Вълчи капан за Евтушенко

Наскоро в прелюбопитна публикация „Студия Трансмедия“ описа по какъв начин балсамираният „Вожд на световния пролетариат“ Йосиф Висарионович Джугашвили е изнесен тайно от собствената си постеля в общия им с В. И. Ленин мавзолей (http://transmedia.bg/881).

Да припомним. Късно през нощта на 31 октомври 1961 г., по времето, когато целият англо-саксонски свят отбелязва Хелоуин, на Червения площад в Москва е проведено мероприятие, което абсолютно се вписва в контекста на "чуждия празник". От мавзолея е изнесено тялото на Сталин.

Решението за изнасянето на тялото на вожда е взето буквално в навечерието на събитието - на 30 октомври, по време на закрито заседание на ХХІІ конгрес на КПСС. И до днес обаче е загадка защо решението е приведено в изпълнение така спешно - само денонощие след взимането му.

Това е историческата картина на събитието. Емоционалната е пресъздадена от един от най-прочулите се поети на ХХ век – Евгений Евтушенко. Ето как:

НАСЛЕДНИКИ СТАЛИНА

Безмолвствовал мрамор.

         Безмолвно мерцало стекло.

Безмолвно стоял караул,

         на ветру бронзовея.

А гроб чуть дымился.

         Дыханье из гроба текло,

когда выносили его

         из дверей Мавзолея.

Гроб медленно плыл,

         задевая краями штыки.

Он тоже безмолвным был -

         тоже! -

         но грозно безмолвным.

Угрюмо сжимая

         набальзамированные кулаки,

в нем к щели глазами приник

         человек, притворившийся мертвым.

Хотел он запомнить

         всех тех, кто его выносил, -

рязанских и курских молоденьких новобранцев,

чтоб как-нибудь после набраться для вылазки сил,

и встать из земли,

         и до них,

           неразумных,

           добраться.

Он что-то задумал.

         Он лишь отдохнуть прикорнул.

И я обращаюсь к правительству нашему с просьбою:

удвоить,

   утроить у этой плиты караул,

чтоб Сталин не встал

   и со Сталиным - прошлое.

Мы сеяли честно.

   Мы честно варили металл,

и честно шагали мы,

   строясь в солдатские цепи.

А он нас боялся.

   Он, веря в великую цель, не считал,

что средства должны быть достойны

         величия цели.

Он был дальновиден.

         В законах борьбы умудрен,

наследников многих

         на шаре земном он оставил.

Мне чудится -

         будто поставлен в гробу телефон.

Кому-то опять

         сообщает свои указания Сталин.

Куда еще тянется провод из гроба того?

Нет, Сталин не умер.

         Считает он смерть поправимостью.

Мы вынесли

         из Мавзолея

           его,

но как из наследников Сталина

         Сталина вынести?

Иные наследники

         розы в отставке стригут,

но втайне считают,

что временна эта отставка.

Иные

   и Сталина даже ругают с трибун,

а сами ночами тоскуют о времени старом.

Наследников Сталина,

         видно, сегодня не зря

хватают инфаркты.

         Им, бывшим когда-то опорами,

не нравится время,

         в котором пусты лагеря,

а залы, где слушают люди стихи,

         переполнены.

Велела не быть успокоенным Родине мне.

Пусть мне говорят: "Успокойся!"-

         спокойным я быть не сумею.

Покуда наследники Сталина

         живы еще на земле,

мне будет казаться,

         что Сталин - еще в Мавзолее.

Наистина, къде е другарят Сталин: в мавзолея, при мъртвите, при живите или в самите нас. Великолепните епични разсъждения на един великолепен поет. Или, да речем, една отлична публицистика в рими. Да видим обаче как стоят нещата с личността зад поета. Публикуваното по-горе в оригинал стихотворение е отпечатано от Евтушенко най-напред през 1962 г., но после, странно защо, не влиза нито в авторски сборници, нито в събраните съчинения. Вижда бял свят в нова авторска редакция и в ново време - във в. „Неделя“ едва през 1987 година, когато в СССР вече всеки говори всичко. И сянката на Вожда не е монолитна и страшна, а силно пропукана и напълно безопасна.

Неотдавна и българската публика получи очакваните с голям интерес мемоари на Евгений Евтушенко, озаглавени „Вълчи паспорт – мемоарна проза“. Добър издателски рефлекс. И белег на културност в литературния ни живот. При това авторът определено има какво да каже на читателите си, били те руски или чуждестранни. Съществуваха предположения, че Евтушенко най-сетне ще надвие своя егоцентризъм и нарцисизъм и ще вникне самокритично в някои литературни и извън литературни колизии в своята страна. Защо пък не – все пак години и събития всякакви. Достатъчен повод и подтик за помъдряване.

Само че. Очакванията се оправдаваха, но с някои неизбежни допълнения. Авторът с гордост и удовлетворение заявява, че, слава Богу, не бил от глезените, отрупваните с награди и почести, „приближените“ писатели. Нещо повече, властта му дала „вълчи паспорт“(„волчий билет“). Което в руските и съветски традиции означава човек извън обществото, извън закона. Гонен и преследван от хайки. Човек без лични документи, тоест несъществуващ. Така е по принцип. Но в дадения случай – чиста подмяна или загуба на чувство за реалност. Ако околосветските пътешествия на Евтушенко на държавни разноски по съветско време се осъществяват с „вълчи паспорт“, значи трябва да разменим представата си за вълците и овцете.

Цял свят знае, че в съветски години поетът разполага не с вълчи, а с изряден и постоянен задграничен паспорт – не репресия, а привилегия за малцина, и то най-свидните. Носителят на ордена на трудовата слава „Червено знаме“ и Държавната премия на СССР не отива само там, където не пожелава. Как иначе ще направи шумните си и описани от самия него срещи с Пабло Пикасо, Макс Ернст, Федерико Фелини, Ричард Никсън, Джаки и Робърт Кенеди, Паоло Пазолини, Че Гевара, Пабло Неруда и купища още световни знаменитости. Ограничавали публикациите му. Не е за вярване: гастролира методично и в „Правда“, и в „Известия“, „Комсомолская правда“, „Огоньок“, „Юност“ и всички дебели журнали. Навсякъде. Очевидно за съвременниците е, че лирикът и от финанси не е лишен. Законът го гледал накриво? Може понякога да са му давали да разбере, че забелязват „забежките му“. Нищо особено. Не се озовава като Солженицин, Слуцки и други над 200 писатели в ГУЛАГ. Поживява си добре, волно и светски, и не съвсем по съветски. Така че „вълчи паспорт“ е най-малко подходящият етикет за случая.

Но пък „вълчи капан“ има. В тази огромна книга – 740 страници едър формат, добре натъпкана с текст, все пак липсва нещо. И то е доста съществено. Случаят е известен на цялата инакомислеща руска интелигенция. Историята е разказана от забележителния историк и публицист Ернст Генри. При това тук, в София. Накратко, нещата са следните. През февруари 1966 г. Генри и негови приятели научават, че в проекта за резолюция на предстоящия ХХIII конгрес на КПСС е вписан абзац за „необходимостта от реабилитация на другаря Сталин“. Групата интелектуалци решава да реагира, като се обърне със „закрито писмо“ към Брежнев и с предупреждение, че едно такова решение би било катастрофално в морален и духовен план за страната. Поканени са да подпишат писмото двайсет и петима от най-авторитетните личности на своето време. Всички подписват, един отказва – Евгений Александрович Евтушенко, авторът на „Наследники Сталина“!

„Лично го посетих у дома му – споделя Генри. – Представих му проекта за писмото, обясних и по-широките мотиви за тази наша акция. Споменах, че сме взели под внимание двамата му чичовци, репресирани от Сталин и собственото му стихотворение за изваждането на Вожда от мавзолея. Отмина всички тия доводи. И ми отвърна: „Едно чувство в мен ми казва, че не бива да подписвам“. И не подписа. Страх? Безспорно. Но както се разбра сетне, и други недотам платонични съображения. Съвсем естествено в новите времена и дума не спомена за този епизод в мемоарната си проза. Мълчание и премълчаване.“

Е, човек се познава не само по това как говори, но и как мълчи.

Бардът на различните истини, който понастоящем живее в САЩ, а по едно време дори беше решил да става българин, има и далеч по-закоравели критици. В интервю от 1972 г., публикувано чак през октомври 2013г., лауреатът на Нобелова награда за литература Йосиф Бродски вижда притежателя на „вълчия паспорт“ така:

„Евтушенко? Вие знаете – всичко не е така просто. Той, разбира се, е много лош поет. И като човек е още по-лош. Това е една голяма фабрика по възпроизводство на самия себе си. По репродукция на самия себе си… Той има стихове, които, в общи линии, могат дори да се запомнят, да се обичат, могат да се харесват. На мен не ми харесва просто нивото на цялата тази работа. Тоест – главното. То е едно такова… не ми харесва дух като този. Просто гадост.“

И още. Прочитайки поемата на „преследвания“ любител на пътешествията „Казанският университет“, посветена на 100-годишнината от рождението на В. И. Ленин, наистина недлюбваният от съветската власт режисьор Андрей Тарковски просто не издържа и записва в личния си дневник следното: „Случайно я прочетох. Какво бездарие! Жалък е този Женя. И много иска да го обичат. И Хрушчов, и Брежнев, и девойките…“

Така стоят нещата. Иначе акцията на двайсет и петимата през 66-та успява. Реабилитиращият Сталин абзац отпада от резолюцията. Една малка голяма победа на свободата в царството на несвободата. И поуката, че и с „вълчи паспорт“ можеш да попаднеш във „вълчи капан“…

Статията е публикувана в "Студия Трансмедия"