Филип Рот: Посветих живота си на романа – изучавах го, преподавах го, писах го и го четох

Филип Рот: Посветих живота си на романа – изучавах го, преподавах го, писах го и го четох
Филип Рот почина на 22 май 2018 г. на 85-годишна възраст. През октомври 2012 г. той разкри в интервю за френското издание lesinrocks, че спира да пише. И още: "В края на живота си боксьорът Джо Луис казва: Направих най-доброто, което можах, с това, което имах. Точно това бих казал за работата си: направих най-доброто, което можах, с това, което имах". Публикуваме отново интервюто с големия американски писател.

 

 

В един ветровит нюйоркски ден Филип Рот ни посреща в добра форма в просторния си минималистичен апартамент в Горен Уест Сайд по повод френската премиера на един от най-хубавите му романи: „Немезида”.

Трудно е да се говори за „Немезида” без да се разкрие финалът. Да кажем само, че въпреки желанието на героя да прави добро, той става инструмент на злото, а Рот успява с поредния силов обрат в един роман със съвършенна конструкция. Разказвачът се появява едва на 90-а страница, за да изчезне още по-добре, и се появява чак на края, когато срещаме Бъки 30 г. по-късно, в последната груба и жестока глава, като последната глава от „Нежна е нощта” на Фиджералд.

Немезида е древногръцката богиня на справедливостта, възмездието, яростта. Ако Филип Рот е изградил романа под формата на трагедия, то това е трагедия, лишена от морал, т.е. много човешка и съвсем съвременна: болестта и смъртта нямат никакъв смисъл. „Немезида” се развива като голям и хубав метафизичен текст около идеята за случайността и отговорността в живота на всеки човек.

 

- От всичките ви романи „Немезида”, изглежда, е този, в който най-силно излагате вашата собствена визия за съществуването.

 

- Наистина мисля, че всичко в живота е въпрос на шанс или на малшанс. Не вярвам в психоанализата, нито в несъзнаваното, които ни водели в избора, който правим. Ние имаме само шанса или малшанса да направим някои срещи, които ще бъдат добри или лоши за нас. Първата ми жена например се оказа престъпница – тя непрекъснато крадеше, лъжеше и т.н. – впрочем не я бях избрал заради това, аз мразя престъпниците. Но ето че имах малшанса да се оженя за лоша личност. Психоаналитиците биха казали, че съм я избрал несъзнателно: не вярвам в това, ние сме невинни. Има форма на невинност във всеки от нас в начина, по който пристъпваме към своя живот.

 

- „Немезида” е част от група от четири книги, озаглавени Nemeses (заедно с „Човек”, „Възмущение”, „Унижение”). Как се свързват помежду си?

 

- Всички те засягат въпроса за смъртта от различна гледна точка. Във всяка от тези книги героят трябва да се справи със своя nemeses, популярен термин в САЩ, който може да се определи като фаталност, малшанс, силата, която не може да бъде преодоляна и която го избира, за да се стовари върху него. В „Немезида” тази nemeses изглежда, че е полиомиелитът, но в случая с  Бъки Кантър това са неговите съзнателни проблеми. Това, което винаги ме е интересувало като писател, са създанията, които имат крайно и в основата си неуместно чувство за отговорност. Бъки е човек, който се определя само чрез своята добродетел, а това е много опасно. Не само полиомиелитът ще разруши неговия живот, но и стремежът му към тотална отговорност.

 

- С какво ви заинтригува полиомиелитът?

 

- Най-напред, защото това е нов сюжет за мен, нищо не съм писал за него; след това, защото за хората, родени като мен през 20-те или 30-те г. на миналия век в Америка, полиомиелитът е изиграл голяма рола, тъй като преди ваксината от 1955 г. ние изпитахме заплахата му и това ни ужаси. Едва след като написах „Немезида”, осъзнах връзката с моя роман „Заговорът срещу Америка”: и в двата случая си представям трагедия, която покосява еврейската общност в Нюарк през 40-те г. – там, откъдето аз идвам. В случая със „Заговорът” аз си измислих заплахата, nemeses (нацистът Чарлс Линдберг, който става президент на САЩ). В „Немезида” това е полиомиелитът, който е съществувал, с това изключение, че през 1944 г. не е имало епидемия. А освен това болестта е най-крайната форма на малшанс: стоварва се върху вас и нищо не можете да направите.

 

- Отвъд въпроса за малшанса, какво ви интересува, когато пишете – това, което става, или как един човек реагира на това, което му се случва?

 

- Може би оставаме с впечатлението, че Бъки пропилява живота си, отказвайки се от годеницата си, но за него, който иска да бъде въплъщение на думата „отговорност”, да успее означава да се откаже, дори ако това го обрича на самота. Но тук не произнасям никаква присъда, просто исках да поставя въпроса. Преди всичко така виждам писателската си работа: какво се случва пред лицето на една полиомиелитна епидемия? Романът е създаден, за да поставя въпроси, не да дава отговори. Аз не пиша философски книги.

 

- Въпреки това „Немезида” поставя въпроса за съдбата или случайността, за смисъла на живота...

 

- За да бъда докрай искрен, аз не съм много по абстракциите. Нямам този начин на мислене. И когато един разговор стигне до метафизика или философия, аз заспивам (смее се). Това, което наистина ме интересува, това, което умея да правя, е да разкажа една история. В мига, в който ми заговорят за абстракция, имам чувството, че съм 10-годишен, нищо не разбирам и съм обзет от дълбок сън.

 

- Последните ви книги са обхванати от заплаха. До каква степен ви е повлиял фактът, че сте били еврейско дете по време на войната?

 

- В детството си бях много закрилян. Родителите ми никога не се разведоха, живеех в общност, която беше 99 на сто еврейска, така че не бяхме засегнати от антисемитизъм. Разбира се, от осмата до 12-ата ми година, страната беше във война и аз много се интересувах от това. Всички поколения, които са преживели Втората световна война, било то във Франция, в Германия или тук, са белязани до края на дните си. Другата заплаха, реалната, беше полиомиелитът: всяко лято, когато прекарвахме деня в игри навън, ни говореха за полиомиелита. Пет пари не давахме, докато някой от нас не умреше. Но знаете ли, не мисля, че биографията на един писател има нещо общо с книгите му.

 

- Какво тогава какво ви караше да пишете?

 

- Желанието за известен опит, “what if ?” („ами ако?”). Ами ако... се случи това или онова, какво ще стане? Започвам всичките си книги с това “what if ?”. Например: „Ами ако епидемия от полиомиелит бе засегнала моята общност в Нюарк през 1944 г.?”.

 

- Представяте ли си да напишете: „Ами ако... този гениален тип се ожени за това чудесно момиче и те живеят щастливо?”. Щастието не е ли двигател на писането?

 

- Но аз вече написах тази книга! Преди години в „Професорът на желанието” исках да пиша за едно много разпространено явление, за което никога нищо не се четеше: ако двама души се влюбят, оженят се... какво се случва? Е добре, сексът изчезва, сексуалността между тях изчезва. Бракът е пътят, който води директно към липсата на еротизъм. Така че започнах да пиша „Професорът на желанието”, тръгвайки от една щастлива ситуация, която води до истински проблем.

 

- Автобиографичен проблем?

 

- Би било прекалено опростенческо да се мисли, че писателят пише само за това, което му се случва. През повечето време аз пиша за това, което не ми се случва, защото съм любопитен. Един писател може да бъде привлечен от сюжети, които са много далеч от неговия свят. Важно е кое ще отприщи у него писането, кое ще породи вербалната енергия. Някои сюжети имат този потенциал, други не.

 

- Знаете ли защо?

 

- Не съвсем. Впрочем от известно време аз спрях да знам защо. Достигнах апотеоза на моя живот: днес аз знам, че не знам. И сюжетите ми идват трудно. За мен писането винаги е било нещо много трудно. Проблемът е, че като дете се влюбих в литературата. По-късно си казах, че бих могъл да бъда писател. Тогава опитах и се получи в някаква степен. Ако можех да правя нещо по-добре, повярвайте ми, на драго сърце щях да го правя! Но в началото беше много вълнуващо, така че продължих.

 

- Винаги ли сте имали желание за писане?

 

- Не. Впрочем аз не възнамерявам да пиша в следващите десет години. Да ви призная, приключих с това. „Немезида” ще бъда последната ми книга. Вижте Е. М. Форстър, той е спрял да пише на 40 години. А аз, който нижех книга след книга, не съм писал от три години. Предпочетох да работя с архива си, за да го дам на моя биограф. Дадох му хиляди страници, които са като мемоари, но не и литература, не могат да бъдат публикувани в този вид. Не искам да пиша мемоари, но исках моят биограф да има материал за книгата си преди смъртта ми. Ако умра, без да съм оставил нищо, откъде ще започне?

 

- Но вие току-що казахте, че животът на един писател на влияе задължително върху творчеството му, а в същото време смятате за важно да напишат вашата биография?

 

- Нямам избор. Ако имах избор, бих предпочел да няма биография за мен, но след смъртта ми ще има биографии, така че искам да съм сигурен, че ще има една, която да е точна. Блейк Бейли написа превъзходна биография на Джон Чийвър, който беше мой приятел, труден за писане, защото като хомосексуалист и алкохолик прекара целия си живот в криене. Бейли се свързва с мен, прекарахме цели два дни в разговори и той ме убеди. Но аз няма да контролирам работата му. Неизбежно 20 на сто ще бъдат неверни, но винаги е по-добре, отколкото да са 22 на сто.

 

- Започнали сте да подготвяте архивите за след смъртта си?

 

- Поисках от изпълнителите на завещанието ми, моят агент Андрую Уайли и една приятелка психоаналитик, да унищижат архивите ми, когато Блейк Бейли си свърши работата с тях. Не искам личните ми документи да се разнасят. Никой не трябва да ги чете. От 70-те г. всичките ми ръкописи вече са в библиотеката на Конгреса.

 

- На 78 г. как гледате на това, което сте написали?

 

- На 74 г. осъзнах, че вече нямам много време, тогава реших да препрочета романите, които съм обичал на 20 или на 30 г., защото точно тях никога не препрочитаме. Достоевски, Тургенев, Конрад, Хемингуей... и когато свърших, реших да препрочета всичките си книги, започвайки от края: „Немезида”. Чак до мига, в който ми дойде до гуша, точно преди „Синдромът Портной”, която е несъвършена. Исках да видя дали съм загубил времето си с писане. И си помислих, че по-скоро е било успех. В края на живота си боксьорът Джо Луис казва: Направих най-доброто, което можах, с това, което имах. Точно това бих казал за работата си: направих най-доброто, което можах, с това, което имах.

След това реших, че съм приключил с литературата. Повече не искам да чета, да пиша и дори не искам да ми говорят за нея. Посветих живота си на романа: изучавах го, преподавах го, писах го и го четох. С изключение на практически всичко останало. Това е достатъчно! Вече не изпитвам този фанатизъм да пиша, който съм изпитвал през целия си живот. Идеята да се сблъскам още веднъж с писането ми е невъзможна!

 

- Не преувеличавате ли малко?

 

- Да пишеш означава да изпитваш вина през цялото време. Всичките ви чернови разказват историята на вашите неуспехи. Вече нямам енергия за разочарованието, нито силата да му се противопоставя. Защото да пишеш, означава да бъдеш разочарован: прекарваш времето си в писане на бездарни думи, бездарни фрази, бездарна история. Непрекъснато се лъжеш, непрекъснато не успяваш, и така трябва да живееш във вечно разочарование. Прекарваш времето си да си казваш: това не става, трябва да започна отначало; това също не става, и започваш отначало. Уморен съм от цялата тази работа. Преминавам през труден етап в живота си: загубих всякаква форма на фанатизъм. И не изпитвам никаква меланхолия заради това.

 

- Значи няма да има нов роман на Филип Рот?

 

- Не мисля, че една книга повече или по-малко ще промени каквото и да било от това, което вече съм направил. А ако напиша нова книга, най-вероятно ще бъде слаба. Кой има нужда да прочете още една посредствена книга?

 

- Нямате ли желание да пишете за днешна Америка?

 

- Аз съм на 78 г., вече не познавам днешна Америка. Гледам я по телевизията. Но вече не живея в нея.

 

- Накрая една дума за политика два месеца преди изборите. Мислите ли, че Мит Ромни има шансове срещу Обама?

 

- Не, но не заради друго, а точно защото няма никаква аура и дори американците започнаха да разбират колко е скучен. Ще бъде бедствие, ако спечели – десните американски президенти винаги са бедствие. Докато Обама все още ме впечатлява. От доста дълго време не е имало толкова интелигентност в Белия дом. Така че отново ще гласувам за него. Но знаете ли, не обичам да говоря за политика. Кой съм аз, че да давам мнението си публично? Аз съм гражданин като всеки друг.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Коментари

  • хамалин

    15 Ное 2012 5:24ч.

    чел съм само портной сърдечно благодаря на гласове за това интервю

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Аве

    30 Ное 2012 5:30ч.

    Любим писател, разговор като пред раздяла - благодаря и аз!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Samacari

    24 Яну 2013 22:54ч.

    Just the type of inishgt we need to fire up the debate.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи