Изхождайки от това положение, трябва да констатираме, че абсолютната свобода на печата, установена у нас след Освобождението, е една от най-големите грешки, направени от тогавашните политици – грешка, в резултат на която се яви голямото зло, което журналистиката нанесе на културното развитие на страната.
В свободна България първоначално се появили партизанските вестници и списания, които били пълно отражение на моралната, умствената и политическата стойност на своите издатели - отделните партийни деятели или групировки, която стойност била твърде ниска.
Особено на първо време след Освобождението, когато политическите страсти били силно разгорещени, в страната царувала пълна анархия, а борбата между партиите и между отделните политически деятели се водела не на идейна почва, не била борба на различни политически доктрини, а борба на лични амбиции, самолюбие, егоизъм, антипатии, които в основата си имат стремеж за докопване до властта.
Благодарение на своята малокултурност българските политически дейци твърде скоро обърнали своите печатни органи в улични парцалчета, в най-лошия смисъл на думата. С тая особеност се отличава и до днес нашата партизанска преса. Партийният орган в България обикновено няма никакви принципи, никакъв определен колорит. В неговите колони ще срещнете най-долни инсинуации по адрес на лицата, които са неприятни на редакцията, и ругатни, от които и сама книгата би се зачервила от срам. Чрез партийните вестници обикновено се разпространяват най-отвратителни слухове, които са един вид последователни етапи от някоя ловко скроена и най-отвратителна интрига против някого. Освен това ще срещнете в колоните им и вечните самохвалства за тяхната партия. Всички в един глас могат да изобличават партията в напълно очевидни престъпления, това обаче съвсем не смущава партийния орган. С безподобен цинизъм и нахалство той продължава да отбива нападките със софизми и явно извъртане на фактите, очевидността на които не подлежат на съмнение.
В желанието си да навреди на политическите си противници, партийната преса без всякакви скрупули измисля отвратителни клевети и ги поднася на публиката като несъмнена истина, а като знае, че в мътна вода риба се лови по-лесно, тя съзнателно и планомерно сее деморализация, развенчава всички авторитети, осмива нравствени принципи, разрушава обществената дисциплина, раздухва и поддържа ниски тълпийни инстинкти, подкрепя и пледира за явно противозаконните искания на известни политически групировки – с една дума, сее в страната разврат в най-широкия смисъл на тая дума.
Неотдавна у нас се появи и така наречената „независима преса", която, колкото повече се старае да подчертае своята прехвалена независимост, толкова по-очевидно става, че съвестта на независимите е съвършено зависима. И действително, тая преса е независима, но независима само от каквито и да било нравствени принципи. За нея чест, съвест, съзнание, идеали не съществуват и тя независимо от никого, свободно се продава всекиму, който заплати повече. Това наистина е завидна независимост на професионалните проститутки!
„Независимата преса" нанесе на страната много повече вреда, отколкото партизанската. Не за това, че партизанските органи по своята морална стойност стоят по-високо, а затова, че има въпроси, до които партийният орган от чисто партийни съображения не се докосва, докато „независимата преса" разтръбява всичко на Всички страни.
Освен това партийният орган винаги си остава такъв и затова рядко някой, който не принадлежи към партията, би го взел в ръка, докато „независимите" органи, обратно, се четат от широките обществени маси и следователно деморализацията, която разпространяват, обхваща по-широки кръгове. „Независимите" вестници буквално всеки може да подкупи и за тази цел не са необходими големи средства, тъй като нашите журналисти понякога се задоволяват с твърде малко пари и срещу такава малка сума могат да ви напишат каквато щете дитирамба или клеветническа статия.
Характерни фази преживява нашата „независима" преса при всяка промяна на правителството. Дойде ли на власт ново правителство, тя или хвали властващите, ако е получила някакъв щедър подарък, или пък, ако това не е било възможно поради някакви причини, запазва „неутрално мълчание". Преди изборите „независимата" обикновено получава най-големите подкупи, за да поддържа правителството и тя навсякъде енергично агитира за неговите кандидати. Размерът на подкупи в такива случаи зависи от влиянието и разпространеността на вестника и понякога достига голяма цифра. След завършването на изборите властващата партия не така остро чувства нужда от помощта на тия органи, но тъй като знае, че щом прекрати своите подаяния всички веднага ще нададат страшен вой срещу нея, тя предпочита да се избави от тях чрез незначителни, но редовни субсидии. Най-после идва третият и най-интересен период на тая комедия, когато в редакциите на тези продажни органи подушат и се уверят, че правителството скоро ще падне.
Те повдигат вой против него, постепенно изнасят на показ всичките му грехове, пишат тъкмо обратното на онова, което са писали, когато то е идвало на власт и когато са получавали щедри подкупи. И от тези противоречия, и от тоя откровен цинизъм нашите „журналисти" съвсем не се червят, не се стесняват, като смятат продажността или, както те я наричат „еволюцията на мненията", за напълно естествено и необходимо качество за всяка независима преса. Впрочем и тия, които подкупват тая преса, съвсем не си правят илюзии относно чувствата и моралните качества на тези „журналисти".
Но продажността на нашата „независима" преса не се ограничава само с това. Понякога някои от тия вестници се продават на чуждите държави и стават техни агенти за прокарване в страната на мисли и мнения, съвършено чужди на нашите политически и национални цели и задачи. Тая национална измяна в някои случаи бива твърде ловко и изкусно прикрита, но в други случаи се прави тъй цинично открито, че не може да не се учудва човек на смелостта и развратеността на нашите политически нрави, гдето могат да се вършат безнаказано подобни постъпки. (...)
Българската „независима" преса живее само с новини, аларми и сензации. Тя живее и диша само с тоя жанр съобщения. И ако няма новини, редакцията си измисля такива и колкото сензациите са по-сензационни, колкото новините са по-невероятни, толкова повече тя тържествува и потрива ръце, защото тиражът ще се увеличи. Никога редакцията не се страхува от това, че лъжата й ще бъде открита. (...)
Напразно бихте търсили в тия вестници сериозни статии по социалноикономически и научни въпроси, статии въобще по въпроси из ония области, които в момента живо интересуват и вълнуват хората. Броят на вестника обикновено се пълни с една уводна статия, написана повечето пъти неграмотно, а понякога и с партизанска злоба, няколко закъснели сензационни политически новини, няколко съобщения из живота на харемите и пикантни истории из парижките булеварди, сведения за зъбите на Мулай Азисовата жена и други подобни безсмислици, които задоволяват вкуса на разните лакеи и слугини. (...)
На журналистическото поприще у нас се подвизават хора, които по едни или други причини са изгонени от всички други поприща, недовършили гимназисти, студенти и всевъзможна патентована и непатентована сган. За да станеш български журналист, не са нужни нито знания, нито ерудиция, нито публицистичен талант, нито принципи и идеи.
Напротив, колкото човек е по-бездарен, безпринципен, безнравствен, развратен, способен да пълзи пред силните, за нищожна сума да продава честта и съвестта си, с една дума, колкото по-голям умствен и морален урод е, толкова по-почетно място заема в нашата нещастна журналистика. Това е единствената среда, в която българската сган може да разтвори в широта своята кална душа.
Българският „журналист" е готов да напада всеки или за да си отмъсти, или от партийни съображения, а понякога дори и от чисто материални интереси. Някои по-прозорливи журналисти по такъв начин са достигнали и до дипломатически постове. (...)
След катастрофата, която постигна България, се появиха нови списания под гръмките заглавия „Обновление", „Възраждане", „Прераждане" и т.н., които уж като че искат да издигнат значението на печатното слово. Но, уви! Техните издатели са крайно тъмни и нечисти личности, вълци в овчи кожи, които искат да се възползват от мътното положение, за да седнат на софрата на тоя келепир, от която се хранят нашите правоверни „журналисти".
При тия условия, какво е било влиянието на нашата ежедневна преса върху психологията на народа? - Най-отрицателно, развращаващо, деморализиращо, както в духовно, така и в умствено отношение. По-страшен враг за България, отколкото нейната преса и политическите й партии, ние не познаваме.
---------------
Тодор Панов (1885 - 1945) е автор на „Социалноикономическите утопии" (1911 г.), „Психология на масите и опит върху психологията на българския народ", „Социология" (1913 г.), „Примери за причините и последиците при паника от войните през 1912–1913 г." (1915 г.), брошурата „Румънските зверства" (1916 г.). Сред тях най-известна е неговата „Психология на българския народ" (1914 г.), забранена през 60-те години и преиздадена от Университетско издателство, Велико Търново, през 1992 г.
От „Психология на българския народ", 1914 г. Със съкращения.
Текстът е подбран от Любослава Русева