Вървим като зашеметени от промените през последната година. Светът около нас и вътре в нас е неузнаваем - политически, социален и нравствен трус размести и преобръща пластовете на познатата, изглеждаща монументална довчерашна реалност. Разпадат се империи, разпиляват се блокове, цели прослойки се връщат към дъното, откъдето са изплували като пяна на повърхността. Към същата повърхност неудържимо се устремяват други сили, ставаме свидетели на шеметни провали и издигания, както преди четиридесет и пет години. Човек се обърква, вече не знае кое е насън, кое е наяве...
<p>Трескава е преоценката на цен­ностите и мътна новата ценнос­тна ориентация. Миналото пак изглежда страшно, черно, катас­трофално, а плодовете на бъде­щето измамно готови, узрели, са­мо да сме достатъчно чевръсти и решителни да протегнем ръце, да берем, да късаме, най-после да се наситим, стига консерватив­ните сили да не спъват лудия ни устрем напред, все напред. В съз­нанието ни нахлуват стихове от най-страшните дни на България:</p>
<p><em>Нивга никога няма да бъде</em></p>
<p><em>да ми дойде пак някой на гос­ти...</em></p>
<p>Хора като мене, които втори път преживяват нещо подобно - един път в юношеските годи­ни и сега на залез (Бог да ни е на помощ!) - имат морален дълг да предупредят, че нещата не са тъй прости, както изглеждат на пръв поглед, особено за наив­ните, неопитни честни млади сърца.</p>
<p>Едно от най-тежките преживя­вания в невеселия и продължите­лен вече живот е да виждаш колко лесно хората стават пленници на исторически илюзии. Колкото по-грандиозни наглед са промените, толкова по-фантастични истори­чески илюзии пораждат. Дотол­кова, че хората остават за про­дължителен период слепи и глухи за същинския характер на реални­те промени, които не зависят ни­то от намеренията, нито от во­лята на участниците и съвремен­ниците, а още по-малко от езика, с който се назовават. Уморен съм вече да откривам и в историята, и в своето време редуването на постоянно пиянство с продължи­телен тежък махмурлук, ново пиянство и пак мъчително изтрезняване...</p>
<p>Едва ли е необходимо да ходим далеч в световната история, към примерите с френската или Октомврийската револю­ция, за да видим как започва и как завършва всичко това – ре­ки от кръв, империи, диктату­ри. Достатъчно е трезво да гледаме на собствената си ис­тория. Погледнете само колко общо има между породената от националноосвободителната борба у нас илюзия за „чиста и свята република" и действител­ността след Освобождението, та дори и до днес! Изглежда в глъбинните пластове на живо­та, независимо от илюзии, меч­ти, обозначения и кресливи ду­ми, протича, бавен, мъчителен, естественият процес на посява­не, поникване, порастване, зрее­не, смърт. И отново същото. А ние само се мъчим да ускорим всичко това, подръпваме пося­тото да расте и зрее по-бързо. И често го изтръгваме, за да почнем отначало.</p>
<p>Изглежда сме осъдени да жи­веем в две реалности – вербална и същинска, не ни е съдено да до­живеем сливането им. (...)</p>
<p>Опитът за връщане към ес­тествения исторически и кул­турен процес беше рязко прекъс­нат от войните и граждански­те смутове поради нови илюзии и утопии за поредния наш скок на тъмно. Изтънчената култу­ра на българския символизъм, ес­тествен плод на индивидуализ­ма, ни се видя непозволен лукс. Раздаде се позивът за „оварваряване" на българската култу­ра. Авторът на тоя лозунг едва ли е подозирал, че ще се окаже неволно оръдие и жертва на реалното оварваряване в поли­тическия и социалния живот, в нравите, в гражданското ожес­точение и братоубийства, на голото озъбване на насилието.</p>
<p>За силата на инерцията, породе­на от войните и гражданското ожесточение, за прибързаното разочарование от демократиза­цията и нормалния процес, за опасността от утопиите за радикално лечение на болното об­щество може да се съди по то­ва, че апологети на силовото решение, на авторитаризма, не­волни апологети се оказват хо­ра от полюсите на културата – от Гео Милев до Стоян Михайловски.</p>
<p>Нужно ли е след всичко това да припомням какво стана на Девети и след това? Народна демокрация, основи на социализ­ма, социализъм, развит социали­зъм, зрял социализъм – все руини, върху които – замислени или гневни – стоим днес. Думи, думи, думи. Още след сравнителното улягане на пластовете, след раз­правата с опозицията и устано­вяването на еднопартийната диктатура последваха безумни и престъпни експерименти за въплътяване на утопиите, а в сами­те основи на обществото се усе­ща, че то просто наваксва про­пуснатото от естественото си буржоазно развитие. Затова „со­циалистическите" вождове, „социалистическият" елит най-бър­зо се превръщат в пирати на първоначалното натрупване. А трябваше да ни поведат към нов обществен рай ...</p>
<p>Независимо от грандиозността на днешните промени не би­ва да позволим отново да ста­нем пленници на нови истори­чески илюзии, които да станат основа на престъпна обществе­на практика. Време е да разбе­рем, че българското общество никога не е имало продължите­лен и непрекъснат период на со­лидно, трайно съграждане на съвременните институции и граждански начала. То е болно не от днес и вчера. И основната му болест е постоянната пови­шена температура, трескавост, прекъсването на лечение­то поради бързата смяна на ед­на илюзия с друга, още по-краси­ва, съблазнителна и модерна. Лечението трябва да е просто като болестта – най-напред сваляне на градуса, постепенно създаване на имунитет срещу илюзии за бързо оздравяване.</p>
<p>Страшно е да се помисли: пос­троеното с толкова усилия и върху толкова разрушения се оказа фасада – монументална, огромна, внушителна. Но в нея не може да се живее. (...)</p>
<p>За голяма част от участници­те в историческия процес илю­зиите се оказаха по-важни от реалността. Те вярваха повече на теорията, отколкото на то­ва, което виждаха очите им. Утопията наистина вършеше чудеса, като овладяваше хора­та. С лекота, с престъпно безгрижие се унищожаваше и мал­кото добро, натрупано дотога­ва – одържави се изключително развитото у нас кооперативно дело, унищожи се местното са­моуправление, историческият облик на градовете ни, истори­ческата роля и място на селото и селската култура. Разрушиха се традиционните структури, които държаха обществото и нацията, без на тяхно място да се изградят по-ефикасни и доб­ри. Всичко от горе до долу се одържави. А от изкуствено насаждания релативистичен кла­сов морал направо зейна вакуум, който най-трудно ще бъде за­пълнен, сякаш с ликвидирането на грамотността се ликвидира и нравствеността.</p>
<p>Безумно напредничавите илю­зии, с които простите участни­ци в тоя исторически процес тласкаха колата на историята уж напред, несъзнателно ги пре­върна в оръдия на Сатаната. Чрез тях беше осъществен вто­рият геноцид срещу българска­та интелигенция, срещу оскъд­ния, но изграден с огромни на­родни усилия културен елит.</p>
<p>Имам жив спомен как просто и наглед необходимо стана всич­ко това, как беше извършена културна революция, която след кошмарите в Китай започна срамежливо да се нарича с това име. През 1948 г. се готвехме за изпит при проф. Венелин Ганев по обща теория на правото. Главите ни в буквалния смисъл на думата пукаха от трудността на материята, от невероятна­та терминология, от загатнатите, но неразкрити глъбини на предмета. Неслучайно това препятствие беше поставено пред всеки бъдещ юрист и трябваше да бъде преминато, ако иска и може да продължи. Така или ина­че, повече от половината от курса не успя да преодолее препятствието, трябваше да си търси друго поприще. Можеше да се завижда на следващите курсове. Венелин Ганев беше от­странен, неговата обща теория закрита, самият автор интерниран (представете си на колко съчувствие от студентите си е могъл да разчита). На негово място набързо беше произведен Васил Захариев, сам по себе си прекрасен човек и заслужил неле­гален деец. Той дойде със своята тънка брошурка, в която се до­казваше една-единствена мисъл – правото е класово, всяка класа има своето право! Брошурата се усвояваше буквално за една нощ и шестицата на утрешния ден беше в кърпа вързана. Културна­та революция в Юридическия факултет беше в пълен ход. Ско­ро всички светила на факулте­та, които го правеха престижен в Европа, бяха прогонени.</p>
<p>Почти през всичките години след Девети, къде с по-значител­на, къде с по-малка интензив­ност, се полагаха усилия да се за­рови и главно забрави цял изгра­ден дотогава културен пласт. И това в добавка към интернира­нето, затварянето, ликвидира­нето на цял слой колежани, за­вършили на Запад или в предрево­люционна Русия, издигнали се деца на по-заможни родители и т.н. Целият почти интелиген­тен елит ако не беше унищожен, беше „разкулачен", във всеки слу­чай престана да съществува ка­то прослойка. Остана това, кое­то успя да се пригоди, приспосо­би, т.е. това, което сведе свое­то равнище до равнището на но­вите господари на живота. (...)</p>
<p>При това само за някакви си две десетилетия това беше втори геноцид върху културния елит. И той най-често – забеле­жете това добре – се осъщес­твяваше с открита отмъстителност, като показна справед­ливост за първия, извършен от другата страна след гражданската война и особено след атентата в църквата „Света Неделя", т.е., когато поради външни инспирации, особена жестокост и варварско насилие за значителна част от народа изтреблението е изглеждало справедливо! През 40-те и пос­ледвалите години се е отмъща­вало за 20-те, сега трябва да се отмъсти за 40-те и т.н. Има ли пробив в тоя дяволски кръг? Как и кога да се разкъса тоя са- танински възел на справедлива­та ярост?</p>
<p>Време е да се направи пробив, веригата да се разкъса, защото трети геноцид на своята интелигенция само за пет поколения живот след Освобождението страната няма да може да по­несе. Тя отново ще се озове в дивото си и варварско предкултурно състояние.</p>
<p><em>Тончо Жечев (1929-2000) е за­вършил право в Софийския уни­верситет. През 1957-1959 е за­местник главен редактор на списание „Родна реч". От 1962 г. е научен сътрудник в Инсти­тута за литература към БАН, последователно професор, член- кореспондент на БАН, директор на Института за литература през 1974-1983 г. След 1990 г. е главен редактор на списание „Летописи". Публикуваният текст е писан през 1990 г.</em></p>