Записки по целулоидната памет

Автор: Андроника Мàртонова
10 Sep 2020
10 сеп 20 | 18:45
330
5

В годината, която отбелязваме 100 години българско игрално кино, внезапно ни напусна един от водещите и най-авторитетни историци на кинематографията ни: Александър Янакиев. Автор на „Българско кино. Енциклопедия” (изд. Титра, 2000), „Синема.bg” – 100 години филмов процес, личности/филми/кино” (изд. Титра, 2003) и на множество статии и студии изследващи развитието на седмото изкуство в страната ни. И не само. Преподавател в НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, Софийски Университет, НБУ. Дългогодишен директор на Институт за изследване на изкуствата при БАН, при това в най-тежките години, белязани от унищожителната за науката политика на финансовия министър Дянков. Каквото и да напишем за Сашо, както всички го наричаме, би било малко. Тези, които го познават, знаят много добре изключителната му професионална прецизност и високо ниво на експертна компетенция. Подкрепяше и помагаше на студентите и докторантите си безрезервно. Имаше точен диагностичен нюх за талантът в кинознанието. Обичаше анимацията и документалното кино. Можеше да бъде както отличен мениджър, така и блестящ аналитик, и откривател. Бе повече от колега, бе повече от учител. Повече от приятел. Сашо имаше уникално чувство за хумор и можеше да разказва „шегички” (както сам казваше) и вицове до безкрай. Той бе преизпълнен с доброта, благост, търпение, толерантност, щедрост... Проявяваше ги дори, когато обстоятелствата не заслужаваха. Интригите, непочтените игри и задкулисието не бяха в стила му. Вярваше упорито в позитивния развой на трудните ситуации. Работохолизмът му бе пословичен – можеше в 4.00 сутринта да ми прати шеговито-сериозен мейл, защото е намерил в собствените си архиви, документ, който провокира изследователското ми любопитство и е важен за работата ми. Изпитваше нестихващата страст не само към киното и архивите, но и към фотографията и пътешествията. В памет на проф. Александър Янакиев публикуваме това интервю, което излезе в брой 27 на списание L`Europeo през 2012 г. По ирония на съдбата, в последната ни съвместна вечер в Атина, Сашо, Петър Кърджилов и моя милост си припомняхме точно този разговор за L`Europeo. Дори си казахме – трябва да направим продължение! След края на форума International Conference Early Cinema in the Balkans and the Near East: Beginnings to Interwar Period, където и тримата участвахме, седнахме и с много смях и киноведски препирни въртяхме колелото на българската кино история и крояхме научни планове. Няма как да се опише атмосферата от „нашата си гала вечер”. Няма как да се забрави и прегръдката му за довиждане, с думите „Ще се видим в София!”…

Чрез документите, архивите, кръглите кутии за лента, чуждите филмотеки и продуцентски каталози,  историците проф. Александър Янакиев и д-р Петър Кърджилов реставрират забравени заглавия, кадри и съдби на българското кино    <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53131_1kwwBntGOOKJG15GKero7WWGqfZ2HW.jpg" style="height:350px; width:500px" /> Снимка - сп. L`Europeo. От ляво - проф. д.изк. Александър Янакиев, от дясно - д-р Петър Кърджилов   Историята на българското кино в неговия най-ранен период – от края на ХІХ-началото на ХХ в. до към 1944, като че ли е най-непознатата територия за всички. Не само за професионалистите кинаджии, а и за обикновения гражданин. Сигурна съм, че ако попитам случайни минувачи на улицата &bdquo;Кой е Васил Гендов?” – надали ще получа отговор &bdquo;Авторът на първият български игрален филм &bdquo;Българан е галант”. Вярно ли е това мое убеждение или се заблуждавам? Александър Янакиев (А.Я.): България не прави особено изключение от света в това отношение. Разбира се, с малки, цивилизовани изключения.   Петър Кърджилов (П.К.): Преди да отговоря, ми се ще да уточня, че историята на старото българско кино трябва да се разглежда до 1948 г. На 9.09.1944 г. нищо не се случва в областта на седмото изкуство. Голямата промяна е на 5.04.1948 г., когато влиза в сила Законът за национализацията на филмопроизводството. До този момент киното  е частна инициатива, не е държавно, не е подчинено на партия (както беше през социализма). А сега на въпроса – не само че много малко хора знаят кой е Гендов, но има дълъг списък със забравени важни фигури от българското кино. Има и доста бели полета – защото от една страна това е младо изкуство, и защото не му обръщано у нас достатъчно внимание, никой не се е замислял за съхранението на филмите в България.    Много ли ленти са изгубени?   П.К.: Огромна част! И то до такава степен, че ние днес не знаем какво точно е било.  Това е от немукаетлък, нежелание да се изследва миналото. И също така – продиктувано е (за мен това е най-важният фактор) от политизацията и идеологизацията през времето на развития социализъм. Тогава определени периоди и най-вече личности бяха игнорирани. Дори умъртвяван. Страшно е да убиеш човек, дваж по-жестоко е да го унищожиш морално – посредством забравата. Да, нямаме велики постижения, но имаме велики фигури, които развиват филмовото изкуство, така както то се развива в малките държави на Европа и Балканите. За жалост обаче – ние имаме изгубена целулоидна България.   А.Я.: Бърза статистика, която дава представа за пропорции. Говорим за игрално кино, защото за документалното просто няма база данни и яснота. До 1948 г. -  от немия период за загубени и несъществуват физически около 25 филма и са запазени 7-8. За звуковото кино: има 7-9 изчезнали, някои от тях включително и през 1947-8 година, и около 20 са запазени.    Намират ли се понякога по мазетата и таваните стари кръгли кутии с целулоидни филми?   А.Я.: Да, по света има находки и от тях стават сензации. Аз не знам у нас през последните 30-40 години нещо да е намирано. Понякога има създатели на стари филми – като варненецът Панайот Кенков, чиито архив е предаден на Българска национална филмотека (БНФ) след смъртта му. Сега се сещам обаче, че началото на 90-те години имаше шумене около лента, намерена в мазето от Захари Жандов…   П.К.:… на тавана беше!   Какво има на нея?   А.Я.: Жандов е снимал погребението на Цар Борис ІІІ и явно доста добре го е &bdquo;забравил” в периода до 1989 г. Изведнъж лентата бе обявена за случайно &bdquo;намерена”. Така че истинско откритие няма. В къща, да речем млади и интелигентни хора наследяват имот, разчистват, намират кутия с филм, не го изхвърлят на боклука, а се сещат че това е ценност - това не се случва. За съжаление. Българинът няма чувство за историчност.    П.К.: Е, не обобщавай толкова, де!   А.Я.: Генерално говоря, по-голямата част от българите нямат това отношение! Искам да поясня друго: находки се намират в други страни и в чужди архиви. Особено ценни са лентите, заснети от чужденци в България! Така благодарение на д-р Кърджилов се сдобихме чрез Сърбия с филм от 1908 г. Уви, БНФ не поиска копие на лента, има само DVD.   П.К.: Филмът е с оригинално заглавие "Journey to Sofia”. С колегите от сръбската филмотека си говорихме, че най-старата наша запазена архивна лента е от 1911 г.: &bdquo;Откриването на Великото Народно Събрание във Велико Търново”, заснето от  &bdquo;Модерен театър”. Сърбите обаче отвърнаха: ами ние имаме София, снета през 1905 г. Настръхнах! “Journey to Sofia” е с времетраене 5-6 мин. Виждат се основните обекти – улица &bdquo;Княгиня Мария Луиза”, &bdquo;Дворецът”, &bdquo;Народният театър”, Градската градина, околностите (Горна Баня или Княжево). С проф. Янакиев се опитахме да го идентифицираме и датираме. Разбира се, не е от 1905 г., защото сградата на Народния театър вече е готова – тя е открита официално през януари 1907 г. Вероятно филмът е от лятото на 1908 или най-късно 1909 г. По-важното е, че днес всеки може да види столицата на България, заснета в един доста ранен период.      <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53131_jvLDEgKekuHIxKHDdZFoca8hlhpU7y.jpg" style="height:367px; width:450px" /> Кадри от "Journay to Sofia" - снимката е предоставена от д-р Кърджилов   Да, киното не е само актьори и режисьори… А.Я.: Така погледнато, преди Гендов стои името на Владимир Петков – роден е през 1875 г., бивш цирков артист, един от първите българи, които притежават прожекционен апарат и слага началото на филморазпространението.  П.К.: Велика фигура е Петков. Първият, който превръща киното в своя съдба – до края на живота си през 1921 г. Но не е само той! Притежатели на чисто нови прожекционни апарати са поручик Зографски, Александър Карагюлев, Стефан Попов, Иван Михайлов… Броят на българите, показвали &bdquo;живи картини” в началото на ХХ век, е повече от дузина. Над 30 пък са чуждестранните пътуващи прожекционисти на филми, посетили България от 1897 до 1908 г., за които с проф. Янакиев сме намерили данни и сме идентифицирали. Досега например и 1899, и 1901 г. се смятаха за &bdquo;нулеви години”, предполагаше се, че през тях София не е била посещавана от кинаджии. Но се оказа, че това не е вярно!   А.Я.: Но никой не е известен. Нима братя Йоскови, Стефан Мокрев са известни? Никой не ги знае!   П.К.: Както и чужденците – да сте чули за Фредерик Вилиърс, ръководил снимачен екип на лондонската &bdquo;Кинемаколор” по време на Балканската война (1912–1913)? Или за Луи Питролф де Бери – разкрил през 1914 г. клон на френската империя &bdquo;Патé Фрер” в центъра на София и издател на едно от първите киносписания у нас?   Ако не съм киновед, ще кажа естествено – не. Киното в България и България в киното – кога са заснети най-ранните кадри у нас? П.К.: Първите документални кинохроники у нас са осъществени от англичанина Чарлс Райдър Нобъл през 1903. Те отразяват финалните акорди на Илинденското въстание – завръщането на четниците, потока от бежанци, потърсили убежище в Рилския манастир. Представяш ли си го натоварен с камера, която тежи  към 20 кг., носещ поне 10 кг. ленти, личен багаж? За Нобъл бяха известни около 14 на брой публикации в родния ни печат, а аз намерих още толкова, плюс официални документи, протоколни книги и пр. Възкресих биографията му. Ако за повечето хора в България личността на Нобъл не представлява никакъв интерес – голяма работа, че е снимал у нас, то за англичаните е уникална находка. А ако Нобъл беше руснак – паметник щеше да му бъде издигнат в центъра на София!    Запазени ли са филмите на Нобъл? П.К.: За жалост – не. За тях черпим сведения единствено от оцелели документи. Друга фигура, прекосила страната ни през 1905 г., е шотландецът Джон Маккензи – също кинооператор на Чарлс Ърбан (продуцента на споменатия Нобъл). Маккензи снима не само в София, но в цяла България. В каталозите тези филми са описани, а това са над 30 заглавия!    А.Я.: Каталогът на &bdquo;Ърбан Трейдинг Къмпани” (базираната в Лондон компания на американеца Ърбан – да поясня) е много важен, защото е и много детайлен. Чрез него Ърбан е продавал заснетия кино материал по света и е реализирал бизнеса си. Това дава надежда, че някъде по света може да се пръкне още нещо за България.    П.К.: Съдържанието на всеки филм е представено подробно в каталозите. Очевидно е, че операторите са си водили дневник, отбелязвайки в него времето и мястото на заснетото от тях. Нобъл например описва не само София, но и Самоков, Дупница, Горна Баня, Кочериново... Маккензи отразява обекти в столицата, в Русе, Търново, Габрово (щавене на кожи на реката), Дряново (деца носят фиданки за засаждане), Шипченския проход... А.Я.: Понякога в описанията има и грешки.   П.К.: Така е. Във филма &bdquo;Румъния – нейните граждани и войници” има например също обекти от България. Първите кадри са от &bdquo;Паметникът на падналите в последната война” (паметникът е построен в Русе през 1903-1904 за загиналите в Сръбско-българската война от 1885 г.). Никой не е разбрал до наши дни, че това всъщност не е Румъния. Светла му памет на Чарлс Ърбан! Виж как един материал, който навремето е снимам за да бъде продаван, и от него да се печелят пари – днес може да послужи за най-възвишени духовни цели, като събирането на парчетата от паметта на България.      А.Я.: Архивите не горят! Винаги някъде нещо изскача. И винаги има шанс да се намерят загубите и попълнят липсите.   <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53131_FBCU6fLzK4qyRwGM13EDxlIiHN2GVF.jpg" style="height:615px; width:500px" /> Снимка - L`Europeo: Проф. Александър Янакиев   П.К.: Изчезнала е целулоидната България, кино-Българията, но има все още идиоти като нас, които се опитват да я намерят и реставрират в нейната цялост. Трудно е. Направо е черен, зле платен труд. Обикновено благодарността е ехидност, иронични и снизходителни усмивки. Аз се гордея обаче, че съм от &bdquo;идиотите” заедно с проф. Янакиев. За жалост много малко млади хора се захващат с тоя странен киноархивен занаят.   Да поговорим за личностите, бащите на българското кино… П.К.: Голяма част от пионерите на родния филм бяха морално разстрелвани и забравени. Често по политически причини. Като Васил Пошев (набеден за фашист), Кирил Петров, Панайот Кенков, Борис Руменов – Борьо Зевзека… Няма един портрет, написан за тях. Заличиш ли индивида, изтриваш част от колективната история. Знаем, че Васил Гендов е направил първият български филм. Обаче не знаем кой е направил вторият български филм!   Кой е направил вторият ни филм? А.Я. и П.К. (в един глас): Кеворк Куюмджиян!    П.К.: Българин от арменски произход. Навремето моят вече покоен приятел Агоп Мелконян ми помога да публикуваме материал  за него в арменския вестник &bdquo;Ереван”. В резултат на статията ми се обади човек от Русе и ми изпрати снимки. Оказа се, че баба му е познавала Куюмджиян… Значи нещата не са чак толкова мъртви. Кино-България не е чак толкова скрита. Тя е само затулена – или умишлено, или поради нехайство, мързел и безхаберие… Трябва да се копа, само така ще излезе информация. Ако не си разбрал връзката между ХХІ и ХІХ век – ами ставай и си заминавай! Нещата не са измислени и не се раждат, не се съграждат сега. Те имат както предистория, така и история. Не я ли  познаваш, си обречен на гибел.  Същото важи и за хората – не си ли знаеш рода, от къде си – ти си никой. Писането на история е процес и не е индивидуален акт. Тук трябва  да се подредят от различни хора, през различни времена и контексти, различни данни, извори, документи.   А.Я.: Много неща са загубени, но и все още има такива, които се откриват. Да се върнем при Кеворк Куюмджиян – фигура, която трябва стои в историята на българското кино редом до Гендов. Той се изявява като оператор, режисьор, и като сценарист. Има дори по-рано от Гендов продуценска къща: &bdquo;Мари филм”. Куюмджиян е имал бизнес, а киното му е било страст.    <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53131_3ocRw7zVDpWvW0yCpp8XNIkaCtjmYg.jpg" style="height:606px; width:500px" /> Кеворк Куюмджиян със съпругата си.     А еврейската общност снима ли кино у нас преди 1948 г? А.Я.: Да, има фигури – като Розенблат…   П.К.: …Йосиф Райфлер, Жан Парнак, Жак Леви – едни от първите кинооператори. Самите чорбаджии на &bdquo;Модерен театър” – Аладар Отай и Сигмунд Силаги – са &bdquo;маджарски чифути” (според неласкавото определение на някои софийски вестници).   А.Я.: Реално повечето от евреите държат кина. В България е имало всякакви кинематографисти – и местни, и чужди, и пътуващи, и от различните етноси, диаспори… Но да се върнем на Куюмджиян. Той е женен за българка, в следствие на което не е много зачитан от арменската общност и някои дори си прекъсват контактите с него. Бил е състоятелен човек, един от дарителите на камбана на арменска църква.    Кои са неговите филми? А.Я.: &bdquo;Баронът” – и досега не е съвсем ясно дали е 1914 г. (по-рано от &bdquo;Българан е галант” от 1915 г. на Гендов)  или 1916? &bdquo;Децата на Балкана”  от 1917 г. също е на Куюмджиян – лентата за жалост е изгоряла в Ниш. На &bdquo;Лиляна” той е един от операторите.    П.К.: Има и още три-четири филма от хрониките на &bdquo;Луна” .   А.Я.: Нека се замислим – колко са българите или българските поданици, които до 1925 г., в този ранен период на кинематографа, имат 5-6 филма зад гърба си? За жалост никой не го знае Кеворк Куюмджиян…, а трябва да се гордеем с него.    П.К.: През 30-те години арменецът има бизнес отношения с германците и ето тук е идеиологическият момент, за който аз винаги настоявам.   А.Я.: Списъкът със забравените български кинематографисти е наистина не малък . Сред тях е фигурата на Ангел Темелков – който е оператор, работи в Държавния училищен кинематограф е също абсолютно пренебрегнат, прескочен, забравен…  Искам да дам пример и за адекватността на българина през епохата. Намерих молба от господин на име Горанов. През 20-те години на ХХ в.той моли да му се даде работа в Държавния ученически кинематограф. Описва и обучението си в Германия, Франция, като пояснява, че е специалист в киното и подготвен професионалист.  Бяло поле в българското кино е разпространението и хората, които са притежавали киносалони. На по-голямата част от тях нито им се знаят имената, нито политиката, която са водили, репертоара, конкуренцията…  Като големия Спиро Янков,  представител на германската УФА.! Или Миланези – явно е имал италианска кръв, завършил е в Италия киноинжинерство, български разпространител. Интересна фигура е дори и съветския агент Трифон Костов, който през социализма е доста възхваляван. С неговата фирма МОСФИЛКО (Московски филми Костов) той внася в монархическа България ленти като &bdquo;Чапаев”, &bdquo;Трактористи”…  Братя Мазаджиеви от Плевен също са доста любопитни – имали са бизнес с инертни материали (чакъл), но правят и фирма за субтитри. Братята са били свързани с Трифон Костов, и като леви другари след 9.09.1944 г. стават едни от ръководителите на кинематографията.    Ленти, личности… какво още е безвъзвратно изчезнало от кино-България? А.Я.: Киносалоните. В днешна София половината от театрите се намират в някогашните киносалони. Някои са разрушени и отново изградени – като Младежкия театър – кино &bdquo;Балкан”. Военният – &bdquo;Роял”. Бившето &bdquo;Георги Димитров” е изграден върху театър &bdquo;Ренесанс” …   Къде е това? П.К.: На площад &bdquo;Възраждане”. Сега му викат Син Сити.  Първо е било вариете &bdquo;Нова Америка”, след това става театър &bdquo;Ренесанс” (20-30 г. на ХХ в).   А.Я.: Кино &bdquo;Солун” е напълно разрушено, &bdquo;Модерен театър” стои зарязан, но поне е запазен. София в края на 20-те години на ХХ в. е била около 200 хил. жители и тогава е имала 15 кина.  За сравнение през социализма в центъра са построени 4 кина. Част от читалищата също са били в киномрежата.   П.К.: Изнедващо е! Нали &bdquo;За нас от всички изкуства най-важно е киното” (Ленин)?!... &bdquo;Модерен театър” е на изключително място в центъра и можеше много лесно да се превърне в &bdquo;Музей на киното”. За съжаление, с лека ръка бе не реституиран, а продаден. Вече повече от 10 години той просто седи на булеварда неизползваем…   А.Я.: Още нещо загубено – това са практиките в киното. Държавата тогава е била държава. Не е давала субсидия за да направиш или разпространиш  филм, но те улеснява  - дава ти по-добри условия.  У нас никога не се е произвеждала лента, затова тя се е внасяла и е била освободена от данъци. За показ в кината не е имало ДДС, местни такси пр. България тогава е имала друго икономическо мислене и по-отношение на киното. Друга е била и системата на спадащ процент по която се &bdquo;играят” (показват) филмите, която между двете световни войни е била доста по-интелигентна.    <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53131_GbzbkBHqDpluMAbZ8w88nPUjivuLEX.jpg" style="height:399px; width:500px" /> В Атина, по време на конференцията Early Cinema in the Balkans and the Near East: Beginnings to Interwar Period  -  личен архив   Проф. Янакиев вие сте потомствен кинематографист – дядо ви е бил разпространител, нали? А.Я.: Да, той е наемал и киносалони, бил е председател на &bdquo;Съюз на кинопритежателите”. Уточнявам, че малко хора са притежавали реално кино – повечето са го наемали. По-заможните и предприемчивите са построявали, давали са го под аренда. Отделно са и &bdquo;филмодавците” – тези които внасят филмите.  &bdquo;Кинооператорите” - това са прожекционистите, пък са най-много. Снимащите оператори са доста по-малко.   Българската интелигенция взима ли участие в първите стъпки на българското кино? А.Я.: Те имат добро отношение към киното изобщо, пишат за чуждите филми, но не участват в българското. Константин Сагаев, директор на Народния театър прави изключение, тъй като пише сценарии. Впрочем, на Иван Вазов му предлагат, да пише за кино и по специално за екранизация на &bdquo;Под игото”. Като абсолютен професионалист Вазов отговаря (има запазен документ за това), че той не разбира от тази изразна система, но дава препоръки как да се работи с литературния първоизточник и кои исторически фигури могат да бъдат допълнително вкарани на екран.    П.К.: Между другото Вазов често е ходел на кино – той е един от първите редовни посетители в новооткрития &bdquo;Модерен театър”.   През 2012 г. честваме 100 години от Балканската война – да си поговорим за филма, който носи едноименното заглавие. Легендата твърди, че някой си Аргир от Беломорието е донесъл кутията с лента  преди десетилетия във филмотеката. П.К.: Филмът е документална хроника, заснета в края на 1912 и началото на 1913 г. С божията помощ е съхранен почти целия до наши дни и е една от малкото ленти от този период, пощадени от неумолимия ход на времето. Ние, българите, нямаме много филми от това време. Част от него дори е суров, недокрай монтиран материал. Според съвременната киноисторическа наука, това е първия филм, заснет от българин!  Името му е Александър Иванов Жеков. Запомнете го! Уви, не знаем и до ден днешен кога е починал. Не е съхранена дори една негова фотография! По време на Балканската война у нас се изсипва цветът на европейската фото и киножурналистика, даже има един австралиец. Всички снимат по минута, две , три… Нашето момче Жеков обаче прави най-големия по метраж филм. Запазеният материал е малко над 40 мин., а тънеше дълги години в забрава. &bdquo;Балканската война” е част от световната аудиовизуална журналистика.    <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53131_t27fzsgmwgE0xkVMQqBE1YSIrHe2p1.jpg" style="height:154px; width:500px" /> Кадри от филма "Балканската война" - из архива на д-р Кърджилов   А.Я.:  Но пък редовно с него в телевизиите илюстрират кадри от Балканската, Междусъюзническата, че дори и Първата световна война…   Ако искаме да видим запазените все пак ленти (игрално и документално) от българското кино – какво правим?  П.К.: Отивате във филмотеката, както е по цял свят.   А.Я.:  Не  е съвсем така. Филмите може да са реставрирани, качени на DVD за продажба, или в специализиран сайт като &bdquo;Европейски филмови съкровища” (http://www.europafilmtreasures.eu/)*. Но никой у нас не се занимава с това. Отворете сайта и ще видите, че там няма нищо от БНФ и България не съществува в търсачката. Но пък присъстват 31 филмотеки от цяла Европа. Качени са към 200 реставрирани филма...   П.К.: Забравата е по-страшна от разстрела. Обреченият на забрава е по-мъртъв от мъртвия. Така десетки имена, десетки фигури от българското кино – всеки със своя принос, са си отишли безвъзвратно. Защо страдаме от национален нихилизъм? Защо няма субсидия за изследване на българското кино? Разчита се на нашия патологичен възрожденски ентусиазъм. А как се съхранява паметта? Чрез хората. Какво получаваме? Пари ли? Не. Слава ли? Не! Защо го правим? За да не изчезне съвсем изгубената целулоидна България. Ние сме нещо като Индиана Джоунс в  археологията на киното. Звучи нескромно, но затова пък е вярно!   <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53131_1BKE6JAbQouE9dXHh78DQ9HNwH3Ja6.jpg" style="height:375px; width:500px" /> Една от последните снимки, които направих на Сашо Янакиев...    *този сайт, дело на частната компания Lobster Film вече не съществува. На негово място е изграден нов, част от общоевропейския дигитален проект  Europeana.eu (<a href="http://www.europeana.eu/">http://www.europeana.eu/</a>): European Film Gateway (<a href="http://www.europeanfilmgateway.eu/">http://www.europeanfilmgateway.eu/</a>). Порталът, наричан на кратко EFG има за цел да събира, съхранява, реставрира и предоставя бърз публичен достъп до дигитализираните европейски филмови архиви: снимки, афиши, програми, периодични издания, редки игрални и документални филми, хроники и др.

5 Коментара Коментирай

Коментари

Бог да го прости.

29 Юни 2015 21:34ч.

Мисля обаче, че няма нужда от толкова патос на тема - изчезналите ленти. Това се е случвало не само с незначителни от художествена гледна точка пионерски ленти, но и с шедьоври на киното - при това до много късно. Тепърва ще става ясно, колко тв продукция е изчезнала, защото за телевизията (както и за киното) никой не е мислел, че си заслужава архивиране, пазене и че един ден ще се изучава.

Отговори

Напиши коментар

Име

Email

Коментар

Откажи
observer

02 Юли 2015 0:27ч.

Има един филм на двама чифути, българския Анжел Вагенщайн и германския Конрад Волф, казва се Звезди. Понеже е чифутски, понеже разказва за изпращането на беломорските чифути в Освиенцим, и понеже е комунистически, филмът е съзнателно забравен и потулен. Навремето получава специалната награда на журито в Кан, награди на още много фестивали, както никой друг български филм. Това за информация. И пак за информация, изразът чифути е употребен иронично.

Отговори

Напиши коментар

Име

Email

Коментар

Откажи
Анжел Вагенщайн и Конрад Волф (брат на зловещия шеф на ЩАЗИ)

02 Юли 2015 23:44ч.

не са нито \"чифути\", нито някакви други, а са от специалния етнос (по Андрей Райчев) - червения етнос. Той е над всичко. Един шедьовър не може да бъде \"съзнателно забравен\". Той бива забравен, когато не е шедьовър. Защо никой не забрави филмите на фашистката Лени Рифенщал - никой повече не й даде пари да снима филми. Тя беше остракирана до края на живота си - което и заслужаваше (че и повече), но макар и с неудобство - филмите й се изучават и за тях се пише до ден днешен.

Отговори

Напиши коментар

Име

Email

Коментар

Откажи
отговор:

03 Юли 2015 4:42ч.

Защо може да бъде забравен един шедьовър. Например, Ленин не е харесвал Достоевски по политически причини. Достоевски е почти забравен по времето на Ленин и наследилия го следващ диктатор. В България на остракизъм беше подложен Димитър Талев. Звезди беше забравен защото комунистическата власт не искаше да си признае съучастието на България в изтреблението на евреите, пък макар и от окупираните територии, а демократическата власт не признава по принцип постиженията на творци, членували в комунистическата партия. И за да не бъда заподозрян в симпатия или, не дай си Боже, в принадлежност към евреите, ще отбележа, че дадох този пример единствено поради нравствената погнуса, която предизвика у мен.

Отговори

Напиши коментар

Име

Email

Коментар

Откажи
отговор на отговора:

04 Юли 2015 0:27ч.

Достоевски никога не е бил забравян (беше забранен романът Бесове - за кратко - после преводачът на Достоевски в Б-я, например, е Венцел Райчев), както и Талев, който макар и накратко се изучаваше в у-ще (може би не първите години след 48-а). Ако демократическата власт не признаваше постиженията на творци, членували в ком. партията, за последните 25 години нямаше да видим почти никакъв български филм, защото по-голямата част от продукцията е от времето преди демокрацията, а тогава, за да ти дадат пари да снимаш филм трябваше или да си член на БКП или да имаш \"специални връзки\". Така избраният от \"народа\" филм \"Време разделно\" нямаше да се озове на първо място - което само по себе си е скандално, защото това е филм, правен с политическа поръчка по време на \"възродителния процес\". Филмите, правени преди падането на комунизма са по правило идеологически и не биха могли да минат без такъв елемент (колкото и де е минимален) през художествен съвет (съветско изобретение). Рангел Вълчанов и Георги Дюлгеров също са били членове на БКП - защо тях никой не ги забравя? Колкото за гонението на евреите от окупираните територии: да, това го е имало и е добре да се казва, но също така трябва да се каже, че това се изтъкваше от комунистическия режим (респ. от худ. произведения), за да се обвини предишната \"фашистка\" власт и да се подчертае \"ролята\" на комунистите за спасяването на евреите на българска територия (която всъщност е била никаква) за сметка на българската интелигенция, светия синод и лично цар Борис ІІІ, който е бил в приятелски отношения с еврейството. Има документални кадри за пресрещането на 24-майското църковно-народно шествие от еврейска делегация, предшествана от двамата тогавашни равини с цел да се предпазят българските евреи от депортиране.

Отговори

Напиши коментар

Име

Email

Коментар

Откажи

Записки по целулоидната памет

Още от Култура и общество

Марта Петкова пред "Гласове": Нелепо е театрите да остракират руските композитори. Балетът няма общо с политиката

Лило Петров пред „Гласове“: Още живеем в сянката на социализма. Не си признахме грешките и сега търпим последствията

Андрей Кончаловски: Разрухата на европейското изкуство напълни света с идиоти, които плащат милиони за мъртва акула в стъклен куб

Румен Бояджиев - син пред "Гласове": Днешното изкуство ни води към апокалипсис по най-грубия и пошъл начин. Само романтическият идеал може да ни предпази

Вили Стоянов пред "Гласове": Всички управления пренебрегват културата. Парадоксално, но добрите примери са от времето на комунизма

Коментари

Бог да го прости.

29 Юни 2015 21:34ч.

Напиши коментар

observer

02 Юли 2015 0:27ч.

Напиши коментар

Анжел Вагенщайн и Конрад Волф (брат на зловещия шеф на ЩАЗИ)

02 Юли 2015 23:44ч.

Напиши коментар

отговор:

03 Юли 2015 4:42ч.

Напиши коментар

отговор на отговора:

04 Юли 2015 0:27ч.

Напиши коментар

Напиши коментар

Асен Василев и Петя Банкова уволнявали и преназначавали в митниците с фалшиви основания

Forbes: Две бригади на украинските въоръжени сили избягаха от Очеретино

Пълното видео показва, че Димитър Стоянов първи налита на бой и вади пистолет заради забележка за не...

The Guardian: Руските сили постигат значителни успехи в Източна Украйна

Жак Бо: Мислехме Израел за страна жертва, оказа се брутална. За седем месеца причини 3 пъти повече ж...

Елена Йончева: ДПС има воля за промени, с техните евродепутати мислим в една посока

Пълното видео показва, че Димитър Стоянов първи налита на бой и вади пистолет заради забележка за не...

Делян Пеевски: ДПС няма да работи с ПП-ДБ, ако се докаже връзката им с контрабандата в митниците

Байдън подписа закона за военната помощ: Украйна е способна да победи

Forbes: Две бригади на украинските въоръжени сили избягаха от Очеретино