвс Гейбрълс, който ме подтикна да изляза от коловоза, да опитам нещо ново.

- Как си представяше бъдещето хлапето Дейвид Джоунс (истинското име на музиканта - бел. пр.) в техническото училище в Брикстън?

- Виждах се някъде между Джак Керуак, Елвис Пресли и Марсел Дюшан. Нищо по-малко! Въпросното техническо училище включваше отделно училище по изкуство и на 16 г. аз все още не знаех дали ще избера графичните и пластични изкуства или музиката. Обстоятелствата ми помогнаха. Отегчавах се до смърт, докато рисувах дъждобрани в една рекламна агенция, когато открих, че печеля повече, пеейки нощем, отколкото работейки денем. Това беше. Но никога не изоставих изкуството. През мрачния ми период през 80-те г. влагах повече сърце в рисуването и скулптурата, отколкото на сцената.

- Мислите ли, че сте постигнали хармонията с албума Heathen?

- Наистина мисля, че това е един от най-добрите ми албуми. Тони Висконти и аз смятаме още преди излизането му, че ще бъде успех. И дори и да не върви сред публиката, пак ще си остане успех. Колкото повече влагам от себе си в музиката на един албум, толкова по-добър е той, защото оставям по-силен отпечатък от моята чувствителност в атмосферата на парчето. Това му придава една домашна, семпла и интимна страна, която се открива и в други албуми, като Buddha of Suburbia (един от най-добрите ми албуми, въпреки че остана напълно неизвестен в началото на 70-те г.), в Low и може би Diamond Dogs. Това “аматьорско” качество, в най-добрия смисъл на думата, ми харесва при артисти като Сид Барет (“Пинк Флойд”) или американеца Даниел Джонстън. В Heathen публиката се чувства почти поканена да наблюдава как се създава една творба. Не обичам един албум да звучи прекалено професионално. Не така се прави музика.

Превод от френски: Галя Дачкова