Болки от текущото

Болки от текущото
Вървим като зашеметени от промените през послед­ната година. Светът око­ло нас и вътре в нас е неузна­ваем - политически, социален и нравствен трус размести и преобръща пластовете на поз­натата, изглеждаща монумен­тална довчерашна реалност. Разпадат се империи, разпиля­ват се блокове, цели прослойки се връщат към дъното, откъде­то са изплували като пяна на повърхността. Към същата по­върхност неудържимо се устре­мяват други сили, ставаме сви­детели на шеметни провали и издигания, както преди четири­десет и пет години. Човек се обърква, вече не знае кое е на­сън, кое е наяве...
<p>Трескава е преоценката на цен&shy;ностите и мътна новата ценнос&shy;тна ориентация. Миналото пак изглежда страшно, черно, катас&shy;трофално, а плодовете на бъде&shy;щето измамно готови, узрели, са&shy;мо да сме достатъчно чевръсти и решителни да протегнем ръце, да берем, да късаме, най-после да се наситим, стига консерватив&shy;ните сили да не спъват лудия ни устрем напред, все напред. В съз&shy;нанието ни нахлуват стихове от най-страшните дни на България:</p> <p><em>Нивга никога няма да бъде</em></p> <p><em>да ми дойде пак някой на гос&shy;ти...</em></p> <p>Хора като мене, които втори път преживяват нещо подобно - един път в юношеските годи&shy;ни и сега на залез (Бог да ни е на помощ!) - имат морален дълг да предупредят, че нещата не са тъй прости, както изглеждат на пръв поглед, особено за наив&shy;ните, неопитни честни млади сърца.</p> <p>Едно от най-тежките преживя&shy;вания в невеселия и продължите&shy;лен вече живот е да виждаш колко лесно хората стават пленници на исторически илюзии. Колкото по-грандиозни наглед са промените, толкова по-фантастични истори&shy;чески илюзии пораждат. Дотол&shy;кова, че хората остават за про&shy;дължителен период слепи и глухи за същинския характер на реални&shy;те промени, които не зависят ни&shy;то от намеренията, нито от во&shy;лята на участниците и съвремен&shy;ниците, а още по-малко от езика, с който се назовават. Уморен съм вече да откривам и в историята, и в своето време редуването на постоянно пиянство с продължи&shy;телен тежък махмурлук, ново пиянство и пак мъчително изтрезняване...</p> <p>Едва ли е необходимо да ходим далеч в световната история, към примерите с френската или Октомврийската револю&shy;ция, за да видим как започва и как завършва всичко това &ndash; ре&shy;ки от кръв, империи, диктату&shy;ри. Достатъчно е трезво да гледаме на собствената си ис&shy;тория. Погледнете само колко общо има между породената от националноосвободителната борба у нас илюзия за &bdquo;чиста и свята република" и действител&shy;ността след Освобождението, та дори и до днес! Изглежда в глъбинните пластове на живо&shy;та, независимо от илюзии, меч&shy;ти, обозначения и кресливи ду&shy;ми, протича, бавен, мъчителен, естественият процес на посява&shy;не, поникване, порастване, зрее&shy;не, смърт. И отново същото. А ние само се мъчим да ускорим всичко това, подръпваме пося&shy;тото да расте и зрее по-бързо. И често го изтръгваме, за да почнем отначало.</p> <p>Изглежда сме осъдени да жи&shy;веем в две реалности &ndash; вербална и същинска, не ни е съдено да до&shy;живеем сливането им. (...)</p> <p>Опитът за връщане към ес&shy;тествения исторически и кул&shy;турен процес беше рязко прекъс&shy;нат от войните и граждански&shy;те смутове поради нови илюзии и утопии за поредния наш скок на тъмно. Изтънчената култу&shy;ра на българския символизъм, ес&shy;тествен плод на индивидуализ&shy;ма, ни се видя непозволен лукс. Раздаде се позивът за &bdquo;оварваряване" на българската култу&shy;ра. Авторът на тоя лозунг едва ли е подозирал, че ще се окаже неволно оръдие и жертва на реалното оварваряване в поли&shy;тическия и социалния живот, в нравите, в гражданското ожес&shy;точение и братоубийства, на голото озъбване на насилието.</p> <p>За силата на инерцията, породе&shy;на от войните и гражданското ожесточение, за прибързаното разочарование от демократиза&shy;цията и нормалния процес, за опасността от утопиите за радикално лечение на болното об&shy;щество може да се съди по то&shy;ва, че апологети на силовото решение, на авторитаризма, не&shy;волни апологети се оказват хо&shy;ра от полюсите на културата &ndash; от Гео Милев до Стоян Михайловски.</p> <p>Нужно ли е след всичко това да припомням какво стана на Девети и след това? Народна демокрация, основи на социализ&shy;ма, социализъм, развит социали&shy;зъм, зрял социализъм &ndash; все руини, върху които &ndash; замислени или гневни &ndash; стоим днес. Думи, думи, думи. Още след сравнителното улягане на пластовете, след раз&shy;правата с опозицията и устано&shy;вяването на еднопартийната диктатура последваха безумни и престъпни експерименти за въплътяване на утопиите, а в сами&shy;те основи на обществото се усе&shy;ща, че то просто наваксва про&shy;пуснатото от естественото си буржоазно развитие. Затова &bdquo;со&shy;циалистическите" вождове, &bdquo;социалистическият" елит най-бър&shy;зо се превръщат в пирати на първоначалното натрупване. А трябваше да ни поведат към нов обществен рай ...</p> <p>Независимо от грандиозността на днешните промени не би&shy;ва да позволим отново да ста&shy;нем пленници на нови истори&shy;чески илюзии, които да станат основа на престъпна обществе&shy;на практика. Време е да разбе&shy;рем, че българското общество никога не е имало продължите&shy;лен и непрекъснат период на со&shy;лидно, трайно съграждане на съвременните институции и граждански начала. То е болно не от днес и вчера. И основната му болест е постоянната пови&shy;шена температура, трескавост, прекъсването на лечение&shy;то поради бързата смяна на ед&shy;на илюзия с друга, още по-краси&shy;ва, съблазнителна и модерна. Лечението трябва да е просто като болестта &ndash; най-напред сваляне на градуса, постепенно създаване на имунитет срещу илюзии за бързо оздравяване.</p> <p>Страшно е да се помисли: пос&shy;троеното с толкова усилия и върху толкова разрушения се оказа фасада &ndash; монументална, огромна, внушителна. Но в нея не може да се живее. (...)</p> <p>За голяма част от участници&shy;те в историческия процес илю&shy;зиите се оказаха по-важни от реалността. Те вярваха повече на теорията, отколкото на то&shy;ва, което виждаха очите им. Утопията наистина вършеше чудеса, като овладяваше хора&shy;та. С лекота, с престъпно безгрижие се унищожаваше и мал&shy;кото добро, натрупано дотога&shy;ва &ndash; одържави се изключително развитото у нас кооперативно дело, унищожи се местното са&shy;моуправление, историческият облик на градовете ни, истори&shy;ческата роля и място на селото и селската култура. Разрушиха се традиционните структури, които държаха обществото и нацията, без на тяхно място да се изградят по-ефикасни и доб&shy;ри. Всичко от горе до долу се одържави. А от изкуствено насаждания релативистичен кла&shy;сов морал направо зейна вакуум, който най-трудно ще бъде за&shy;пълнен, сякаш с ликвидирането на грамотността се ликвидира и нравствеността.</p> <p>Безумно напредничавите илю&shy;зии, с които простите участни&shy;ци в тоя исторически процес тласкаха колата на историята уж напред, несъзнателно ги пре&shy;върна в оръдия на Сатаната. Чрез тях беше осъществен вто&shy;рият геноцид срещу българска&shy;та интелигенция, срещу оскъд&shy;ния, но изграден с огромни на&shy;родни усилия културен елит.</p> <p>Имам жив спомен как просто и наглед необходимо стана всич&shy;ко това, как беше извършена културна революция, която след кошмарите в Китай започна срамежливо да се нарича с това име. През 1948 г. се готвехме за изпит при проф. Венелин Ганев по обща теория на правото. Главите ни в буквалния смисъл на думата пукаха от трудността на материята, от невероятна&shy;та терминология, от загатнатите, но неразкрити глъбини на предмета. Неслучайно това препятствие беше поставено пред всеки бъдещ юрист и трябваше да бъде преминато, ако иска и може да продължи. Така или ина&shy;че, повече от половината от курса не успя да преодолее препятствието, трябваше да си търси друго поприще. Можеше да се завижда на следващите курсове. Венелин Ганев беше от&shy;странен, неговата обща теория закрита, самият автор интерниран (представете си на колко съчувствие от студентите си е могъл да разчита). На негово място набързо беше произведен Васил Захариев, сам по себе си прекрасен човек и заслужил неле&shy;гален деец. Той дойде със своята тънка брошурка, в която се до&shy;казваше една-единствена мисъл &ndash; правото е класово, всяка класа има своето право! Брошурата се усвояваше буквално за една нощ и шестицата на утрешния ден беше в кърпа вързана. Културна&shy;та революция в Юридическия факултет беше в пълен ход. Ско&shy;ро всички светила на факулте&shy;та, които го правеха престижен в Европа, бяха прогонени.</p> <p>Почти през всичките години след Девети, къде с по-значител&shy;на, къде с по-малка интензив&shy;ност, се полагаха усилия да се за&shy;рови и главно забрави цял изгра&shy;ден дотогава културен пласт. И това в добавка към интернира&shy;нето, затварянето, ликвидира&shy;нето на цял слой колежани, за&shy;вършили на Запад или в предрево&shy;люционна Русия, издигнали се деца на по-заможни родители и т.н. Целият почти интелиген&shy;тен елит ако не беше унищожен, беше &bdquo;разкулачен", във всеки слу&shy;чай престана да съществува ка&shy;то прослойка. Остана това, кое&shy;то успя да се пригоди, приспосо&shy;би, т.е. това, което сведе свое&shy;то равнище до равнището на но&shy;вите господари на живота. (...)</p> <p>При това само за някакви си две десетилетия това беше втори геноцид върху културния елит. И той най-често &ndash; забеле&shy;жете това добре &ndash; се осъщес&shy;твяваше с открита отмъстителност, като показна справед&shy;ливост за първия, извършен от другата страна след гражданската война и особено след атентата в църквата &bdquo;Света Неделя", т.е., когато поради външни инспирации, особена жестокост и варварско насилие за значителна част от народа изтреблението е изглеждало справедливо! През 40-те и пос&shy;ледвалите години се е отмъща&shy;вало за 20-те, сега трябва да се отмъсти за 40-те и т.н. Има ли пробив в тоя дяволски кръг? Как и кога да се разкъса тоя са- танински възел на справедлива&shy;та ярост?</p> <p>Време е да се направи пробив, веригата да се разкъса, защото трети геноцид на своята интелигенция само за пет поколения живот след Освобождението страната няма да може да по&shy;несе. Тя отново ще се озове в дивото си и варварско предкултурно състояние.</p> <p><em>Тончо Жечев (1929-2000) е за&shy;вършил право в Софийския уни&shy;верситет. През 1957-1959 е за&shy;местник главен редактор на списание &bdquo;Родна реч". От 1962 г. е научен сътрудник в Инсти&shy;тута за литература към БАН, последователно професор, член- кореспондент на БАН, директор на Института за литература през 1974-1983 г. След 1990 г. е главен редактор на списание &bdquo;Летописи". Публикуваният текст е писан през 1990 г.</em></p>

Коментари

  • ВЕНИ

    19 Яну 2012 15:18ч.

    истински колос на мисълта и морала!ПОКЛОН пред паметта му!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Обратна селекция

    19 Яну 2012 15:34ч.

    Защо няма коментари?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • катя

    23 Яну 2012 13:51ч.

    има

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи