Приравняването, наистина, се прави с болка на сърце. За сините Путин е толкова чер, че „петвековното ни робство (Алеков израз – б.м.) е приятен сън в сравнение с грозния удар, който Северният враг ни нанася“ със самия факт на своето съществуване. Сините обичат да цитират нападките на английската преса срещу руския тиран и агресор, но омразата им не е прост отглас на нелечимата английска геополитическа горчивина, че руската континентална империя не ще и не ще да се разпадне като британската морска.
Синята омраза обаче не е геополитическа, а класова, но насочена не срещу „комунизма“ на Путин, който не е комунист, а срещу „путинизацията“ на България, която преди два месеца предложих като наша стратегия за национално спасение. За да омаловажат необходимостта от „путинизация“, сините я приравняват на провалената османизация на лунатичния Ердоган.
Под „путинизация“, както казах и тогава, разбирам прекратяване васалитета на България на САЩ, установяване на равноправни, взаимоизгодни отношения с Вашингтон и Москва; прекратяване участието във всички контрапродуктивни форми на политически и икономически натиск на Запада спрямо Русия, включително напускане или съдействие за разпускането на НАТО в сегашния му вид; активна, прагматична национална индустриална и социална политика в интерес на мнозинството.
Ясно е, че „путинизацията“ не означава нищо повече от привеждане на държавната политика в съответствие с настроенията на голямото мнозинство българи. А не на настроенията на прозападното малцинство политици, бюрократи и техните бизнес клиенти. Както прозорливи автори от САЩ признават, Путиновият режим всъщност е първото в историята на Русия народно управление, опиращо се на консервативното мнозинство на руския народ. А не на едно агресивно вестернизаторско малцинство – било то абсолютистко-крепостническо, буржоазно-либерално, революционно-марксистко или пазарно-фундаменталистко.
„Путинизацията“ ще бъде четвъртият исторически поврат под руско влияние в най-новата българска история. Трите определящи събития в нея досега – Освобождението с възникването на новобългарската държавност след 1878 г., социалистическите преобразувания след 1944 г. и прозападните след 1989 г. – се дължаха не просто на руското влияние, но на преки намеси на Русия, на победите й в две горещи войни и доброволната й капитулация в Студената война. Най-големите успехи в историята ни след 1878 г., обективно измерени със съотношението на средния български БВП на глава спрямо средните световен и западноевропейски – по Ангъс Медисън, са по времето на руската хегемония в средата на 70-те години на ХХ век.
По-голямата зависимост на България от Русия до 1989 г. преопредели нейния посткомунистически път на сближаване със САЩ и ЕС, за разлика от по-независимата дотогава Сърбия. А отдалечаването на България от Русия от края на миналото хилядолетие обуслови провалите й оттогава. Руските патриотични елити, издигнали Путин, успяха да обърнат нещата в последния момент – да спасят страната си от пропадане в Третия свят с колапс и феодален разпад на държавата, разграбване на природните богатства от глобалните корпорации, деиндустриализация и обезлюдяване на регионите, мизерия за мнозинството – и шепа супербогати олигарси, трупащи и харчещи милиардите си на Запад.
За съжаление засега връзките ни с Русия на държавно равнище са в долна мъртва точка, а това не способства за ускоряване на путинизацията. Отношението на руската държава към държавното образувание, гдето премиерства Борисов, е презрително, както личи и от изказването на иначе толкова професионалната говорителка на руския МИД Мария Захарова с наивния й, неизкусен аргумент за неблагодарността на България – отношение към държавица трета категория.
В една бъдеща равноправна връзка между София и Москва тези аргументи няма да имат място. Те, както и националният ни празник Трети март, разделят българската публика на два непримирими, макар и несъизмерими по численост лагера, и не помагат нито за укрепването на националното единство и достойнство на българите, нито на дългосрочния руски интерес в България.
И качеството на руските представители в София, и на руската пропаганда на български език не съответстват на качеството на представителите на Москва на Запад и особено на бодливия cool на RT. Както Русия иска уважение от страна на Запада, така и България трябва да иска същото от Русия. Да, ще й е трудно да го иска, докато начело й са недоразумения като Борисов и Плевнелиев. Нужно е и коренно преустройство на русофилското движение в България – да се изчисти от шаячните съветски наслоения и от всеки намек за петоколонност.
Меката сила на Русия, под санкции или не, в цивилизования Запад е огромна. Тази седмица в Ню Йорк сме под неизгладимите впечатления от гостуването на Петербургския „Малый театр“ с девет представления на Чеховата „Вишнева градина“ и на Мариинския театър от същищ град с четири балетни спектакъла в памет на Мая Плисецкая и една симфонична вечер с петте концерта за пиано на Прокофиев. Огромните за българските театрално-балетни мащаби зали на Бруклинската музикална академия, BAM, се пукат по шевовете. Ентусиазмът на публиката от изкуството на Лев Додин, Валерий Гергиев, Ксения Рапопорт, Данила Козловски, Уляна Лопаткина, Диана Вишньова... е колосален.
Чуха се в началото из Фейсбук нечии плахи намеци за бойкот на Гергиев като хранен човек на Путин... но всуе, никой не се заинтересува, както и миналия юни никой не обръщаше внимание на креслива групичка украински протестъри пред Карнеги Хол, дето народът се тълпеше на Петебургската филхармония с програма от Шостакович. Ето тази мека сила, модерна, cool и по своему и глобализираща – удивително е колко интимно американската публика преживява Чехов, как голямата американска драматургия от ХХ век е стъпила в обувките му, или колко неотслабващ е култът към невъобразимо авангардните за времето си Ballets Russes повече от век по-късно – тази мека сила трябва да стовари Русия и връз България, първоначално по телевизията, която не бива да е с по-лошо качество от RT.
Пред „путинизацията“ на България има два сериозни проблема – сред тях не е влиянието на САЩ, доколкото отношенията на Вашингтон и Москва ще се затоплят дългосрочно, а американското чиновническо противодействие на руската пропаганда на местно равнище e и ще остава смехотворно. Първият проблем е липсата на независими национални елити, които да инициират путинизацията. Сред подписалите Хартата за свободна, справедлива и солидарна България, под която, с няколко малки поправки, се подписвам, има само интелектуалци. Няма политици, капитани на индустрията, банкери, генерали, дипломати, чиновници, дори и известни talking heads – тв водещи и други журналисти и медийни звезди. Кой ще я реализира?
Вторият проблем е състоянието на ЕС. Без достатъчно гръмък сигнал от ЕС е трудно да се промени каквото и да било у нас, а той бере душа по ваймарски. Руските либерали в 90-те години предупреждаваха за „Ваймарска Русия“, вместо нея имаме Ваймарски ЕС. Еврото продължава да души с дефлацията икономиките на европериферията. Шенген е пред колапс – 58% от немците искат връщане на националните граници. Френските селяни беснеят срещу руските санкции. Брекзит миналата седмица набра 39% подкрепа срещу 36% „против“, Чехия спомена нещо за свой референдум Чекзит при успех на британския, движенията за независимост на етнорегионите не затихват, бежанската заплаха продължава да сее ужас у филистерите, Брюксел е безпомощен пред гръцката блокада на българската граница... Европартиите не дават надежда за промяна, левицата е обезверена и дискредитирана от капитулацията си пред пазарния фундаментализъм от миналите десетилетия.
Има и следния парадокс. По-миналата събота гледах в кварталното кино новия премиерен филм на Майкъл Моор „Кого да нападнем след това?“ (Where to Invade Next?) – рапсодичен химн за „социалистическа“ Европа на фона на Америка, все повече затъваща в Третия свят (the Third-worldization of America – Н. Чомски), и наблюдавах ентусиазираните реакции на публиката. И това става в буржоазен бял квартал на Манхатън. Италианските отпуски, френските училищни столове, бързи влакове и данъци, немското участие на работници в ръководството на фирмите и грижи за историческата памет, финландското училище, норвежките затвори... Филмът обаче ще звучи гробовно с възторжените си нотки в самата днешна Европа, затънала в безверие, дефлация, бежанска криза, корупция и бюрократичен ступор по високите етажи на Брюксел.
Първият опит за „гласност и перестройка“ в ЕС отдолу – Движение за демократизация в Европа до 2015 г., DiEM25 – направи заявка за себе си на 9 февруари в берлинския Народен театър – „Фолксбюне“. Единственото разпознаваемо лице на трибуната там беше Янис Варуфакис – бившият гръцки финансов министър от „Сириза“ с осанка и самочувствие на рок звезда. В речта си във „Фолксбюне“ „колебливият марксист“ и американски икономист от университета Тексас–Остин не се ограничи да призове само лявото, а потърси единен фронт за борба за демокрация и с „либералите“. Идеята му е за народно, „отечественофронтовско“ grassroots движение – коректив на официалната брюкселска политика.
Тук възниква въпросът: има ли в Европа европейски народ – независимо от казионен Брюксел общоевропейско гражданско общество с общи интереси, със свои хоризонтални структури във всички посоки, което да стане основа на такова движение? Отговорът според мене е по-скоро отрицателен. Както протестите от лятото на 2013 г. и последвалите развития ни убедиха окончателно, че в България няма и помен от независимо гражданско общество, така и стремителната ваймаризация на Европа от последната година по-скоро свидетелства, че няма независимо общоевропейско гражданско общество – субект на общи политически интереси и инициативи. В България сега само сините се изказват масово в подкрепа на Брюксел и неглижират кризисните му процеси, и то само заради русофобията си, в по-цивилизованите страни на запад от нас обикновено левите са „за“ ЕС. Навсякъде „за“ ЕС са и пряко облагодетелстваните от него, но те не са повече от максимум 10% от европейците.
И това се дължи на пазарно-фундаменталисткия характер на новия ЕС – съюз не на народи, а на транснационални корпорации и бюрократични елити. Варуфакис каза във „Фолксбюне“, че от самата си поява като ЕОВС единна Европа бе индустриален картел. Но все пак предишните европейски общности след Втората световна война до 1989 г. се развиваха в изключителната обстановка на следвоенната аномалия на капитализма – по Тома Пикети – дето растежът на доходите на трудещите се се движеше с съответствие в дохода от капитала, редистрибутивната държава създаде масова средна класа, масово потребление и масова култура, дето големите масови партии – и работнически, и буржоазни – се сближаваха от привързаността си към статуквото. От Изток СССР респектираше и тласкаше западната буржоазия към необикновена сговорчивост, от Юг антиколониалното брожение в Третия свят, също вдъхновено от СССР, терзаеше душите на западните метрополии и им образуваше гузни комплекси.
След ожесточението на Втората световна война обикновените хора в Западна Европа се сближиха до степен да създадат общоевропейско гражданско общество: следвоенният бейби бум, народният просперитет, масовото университетско образование и интерес към социалните проблеми, по-високата политическа култура, младежката контракултура, масовият туризъм, съчувствието куъм Третия свят и телевизията създадоха материална основа за общоевропейски феномени като движението за мир, зеленото движение и по-късно антиглобализмът. Както се казва и в „Манифеста“ на DiEm25, „след войната Европа възроди националните култури в духа на интернационализма, изчезващите граници и споделения просперитет.“
Но от 80-те години, след капитулацията на СССР и с пришествието на новия суперкапитализъм на Вашингтонския консенсус в 90-те години нещата се обърнаха. Суперкапитализмът ерозира икономическата и социална основа на европейското единство, преформатира класите, постави младите в тежко икономическо положение, докато мътеше главите им с вулгарна и дебилна масова култура и безсмислен брюкселски „евроспийк“.
Според манифеста, „постепенно отгоре в ЕС започна процес на деполитизация, изваждане на демоса от демокрацията и замяна с псевдо-технократически фатализъм. Националните политици се купуват, за да превръщат Комисията, Съвета, ЕЦБ, Еврогрупата и Екофин в зони, свободни от политика.“ Бюрократичната евроинтеграция в интерес на „евроцентъра“ и корпорациите задълбочи противоречията между държавите. На мястото на толерантността към чужденците и романтичното възхищение от героите на антиколониалната съпротива в Третия свят подаде рога старият груб расизъм и ксенофобия.
Безсмислената, под американски натиск конфронтация на Брюксел с Русия и авантюрите през Арабската пролет доведоха Европа до две тежки успоредни кризи и вътрешни конфликти. Най-вредно обаче беше принизяването и фактическото изхвърляне на социалистическата идеология от мейнстрийма на живота след 1990 г. Това отслаби и антиглобалисткото движение в последното десетилетие. Егоизмът, атомизацията на обществата, несигурността и страхът – основните „ценности“ на суперкапитализма – разклатиха социалната основа на всяко бъдещо общоевропейско народно движение.
Така че шансовете да възникне такова движение независимо от управляващите елити според мене засега са минимални. Левите движения на Юга като „Сириза“ и „Подемос“ нямат голямо влияние на Север. Международните НПО имат ярко казионен характер, приказките за прозрачност от страна на Еврокомисията са банална демагогия. Надеждата си остава в националните правителства, но и там няма много основание за прекален оптимизъм. Има и общоевропейски изключения като движенията срещу неравноправните договори и срещу полицейската държава, те са запазили енергията на антиглобалисткото движение от предишното десетилетие.
Важна е и темата за неподходящото гръцко ръководство на движението. Варуфакис доби световна известност с дръзката си конфронтация с техни безличия от чиновническата Тройка, но въпреки това Гърция и „Сириза“ не са работещ пример за европейските реформатори. Гърция прави изключително лоша услуга на световната левица, като „потвърждава“ всички най-лоши предразсъдъци на десните срещу социалната държава – прекалено щедрите социални разходи, паразитизма и клиентелизма. Икономическата наука доказва, че не социалната държава сама по себе си е причина за неблагополучията на Европа от 2008 г. насам. Най-„социалните“ европейски страни на север се справиха най-добре с кризата. Социалната държава не е тъждествена с паразитизма, неразумните привилегии и тормозенето на бизнеса.
И лявото, и дясното приемат Гърция за нещо типично: едните – за провала на остеритета, другите – за провала на социалната държава. Но всъщност Гърция е аномалия, нещо нетипично за останала Европа. Тя изпадна в икономически колапс дълго преди световната финансова катастрофа от 2008 г. За разлика от Италия, Испания, Исландия, Ирландия, Португалия и др. страни, които загазиха икономически след – и по причина на – световната финансова криза от 2008 г. и поради еврото, Гърция падна жертва на класическа дългова криза, зрееща от десетилетия.
В еврозоната паричният съюз без фискален съюз и с ЕЦБ като пазител на стабилни цени, но не като заемател от последна инстанция се оказаха катастрофални при рецесия. Еврото, изгодно за износа на Германия, стана проклятие не само за безпътна Гърция, но и за благоразумните като Испания и отличниците като Италия, които имаха бюджетен излишък до 2008 г. Дълговата криза в тези страни възникна вторично, в резултат на комбинацията на еврото с кризата на търсенето. А колапсът на Гърция се дължеше на огромната й задлъжнялост дълго преди избухването на кризата на търсенето. Причината за задлъжнялостта й не бе „социалната държава“, а уникалното по своята масова астрономическа корупция постосманско общество на клиентелизъм и паразитизъм с деформирана трудова етика и нарушен баланс на труда и потреблението, с нереално високи доходи. В САЩ, в почти цяла Европа и в България основният проблем бяха нереално ниските доходи на домакинствата, недостатъчни за поддържане на платежоспособно търсене на надрецесионно равнище.
Добре, да кажем, че в DiEM25 ще си дадат сметка за това и ще си изберат по-нататък ръководство от негърци, а Варуфакис ще се върне с почести в своя тексаски университет и ще изнася платени лекции по света. Каква обаче е идейната платформа на перестроечниците?
Най-важната констатация в първото „окръжно“ писмо на DiEM25 до членовете му – сред които се числя и аз от самото начало – е: „Каквото и да мислим за ЕС, дезинтеграцията му днес застрашава народите на Европа с (пост)модерна версия на 1930-те години“. Това е безспорно; призракът на Хитлер броди из Европа. „Моята борба“ бе преиздадена за пръв път след войната в Германия и се харчи повече и от „Германия се самоликвидира“ на Тило Сарацин преди пет години. Причината? В Европа, пишат в писмото си DiEM25, действат деструктивни сили, които разкъсват ЕС. С некомпетентност и авторитаризъм върхушката на ЕС обръща европейците срещу него.
За да им противодействат, инициаторите на DiEM25 работят по пет проекта (рapers) – за всяко от „бойните полета“ (battlegrounds) на Европа:
(1) Зелен Ню Дийл за Европа (икономическа и инвестиционна политика);
(2) Парична система (европейските валути, с фокус на реформиране на еврото, но и на координирането на паричната и инвестиционна политика на страните от ЕС извън еврозоната);
(3) Миграция и бежанска криза;
(4) ТТИП и отношенията на Европа с МВФ, СБ и СТО;
(5) Децентрализация и Конституционно събрание.
Първата точка предполага умерено кейнсианска програма – като тази на Обама от 2009 г. – за еврозоната, т.е. край на остеритета и преоборудване на материалната база на страните членки за противодействие на промяната на климата. В консервативна, лукава, ленива и завистлива България тази политика води до ужасни резултати като свръхкапацитет на ВЕИ, непосилни цени на тока и обвинения в грабителски планове за санирането. В България има дълбоки предразсъдъци към кейнсианството изобщо и сляпа вяра в спъващия икономиката валутен борд като защита от първородния грях.
Втората точка е твърде неясна – реформиране на еврото може да има само при наличие на политически и фискален съюз в еврозоната, нещо като САЩ – политическия и фискален съюз на доларовата зона. В САЩ например, независимо от краха на имотния пазар във Флорида, разорил много домакинства и фирми, хората си получават редовно социалните пенсии, болниците получават средствата си от Вашингтон за Медикеър и Медикейд. Щатите, които са добре икономически, помагат на загазилите, центърът има право да финасира програмите си дефицитно и практически неограничено.
Ако това не стане, а няма никакви изгледи да стане при сегашния егоизъм на големите страни, еврото ще рухне. Колкото до инвестиционната политика за страните извън еврозоната, проблемите тук са и политически и корупционни – за България например еврофондовете се превърнаха в основен генератор на корупция. Но никъде в писмото и манифеста не се говори за корупцията. Користната партийна политика в ЕС помогна също за утвърждаването на абсурдни, криминално проявени национални „лидери“ на корупцията като Борисов в дебрите на европериферията.
Третата точка е още по-неясна: не формулира никакъв външнополитически контекст за бежанския проблем. Основен фактор за него беше външнополитическата неадекватност на САЩ и ЕС в Либия и Сирия, в Афганистан и Ирак. Пълна неадекватност издава и сегашният жалък опит на Меркел за флирт с Ердоган. В основата на всичко е външнополитическата зависимост на ЕС от САЩ. Липсва също и въпросът за разширяването на ЕС като фактор за несигурност в Европа – новата функция на Съюза, проявила се в Киев в 2014 г.
Липсва и въпросът за отношенията с Русия, също изключително належащ. Не само Русия, липсва от манифеста и цяла Източна Европа – неговият хоризонт е „от Хелзинки до Лисабон, от Дъблин до Крит, от Лайпциг до Абърдийн“. „Кой е демосът и кои са робите в проекта на Варуфакис?“ – попита ме колега от София, когато й се похвалих, че съм се записал там. Без нормализация с Русия Източна Европа си остава сива зона извън полезрението на западните перестроечници. Отделните източноевропейски страни ще се стремят да се позиционират извън сивата зона, гръмогласно разтръбявайки русофобската си параноя. Русофобията на бившите социалистически страни им служи като паспорт за европеизъм.
Непосредствено свързан с отношенията ЕС-САЩ е и въпросът за ТТИП – протестите в Европа срещу корпоративния диктат и неравноправните „търговски“ договори са обнадеждаващи и на тази основа може да се гради. Не е споменато нищо за протестите срещу полицейската държава, а там също има огромен потенциал. DiEM25 си затваря очите и за потенциала на протестните движения срещу мигрантите, а в тях, като се абстрахираме от хитлеристките им антики, има и прогресивен, демократичен, социалистически заряд. Същото се отнася и за националистическите лидери като Орбан, с които DiEM25 може да работи. Те решават и много социалистически задачи.
Децентрализацията започва от самия процес на формиране платформата на DiEM25. Предвиждат се местни и общоевропейски обсъждания през следващите две години, последвани от дигитален референдум. И тук има проблеми – ЕС не разполага с две години време, камо ли до 2025 г. – трябва да се действа бързо. Вярата във всенародното обсъждане и дигиталните референдуми ми е съмнителна в условията на корпоративна хегемония на медиите, за което, наистина, и манифестът споменава.
DiEM25 е възторжено про-ЕС. „Демократизация или разпад“ е неговият лозунг. Той не допуска мисълта, че демократизацията на ЕС може да доведе и до неговото разпускане. А тя е доста логична. „Демосът“ е идейно дезориентиран, а национализмът е най-лесно възприемаемото убежище за обърканата душа. Още по-вероятно е преди това да се осъществи втората възможност на дилемата „демократизация или разпад“. България трябва да има и план „Б“ за тези случаи. Сегашният й политически и бизнес елит, привързан за европейските фондове с пъпна връв, няма да може да се справи с тази задача.