Българската преса

Българската преса
След Освобождението в България са се появявали и изчезвали безброй много вестници и списания. Повечето от тях са бивали органи на една или друга партия или пък просто на отделни лица, които са нами­рали печатното слово като дос­татъчно надеждно средство, за да се издигнат, да заемат видно обществено положение и пове­дат усилена борба със своите по­литически противници. Обикно­вено е прието да се мисли, че аб­солютната свобода на печата е най-голямото благо и прогреси­вен обществен фактор. Струва ни се, че това е твърде погрешно: свободата на печата само тога­ва е прогресивен обществен фак­тор, когато се намира в ръцете на хора, подготвени и достатъчно културни да я разберат; но ко­гато е в ръцете на хора с нисък културен уровен, хора безнрав­ствени, безпринципни, тя се обръща в страшен бич за културно­то развитие, защото навсякъде разпространява безпринципност, разврат, умствена и морална разюзданост.

 

 

Изхождайки от това положение, трябва да констати­раме, че абсолютната свобода на печата, установена у нас след Освобождението, е една от най-големите грешки, направени от тогавашните политици – греш­ка, в резултат на която се яви голямото зло, което журналис­тиката нанесе на културното развитие на страната.

 

В свободна България първона­чално се появили партизанските вестници и списания, които били пълно отражение на моралната, умствената и политическата стойност на своите издатели - отделните партийни деятели или групировки, която стойност била твърде ниска.

 

Особено на първо време след Освобождение­то, когато политическите страсти били силно разгорещени, в страната царувала пълна анар­хия, а борбата между партиите и между отделните политически деятели се водела не на идейна почва, не била борба на различни политически доктрини, а борба на лични амбиции, самолюбие, егоизъм, антипатии, които в ос­новата си имат стремеж за докопване до властта.

 

Благодаре­ние на своята малокултурност българските политически дейци твърде скоро обърнали своите печатни органи в улични парцалчета, в най-лошия смисъл на думата. С тая особеност се отличава и до днес нашата партизан­ска преса. Партийният орган в България обикновено няма ни­какви принципи, никакъв опреде­лен колорит. В неговите коло­ни ще срещнете най-долни ин­синуации по адрес на лицата, които са неприятни на редак­цията, и ругатни, от които и сама книгата би се зачервила от срам. Чрез партийни­те вестници обик­новено се раз­пространяват най-отвратителни слухове, които са един вид последова­телни етапи от някоя лов­ко скроена и най-отвратителна интрига против някого. Освен това ще срещнете в колоните им и вечни­те самохвалства за тяхната пар­тия. Всички в един глас могат да изобличават партията в напълно очевидни престъпления, това обаче съвсем не смущава партий­ния орган. С безподобен цинизъм и нахалство той продължава да отбива нападките със софизми и явно извъртане на фактите, оче­видността на които не подле­жат на съмнение.

 

В желанието си да навреди на политическите си противници, партийната преса без всякакви скрупули измисля отвратителни клевети и ги под­нася на публиката като несъмне­на истина, а като знае, че в мът­на вода риба се лови по-лесно, тя съзнателно и планомерно сее де­морализация, развенчава всички авторитети, осмива нравствени принципи, разрушава обществе­ната дисциплина, раздухва и под­държа ниски тълпийни инстин­кти, подкрепя и пледира за явно противозаконните искания на из­вестни политически групировки – с една дума, сее в страната раз­врат в най-широкия смисъл на тая дума.

 

Неотдавна у нас се появи и та­ка наречената „независима пре­са", която, колкото повече се старае да подчертае своята прехвалена независимост, толко­ва по-очевидно става, че съвест­та на независимите е съвършено зависима. И действително, тая преса е независима, но независима само от каквито и да било нрав­ствени принципи. За нея чест, съ­вест, съзнание, идеали не съществуват и тя независимо от ни­кого, свободно се продава всеки­му, който заплати повече. Това наистина е завидна независимост на професионалните проститут­ки!

 

„Независимата преса" нанесе на страната много повече вреда, отколкото партизанската. Не за това, че партизанските органи по своята морална стойност стоят по-високо, а затова, че има въпро­си, до които партийният орган от чисто партийни съображения не се докосва, докато „независи­мата преса" разтръбява всичко на Всички страни.

 

Освен това пар­тийният орган винаги си остава такъв и затова рядко някой, кой­то не принадлежи към партията, би го взел в ръка, докато „независимите" органи, обратно, се че­тат от широките обществени маси и следователно деморализа­цията, която разпространяват, обхваща по-широки кръгове. „Независимите" вестници буквално всеки може да подкупи и за тази цел не са необходими големи сред­ства, тъй като нашите журна­листи понякога се задоволяват с твърде малко пари и срещу така­ва малка сума могат да ви напи­шат каквато щете дитирамба или клеветническа статия.

Характерни фази преживява на­шата „независима" преса при вся­ка промяна на правителството. Дойде ли на власт ново прави­телство, тя или хвали властва­щите, ако е получила някакъв ще­дър подарък, или пък, ако това не е било възможно поради някакви причини, запазва „неутрално мълчание". Преди изборите „незави­симата" обикновено получава най-големите подкупи, за да под­държа правителството и тя нав­сякъде енергично агитира за него­вите кандидати. Размерът на подкупи в такива случаи зависи от влиянието и разпространеността на вестника и понякога достига голяма цифра. След за­вършването на изборите влас­тващата партия не така остро чувства нужда от помощта на тия органи, но тъй като знае, че щом прекрати своите подаяния всички веднага ще нададат стра­шен вой срещу нея, тя предпочи­та да се избави от тях чрез нез­начителни, но редовни субсидии. Най-после идва третият и най-интересен период на тая коме­дия, когато в редакциите на тези продажни органи подушат и се уверят, че правителството ско­ро ще падне.

 

Те повдигат вой против него, постепенно изнасят на показ всичките му грехове, пи­шат тъкмо обратното на онова, което са писали, когато то е идвало на власт и когато са получа­вали щедри подкупи. И от тези противоречия, и от тоя откро­вен цинизъм нашите „журналис­ти" съвсем не се червят, не се стесняват, като смятат продажността или, както те я нари­чат „еволюцията на мненията", за напълно естествено и необхо­димо качество за всяка независи­ма преса. Впрочем и тия, които подкупват тая преса, съвсем не си правят илюзии относно чувствата и моралните качества на тези „журналисти".

 

Но продажността на нашата „независима" преса не се ограни­чава само с това. Понякога някои от тия вестници се продават на чуждите държави и стават тех­ни агенти за прокарване в страната на мисли и мнения, съвърше­но чужди на нашите политически и национални цели и задачи. Тая национална измяна в някои случаи бива твърде ловко и изкусно прикрита, но в други случаи се прави тъй цинично открито, че не може да не се учудва човек на смелостта и развратеността на нашите политически нрави, где­то могат да се вършат безнака­зано подобни постъпки. (...)

 

Българската „независима" пре­са живее само с новини, аларми и сензации. Тя живее и диша само с тоя жанр съобщения. И ако няма новини, редакцията си измисля такива и колкото сензациите са по-сензационни, колкото новини­те са по-невероятни, толкова по­вече тя тържествува и потрива ръце, защото тиражът ще се увеличи. Никога редакцията не се страхува от това, че лъжата й ще бъде открита. (...)

 

Напразно бихте търсили в тия вестници сериозни статии по со­циалноикономически и научни въпроси, статии въобще по въп­роси из ония области, които в момента живо интересуват и вълнуват хората. Броят на вес­тника обикновено се пълни с една уводна статия, написана повечето пъти неграмотно, а понякога и с партизанска злоба, няколко закъснели сензационни полити­чески новини, няколко съобщения из живота на харемите и пикан­тни истории из парижките буле­варди, сведения за зъбите на Мулай Азисовата жена и други подобни безсмислици, които задоволяват вкуса на разните лакеи и слугини. (...)

 

На журналистическото попри­ще у нас се подвизават хора, кои­то по едни или други причини са изгонени от всички други попри­ща, недовършили гимназисти, студенти и всевъзможна патентована и непатентована сган. За да станеш български журналист, не са нужни нито знания, нито ерудиция, нито публицистичен талант, нито принципи и идеи.

 

Напротив, колкото човек е по-бездарен, безпринципен, безнрав­ствен, развратен, способен да пълзи пред силните, за нищожна сума да продава честта и съ­вестта си, с една дума, колкото по-голям умствен и морален урод е, толкова по-почетно място заема в нашата нещастна журналистика. Това е единствената среда, в която българската сган може да разтвори в широта своя­та кална душа.

 

Българският „журналист" е го­тов да напада всеки или за да си отмъсти, или от партийни съображения, а понякога дори и от чисто материални интереси. Ня­кои по-прозорливи журналисти по такъв начин са достигнали и до дипломатически постове. (...)

 

След катастрофата, която постигна България, се появиха но­ви списания под гръмките загла­вия „Обновление", „Възраждане", „Прераждане" и т.н., които уж като че искат да издигнат значението на печатното слово. Но, уви! Техните издатели са крайно тъмни и нечисти личности, въл­ци в овчи кожи, които искат да се възползват от мътното поло­жение, за да седнат на софрата на тоя келепир, от която се хра­нят нашите правоверни „журна­листи".

 

При тия условия, какво е било влиянието на нашата ежедневна преса върху психологията на народа? - Най-отрицателно, раз­вращаващо, деморализиращо, как­то в духовно, така и в умствено отношение. По-страшен враг за България, отколкото нейната преса и политическите й пар­тии, ние не познаваме.

 

---------------

Тодор Панов (1885 - 1945) е автор на „Социалноикономическите утопии" (1911 г.), „Психология на масите и опит върху психологията на българския народ", „Социология" (1913 г.), „Примери за причините и последиците при паника от вой­ните през 1912–1913 г." (1915 г.), брошурата „Румънските зверства" (1916 г.). Сред тях най-известна е неговата „Пси­хология на българския народ" (1914 г.), забранена през 60-те години и преиздадена от Университетско издателство, Вели­ко Търново, през 1992 г.

От „Психология на българския народ", 1914 г. Със съкращения.

Текстът е подбран от Любослава Русева

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Несъгласен

    27 Март 2012 20:39ч.

    Ако приемем че това е верно отражение на нещата в България в ония времена и,съпоставяйки го с нашето време,виждаме липса на разлика-трябва да направим извода че сме народ без достойнства и добродетели?!Така ли е наистина и толкова ли сме зле ,че трябва да се срамуваме че сме Българи??Определено и категорично НЕ Е ТАКА!Но десетилетия наред Ние само се оплюваме и самолинчуваме.Така сме свикнали с това неуважение към себе си,че не се и замисляме даже какви са нашите национални достойнства?Затова такива писания като горното не са полезни ,не заради констатациите си,а заради духа си!Няма народ без добродетели,достойнства и основания за гордост и позитивно самоуважение.Позитивно Самоуважение!Ето един сериозен въпрос:Българската преса Преди Освобождението изобщо не може да се охарактеризира по горния начин,определено е Обратното-тя отговаря на критериите за морал и високо призвание!(дори и да има "трески за дялане").Тогава къде е ПРИЧИНАТА за тази деградация само в рамките на няколко години??

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • pr3d4t0r

    02 Sep 2012 20:44ч.

    Аналогията, която се прави със сегашната ни действителност е смразяваща. Но четейки този текст трябва да се има предвид положението тогава в България: - Фердинант е окопал властта си 7 години след убийстото на Стамболов, а парламента е само негова марионетка; - загубили сме Балканската война и страната трябва изплаща тежки репарации.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • pr3d4t0r

    02 Sep 2012 20:44ч.

    Аналогията, която се прави със сегашната ни действителност е смразяваща. Но четейки този текст трябва да се има предвид положението тогава в България:\r\n- Фердинант е окопал властта си 7 години след убийстото на Стамболов, а парламента е само негова марионетка;\r\n- загубили сме Балканската война и страната трябва изплаща тежки репарации.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Unice

    02 Яну 2014 17:50ч.

    That\'s a nicely made answer to a chaielnglng question

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Luciana

    03 Яну 2014 11:52ч.

    Life is short, and this article saved vallbaue time on this Earth.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Непримир Вироглавович Противопоставский

    05 Дек 2016 16:13ч.

    «Ко­гато е в ръцете на хора с нисък културен уровен, на хора безнрав­ствени и безпринципни, свободата на печата се обръща в страшен бич за културно­то развитие, защото навсякъде се разпространява безпринципност, разврат, умствена и морална разюзданост.» Всичко това е така, но има и още нещо много важно. Повечето хора се заблуждават, като считат, че безпринципността, разврата, умствената леност и моралната разюзданист се дължат на НИСЪК КУЛТУРЕН УРОВЕН. Поне внушението на горния цитат акцнтува точно върху такова заблуждение. Ние обаче живеем в новите пост-модерни и пост-хуманни времена, когато безнравствеността и безпринципността могат също да са високообразовани, „културни“ и издигнати до висшите сфери на трудно достижимите „небесни селения“, където се подвизава самоналожилият се социален елит. Високата образованост и „култура“ в такива случаи лесно може да се разпознае по снобизма, арогантността, самодоволния цинизъм, егоистичната недоброжелателност към ближния и свинското безразличие към всичко, което не може да се присвои и изконсумира (изплюска!). Следователно високата образованост и култура в наше време изобщо не може да бъде критерий за каквото и да било. А глупавите хора продължават да се впечатляват, че Простотиквотията била прочела през живота си единствено „Винету“. Познаваме за жалост и такива, чийто «диапазон культуры» се простира «от Баха до Фойербаха», но това не им пречи да продадат и майка си.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Независима Преса

    05 Дек 2016 17:22ч.

    Ето какво твърди днешната „независима преса (медии)“: Бойко Борисов призхожда от старинната династия Сакс-Кобург-Гота! Бойко, известен напоследък с прозвището „Бай Хуинетý“, е незаконен син на Тодор Живков. Кога е станала „белята“ между майка му (на Бай Хуинетý) и Лидера на Априлска България, е един такъв исторически факт, върху който корифеите на родната Историческа Наука тепърва ще има да пишат обширни студии и монографии. Въпросът чака своето осветляване и разгласяване. По-интересно е друго — самият Тодор Живков от своя страна е незаконен син на Принц Кирил — брата на цар Борис Третий. Там вече е ясно как е станала „заварката“ — майката на Тошко, Маруца от Сомовит, е била цанена за слугинче в богаташкия дом на банкера Буров. Чорбаджията често пращал влашкото си слугинче в Двореца — да носи в Царската Канцелария разни книжа, свързани с банковото дело, — а там кръшното шестнайсет-седемнайсет годишно момѐ с пламтящи крайдунавски (от Долното Течение на Дунава) очи-череши, попаднало под похотливия взор на наскоро възмъжалия потомък на Кобургите - Принц Кирил. Разменените (в тишината на коридорите на бившия Софийски Конак) усмивки между сомовитската хубавица и разгулния аристократ се оказали плодоносни, вследствие на което на нас, българите, ни беше отрано осигурен монархически наместник за времето на републиканско БЕЗЦАРИЕ, предизвикано от Голямото Преустройство (по Болшевишки калъп) в Родината ни след 1944-та. Тогава се роди и последния потомък на династията, отгледан на родна земя (другите макар и законно родени, са някакви си му там испанци — какво ни е грижа за тях!). „Потомъкът“ получи своето солидно образование в Полувисшата Милиционерска Алма-ти-Матерна в Симеоново и впоследствие бе взет за личен телохранител на своя грижовен баща, зер последния беше параноичен застаряващ джентълмен и нямаше доверие на заобикалящата го враждебна пасмина. Когато в Родината ни се появи ИСТИНСКИЯТ ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИК (долетял на андалузки Росинант чак от Мадрид и престорил се на Премиер на Многострадалната Република), той си избра за телохранител същата монархическо-правешко-банкянска издънка, известна днес като Бай Хуинетý, зер тоя му беше племенник — чичово му копиле. Та такива ми ти работи с монархиите и династиите… Да даде Господ партията ГЕРБ да остане в историята като Последен Спомен от неудачната българска игра на царе и владетели!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи